Tweet
След всичко изписано по повод честването на 100 годишнината от битката на връх Каймакчалан в Каймак (Нидже) планина със съпругата ми решихме да посетиме мястото лично.
Това стана повод за този малък пътепис.
Защо го публикувам тук,а не в подфорум "Балкани?"
Защото засяга нашата история,нашите въжделения за национално единение.
И така в петък 30.09. пристигнахме на хижа Беласица над Петрич. На другия ден рано сутринта минахме границата с Гърция и потеглихме към Каймакчалан.
Планинското било и върха са разделени между Гърция и Македония. Границата не е очертана по никакъв начин. Единствено на самия връх има гранична пирамида и толкова.
За гърците това е просто зимен курорт. Горната станция на седалковия лифт е на метри от граничната бразда(такава няма).
Първото,което ни прави впечатление са два товарни вагона,незнайно как докарани на 2200 метра височина.
На паркинга освен нашия автомобил има и кола с македонска регистрация,както и сръбски автобус.
Оставяме джипа и потегляме към върха. Следващите кадри показват красотата на местността.
Знаех,че на върха има Сръбски параклис в който мирно съжителстват Българска и Сръбска посетителски книги.
Това беше и първата ни цел.
Оградата му е направена от снаряди и бодлива тел събрана от бойното поле.
Изчакваме търпеливо сръбската група да се оттегли. За тях ние сме завоеватели. За нас те са поробители. Не е ясно какво мисли редовия македонец,а на гърците не им пука за всичко това.
Пристъпваме към входа на параклиса.Той се оказва заключен. Сърбите са оставили венци пред вратата.
Продължаваме към граничната пирамида. До нея зее грозна дупка. Тук са били зазидани малката паметна плоча за загиналите български войници и една гилза от снаряд.
Сега няма и помен от тях.
С огромно огорчение забелязваме,че венците положени на пирамидата са хвърлени на земята. Що за хора са тези подиграли се с паметта на загинали воини?
Поне на погачата и свещите оставени на котата на върха не са посмяли да посегнат.
Някой би казал - може да е имало буря. Не - хартиените ленти и погачата показват,че времето е било милостиво. Всичко се дължи на злоумишлени действия.
Със свити сърца със съпругата ми подреждаме венците и цветята и тя пали две свещички.
Продължаваме обиколката на бойната сцена. 100 години след нея още се намират бодлива тел и шрапнели около окопите и укритията.
По билото личат окопи и укрития от камъни без спойка.
Други българи преди нас са оставили родния трибагреник и свещи в едно от укритията.
Каква е историята на битката?
През 1916 година Българската армия защитава подстъпите към Вардарска Македония срещу Сръбски части и сили на Антантата.
На 30 август на Каймакчалан с цел укрепяване на позицията и изграждане на път от кота 1881 към село Петалино са изпратени 5 дружини – 11-и пехотен сливенски полк (командван от полковник Никола Христов) и 1-ва дружина от 46-и пехотен полк. Дейността се извършва под непрестанния огън от сръбската артилерия, в следствие на което до началото на самата битка на 12 септември 11-и пехотен полк дава 147 убити и 708 ранени. До започването на битката поради липса на тел и колове съоръженията не са завършени, но въпреки това на южния склон са изградени три реда отбранителни линии.[5]Сръбската войска разполага с 50 тежки оръдия и множество минохвъргачки с които систематично обстрелва българските позиции при Каймакчалан, на които са разположените 5-те дружини с 4 батареи, които се бият срещу усилената Дринска дивизия[6]
Отбраната на Каймакчалан е възложена на командира на 1-ва бригада от 3-та пехотна балканска дивизия полковник Алекси Попов.
Полковник Алекси Попов
Сърбите започват обстрел по цялата позиция на 12 септември, като след масовия огън атакуват върха, като извършват три нощни атаки и успяват да преминат телените мрежи, но биват контраатакувани и отблъснати с големи загуби. На 15 септември се води силен пушечен и артилерийски огън и сърбите не успяват да напреднат. Частите им достигат до подножието на връх Сокол, който е лявото прикритие на позицията на Каймакчалан, но са отблъснати. На 16 и 17 септември сърбите отново атакуват, като преминават през телените мрежи, но отново биват контраатакувани и отблъснати. На 16 септември сърбите достигат до канарите на първият ред окопи, като носят със себе си минохвъргачки и планински оръдия. От българска страна има множество оглушали, онемели и полудели войници, а убитите са значителен брой. От 14 до 17 септември числения състав на 13-а рота от полка намалява от 204 на 54 войници.[7]
На 18 и 19 септември Каймакчалан е подложен на непрестанен обстрел, от който излизат от строя всички ротни командири и почти половината от личния състав на 11-и пехотен полк.[8]
На 19 септември сърбите успяват да превземат първата линия окопи, но понасят големи загуби, при опитите си да превземат и втората. С цел да облекчи българските войски отбраняващи се на Каймакчалан, които вече са загубили половината си състав, 8-а пехотна тунджанска дивизия предприема контраатака и хвърля в паника сърбите при Петорак. Това обаче не оказва влияние на военните действия при Каймакчалан.[9] Към 20 ч. на 19 септември на позицията пристига новоназначения началник на участъка полковник Стефан Богданов.
На 20 септември след артилерийска подготовка е извършена нова атака на върха, но е отбита от българските войски. На същия ден поради значително намаления числен състав на войските на помощ е изпратена още една дружина. Обстрелът на Каймакчалан продължава денонощно, а сръбските части не пестят снаряди, тъй като получават камиони от английския контингент и имат редовен превоз до фронтовата линия. Българската войска се снабдява със снаряди от село Градско, което е на 100 км. от фронта, по пътища в лошо състояние, след което до Каймакчалан са доставяни по кози пътеки, често носени на ръце, поради което снарядите се пестят.[10]
На 23 септември сърбите отново атакуват върха и достигат до 50 крачки от позицията, но след контраатака са отхвърлени с големи загуби от тяхна страна. Нападението се подновява в 16 часа същия ден, но са ударите флангово от резервните войски и след големи загуби отново се оттеглят. На помощ на защитниците са изпратени 2 дружини от 45-и пехотен полк. На 24 септември цялата позиция е подложена на непрекъснат обстрел, като сърбите привличат допълнителни тежки батареи и започват да обстрелват фланга на 8-а пехотна тунджанска дивизия. На 25 септември под прикритието на артилерийски огън сръбските войски отново доближават българските позиции на 100 – 150 крачи.[11]
На 27 септември българските войски разположени на Каймакчалан контраатакуват и изтласкват сърбите, които понасят големи загуби. В продължение на 3 дни сръбските батареи подлагат на непрестанен барабанен огън българската позиция на върха, от който обстрел оцеляват малцина. Към 30 септември, в една от дружините на 46-и пехотен полк остават едва 1 офицер и 86 войници, при численост около 13 офицера и 800 подофицера и войника. Положението в другите български части, отбраняващи върха е подобно.[12]
На 30 септември в 13:30 часа сръбските части превземат Каймакчалан. Върхът заема ключово място в отбраната българската войска и падането му, както и настъплението на сръбските части към Сталков гроб и френският натиск северно от Лерин принуждава 8-а пехотна тунджанска дивизия да се оттегли на линията с. Кенали – с. Брод – с. Петали – к. 1881. Превземането на върха повдига духа на сръбската армия, като съюзниците получават отличен наблюдателен пост от който се вижда цялото Битолско поле, до завоя на р. Черна, където тепърва предстоят да се водят боеве.[13]
В тази епопея българската армия дава следните жертви: загинали 1876 войници, 51 офицери, ранени 5941 войници и 126 офицери. Загубите на 11-и пехотен сливенски полк, гръбнакът на българската отбрана на върха за периода от 11 септември до 1 октомври 1916 година, по релационните дневници са 23 убити офицери (+1 починал в болница), ранени офицери и офицерски кандидати 39, полудели 3, безследно изчезнал 1. Войници: ранени и контузени 1901, убити 524, безследно изчезнали 112, парализирани 7, оглушели и онемели 62, полудели 3, пленени 22. По списъка на загиналите във войната жертвите на 11 Сливенски полк са 29 офицери убити, войници – 529, ранени над 2000 души. Сърбите губят 5000 души главно поради българската артилерия.
В стратегически аспект битката не е голям успех на Антантата поради настъпващата зима, която прави почти невъзможно по-нататъшното настъпление.
Днес там има малка църква на връх Пророк Илия. Сръбските загинали са погребани в сръбското военно гробище в Солун. След войната на върха сърбите правят сръбска костница, в която полагат изровените кости на българските войници, погребани в района, обявявайки ги за сърби. Върхът често се посещава от туристи.
Източник: https://bg.wikipedia.org/wiki/Битка_при_Каймакчалан
Твърди се,че вследствие на непрекъснатия артилерийски обстрел върха губи 10 метра от височината си. Там все още могат да се видят два железни кръста. Вероятно там са погребани загинали български офицери в началото на битката.
Това стана повод за този малък пътепис.
Защо го публикувам тук,а не в подфорум "Балкани?"
Защото засяга нашата история,нашите въжделения за национално единение.
И така в петък 30.09. пристигнахме на хижа Беласица над Петрич. На другия ден рано сутринта минахме границата с Гърция и потеглихме към Каймакчалан.
Планинското било и върха са разделени между Гърция и Македония. Границата не е очертана по никакъв начин. Единствено на самия връх има гранична пирамида и толкова.
За гърците това е просто зимен курорт. Горната станция на седалковия лифт е на метри от граничната бразда(такава няма).
Първото,което ни прави впечатление са два товарни вагона,незнайно как докарани на 2200 метра височина.
На паркинга освен нашия автомобил има и кола с македонска регистрация,както и сръбски автобус.
Оставяме джипа и потегляме към върха. Следващите кадри показват красотата на местността.
Знаех,че на върха има Сръбски параклис в който мирно съжителстват Българска и Сръбска посетителски книги.
Това беше и първата ни цел.
Оградата му е направена от снаряди и бодлива тел събрана от бойното поле.
Изчакваме търпеливо сръбската група да се оттегли. За тях ние сме завоеватели. За нас те са поробители. Не е ясно какво мисли редовия македонец,а на гърците не им пука за всичко това.
Пристъпваме към входа на параклиса.Той се оказва заключен. Сърбите са оставили венци пред вратата.
Продължаваме към граничната пирамида. До нея зее грозна дупка. Тук са били зазидани малката паметна плоча за загиналите български войници и една гилза от снаряд.
Сега няма и помен от тях.
С огромно огорчение забелязваме,че венците положени на пирамидата са хвърлени на земята. Що за хора са тези подиграли се с паметта на загинали воини?
Поне на погачата и свещите оставени на котата на върха не са посмяли да посегнат.
Някой би казал - може да е имало буря. Не - хартиените ленти и погачата показват,че времето е било милостиво. Всичко се дължи на злоумишлени действия.
Със свити сърца със съпругата ми подреждаме венците и цветята и тя пали две свещички.
Продължаваме обиколката на бойната сцена. 100 години след нея още се намират бодлива тел и шрапнели около окопите и укритията.
По билото личат окопи и укрития от камъни без спойка.
Други българи преди нас са оставили родния трибагреник и свещи в едно от укритията.
Каква е историята на битката?
През 1916 година Българската армия защитава подстъпите към Вардарска Македония срещу Сръбски части и сили на Антантата.
На 30 август на Каймакчалан с цел укрепяване на позицията и изграждане на път от кота 1881 към село Петалино са изпратени 5 дружини – 11-и пехотен сливенски полк (командван от полковник Никола Христов) и 1-ва дружина от 46-и пехотен полк. Дейността се извършва под непрестанния огън от сръбската артилерия, в следствие на което до началото на самата битка на 12 септември 11-и пехотен полк дава 147 убити и 708 ранени. До започването на битката поради липса на тел и колове съоръженията не са завършени, но въпреки това на южния склон са изградени три реда отбранителни линии.[5]Сръбската войска разполага с 50 тежки оръдия и множество минохвъргачки с които систематично обстрелва българските позиции при Каймакчалан, на които са разположените 5-те дружини с 4 батареи, които се бият срещу усилената Дринска дивизия[6]
Отбраната на Каймакчалан е възложена на командира на 1-ва бригада от 3-та пехотна балканска дивизия полковник Алекси Попов.
Полковник Алекси Попов
Сърбите започват обстрел по цялата позиция на 12 септември, като след масовия огън атакуват върха, като извършват три нощни атаки и успяват да преминат телените мрежи, но биват контраатакувани и отблъснати с големи загуби. На 15 септември се води силен пушечен и артилерийски огън и сърбите не успяват да напреднат. Частите им достигат до подножието на връх Сокол, който е лявото прикритие на позицията на Каймакчалан, но са отблъснати. На 16 и 17 септември сърбите отново атакуват, като преминават през телените мрежи, но отново биват контраатакувани и отблъснати. На 16 септември сърбите достигат до канарите на първият ред окопи, като носят със себе си минохвъргачки и планински оръдия. От българска страна има множество оглушали, онемели и полудели войници, а убитите са значителен брой. От 14 до 17 септември числения състав на 13-а рота от полка намалява от 204 на 54 войници.[7]
На 18 и 19 септември Каймакчалан е подложен на непрестанен обстрел, от който излизат от строя всички ротни командири и почти половината от личния състав на 11-и пехотен полк.[8]
На 19 септември сърбите успяват да превземат първата линия окопи, но понасят големи загуби, при опитите си да превземат и втората. С цел да облекчи българските войски отбраняващи се на Каймакчалан, които вече са загубили половината си състав, 8-а пехотна тунджанска дивизия предприема контраатака и хвърля в паника сърбите при Петорак. Това обаче не оказва влияние на военните действия при Каймакчалан.[9] Към 20 ч. на 19 септември на позицията пристига новоназначения началник на участъка полковник Стефан Богданов.
На 20 септември след артилерийска подготовка е извършена нова атака на върха, но е отбита от българските войски. На същия ден поради значително намаления числен състав на войските на помощ е изпратена още една дружина. Обстрелът на Каймакчалан продължава денонощно, а сръбските части не пестят снаряди, тъй като получават камиони от английския контингент и имат редовен превоз до фронтовата линия. Българската войска се снабдява със снаряди от село Градско, което е на 100 км. от фронта, по пътища в лошо състояние, след което до Каймакчалан са доставяни по кози пътеки, често носени на ръце, поради което снарядите се пестят.[10]
На 23 септември сърбите отново атакуват върха и достигат до 50 крачки от позицията, но след контраатака са отхвърлени с големи загуби от тяхна страна. Нападението се подновява в 16 часа същия ден, но са ударите флангово от резервните войски и след големи загуби отново се оттеглят. На помощ на защитниците са изпратени 2 дружини от 45-и пехотен полк. На 24 септември цялата позиция е подложена на непрекъснат обстрел, като сърбите привличат допълнителни тежки батареи и започват да обстрелват фланга на 8-а пехотна тунджанска дивизия. На 25 септември под прикритието на артилерийски огън сръбските войски отново доближават българските позиции на 100 – 150 крачи.[11]
На 27 септември българските войски разположени на Каймакчалан контраатакуват и изтласкват сърбите, които понасят големи загуби. В продължение на 3 дни сръбските батареи подлагат на непрестанен барабанен огън българската позиция на върха, от който обстрел оцеляват малцина. Към 30 септември, в една от дружините на 46-и пехотен полк остават едва 1 офицер и 86 войници, при численост около 13 офицера и 800 подофицера и войника. Положението в другите български части, отбраняващи върха е подобно.[12]
На 30 септември в 13:30 часа сръбските части превземат Каймакчалан. Върхът заема ключово място в отбраната българската войска и падането му, както и настъплението на сръбските части към Сталков гроб и френският натиск северно от Лерин принуждава 8-а пехотна тунджанска дивизия да се оттегли на линията с. Кенали – с. Брод – с. Петали – к. 1881. Превземането на върха повдига духа на сръбската армия, като съюзниците получават отличен наблюдателен пост от който се вижда цялото Битолско поле, до завоя на р. Черна, където тепърва предстоят да се водят боеве.[13]
В тази епопея българската армия дава следните жертви: загинали 1876 войници, 51 офицери, ранени 5941 войници и 126 офицери. Загубите на 11-и пехотен сливенски полк, гръбнакът на българската отбрана на върха за периода от 11 септември до 1 октомври 1916 година, по релационните дневници са 23 убити офицери (+1 починал в болница), ранени офицери и офицерски кандидати 39, полудели 3, безследно изчезнал 1. Войници: ранени и контузени 1901, убити 524, безследно изчезнали 112, парализирани 7, оглушели и онемели 62, полудели 3, пленени 22. По списъка на загиналите във войната жертвите на 11 Сливенски полк са 29 офицери убити, войници – 529, ранени над 2000 души. Сърбите губят 5000 души главно поради българската артилерия.
В стратегически аспект битката не е голям успех на Антантата поради настъпващата зима, която прави почти невъзможно по-нататъшното настъпление.
Днес там има малка църква на връх Пророк Илия. Сръбските загинали са погребани в сръбското военно гробище в Солун. След войната на върха сърбите правят сръбска костница, в която полагат изровените кости на българските войници, погребани в района, обявявайки ги за сърби. Върхът често се посещава от туристи.
Източник: https://bg.wikipedia.org/wiki/Битка_при_Каймакчалан
Твърди се,че вследствие на непрекъснатия артилерийски обстрел върха губи 10 метра от височината си. Там все още могат да се видят два железни кръста. Вероятно там са погребани загинали български офицери в началото на битката.
Коментар