Пирин - Родопи - Сакар - Странджа - Черно Море

[gere]

До: Пирин - Родопи - Сакар - Странджа - Черно Море

Ето го и утрото на шестия ден. С усмивка се сещам за снощното унищожение на пържоли и поклащащите се светлинки към палатките след приятния запой. Много хубаво вино...Може би заради него тая нощ мечките ни бяха пощадили.



Хапнахме, пихме по кафе, събрахме багажа и бяхме готови да тръгнем към ...


Това беше гледката в другата посока




Ей така се накисва експедиционен боб.


Много приятно място за отдих с хубава студена вода






На хижа Пашалийца също поспряхме за няколко минути


За съжаление в последвалия участък, който ни достави истинско удоволствие се наслаждавах на карането и не съм снимал. Но Джими е показал за какви коловози става дума. Гледах с наслаждение движещия се пред мен СУМ и начина по който сякаш се плъзваше по тях. На моменти с удоволствие откривах, че разликата между 33" с редукторните мостове и 33" с нормалните мостове не е чак толкова голяма. Но от време навреме някое осезаемо хрррр отдолу, ме отрезвяваше. Все пак достатъчна.

Гледката към Лъки беше великолепна


Тук-там се виждаше и пътя който ни предстоеше


Една страховита канара, на която сякаш и трябваше съвсем мъничко и щеше да се стовари с грохот няколкостотин метра по-долу.






Влади все пак реши да се пробва.


И още веднъж






Скалата си остана, ние продължихме












Гледките по пътя не спираха да ни радват










В Лъки силно изгладнели бързо открихме споменатия стол. Да,наистина беше странно, но малко ресторанти поддържат такова обедно меню. Съжалявам че не го снимах. А и цените бяха без аналог.
Аз хапнах много добре и храната си беше прилична. Е, с някой изключения, но много пъти в София безочливо са ми сервирали и по-големи буламачи на тройни цени.


След като хапнахме се появи повреда номер 2 за УАЗ-а - под джипа имаше малка локвичка бензин. Грешката отново беше вярна. Преди тръгването слагахме новия резервоар и бензинопроводи по тъмно. Нямахме време за проби, а изходът се падаше малко над задния амортисьор, който в коловозите по горе е успял да протрие маркучето и сега капеше. След 5 минути проблема беше отстранен и тръгнахме към газстанцията. Оказахме се късметлии, защото тъкмо бяха докарали газ, а понакога нямало по няколко дни. Най-близо има в Асеновград, а в нашата посока...кой знае къде.
...
Аз съм вярващ, но Кръстова гора нещо не ми хареса... Не мога да го определя. Тоя народ и тия одеалца навсякъде по поляните наоколо...


Иначе красиво са го направили




Направихме бърза обиколка и отново по колите


Следваше интересно и дълго спускане




В тази река поне си имаше вода




В тази някога сигурно е имало. Много. Но сега... Сушица. Не случайно името й е такова






Стигнахме и до село Мостово. И неговото име само си беше дошло




Закрепихме джипките отстрани и слязохме да разгледаме интересния скален мост под пътя




Другият път ще вляза да снимам отвътре навън






Малко по надолу черният път свърши. Така и не открихме логично продължение, но попаднах на много симпатично вирче.


Явно трябваше да се върнем и да продължим по асфалта. Пфу. Поне пак щяхме да минем по сухата река.
Тук някъде се появи проблем номер три за моето возило. Смененият малко преди тръгването ключ газ-бензин не искаше да пуска газ и трябваше да вържем директно. Това не ни забави много и продължихме към Белинташ. Ей тук се паркирахме. За момент усетих какво им е на онези дето катерят "Гърба на лъва" в Моаб. Малко неправилно движение и ...не искам да си помислям.





Пътечката беше много тясна и интересна за каране








Някои се поразходиха надолу.






Ето я и същинската причина да сме тук


Много интересно място, с особено мистично усещане












Поредната страхотна гледка от високо














Защо ли повечето хора прочитаха погрешно тази плоча...








Харесах си и едно имение на отсрещния хълм






Какви ли обреди и ритуали са извършвали траките по тези места...Можехме само да гадаем








Един от незнайно как издълбаните кладенци на хълма






След Белинташ продължихме към Марциганица. Стигнахме там по тъмно. Лошото беше, че и в хижата беше тъмно. Обиколихме. Появи се един човек и ни обясни, че в момента ремонтират основно и нито можем да се подслоним,нито да се изкъпем. Нищо ново. Насочиха ни къде можем да намерим хубаво място за бивак. Харесахме си малка брезова горичка и последваха обичайните мероприятия. Разтоварване, палатки, хапване. Джими спомена, че има интересна пещера на близо и за малко да отидем да я търсим, но го оставихме за другия ден по светло.

[blackfirefly]

До: Пирин - Родопи - Сакар - Странджа - Черно Море

Страхотно приключение. Не спирам да гледам и чета. Много ми се иска и аз да участвам в такова нещо, но.... Разкажете моля нещо повече за екеперовката. Какво сте носили. Мисля, че също ще бъде интересно и полезно. БРАВО!!!

[FiveFinger]

До: Пирин - Родопи - Сакар - Странджа - Черно Море

Чакаме продължание....



Поздрави

[dragomir_68]

До: Пирин - Родопи - Сакар - Странджа - Черно Море

Чакаме продължание....



Поздрави

С нетърпение! Свалям ви шапка! Браво момчета!

[Jimi]

До: Пирин - Родопи - Сакар - Странджа - Черно Море

Ден 7

х. Марциганица – Комунига – Женда – яз. Боровица – яз. Кърджали – Кърджали – вр. Монек – яз. Студен Кладенец – Крумовград – Ивайловград

~ “Джими, вече една седмица пътуваме, а до половината на България не сме стигнали!” – дружно всички ме майтапят и показват картата на страната.
“От днес релефа се променя! Ще се придивижваме по-бързо!” – оправдавам се аз....
За днес целта е да стигнем Ивайловград. Доста амбициозна цел. ~

Това ми е в главата, когато се излежавам в палатката по изгрев. Излизам, запалвам примуса и започвам да приготвям кус-кус. Докато заври водата, завеждам първата група до пещерата.

Добростанското плато е росно и слънчевите лъчи полека го изсушават.



По пътя се открива приказни, сутрешни, родопски гледки.





Името на пещерата е Добростански Бисер. Тя е малка, урбанизирана но без осветление.... И много красива.
Оставям семейството на Гере на входа и се връщам да довърша закуската. Аз ще вляза със втората група.
Когато се връщам тъкмо водата завира. Скоро има пълна тенджера със невероятен кус-кус. Докато излапам няколко лъжици топла храна, втората група – аз, Бистра, Голди и Марина - е готова за разходка.
Влизаме в пещерата.

















После обратно в бивака и.... всеки си знае.



Хижа Марциганица в ремонт.



Гледки от пътя ни към с. Добростан.









Караме по главания път до Кимунига. От там тръгваме по стар асвалтиран път, който красиво се вие, следвайки релефа.





Село Женда.





Постепенно се спускаме до р. Боровица.













По течението стигаме яз. Кърджали.







Кинекса ни чака в Кърджали. Хем да ни покаже къде да хапнем, хем да потърсят газаджия за Уаз-а на Гере. Страхотни пици и айран си спомням аз...
После Пламен ни завежда в подножието на Монек. Е не по траялното му трасе, а по приятен макадам.
Оставяме машините и тръгваме пеша.



Началото на яз. Студен Кладенец.



















Самият връх.



Поглеждам надолу и виждам...



Един час не стига да се насладим на това невероятно място. Времето ни притиска.





Правим кратко съвещание преди да продължим. На него решаваме две неща –
Първо да продължим по асвалт до Ивайловград за да се движм по план и второ да резервираме хотел за тази вечер. Няколко телефона и Габи е уредила нещата. Продължаваме.
Не пропускаме да минем по стената на язовира.





Много впечатляваща – заслужаваше си.





Коритото на реката също е уникално – врязано в скалата.





По тъмно пристигаме в Крумовград. Остават около 60км до БАНЯТА ...
Пътуваме спокойно и в добро настроение.
Стоп палката на граничния полицай проблясва от далеч. Разглеждат личните ни карти и ни пожелават приятен път.
След два километра сме в Ивайловград. Пак стоп палка. Този път от КАТ. Всички сме редовни.
В 10ч. паркираме пред хотел Хасиенда Бор. Очакват ни.

Топъл душ, бутилка бяло вино от “Ямантиев” и вкусни гозби. След половин час - втора бутилка вино и към полунощ се добираме до палатките... извинявам се до Стаите.

Блажен сън!

[gere]

До: Пирин - Родопи - Сакар - Странджа - Черно Море

Тази сутрин Джими стана по-рано от обичайното и както се бяхме разбрали решихме да отскочим до близката пещера. Всъщност целият район тук е карстов и има много пещери наоколо, но повечето са достъпни само с въжета и алпийска техника.
...
Пътят беше около 20 мин. пеша и ни предлагаше красиви пейзажи наоколо.







Малката къщичка, покриваща входа на пещерата едва се виждаше сред храсталаците. Ето го и самия вход






След като ни доведе до тук нашият гид ни остави да разглеждаме на спокойствие и се върна да довърши приготвянето на закуската и да доведе да разгледат и по-поспаливите от групата.


Обичам да влизам в тъмни, неохраняеми пещери, създаващи сладката тръпка на първооткривателството. В онези "облагородените" човек се чувства като в музей. Вижте насам, вижте натам... Забравяш,че това освен красиви са и естествени форми формирали се тук отпреди стотици хиляди години, а не някакви нарочно поставени и добре осветени експонати...
Добростански бисер се оказа интересна неголяма пещера, с един вход, предлагаща на посетителите си и трите вида образувания. Джими беше обещал, че ще има и прилепи, но така и не ги открихме.












Стълбата към изхода






Отново на дневна светлина






Ние се върнахме в лагера, а другата част от компанията отиде да разгледа пещерата








На тръгване се отбихме да снимаме хижата.




Хубава става след ремонта...


От тук нататък пътя беше изключително приятен






Тук-там по склоновете се мяркаха по няколко къщурки в типичния за тези места стил и сякаш се сливаха с пейзажа наоколо. Замислих се колко много се отдалечаваме от природата в големите градове с огромните мастодонти от желязо, бетон и стъкло ...




Това в далечината е началото на язовир Кърджали






Докато извадя апарата и остана само половината от снимката. Но и така е симпатична... май ...




Вече не се чудехме как така до такъв голям язовир може да има село кръстено "Безводно"


Тук една скала в далечината привлече вниманието ни. За съжаление нямахме време да я видим отблизо.




Бързахме за Кърджали, където имахме уговорка с Kinex да ми помогне да реша проблема с газта на УАЗ-а.


Не съм виждал другаде в страната хората да си трупат сеното върху дърветата




Пътят беше много живописен - тесен и криволичещ на километри напред докъдето ни поглед стигаше. Изключително сухият въздух трепереше над нагорещената земя. Чудех се как е възможно да не срещнем поне една змия по тези места.












Какво ли би било ако от тази "тръбичка" тръгне вода с максимален дебит










Влади улови поредната костенурка.




Началото на язовира


Често не се стърпявахме и спирахме за по някоя снимка. Много красота много нещо.






Ето ни вече в Кърджали. Отсреща е и стената на едноименния язовир


На площада до пазара беше срещата с Пламен- kinex. Човека беше точен. На живо машината му изглежда още по впечатляващо.




Заведохме другите до пицарията, а ние с него тръгнахме да търсим газаджия. Т.е. той да ме води при някой такъв. Както се оказа, в събота късен следобед си беше загубена кауза... Не успяхме да намерим майстор, но използвам случая отново да му благодаря, че отдели от времето си и направи каквото можеше. Върнахме се в пицарията, където другите вече ни бяха поръчали. Пиците бяха перфектни, а айряна студен и гъст. Както и трябва да е...


Сред солидното хапване минахме през Пламен да вземе другия Джип и лаптопа да прехвърлим малко снимки, че вече се бяхме позадръстили всички и продължихме към Монек. Вече бяхме чели за него и нямахме търпение да го видим на живо. Естествено с този багаж нямаше как да се пробваме по екстремния път, но и цивилния си го биваше. За последните метри нямаше как да не включвам хъбовете.
...
Тук свършваше пътя и започваха ненагледните панорами от язовир Студен кладенец. Неповторимо усещане за безкрайност и простор. Много красиво място. Оставям снимките сами да говорят.












Скалите бяха от много особен материал: червеникави, шуплести, някак леки и много приятно топли от жаркото слънце през деня.




А, долу минава влакче
















Тук наистна времето спира и никак не му се тръгва на човек, но трябваше да продължим. Междувременно осъзнавайки критичността на въпроса с къпането предприехме радикални мерки. Със съдействието, на нашия приятел Дявол Коледа, който ежедневно следеше изкъсо маршрута ни научихме цялата информация от нета за хотелите в Ивайловград. Прозвъняхме ги информативно за условията, които предлагат. Разбира се основният въпрос беше за водата . След кратко съвещание избрахме като най-надежден хотел Бор-Хасиенда и се обадихме да направим резервация. По-късно определено бяхме доволни от избора си.

Обнадеждени продължихме по-спокойно нататък.
...
Стената на Студен кладенец е поредното място, което определено трябва да види човек. Контрастът на препълнения с хиляди тонове вода язовир и напуканата от продължителната суша долина респектираше.


Водата, която изтичаше от язовира с годините си беше издълбала дълбок каньон в скалата и почти не се виждаше.




ВЕЦ-а под язовира.








Наистина грандиозно творение... Замислих се какво ли е пък усещането да си на Hoover Dam в Колорадо...




Откъснатите от бента огромни бетонни късове говореха, че мъничката рекичка надолу не винаги е толкова спокойна и безобидна.














Ей,тоя стоп така и не го оправих.






Продължихме по асфалт към Ивайловград. Към 22 ч. бяхме пред хотела. Разтоварихме багажа, включихме да се зареждат всевъзможни телефони,станции и батерии, насладихме се на позабравеното удоволствие да се изкъпеш в баня и слязохме да вечеряме. Препоръчаното от kro преди тръгването ни вино Ямантиев се оказа наистина много добро, а в комбинация с пържения сом от язовир Ивайловград направо несравнимо. Нямаше как да минем само с една бутилка. Наздравиците бяха предимно за успешно изминатите до тук 1000 км от експедицията. Пожеланията - и другите 1000, които ни чакаха да са все такива...
Вечерта беше приятна и разпускаща. Съвсем в реда на нещата си беше да затворим заведението ...
...по някое време...

[dragomir_68]

До: Пирин - Родопи - Сакар - Странджа - Черно Море

Чакаме за продължението

[Jimi]

До: Пирин - Родопи - Сакар - Странджа - Черно Море

След събора.

[Гълъбин Колев]

До: Пирин - Родопи - Сакар - Странджа - Черно Море

Добро преходче!
Бихте ли качили трака на ФТП-то.

[tomic92]

До: Пирин - Родопи - Сакар - Странджа - Черно Море

Страхотни преходи и маршрути...
Направо го разгледах на 1 дъх, с нетърпение очаквам продължението

[Jimi]

До: Пирин - Родопи - Сакар - Странджа - Черно Море

Ден 8

Ивайловград – Пелевун – Железари – Меден Бук – Мандрица – Свирачи – Йвайловград

Както се вижда, днес се въртим в кръг. Не защото се загубваме, а защото Ивайловградския край просто не ни пуска да си тръгнем.

Днес няма биваци за събиране, затова и тръгваме рано с идеята да стигнем до Сакар и утре през Странджа да стигнем до морето. Е не стана...

Ресторанта на светло.






Първо се връщаме малко назад и стигаме до първата забележителност за деня – село Пелевун. Тук капитан Петко Войвода спасил жителите от турския баши-бозук.



Хората ни посрещат много радушно. Подават ръка още преди да си ги заговорил. Бързо разбират за какво сме дошли и без да разбера как, се озовавам в един двор.



Там една женица ме посрещна с бонбони и каза, че дядото отговарял за църквата и ей сега идва. Излезе дядото – обръснат с мустак, и той сладкодумен.
Взе ключа и тръгнахме. Ето я накратко историята на църквата.



А това са дупките от турските куршуми и прозорчето през което е стрелял Войводата.



После поемаме към Меден Бук. При село Железари асвалта свършва.
Красива махала, изоставена отдавна.







Пътят е мек и приятен.







Постепенно се пуска до Бяла река.







За пръв път ми се случва, пресичайки река с джипа, да разгоня риби по педя и нагоре. Направо през прозореца да ги ловиш.
Кристална ледена вода.





Влизаме в Меден Бук и предължаваме към Мандрица. Времето е мрачно и много добро за пътуване. Летим .... докато Уаз-а на Гере реши да си почине.







Няма високо напрежение. И се почна – бобина, кондензатор, дистрибутотна капачка.....









Няма и няма. Направихме обяд на пътя – да не губим време.



След като направихме всичко по силите си решихме следното:
Голди дърпа Гере, а аз тръгвам напред да търся уазкаджии в селата.



Междувременно заваля и един порой. Винаги може да стане и по лошо....
Стигнах аз село Свирачи, поогледах за Уаз-ки – не видях. На излизане от селото ме спряха граничарите. След обичайните проверки реших да ги питам тях. Оказа се, че тук е най-големия сервиз в околията. Просто не можах да повярвам. Застанах в края на селото и зачаках Уаз-ките в пороя. Не след дълго се появиха. Паркирахме пред сервиза. Неделя е!
Собственика ни посрещна радушно и веднага отвори сервиза. Така се влиза.



Майстора сяда в коша на мотора и започва с въпроса: “Кой я сложи тази бобина?!”



Останалото Гере да го разкаже.
Чакаме.



И мъдруваме.







Времето се оправи,а Уаз-а не. Решаваме да запълним деня с разглеждане на още забележителности. Разпределяме хората в двата изправни джипа и потегляма към вила Армира.



Уникални мозайки и архитектура.















След като разбрахме римляните как добре са живели, пак се обадихме на Гере. Уаз-а още е в бокса.



Продължаваме към крепоста Лютица.Пътят се бе разкалял приятно след дъжда – кеф. Стигаме по залез.
Тук пак ще оставя снимките да говорят.























Видяло се е, че тази вечер пак ще пием Ямантиев. По тъмно сме пак в любимия хотел.
Сядаме на масата щастливи, независимо от неизпълнените планове.

[gere]

До: Пирин - Родопи - Сакар - Странджа - Черно Море

Ден осми започна обещаващо. Както никога се оправихме навреме. За първи път откакто бяхме тръгнали утрото беше облачно и като по поръчка се очертаваше да завали.









Решихме да вземем от ресторанта палачинки и кафе за из път.
Трябваше да преминем доста километри този ден. Поне така си мислехме…




Ето ги и първите капки дъжд.






С малко неприязън се качихме чисти в прашните коли…
Първата спирка – село Пелевун. Докато Джими търсеше кой да отвори известната църква аз реших да заредя с вода полевата ни мивка и да направя окъсяването на газта да се включва с клеми от купето. Беше неудобно да се вдига капака на всяко спиране. След което влязохме в църквата и с интерес изслушахме нейната история. После продължихме нататък.
Бях изпълнен с любопитство какво ли ще има по тези толкова отдалечени и рядко посещавани места.



Село Железари изглеждаше като изоставено.




Само сушилните за тютюн напомняха, че има някакъв живот в него.




От там продължихме по черен и приятен път. Не бяхме минали много и Голди спря и слезе да снима… Нагоре. Без да му мисля го последвах.


Прекрасна гледка. Размахът на крилете му е почти 2 метра...






Знаех, че по тези места гнезди рядко срещания черен лешояд, но не бях се и надявал, че може да го видим. Смесени чувства ме обземаха. Възхищението от величествената красота на тази птица и гняв от безогледното и безцеремонното унищоване от човека на природата.
По тези места това чувство е много силно. Чувствах се като във филм. От онези, в който времето се е върнало назад, за да ни покаже какво е било преди и какво сме си причинили и загубили в бъдещето...






Минавайки през тази махала спрях да направя няколко снимки и неминуемо мислите ми отново се отнесоха в тази посока.







Мислех си за хората, които са градили и живяли в тези красиви някога къщи... за тяхната история, бит, ежедневие... Сега може би никой не си спомня нищо за тях. Може би са си отишли от тоя свят от старост или още приживе са напуснали домовете си... Може би и махалата си е имала име.
Някога...














Непокътнато и неопорочено (все още) късче история. Без стерилност, безвкусица и суета. Просто в един миг животът си е отишъл от тук, оставяйки всичко наоколо в ръцете на времето. А то видимо не прощава...










На това място преминахме Бяла река. Изключително красива, с чиста и напълно прозрачна вода пълна с риба. До преди 10-15 години много от реките ни изглеждаха така...






















От тук нататък нямам снимки.
Ще се опитам да разкажа накратко какво се случи.
Малко след като преминахме реката продължихме по асфалт. Така и не видяхме красивите меандри на Бяла река. Явно и те ще са “другия път”.
Вдигнахме темпото, за да наваксаме малко от пътя до Ивайловград.
Да ама не.
По едно време УАЗ-а започна да прекъсва, да се дави и в един момент съвсем спря. Бях видял, че бобината е пробила капачката и реших, че и е дошло времето. Ама аз съм спокоен. Още като купих джипа отзад си седеше една резервна. А и да не е от нея проблема, бях взел резервни части за цяла инсталация. Та изрових оная бобина. Сложихме я...
Бръм бръм, бръм....скръц. И дотам. Сменихе капачката на делкото. На старата коксчето беше паднало и имаше много нагар на негово място. Нищо. “Абе я дай пак старата бобина”. Нъцки. Сменихме чукче наковалня, кондензатор...Без резултат. Гледахме свещи,кабели...Какво ли не опитахме. Нищо. Междувременно другите хапваха накрак. Даже и чай направиха.
Започвах да се дразня. Не може да го няма тоя ток...
Времето безпощадно напредваше а небето застрашително взе да се смрачава. Решихме Влади да ме тегли до някой сервиз. Само за протокола: денят е неделя, 16:30, напред е баир, а двете УАЗ-ки сериозно натоварени. Междувременно дългоочаквания дъжд реши да се появи с гръм и трясък в най-неподходящия момент.
Джими тръгна напред да търси сервиз. По пътя се обади, че е намерил и ни чака преди село Свирачи. Не е истина! Само след 5-6 километра. Но не бях много оптимистично настроен. По това време и на това място... (който не разбира за какво говоря да погледне картата)
Сервиза обаче изглеждаше много обнадеждаващо. Отвън имаше платформа на пътна помощ, а вътре- много прилично оборудване. В последствие разбрах, че сме попаднали на възможно най-подходящото място в региона.
Понеже входа на гаража беше под наклон, а навън си валеше предприехме влизане на лебедка. Вдигнахме капака, собственика на сервиза се метна в коша на двигателя, хвърли един бърз поглед и както каза Джими, започна с думите “Кой я сложи тая бобина тука” Срам! Оказа се, че две години съм си возил бобина за транзисторно запалване. А моето не е такова... След като сме я сложили е изгорила почти всичко. Човека извади друга. Сложихме я. Няма ток. Ходи до Ивайловград за чукче, наковалня и кондензатор. Къде ги намери нови по това време само той си знае. Оказа се обаче, че и неговата бобина е повредена и междувременно е стопила и сменените току що части. Хайде пак до града...
Междувременно дъжда беше спрял, а дрехите и обувките ми - почти изсъхнали на мен. Другите, загубили търпение се бяха натоварили в двата джипа и бяха отишли да разглеждат забележителностите в района.

В крайна сметка, след още няколко часа Уаза най-сетне запали.
Обаче...
Гледам отдолу под радиатора - малка локвичка. Долното водно съединение се протрило в кормилната кутия и от него капе антифриз. Още един час гимнастики и ТНТМ-та.
Когато приключихме вече се беше стъмнило.
Огромна благодарност, на този човек за приятелското отношение и професионалната работа. С негова помощ се прибрах до Ивайловград. Останалите от компанията вече ме очакваха на масата в ресторанта на познатия хотел.

Добре, че не трябваше да разпъваме палатки тази вечер. Вместо това щяхме отново да разпускаме с добра храна и хубаво вино.
И отново топъл душ...
А-а-а, много се разглезихме...

[zzlatev]

До: Пирин - Родопи - Сакар - Странджа - Черно Море

10 дена каране, 2 месеца писане и още сме в Родопите Изчака ми се чакалато, айде пишете и поствайте по-бързо.

[Jimi]

До: Пирин - Родопи - Сакар - Странджа - Черно Море

Ден 9

Денят в който стигнахме морето.

Пак Ивайловград. Пак облаци. Пак сме се изкъпали. Пак сме спали на топло.
Даже за малко да ни дойде в повече лукса....

Тръгваме с бързи темпове. Първа цел стената на яз. Ивайловград.







После продължаваме към село Вълче поле, все по асвалт.
Там започва черен път, който липсва в ГПС-а. Трябва да го откриваме.
Това се оказва не особено трудна задача. В началото се объркваме веднъж, но бързо се връщаме на правилния път.



Започваме да набираме денивилация.





Не след дълго пред нас се извисява кулата на вр. Шейновец.



Малко след това в нищото се появява авалт. Военно дело. Няма го на ГПС-а, няма го и на картите, а пътя като нов. Тръгваме по него. Точно в нашата посока е.
Средновековната крепост Мезек.















Много запазена и с великолепна гледка.

В Свиленград зареждаме, хапваме и казваме довиждане на Родопите.



Навлизаме в Сакар Планина.





Първо минаване през кльона.





И първа забележителност – Скалната Църкава около село Михалич.









Днес се движим изключително добре и организирано. Имаме достатъчно време да рзглеждаме, но без да се мотаем.
Следва още една скална църква при село Маточина.








Над същото село има и много запазена крепост.























Турция е в ниското.



От тук продължаваме по лек черен път до Радовец, от там Устрем и Устремиския Манастир.















И така за един следобед пообиколихме Сакар.
Часът е пет, а Странджа ни чака. Тръгваме по главния път през Елхово и Болярово за да наберем малко километри. На разклона за Голямо Буково свиваме в дясно. Навлизаме в Странджа.









Село Кирово. Остават ни два часа светлина.





Тръгваме към с. Граничар, но само след няколко километра се налага да спрем.
Влизайки в подобаващо голяма дупка по разбития асвалт, Самурая счупи основен лист на предния ляв ресор.





Без да се чудим се заемаме с ремонт.





Намираме две планки, но за тях нямаме болтове.



Решаваме да направим нещата максимално бързо и резултата е това.



Само колкото да се добрем до Малко Търново. Въпреки неволята не се отказваме от набелязания офроуд от Граничар до Евренозово.





Бавничко и внимателно стигаме асвалта. Оттам Малко Търново и после главния път за Царево. В Малко Търново имахме малко премеждие в следствие на умората. Не знам как но успяхме първо да се загубим в града и полсе да се загубим един друг. Костваше ни 30 минути да се организираме и да потеглим нататък. Както и да е , в полунощ сме пресполовили пътя до Царево и спираме да отпием по глътка вино по случай втория рожден ден по време на експедицията - този на Бистра, моят верен навигатор. Настроението е супер, а в нашата машина даже и песни започнахме да си пеем. Неусетно стигнахме Царево. Най-близко място за спане на плажа – къмпинг Корал. В два часа сутринта на 10-я ден паркираме на пясъка .

Целият път е зад гърба ни.

Пред нас е само МОРЕТО.

[gere]

До: Пирин - Родопи - Сакар - Странджа - Черно Море

Уговорката беше в 8.30 да пием по кафе на терасата на хотела. Всички бяха точни. Наред с кафето направихме бърз план на деня. Маршрута беше ясен - вечерта трябваше да спим край морето. А до там имахме някакви си 350 км. Трябваше да се движим по-динамично и организирано.


Още не сме се събудили, но апаратите вече работят.


След ремонта Уаза работеше осезаемо по-добре. На места където вчера се мъчех на трета сега си вървеше спокойно и на 4-та. Което наред с тръпката на очаквания край на нашето приключение ми действаше много оптимистично.
Предстоеше ни да преминем най-голямо разстояние от всички дни до сега. Предимно по асфалт. Междувременно трябваше да посетим и няколко забележителности.
Тъй като голяма част от времето днес ще премине в пътуване от една точка до друга а забележителностите вече добре описани от Джими, за да не се повтаряме ще бъда лаконичен.
Движехме се стегнато, тук там спирахме за кратко да снимаме и да се порадваме на красотите край пътя.
Първа спирка-стената на Язовир Ивайловград




...Колко язовира станаха до тук...всеки с различен чар и неповторимост...




Повелителят на конете














Малко над село Мезек се издига интересна и много запазена средновековна крепост. Крепостта Мезек.













Простира се върху площ около 6,5 дка. Крепостта се е охранявала от 9 бойни кули. Построена е в края на 11 век. При ясно време от кулите се открива страхотна гледка към Бяло море.


Не разбрахме какво е предназначението на това бетонно недоразумение тук, но имайки предвид местоположението най-вероятно е маскирана бойница от едно по-ново време.




Дърветата в двора се оказаха бадемови и в момента много приятно назрели. Някои се поддадоха на изкушението.




Други загубиха търпение.

За съжаление не можахме да опитаме от прочутото вино на Мезек. Но трябваше да бързаме напред...

...

Южен Сакар...
Граница. Кльон... Много изоставени гранични пунктове. Много километри телени ограждения. Минаваме ту от едната ту от другата страна... Няма покритие на телефоните. Загубихме ориентация къде сме.
Южен Сакар.
Ничия земя...
Ето от къде идва името на известното вино...




Следващата забележителност - уникалната скална църква край село Михалич. Невероятна, скрита в скалите, с уникално разпределение и вътрешна архитектура. Цялата е издълбана във варовикова скала. В план тя представлява същинска засводена трихонкална църква, сякаш е градена от обикновен строителен материал. Единствената такава в България. Страхотно място. Мога само да гадая за духа и мотивацията на хората, изсекли този храм в скалата. Не знам колко време им е отнело, но резултатът е респектиращ.
























Знаят от къде да вземат грозде и за други неща...


Следим кафявите табели.

В скалното възвишение вдясно се намира следващата ни спирка –скалната църква край селото с ароматното име Маточина.



По пътя през полето малко преди преди селото достигаме и до обраслия с трева сводест вход на изсечената преди близо 12 века църква.






Над входа има следи от древни гробове






















Нямаше как да пропуснем и руините на крепостта Букелон, чиято кула се издига величествено над същото село и до която през 1205 г. войските на цар Калоян разбиват рицарите кръстоносци и пленяват император Балдуин. Доста по рано през 387 г. готите убиват тук император Валент.

Отдалеч се вижда само запазената самотна кула с изронени от времето стени. Това са останките от сериозно отбранително съоръжение, издигнато на мястото на по-стара крепостна стена, някога опасвала цялото плато. От древното укрепление днес личат само основите.


































Турция е отсреща. Знамето е червено с бял полумесец


Женския манастир "Св. Тройца" до село Устрем преди Тополовград. През годините на турското робство е ставал убежище на много хайдути, като Ангел войвода, Индже,Кара Кольо и др. Това е и една от причините манастира на няколко пъти да е опожаряван от поробителите, но вярващите винаги са успявали да го възстановят и съхранят, като център на православието в региона.
Портата на входа.






Екзотична флора от двора на манастира
















Просторът на манастира




На Болярово отново допълнихме газ. Слънцето вече обагряше всичко в червено доближавайки хоризонта. Имахме две алтернативи: да караме направо към морето и да стигнем малко след залез слънце или да минем на юг през Малко Търново да хвърлим един поглед и на Странджа, както беше и първоначалния план и да стигнем до морето... Когато - тогава. Джими като основен организатор беше непреклонен - следваме плана. Ами... така направихме






Село Кирово




Тая маца като разбра от къде идваме и къде отиваме ей такива очи отвори








Малко след като напуснахме Кирово по посока с. Граничар, Джими внезапно спря, слезе от джипа и вика “до тука бяхме.”
Счупен ресьор.
Няма как, захващаме се да го оправяме някак. Аварията малко разколеба групата. Появиха се предложения да търсим място за нощувка наоколо. Този път беше мой ред да съм категоричен –зарекли сме се тая нощ да спим на плажа и така ще направим.
Докато оправим ресьора и почти се мръкна.
Продължаваме. Вече по бавно заради "контузения" Самурай. Решихме да караме все пак по черно между Граничар и Евренозово както беше плана (20-25 км). На излизане от Граничар пътя е затворен с порта. Не за първи път срещаме такава - отваряме и караме – няма връщане назад. Интересен път. Почти изцяло през гората. На светло сигурно е красиво.
Стигнахме асфалта и продължихме към Малко Търново. След като из горите карахме стегнато и внимателно на асфалта в града някак всеки пое по своя път и неусетно се изгубихме един друг. Тук се прояви недостатъка на това да не са всички с еднакви станции (честоти). Оказа се че всеки е “на площадчето през което минахме преди малко” Много площадчета в Това Малко Търново... Намирането ни костваше още около половин час лутане и конферентни разговори по станции и гсм-и. Събрахме се накрая. Натам пътят беше ясен – направо към Царево. Много завои и изморително взиране в тъмнината. Много кока кола и кафе впрегнати в нелеката задача да преборят съня. С доближаването до голямото синьо петно в горния край на гпс-а ентусиазма и нетърпението се повишаваха. Спирахме два пъти. Първия, в полунощ, за да отпием по глътка Калиманско вино за здравето на Бистра и втория за да станем свидетели на интересно явление - миграция на морски раци по шосето. Най близкото море беше на поне 20 километра!
В Царево спряхме да заредим и продължихме към Лозенец от там на къмпинг Корал. Гумите започнаха да се въртят по трудно. Бяхме нагазили в пясъка. Слязохме. Характерна миризма на море. Плаж и също толкова характерен шум от вълни в брега. Сладко усещане. Пътуването ни беше достигнало крайната си точка. Направихме го!
След 9 дни и 1430 километра бяхме достигнали морето.
Часът 2 :15

Избрахме място за бивак и започнахме да разтоварваме. Неволно се сетих се за Стефан и за саморазгъващите се палатки и падането в тях... Нашите не бяха такива но определено щом можахме се сринахме вътре и бързо заспахме. Уморени, удовлетворени и усмихнати.
Блаженството на дългоочакваното няколко дневно мързелуване на плажа с бира в ръка беше започнало...