Tweet
Моите Родопи -2.
Моят основен “конак” в Родопите е в село Момчиловци. Там приятелят ми и състудент има къща на два етажа.
От балкона – гледка към цялото село, щото е на високото, току под параклиса Свети Илия.
Параклисите в и покрай Момчиловци са около трийсет. На дискоса – дарове и пари. Вратата денонощно отворена. Никой не пипа. Цигани в селото не виреят. Няма и помаци, турци - хич.
Забравил съм върху багажника камера и фотоапарат за доста пари. Чукат двама в полунощ и ми ги носят:
-Недей така бе, човек! То, от нашите никой няма да посегне, но идват тука разни хора…от Бургас, от София…
Приятелят ми взе за жена рускиня от Свердловск. Като дошла в селото, хукнала да бере гъби, че много има наоколо. Свекърът й се чуди:
-Месо ли няма в къщи, картофи ли? Защо са й тези гъби?
Местните хора не берат гъби. Само пришълци.
На поляна край картофохранилището спирам до овчар с кошница манатарки. Ама отбрани. Нито едри, нито дребни.Съотнесени с човешката възраст – кандидат-студентки.
-Можеш ли позна, кай, колко ми са овцете!
-Може, казвам. 400.
-Не! 387! Близо все-пак. Идва моят ред да поставям въпрос.
Говоря му, че от тревата, която пасат тук добичетата, на овцете им падат предните горни зъби. Даже, казвам, вече са изпокапали!
Не, не можело да бъде! На кого ги разправям!
Предлагам бас: ако съм прав – мои са кандидат-студентките. Ако не – ще му, набера още толкова. Кандидат-студентките са винаги повече от студентките.
Лови една, втора, трета овца – няма! зъби! (който не знае – открехвам ви: всички преживни НЯМАТ предни горни зъби!)
С нежелание, но и с примирение, прехвърляме гъбите в колата! Друг път да знае с кого спори!
На десет километра наоколо от селото знам почти всички гъбни места. Най-са лесни пачият крак и рижийките. Те растат на полянки все на едно и също място. Ако времето е гъбено, лесно ги откривам.
През зимата в Обзор местен рибар се тюхка, че отсекли дървото му на баира отсреща и не може да си намери мястото, където се въди голямо семейство попчета. Там си ги ловял всяка година. А намирал мястото, като засичал в една линия две дървета на брега за едната координата, други две – за другата. Проста геометрия! Ами ако знае, че да си купи Глоубъл Позишънинг? Нека ги секат, тогава дърветата!
При всяко идване поне един път ходим в механата по стълбичките надолу до хотела в центъра. Пататник, качамак с петмез, смилянски боб – всякакви родопски манджи. Има ги и на други места, но тук е винаги пълно заради…красивата украинка Оксана, сервитьорката. Строга е, обаче. И мъжът й с големи тупаници. Затуй се държим прилично. Водих тук и Володя от Москва, но той не знае украински и му превеждах.
Това лято пия си кафето в центъра. Спира софийска кола и питат къде е механата.
-Онази с Оксана ли? – питам.
-Да, да - същата!
Къде ли не съм разказвал за Оксана. И в София може да са чули…
“Пенсиите” на съседните маси се смеят: Оксана вече не е сервитьорка, а работи в бакалията. С престилка. Нищо не се вижда от красотата й.
Иван ме убеждава, че всички рускини “под дрехите и бельото са…голи!!” Дали е така?
В Момчиловци има една антика – камион ГАЗ 4х4, произведен, сигурно, в петдесетте години.(те, братята изкопираха американските Студебекери, получени по Ленд-лиз-а и дълго ги правеха в Горки. ) Тази газка има местни номера М-ци-003. Ходи в невероятни джендеми и превозва сено, дърва, пясък. Пясъкът и сеното (сеноНо) са най-уважаваната стока тук. Ще поместя снимка на газката. Изпратих снимка в завода-производител. Питат как могат да я получат за музея си. Че кой ще им я даде!
Преди години в кръчмата слушам оплакванията на местните, че евтино им изкупуват млякото. Давам акъли: направете си своя мандра, правете сирене, кашкавал и печелете. След десет години в съседното село Кутела идеята осъществена! Само че не моята. Двама братя със заем от Европа направили мандра. Правят най-истинското кисело мляко и сирене. Рядко се намира. Всичкото – за износ! Ходих в Кутела. Видях се с единия брат. Не му вдъхвам симпатия, да не шпионирам. Разглеждам му колата. –Това “К” на регистрационната табела “Кутела” ли означава? (номерът, знам, че е кърджалийски). Ледът се стопява. Отиваме в кръчмата да се раазхладим. Заглежда ме упорито един мъж в униформа на горски:
-Обзалагам се, казва, че Ви познавам1 Идвали сте на Момчил Юнак!
Как де не съм ходил! И то много пъти.
През лятото бивши селяни, а сега – професори, доценти по всякакви науки са в Момчиловци на почивка. Сутрин в кафенето до читалището се събира постоянна компания от десетина умни глави и се водят много интересни беседи. А кафето го носи мома Иванка – фигурка, та артисва!
На Христо баща му на деветдесет и кусур още пасеше кравана, и имаха винаги мляко, масло и мътеница. Айрана за моя приятел се оставяше в бидон на слънце докато се вкисне хубаво. Най-бил полезен тогава. В по-предни години в гората в коритата на чешмите можеше да се види дамаджана с айран за жадни пътници…
Дядо Ристьо съвсем се залежа последните години и достави големи главоболия на баба Яна, да го обслужва. Няколко месеца, след като почина, съседка пита:
-Как си, как си, бабо Яно?
-Какво да ти кажа, Пено? Лошаво е да ти Умре мажот. Ама подире – раха-а-а-т!
Сигурно.
Христо – упорит планинар-чобанин все измисляше маршрути през гората. Тръгваме с Фиатче-Уно. Води Христо. Отначало има нещо като път. Става все по-тясно и каменливо, обаче. Христо настоява:- Минава се, бе! Когато съвсем спряхме,
Върнах назад няколко метра и на ръце вдигнахме и обърнахме Уно-то назад… Всичко на всичко – 180 градуса. В Парламента един обвиняваше опонента си, че си сменил убежденията на…360 градуса!
После вкъщи Христо си спомни, че е минавал оттук но…с кравата! Не се връзвайте на акъла на пенсии!
Улиците в Момчиловци едва позволяват разминаване с прибрани огледала. Бяха тръгнали напред за гъби, а аз се върнах за кошница. (От мен запомнете: вземеш ли кошница – няма да намериш гъби!) Паркирах пред къщата. Вземам кошницата и “потеглям”. Ни тръгва, ни мърда. Излизам: предното ляво и задното дясно колело във въздуха! Доста ме чакаха, докато се оправя!..
По прекия път за Рожен, без да слизаме в Соколовци, сме се натоварили на жигулката ми, още. Отиваме в Момчил Юнак. След чешмата колата кихна и спря. Вдигам капака. Ток има. Значи няма бензин. Разглобихме бензиновата помпа. Едното клапанче се кефнало накриво. Функциониерт нихт! Оправяме го и потегляме. Вече в Бургас седим с Джорджо под една сянка и пием кафе. Разказвам му за случая. После потегляме да си ходим. След сто метра издяланата в СССР кола спря. Жоро вика: клапанът! И наистина – той. Пак!
Като дойдете тук, първите дни ви наболява главата. Не сте се адаптирали към чистия въздух. Болят и ушите – от необикновената тишина нощем. Свиква се, обаче, с хубавото.
Христо има двама сина. Единият – Мишо е уникат. Изчел е още като дете де що има книги на френски ( с баща си в Алжир), на английски от гимназията, на руски – от майка си.
Ще да е бил 7-8 годишен. Ходили сме из горите. Приказваме какво ли не. Вечерта Мишо - така между другото – ни отправя забележки:
-Чичо Симеоне, с татко като си говорехте за Алфа кентавъра , объркахте парсеките със светлинни години… Мамо, дативът в руския и латинския език имат различни свойства…(Вие как сте с падежите? Она – именительный, я – звательный. Я – предложный, она – дательный. Я творительный, она – родительный. Чем я винительный, что она дательный…)
Седим у тях пред телевизора и гледаме предаване от “Васил Левски” – спартакиада. На квадрати подредени хиляди деца. Размахват байрячета. Търсим Мишо. Ето го. След едно клякане Мишо не става. Да не му е прилошало на детето? Не! Мишо сложил на тревата една книга, нагласил цайсите и …чете! Завърши международни отношения в Москва и, въпреки баща-комунист, майка – рускиня, издържаше всякакви изпити и Надето Михайлова и Соломон Паси не можаха да му попречат да изкара един мандат във Вашингтон, един в Брюксел. Сега е пак там!
Такива хора има в Момчиловци!
Следва.
Моят основен “конак” в Родопите е в село Момчиловци. Там приятелят ми и състудент има къща на два етажа.
От балкона – гледка към цялото село, щото е на високото, току под параклиса Свети Илия.
Параклисите в и покрай Момчиловци са около трийсет. На дискоса – дарове и пари. Вратата денонощно отворена. Никой не пипа. Цигани в селото не виреят. Няма и помаци, турци - хич.
Забравил съм върху багажника камера и фотоапарат за доста пари. Чукат двама в полунощ и ми ги носят:
-Недей така бе, човек! То, от нашите никой няма да посегне, но идват тука разни хора…от Бургас, от София…
Приятелят ми взе за жена рускиня от Свердловск. Като дошла в селото, хукнала да бере гъби, че много има наоколо. Свекърът й се чуди:
-Месо ли няма в къщи, картофи ли? Защо са й тези гъби?
Местните хора не берат гъби. Само пришълци.
На поляна край картофохранилището спирам до овчар с кошница манатарки. Ама отбрани. Нито едри, нито дребни.Съотнесени с човешката възраст – кандидат-студентки.
-Можеш ли позна, кай, колко ми са овцете!
-Може, казвам. 400.
-Не! 387! Близо все-пак. Идва моят ред да поставям въпрос.
Говоря му, че от тревата, която пасат тук добичетата, на овцете им падат предните горни зъби. Даже, казвам, вече са изпокапали!
Не, не можело да бъде! На кого ги разправям!
Предлагам бас: ако съм прав – мои са кандидат-студентките. Ако не – ще му, набера още толкова. Кандидат-студентките са винаги повече от студентките.
Лови една, втора, трета овца – няма! зъби! (който не знае – открехвам ви: всички преживни НЯМАТ предни горни зъби!)
С нежелание, но и с примирение, прехвърляме гъбите в колата! Друг път да знае с кого спори!
На десет километра наоколо от селото знам почти всички гъбни места. Най-са лесни пачият крак и рижийките. Те растат на полянки все на едно и също място. Ако времето е гъбено, лесно ги откривам.
През зимата в Обзор местен рибар се тюхка, че отсекли дървото му на баира отсреща и не може да си намери мястото, където се въди голямо семейство попчета. Там си ги ловял всяка година. А намирал мястото, като засичал в една линия две дървета на брега за едната координата, други две – за другата. Проста геометрия! Ами ако знае, че да си купи Глоубъл Позишънинг? Нека ги секат, тогава дърветата!
При всяко идване поне един път ходим в механата по стълбичките надолу до хотела в центъра. Пататник, качамак с петмез, смилянски боб – всякакви родопски манджи. Има ги и на други места, но тук е винаги пълно заради…красивата украинка Оксана, сервитьорката. Строга е, обаче. И мъжът й с големи тупаници. Затуй се държим прилично. Водих тук и Володя от Москва, но той не знае украински и му превеждах.
Това лято пия си кафето в центъра. Спира софийска кола и питат къде е механата.
-Онази с Оксана ли? – питам.
-Да, да - същата!
Къде ли не съм разказвал за Оксана. И в София може да са чули…
“Пенсиите” на съседните маси се смеят: Оксана вече не е сервитьорка, а работи в бакалията. С престилка. Нищо не се вижда от красотата й.
Иван ме убеждава, че всички рускини “под дрехите и бельото са…голи!!” Дали е така?
В Момчиловци има една антика – камион ГАЗ 4х4, произведен, сигурно, в петдесетте години.(те, братята изкопираха американските Студебекери, получени по Ленд-лиз-а и дълго ги правеха в Горки. ) Тази газка има местни номера М-ци-003. Ходи в невероятни джендеми и превозва сено, дърва, пясък. Пясъкът и сеното (сеноНо) са най-уважаваната стока тук. Ще поместя снимка на газката. Изпратих снимка в завода-производител. Питат как могат да я получат за музея си. Че кой ще им я даде!
Преди години в кръчмата слушам оплакванията на местните, че евтино им изкупуват млякото. Давам акъли: направете си своя мандра, правете сирене, кашкавал и печелете. След десет години в съседното село Кутела идеята осъществена! Само че не моята. Двама братя със заем от Европа направили мандра. Правят най-истинското кисело мляко и сирене. Рядко се намира. Всичкото – за износ! Ходих в Кутела. Видях се с единия брат. Не му вдъхвам симпатия, да не шпионирам. Разглеждам му колата. –Това “К” на регистрационната табела “Кутела” ли означава? (номерът, знам, че е кърджалийски). Ледът се стопява. Отиваме в кръчмата да се раазхладим. Заглежда ме упорито един мъж в униформа на горски:
-Обзалагам се, казва, че Ви познавам1 Идвали сте на Момчил Юнак!
Как де не съм ходил! И то много пъти.
През лятото бивши селяни, а сега – професори, доценти по всякакви науки са в Момчиловци на почивка. Сутрин в кафенето до читалището се събира постоянна компания от десетина умни глави и се водят много интересни беседи. А кафето го носи мома Иванка – фигурка, та артисва!
На Христо баща му на деветдесет и кусур още пасеше кравана, и имаха винаги мляко, масло и мътеница. Айрана за моя приятел се оставяше в бидон на слънце докато се вкисне хубаво. Най-бил полезен тогава. В по-предни години в гората в коритата на чешмите можеше да се види дамаджана с айран за жадни пътници…
Дядо Ристьо съвсем се залежа последните години и достави големи главоболия на баба Яна, да го обслужва. Няколко месеца, след като почина, съседка пита:
-Как си, как си, бабо Яно?
-Какво да ти кажа, Пено? Лошаво е да ти Умре мажот. Ама подире – раха-а-а-т!
Сигурно.
Христо – упорит планинар-чобанин все измисляше маршрути през гората. Тръгваме с Фиатче-Уно. Води Христо. Отначало има нещо като път. Става все по-тясно и каменливо, обаче. Христо настоява:- Минава се, бе! Когато съвсем спряхме,
Върнах назад няколко метра и на ръце вдигнахме и обърнахме Уно-то назад… Всичко на всичко – 180 градуса. В Парламента един обвиняваше опонента си, че си сменил убежденията на…360 градуса!
После вкъщи Христо си спомни, че е минавал оттук но…с кравата! Не се връзвайте на акъла на пенсии!
Улиците в Момчиловци едва позволяват разминаване с прибрани огледала. Бяха тръгнали напред за гъби, а аз се върнах за кошница. (От мен запомнете: вземеш ли кошница – няма да намериш гъби!) Паркирах пред къщата. Вземам кошницата и “потеглям”. Ни тръгва, ни мърда. Излизам: предното ляво и задното дясно колело във въздуха! Доста ме чакаха, докато се оправя!..
По прекия път за Рожен, без да слизаме в Соколовци, сме се натоварили на жигулката ми, още. Отиваме в Момчил Юнак. След чешмата колата кихна и спря. Вдигам капака. Ток има. Значи няма бензин. Разглобихме бензиновата помпа. Едното клапанче се кефнало накриво. Функциониерт нихт! Оправяме го и потегляме. Вече в Бургас седим с Джорджо под една сянка и пием кафе. Разказвам му за случая. После потегляме да си ходим. След сто метра издяланата в СССР кола спря. Жоро вика: клапанът! И наистина – той. Пак!
Като дойдете тук, първите дни ви наболява главата. Не сте се адаптирали към чистия въздух. Болят и ушите – от необикновената тишина нощем. Свиква се, обаче, с хубавото.
Христо има двама сина. Единият – Мишо е уникат. Изчел е още като дете де що има книги на френски ( с баща си в Алжир), на английски от гимназията, на руски – от майка си.
Ще да е бил 7-8 годишен. Ходили сме из горите. Приказваме какво ли не. Вечерта Мишо - така между другото – ни отправя забележки:
-Чичо Симеоне, с татко като си говорехте за Алфа кентавъра , объркахте парсеките със светлинни години… Мамо, дативът в руския и латинския език имат различни свойства…(Вие как сте с падежите? Она – именительный, я – звательный. Я – предложный, она – дательный. Я творительный, она – родительный. Чем я винительный, что она дательный…)
Седим у тях пред телевизора и гледаме предаване от “Васил Левски” – спартакиада. На квадрати подредени хиляди деца. Размахват байрячета. Търсим Мишо. Ето го. След едно клякане Мишо не става. Да не му е прилошало на детето? Не! Мишо сложил на тревата една книга, нагласил цайсите и …чете! Завърши международни отношения в Москва и, въпреки баща-комунист, майка – рускиня, издържаше всякакви изпити и Надето Михайлова и Соломон Паси не можаха да му попречат да изкара един мандат във Вашингтон, един в Брюксел. Сега е пак там!
Такива хора има в Момчиловци!
Следва.