Tweet
/съжалявам, но нямам възможност за качване на по-големи снимки/.
Преследването на Червения септември.
Накрая лятото въздъхва с облегчение и се изпарява към все по-честите сутрешни сиви облаци.
Жегите и празниците си дават почивка и настъпва нашето време.
След началото на септември, търпеливо изчакваме да се приберат от по къщята от гръцки и нашенски фиести, позамогналите ни се сънародници - и поемаме по Пътя.
В началото на това пътуване шосетата са лъжовно празни... а следобяд вече, по чудо избягвам няколко /три челки/ по пътя Стара загора – Хасково. Докато си плюя в пазвата, а децата на задната седалка се кръстят - завалява ситен дъждец. Асфалта заприличва на зацапано с размазани мухи старо огледало.
Номерата на душманските коли са предимно турски и румънски. Докато българите щастливо постват снимки от четери почивни дни и храносмилат - кой октопод и заргана, кой овнешки пържоли и чесън, а кой просто впечатления..... по южните ни пътища дерибействат темпераментни комшии...
Впрочем кукувци с български номера хич не липсват. Ганю и Пена също натискат като за последно педалите на разни СУВ-ове и дърти кошници и направо летят към финала на безмисленото си киснене на Земята в човешки облик.
Аз карам умерено и гледам с четери чифта очи. Астрата съска с гуми по локвите и размахва диво чистачките да отбива черните пръски, които хвърчят отвсякъде.
Всичко си идва на мястото след отбивката от Любимец за Маджарово. Пътя е толкова пуст, че се вслушвам параноично в шумовете от автомобила ни. Струва ми се, че нещо в колата периодично
вие,
джвака,
къркори,
въздиша...
Докато мрачно размишлявам - какво пак е:
изкривено,
опира,
влачи се отдолу
или ще се чупи...
неусетно стигаме „нашето” блокче.
Хазайката е тук и ни чака.
После бързо се настаняваме в уютния апартаментец, опъвам си краката на едно кресло срещу леглото и ооооххх няма такъв кеф /заслужен/ отварям хладна като бостански патладжан бутилка с бира...
Ноща минава съвсем спокойно. Някъде, високо над нас, лешоядите се грижат за потомството си, под балкона страстно ръмжи разгонен котарак, на съседната череша заспиват последните птички, а от другата стая се чуват сладко хъркане, сумтене и мърморене /децата насън преживяват подробностите по пътуването ни, както обичайно/.
На следващия ден първата ни цел е Гоук Ин /Без Ян/. Това е плитка пещера на десния бряг на Арда на 20-на километра от Маджарово където е първия набелязан за околноста кеш.
Потегляме към 9 и сме спокойни за прехраната /снощи открихме в един шкаф удобен тостер, който набързо „роди” няколко сплескани сандвича с пълнеж от краве масло, салам и кашкавал/...
Подстъпа към желаната цел е пуст и романтичен.
Само от джунглата над нас току с козе блеене се обажда птичка.
Над Арда прелитат чайки???... Из плиткото чапли си мият краката, а ние търчим по един ручей към мястото.
Като знам на Вели кешовете очаквам да е стръмно, усойно и бодливо, но не би. Ручеят, скрит под камъните дреме летен сън. В един останал вир заварваме маса беззащитни рибки, които изписват тревожни йероглифи под водата щом ги приближим.
След точно десет минути достигаме пещерата.
Дъното й прилича на поредната „утроба”, само че грrжливо избръсната.
Кеша ни е някъде над един от входовете. Бързо го намираме, а Теленор прави подарък на Ирена за рождения ден и пуска обхват вътре в дупката.
След това хващаме пътя за другите кутии.
Букет за Мама.
А те са на отсрещния бряг на Арда.
От писанията на предни кешъри разбирам, че растителността между двата най-близки кеша е доста гъста, но след внимателно разглеждане на гората откриваме пътечка, която свързва Хамбар кая с Главата на Лаперуз /волно кръщавам така Аул кая.../ и трънинга се превръща в приятна разходка.
Хамбар кая.
Същата в гръб.
Докато правя снимки, Йоана клечи на някакво „светилище” на върх Хабмар кая и чати /с тракийските богове сигур/.
Главата на Лаперуз.
Ех, че е хубаво тук.... Хладничко е, но и топло едновременно. Слънцето гали, а цветовете наоколо са вече пастелни, предимно жълто- червеникави. Червеният септември бавно, но сигурно се изнизва от нас. Небето е синьо, а дори и след търченето по хълмовете човек има чувството, че има пет бели дроба...
Останало е едно пропуснато ФТФ на Дюшун дере и затова след доволната разходка покрай Арда палим нататък.
Там оставяме Астрата на „нашето„ уширение и заприпкваме надоле по познатата пътечка. Скоро усещаме нова екстра – та дерето и притоците са му пресъхнали още през август урааааа... вече може да се щъка директно из коритата. Няколко пъти от бързане и ентусиазъм се изтърсвам по каманаците, ама те са облепени още от незнайни времена с мека, суха сега, облицовка от водорасли и дънни треви и усещането е като от пързаляне по наредени канапета... затова с кеф минавам по гъз последните метри към целта.
Вода няма.
Кеша намираме бързо дори правя малък клип който ще се опитам да пусна тук.
Времето бавно, но сигурно напредва, и започваме да мислим за заден ход към Маджарово.
На връщане се отбиваме до Стамболово по едни нищо и 20 км. Трябва ми аптека за една /травматична/болежка на Радко. Уви, там е имало до преди няколко дни. Вече най-близката е в Хасково. Браво на околните хора - тигри са... Как живеят не знам. Явно не боледуват често...
Вечерта минава празнично в едно ресторантче до апартамента. Ядем, пием и получаваме поздрави за Ирениния рожден ден.
На другия ден с вечните сандвичи под мишница хващаме пътя за Смилян. Част от него минахме вчера за Стамболово. После също не е лош към Кърджали.
Над Маджарово цвета на горите е такъв, та мислим, че сме заловили Червения септември.
По полето горе жълтее.
Тук в търсене на "мистериозно светилище", попадаме на ходещо дърво, дори бягащо ...
Предната снимка, увеличена.
Не сме капо впорочем, щото до колата намираме буца яспис червен, към кило.
Поляната с ясписите.
После продължаваме към Кърджали. Ландшафта изобилства от лъскави джамии и полусрутени църкви. Хора има, но се мяркат рядко.
Някъде под Моняк спираме да хапнем от сандвичите. Докато преживяме поизсъхналите вече филийки по пътя фучат коли. Няколко дори спират да ни питат, къде е аджеба митичния /все още за доста хора/ Перперикон. Упътваме ги по табелите.
През Кърджали минаваме на тагадък и скоро сме над Ардино. Тук се отбиваме до Кузгун/или Картал/ кая – интересна скала с множество трапецовидни ниши. Апропо, тея ниши са навсякъде наоколо по камъни и отвеси.
Сигурно, ако Родопите, биха имали герб - той щеше да е с трапецовидна форма. И издълбан. Впрочем най-често срещаните тагове за Родопи, поне които се ширят из нетя, са като от наръчник за рабфакофски поети...
-диви,
-трапецовидна,
-издълбани,
-традционни /ястия, дрехи, нрав/
-светилище /под това хитетично определение след петдесетина години ще по попаднат и остатъците от бункерите по границата сигур/
и толкоз...
Предназначението на нишите е неясно, което не пречи разни публикации и вербални лакърдии да вихрят хиляди версии вкл. и най-фантастични.
Асфалта до обекта е нов, явно някакви средства са усвоявани по програма. Каята е малко след паркинга има няма 15 минути ходене из борова гора, като чат-пат по дърветата се срещат набучени табелки със стихчета и други закачливи и романтични рими, дело на местни поети.
Всичко това е някак снобарско, но по добре дъсчици с куплети отколкото изцапани с кафяво вестници и кърпички, плюс обелки от салам, домати и превръзки да висят от клончета и тръни.
Скалата стигаме скоро и няколко пъти обикаляме след намирането на кутийката. Не се виждат нито кузгуни нито картали впрочем, и слизаме по друга пътека обратно към колата.
По пътя прирамява, а в гората зеленият цвят, макар вече обречен, юнашки се бори с жълточервените петна по брези, храсти и друга растителност.
Продължаваме по пътя и вече спираме само за кратка почивка в Рудозем, съвсем наблизо от крайната цел – Смилян.
Тук по градинки и паркчета са „накацали” разнообразни железни животни. Има мода да се кипри половината българска фауна в реалистични железни фигури из тревните площи май.
Наблизо се мъдри и стара фабрика с предизвикателен надпис...
Не тая съборетина, а аз и жена ми сме плод на Българо-Съветската дружба и любов.
И ние ходим изправени още, а „изстисканата” фабрика се разпада банално.
До крайната цел стигаме по чисто ново шосе. Някой дори споменава че небезизвестен „баща на нацията” с чаровен боботещ смях и двуцифрено IQ прерязал лентата вчера при откриването...
Шосето е открито, но тук там се въргалят рула тел за укрепване на скалите. Въргалят се по най-неочаквани завои дори и няколко пъти споменаваме и бабата на нацията...т.е.майката на бащата.
В къщата в която сме си харесали стаи в Смилян вече ни чакат. Посрещат ни както винаги като губернатори. Къщата е голяма, планировката е шедьоврална. На път към тоалетната едва не излизам по бели гащи в ресторантчето долу. Има множество врати навсякъде и малки вратички. Въпрос на шанс е човек да се изгуби из етажите, особено ако в кръвта му плува вече и изрядно количество бира.
Вечерта минава много лежерно в сладки приказки и много вкусни манджи. Усмивките на всички са мили и доброжелателни, а гълчавата около масата си е сребърнобял шум с три девятки проба...
Много приятно впечатление правят книгите из библиотеките по разни преходни стаи и коридори. Там където има книги, книги, книги - няма лоши хора. Това един вид home book code /като dress code/ на който винаги съм уповавал и не съм се лъгал в очакванията си.
На другия ден след обилна закуска, половината от която потъва в раницата „за из път” първо се насочваме към фератата на Гарга дере.
Заради неотдавнашен сакатлък с клиент, приятел и виден български кешър, сега се тръгва от стълба. Въпреки това,малко след старта следва надвесче, което малко ме озорва. Ирена после споменава , че като видяла железния Радо как пъшка по въпросния надвес и моментално се депресирала. За щастие, за кратко. Фератичката е малка, но симпатична. Има и кеш точно по средата в една дълбока дупка. Накрая горе излизаме през „носа на черепа” както ми идва на ум да назова проходната пещеричка на финала.
Вече е лесно.
Ку-кууу
Тила на "Черепа". В момента вход.
Очите и носа на "Черепа" и някой се изнизва от там. В момента изход.
Детско щастие.
В сърцето на скалите.
Ранния следобяд влиза в правото си и след успешното финиширане на ферата се отбиваме за по бира в подножието на Ухловица. Там решаваме да се разходим до венчалното място на Виктор и Миля, хеле че има кеш, времето е хубаво, а вечерта е още далече като второто пришествие.
Мястото се казва "Връх Църква" и представлява малко голо хълмче на билото с огромен понор в средата /всичко прилича на кратер на вулкан/ където удобно лагеруват /евентуално/ пет - седем средно големи палатки.
Времето е прекрасно, духа лек ветрец и след бързото намиране на кутийката доволно се шляем наоколо.
Вседесъщите минзухари. Вечно цвете е това.
Синята птица.
В Смилян, окрилен от днескашния ден шибвам още една бира и се отправяме към „Полянската пещера”, която е само на километър от къщата. Намирането обаче е затруднено и на помощ идва един приятел на Виктор от селото. Дупката е точно до шосето, но пътеката към нея е доста обрасла и когато накрая стигаме входа на всеки му липсва по нещо и по тръните остават – парченца епидермис, стрък коса /хубу че нямам/, късче съдрана цветна материя и така нататък...
Пещерата не е голяма, но е красива и е сравнително малко чупена. От стените надничат странни фигури и образувания. Аз понеже гледам на пресекулки филма Pets sematary на таблета тези дни и навръз ми се привиждат озъбени, изкривени лица на малки палавници... а и реални пещерни обитатели /троглофили/ се намират... Тук въобще не бързаме, мотаем се и си светим кой с телефон, кой с челник, а кой просто с очи. Правя и няколко снимки.
Глава на озъбен малък палавник. Лицето е малко деформирано и всичко е фантазия де.
Същия в друг ракурс.
Прилича на глава на китайско божество. Малко счупено.
Целувка за падналия Трол.
Троглофил.
Една семейна приятелка. Корубана се казва. Викаме и Куба...
Куба беше гладна и сънена.....
Вечерта на масата всички са много доволни. Няма нужда дори да се надлъгваме, кой по-герой е бил през деня, всичко е реално и топлите спомени гъделичкат самочувствия и събуждат мечти...
На другия ден си вземаме довиждане с любезните домакини и с пълна торба закуски /отново/ отпрашваме към Доспат. Там има една нова еко-пътека, „Дяволски мост” май се казва. Като стигаме дълго се чудя кой кръщава най-красивите места в Републиката с такива идиотски имена.
Пътеката под моста.
Пътеката е двучасова, демек въобще не е дълга. Но най-тактически издържано и канапско е, да тръгнеш от Къщата на катрана, да стигнеш въпросния /дяволски?/ мост, да правиш каквото правиш там, да се върнеш и с колата да мръднеш до шосето за Ягодинската пещера /където е другия край на пътеката/. Съвсем наблизо до него са и водопадите. Свършваме само първата част, понеже водата е оскъдна и водопадите сигурно са доста охтичави...
Впрочем до Яг. Пещера се натъкваме после на едно неочаквано ФТФ. Благодаря Румен и Таня.
Краят на деня сме планирали да е в Орехово. Пътя натам е изтъкан от спомени....
Как ни пра градушка преди време на Широка Лъка, за преспите до крайпътна беседка близо до Чепеларе през май 2015 – ровихме за кеша, той се оказа на тавана на беседката, как возихме преди време една дебела лелка към Мостовете на стоп /продавачка на джунджурии, амулети и дрънкулки горе по сергиите/ и Астрата плачеше с глас по баира... и разни други.
В 19 ч. сме при Пепа и лакърдиите спират само когато устите са пълни с я пататаник, я с бира , салата, козе сирене или ракия.
На другия ден сутринта помагами на нашата приятелка и домакиня да занесе неща към параклисите за Кръстов ден и вдигаме котва за Варна.
Спираме по пътя само традиционно на Крумова вана в Ришкия. Кеша е там.
Преследването на Червения септември.
Накрая лятото въздъхва с облегчение и се изпарява към все по-честите сутрешни сиви облаци.
Жегите и празниците си дават почивка и настъпва нашето време.
След началото на септември, търпеливо изчакваме да се приберат от по къщята от гръцки и нашенски фиести, позамогналите ни се сънародници - и поемаме по Пътя.
В началото на това пътуване шосетата са лъжовно празни... а следобяд вече, по чудо избягвам няколко /три челки/ по пътя Стара загора – Хасково. Докато си плюя в пазвата, а децата на задната седалка се кръстят - завалява ситен дъждец. Асфалта заприличва на зацапано с размазани мухи старо огледало.
Номерата на душманските коли са предимно турски и румънски. Докато българите щастливо постват снимки от четери почивни дни и храносмилат - кой октопод и заргана, кой овнешки пържоли и чесън, а кой просто впечатления..... по южните ни пътища дерибействат темпераментни комшии...
Впрочем кукувци с български номера хич не липсват. Ганю и Пена също натискат като за последно педалите на разни СУВ-ове и дърти кошници и направо летят към финала на безмисленото си киснене на Земята в човешки облик.
Аз карам умерено и гледам с четери чифта очи. Астрата съска с гуми по локвите и размахва диво чистачките да отбива черните пръски, които хвърчят отвсякъде.
Всичко си идва на мястото след отбивката от Любимец за Маджарово. Пътя е толкова пуст, че се вслушвам параноично в шумовете от автомобила ни. Струва ми се, че нещо в колата периодично
вие,
джвака,
къркори,
въздиша...
Докато мрачно размишлявам - какво пак е:
изкривено,
опира,
влачи се отдолу
или ще се чупи...
неусетно стигаме „нашето” блокче.
Хазайката е тук и ни чака.
После бързо се настаняваме в уютния апартаментец, опъвам си краката на едно кресло срещу леглото и ооооххх няма такъв кеф /заслужен/ отварям хладна като бостански патладжан бутилка с бира...
Ноща минава съвсем спокойно. Някъде, високо над нас, лешоядите се грижат за потомството си, под балкона страстно ръмжи разгонен котарак, на съседната череша заспиват последните птички, а от другата стая се чуват сладко хъркане, сумтене и мърморене /децата насън преживяват подробностите по пътуването ни, както обичайно/.
На следващия ден първата ни цел е Гоук Ин /Без Ян/. Това е плитка пещера на десния бряг на Арда на 20-на километра от Маджарово където е първия набелязан за околноста кеш.
Потегляме към 9 и сме спокойни за прехраната /снощи открихме в един шкаф удобен тостер, който набързо „роди” няколко сплескани сандвича с пълнеж от краве масло, салам и кашкавал/...
Подстъпа към желаната цел е пуст и романтичен.
Само от джунглата над нас току с козе блеене се обажда птичка.
Над Арда прелитат чайки???... Из плиткото чапли си мият краката, а ние търчим по един ручей към мястото.
Като знам на Вели кешовете очаквам да е стръмно, усойно и бодливо, но не би. Ручеят, скрит под камъните дреме летен сън. В един останал вир заварваме маса беззащитни рибки, които изписват тревожни йероглифи под водата щом ги приближим.
След точно десет минути достигаме пещерата.
Дъното й прилича на поредната „утроба”, само че грrжливо избръсната.
Кеша ни е някъде над един от входовете. Бързо го намираме, а Теленор прави подарък на Ирена за рождения ден и пуска обхват вътре в дупката.
След това хващаме пътя за другите кутии.
Букет за Мама.
А те са на отсрещния бряг на Арда.
От писанията на предни кешъри разбирам, че растителността между двата най-близки кеша е доста гъста, но след внимателно разглеждане на гората откриваме пътечка, която свързва Хамбар кая с Главата на Лаперуз /волно кръщавам така Аул кая.../ и трънинга се превръща в приятна разходка.
Хамбар кая.
Същата в гръб.
Докато правя снимки, Йоана клечи на някакво „светилище” на върх Хабмар кая и чати /с тракийските богове сигур/.
Главата на Лаперуз.
Ех, че е хубаво тук.... Хладничко е, но и топло едновременно. Слънцето гали, а цветовете наоколо са вече пастелни, предимно жълто- червеникави. Червеният септември бавно, но сигурно се изнизва от нас. Небето е синьо, а дори и след търченето по хълмовете човек има чувството, че има пет бели дроба...
Останало е едно пропуснато ФТФ на Дюшун дере и затова след доволната разходка покрай Арда палим нататък.
Там оставяме Астрата на „нашето„ уширение и заприпкваме надоле по познатата пътечка. Скоро усещаме нова екстра – та дерето и притоците са му пресъхнали още през август урааааа... вече може да се щъка директно из коритата. Няколко пъти от бързане и ентусиазъм се изтърсвам по каманаците, ама те са облепени още от незнайни времена с мека, суха сега, облицовка от водорасли и дънни треви и усещането е като от пързаляне по наредени канапета... затова с кеф минавам по гъз последните метри към целта.
Вода няма.
Кеша намираме бързо дори правя малък клип който ще се опитам да пусна тук.
Времето бавно, но сигурно напредва, и започваме да мислим за заден ход към Маджарово.
На връщане се отбиваме до Стамболово по едни нищо и 20 км. Трябва ми аптека за една /травматична/болежка на Радко. Уви, там е имало до преди няколко дни. Вече най-близката е в Хасково. Браво на околните хора - тигри са... Как живеят не знам. Явно не боледуват често...
Вечерта минава празнично в едно ресторантче до апартамента. Ядем, пием и получаваме поздрави за Ирениния рожден ден.
На другия ден с вечните сандвичи под мишница хващаме пътя за Смилян. Част от него минахме вчера за Стамболово. После също не е лош към Кърджали.
Над Маджарово цвета на горите е такъв, та мислим, че сме заловили Червения септември.
По полето горе жълтее.
Тук в търсене на "мистериозно светилище", попадаме на ходещо дърво, дори бягащо ...
Предната снимка, увеличена.
Не сме капо впорочем, щото до колата намираме буца яспис червен, към кило.
Поляната с ясписите.
После продължаваме към Кърджали. Ландшафта изобилства от лъскави джамии и полусрутени църкви. Хора има, но се мяркат рядко.
Някъде под Моняк спираме да хапнем от сандвичите. Докато преживяме поизсъхналите вече филийки по пътя фучат коли. Няколко дори спират да ни питат, къде е аджеба митичния /все още за доста хора/ Перперикон. Упътваме ги по табелите.
През Кърджали минаваме на тагадък и скоро сме над Ардино. Тук се отбиваме до Кузгун/или Картал/ кая – интересна скала с множество трапецовидни ниши. Апропо, тея ниши са навсякъде наоколо по камъни и отвеси.
Сигурно, ако Родопите, биха имали герб - той щеше да е с трапецовидна форма. И издълбан. Впрочем най-често срещаните тагове за Родопи, поне които се ширят из нетя, са като от наръчник за рабфакофски поети...
-диви,
-трапецовидна,
-издълбани,
-традционни /ястия, дрехи, нрав/
-светилище /под това хитетично определение след петдесетина години ще по попаднат и остатъците от бункерите по границата сигур/
и толкоз...
Предназначението на нишите е неясно, което не пречи разни публикации и вербални лакърдии да вихрят хиляди версии вкл. и най-фантастични.
Асфалта до обекта е нов, явно някакви средства са усвоявани по програма. Каята е малко след паркинга има няма 15 минути ходене из борова гора, като чат-пат по дърветата се срещат набучени табелки със стихчета и други закачливи и романтични рими, дело на местни поети.
Всичко това е някак снобарско, но по добре дъсчици с куплети отколкото изцапани с кафяво вестници и кърпички, плюс обелки от салам, домати и превръзки да висят от клончета и тръни.
Скалата стигаме скоро и няколко пъти обикаляме след намирането на кутийката. Не се виждат нито кузгуни нито картали впрочем, и слизаме по друга пътека обратно към колата.
По пътя прирамява, а в гората зеленият цвят, макар вече обречен, юнашки се бори с жълточервените петна по брези, храсти и друга растителност.
Продължаваме по пътя и вече спираме само за кратка почивка в Рудозем, съвсем наблизо от крайната цел – Смилян.
Тук по градинки и паркчета са „накацали” разнообразни железни животни. Има мода да се кипри половината българска фауна в реалистични железни фигури из тревните площи май.
Наблизо се мъдри и стара фабрика с предизвикателен надпис...
Не тая съборетина, а аз и жена ми сме плод на Българо-Съветската дружба и любов.
И ние ходим изправени още, а „изстисканата” фабрика се разпада банално.
До крайната цел стигаме по чисто ново шосе. Някой дори споменава че небезизвестен „баща на нацията” с чаровен боботещ смях и двуцифрено IQ прерязал лентата вчера при откриването...
Шосето е открито, но тук там се въргалят рула тел за укрепване на скалите. Въргалят се по най-неочаквани завои дори и няколко пъти споменаваме и бабата на нацията...т.е.майката на бащата.
В къщата в която сме си харесали стаи в Смилян вече ни чакат. Посрещат ни както винаги като губернатори. Къщата е голяма, планировката е шедьоврална. На път към тоалетната едва не излизам по бели гащи в ресторантчето долу. Има множество врати навсякъде и малки вратички. Въпрос на шанс е човек да се изгуби из етажите, особено ако в кръвта му плува вече и изрядно количество бира.
Вечерта минава много лежерно в сладки приказки и много вкусни манджи. Усмивките на всички са мили и доброжелателни, а гълчавата около масата си е сребърнобял шум с три девятки проба...
Много приятно впечатление правят книгите из библиотеките по разни преходни стаи и коридори. Там където има книги, книги, книги - няма лоши хора. Това един вид home book code /като dress code/ на който винаги съм уповавал и не съм се лъгал в очакванията си.
На другия ден след обилна закуска, половината от която потъва в раницата „за из път” първо се насочваме към фератата на Гарга дере.
Заради неотдавнашен сакатлък с клиент, приятел и виден български кешър, сега се тръгва от стълба. Въпреки това,малко след старта следва надвесче, което малко ме озорва. Ирена после споменава , че като видяла железния Радо как пъшка по въпросния надвес и моментално се депресирала. За щастие, за кратко. Фератичката е малка, но симпатична. Има и кеш точно по средата в една дълбока дупка. Накрая горе излизаме през „носа на черепа” както ми идва на ум да назова проходната пещеричка на финала.
Вече е лесно.
Ку-кууу
Тила на "Черепа". В момента вход.
Очите и носа на "Черепа" и някой се изнизва от там. В момента изход.
Детско щастие.
В сърцето на скалите.
Ранния следобяд влиза в правото си и след успешното финиширане на ферата се отбиваме за по бира в подножието на Ухловица. Там решаваме да се разходим до венчалното място на Виктор и Миля, хеле че има кеш, времето е хубаво, а вечерта е още далече като второто пришествие.
Мястото се казва "Връх Църква" и представлява малко голо хълмче на билото с огромен понор в средата /всичко прилича на кратер на вулкан/ където удобно лагеруват /евентуално/ пет - седем средно големи палатки.
Времето е прекрасно, духа лек ветрец и след бързото намиране на кутийката доволно се шляем наоколо.
Вседесъщите минзухари. Вечно цвете е това.
Синята птица.
В Смилян, окрилен от днескашния ден шибвам още една бира и се отправяме към „Полянската пещера”, която е само на километър от къщата. Намирането обаче е затруднено и на помощ идва един приятел на Виктор от селото. Дупката е точно до шосето, но пътеката към нея е доста обрасла и когато накрая стигаме входа на всеки му липсва по нещо и по тръните остават – парченца епидермис, стрък коса /хубу че нямам/, късче съдрана цветна материя и така нататък...
Пещерата не е голяма, но е красива и е сравнително малко чупена. От стените надничат странни фигури и образувания. Аз понеже гледам на пресекулки филма Pets sematary на таблета тези дни и навръз ми се привиждат озъбени, изкривени лица на малки палавници... а и реални пещерни обитатели /троглофили/ се намират... Тук въобще не бързаме, мотаем се и си светим кой с телефон, кой с челник, а кой просто с очи. Правя и няколко снимки.
Глава на озъбен малък палавник. Лицето е малко деформирано и всичко е фантазия де.
Същия в друг ракурс.
Прилича на глава на китайско божество. Малко счупено.
Целувка за падналия Трол.
Троглофил.
Една семейна приятелка. Корубана се казва. Викаме и Куба...
Куба беше гладна и сънена.....
Вечерта на масата всички са много доволни. Няма нужда дори да се надлъгваме, кой по-герой е бил през деня, всичко е реално и топлите спомени гъделичкат самочувствия и събуждат мечти...
На другия ден си вземаме довиждане с любезните домакини и с пълна торба закуски /отново/ отпрашваме към Доспат. Там има една нова еко-пътека, „Дяволски мост” май се казва. Като стигаме дълго се чудя кой кръщава най-красивите места в Републиката с такива идиотски имена.
Пътеката под моста.
Пътеката е двучасова, демек въобще не е дълга. Но най-тактически издържано и канапско е, да тръгнеш от Къщата на катрана, да стигнеш въпросния /дяволски?/ мост, да правиш каквото правиш там, да се върнеш и с колата да мръднеш до шосето за Ягодинската пещера /където е другия край на пътеката/. Съвсем наблизо до него са и водопадите. Свършваме само първата част, понеже водата е оскъдна и водопадите сигурно са доста охтичави...
Впрочем до Яг. Пещера се натъкваме после на едно неочаквано ФТФ. Благодаря Румен и Таня.
Краят на деня сме планирали да е в Орехово. Пътя натам е изтъкан от спомени....
Как ни пра градушка преди време на Широка Лъка, за преспите до крайпътна беседка близо до Чепеларе през май 2015 – ровихме за кеша, той се оказа на тавана на беседката, как возихме преди време една дебела лелка към Мостовете на стоп /продавачка на джунджурии, амулети и дрънкулки горе по сергиите/ и Астрата плачеше с глас по баира... и разни други.
В 19 ч. сме при Пепа и лакърдиите спират само когато устите са пълни с я пататаник, я с бира , салата, козе сирене или ракия.
На другия ден сутринта помагами на нашата приятелка и домакиня да занесе неща към параклисите за Кръстов ден и вдигаме котва за Варна.
Спираме по пътя само традиционно на Крумова вана в Ришкия. Кеша е там.
Коментар