Tweet
Четвъртък. Буквално в последния момент се разбрахме с един колега от форума (Милен) да минем първите два етапа до хижа Вихрен заедно. Срещнахме се в София и от там с кола до хижа Предел.
Петък: Хижа Предел-връх Пирин-връх Албутин-хижа Яворов.
Дълъг и безводен маршрут. Душата ти излиза от зор още в началото от хижа Предел до връх Пирин. Стръмно си е. Няколко часа след тръгване колегата с усмивка (горчива) заявява тържествено, че е забравил водата си в колата. Има само литър. От моите три съм изпил вече един.Решаваме да пием пестеливо, а аз да оставя последния литър и ако няма вода на ручейчето под Даутов връх, да съкратим маршрута и да се спуснем по Бела река към Яворов.
Жегата е такава, че водата свършва бързо. Миленски дори пи от дъждовна вода, задържала се в дупка върху един камък. Естествено подсичаме върховете до Даутов връх, защото сме прегрели и обезводнени. За извора се слиза няколкостотин метра по-надолу от пътеката.
Водата е ледена. Стигнахме до извода, че Господ е българин, също както в далечната '94 година. Вече имахме вода и поражението се отлагаше. Продължавахме към връх Албутин.
Изглежда прекалих с водата и като че ли получих първото си водно отравяне. Много потене, много жега и много пиене водят до това. Все още не познавах тялото си и не знаех до какво води пресилването, обезводняването, препиването... не знаех къде ми е точката на пречупване... не знаех общо-взето нищо.
Аз и сега не зная, но някак по усет успявам да правя нещата, така че да не се провалям. Докога ли?
Почна да ми се гади, дори само от мисълта за вода. Храната влизаше без проблем, но водата не можех да се насиля да я преглътна.Наливах в устата, а тя се връщаше.Все едно се опитвате да преглътнете някой конски хап. Повръщаше ми се дори като видех шишето, а камо ли да успея да я преглътна. Нали съм си тарикат, взех да мокря бисквитите и така хем хапнах, хем вкарах малко вода.
Стигнахме "стърчишките" преди връх Албутин. Тук в средата на снимката се вижда Миленски, който върви по тясната пътека, плътно до скалите. За малко да се объркаме и да тръгнем отгоре им пък то пътеката била под нас. Един счупен клон се заби в коляното ми и ми пусна кръвчица, но освен синината нямаше нищо сериозно.
Подсичащата пътека в хубаво време не е проблем, но трябва да се минава бавно и отстрани на раницата да не стърчат разни неща. Върви се плътно до скалата и ако раницата ви закачи някой камък, ще ви изблъска към 20-30 метровата пропаст, което е напълно достатъчно да станете на петмез. Имаше и няколко нестабилни камъка. Добре че съм параноично подозрителен, когато става дума за целостта на кожата ми. Първо опипвах с крак камъка и тогава стъпвах.
Мраморното било с Вихрен в края на редицата. Това обаче беше за утрешния ден, а сега следваше дългото спускане до Яворов. Боляха ме ходилата. Раменете ми и те се бяха протрили от презрамките и следващите дни ползвах бояджийския найлон като подплънки. Нося го с идеята, ако запукат гръмотевици, да завия раницата, за да не се мокри и да се отдалеча от нея. Вече не го нося. Една голяма торба за смет върши по-добра работа.Всъщност вече имам дъждобран за раницата.
Така ми се пиеше нещо газирано и сладко, че последните няколкостотин метра, въпреки подбитите ходила, спринтирах до хижата. Изпих седем бутилки тоник, но от водата все още ми се гадеше. Газираното помага в такива моменти, но е нож с две остриета. Взехме решение на другия ден да спим поне до 6 часа, за да се възстановим по-добре.
Събота. Хижа Яворов - билната пътека към Кончето - Кутелите - Казана - хижа Вихрен.
Ходенето се оказа най-НЕнатоварващото и спокойно ходене от всички до края. Бях минавал по подсичащата пътека, но чак сега разбрах как съм се прекарал тогава. Гледката отгоре е в пъти по-добра. Това виждате, когато ходите по билото. Там някъде в края са връх Кутело и Вихрен.
Ей ме с найлоните, че раменете ми се бяха разранили леко от презрамките. Един джедай вървеше пред нас. Като изкачи по някаква междинна пътека една от котите на Баюви дупки, остави си раницата и се върна на другите коти. Направихме като него. Изглежда знаеше какво прави, а защо да не откраднем малко от занаята. Ходенето отгоре, освен гледките, имаше още едно предимство. Подухваше вятър и ни охлаждаше. Подсичането е по-опасно от минаването отгоре, особено в мокро време. Снежните петна ги има и до към средата на юли и смъртни случаи от тези два на два метра петна също има.
От миналата 2015 г. въжето по подсичащата Кутело пътека вече е възстановено, но пак ще загубите откъм гледки, ако тръгнете оттам, а и няма да сте минали цялото Конче. За най-пълноценно изживяване от Яворов по билото през Кончето и връх Кутело, после ако имате сили и връх Вихрен качвате.
Вече бях изкачвал връх Вихрен от северната му страна, а съм решил за себе си, има ли повече от една пътека до дадено място, да минавам по тази, по която не съм ходил.
Колегата не трябваше обаче да изпуска черешката на тортата (връх Вихрен) и затова тръгна към него докато аз си избрах нов маршрут. Слязох без пътека към заслона и през Казаните стигнах до х. Вихрен. Пийнах, хапнах, починах си и т.н.
Неделя. Хижа Вихрен - връх Тодорка - Василашки езера - трите Типица - Превала - Чаирските езера-хижа Беговица.
Реших, че вече съм много печен и няма да ми е проблем да се кача в югоизточна посока директно към връх Тодорка по един от улеите.
За първата част от маршрута до връх Тодорка имах 1.5 км и 800 метра положителна денивелация, тоест много стръмно и без пътека. Този ден бях вече сам. Тръгнах към 6:30 ч. Маршрутът ми отне половин денонощие. Жегата беше отвратителна. По новините вечерта пак дадоха температурни рекорди, а и стресът ми дойде в повече. Картата ми показваше, че всичко е клек, а аз вървях по чисто място и взех да се чудя дали не съм объркал пътя.
По някое време стигнах до праг. Отляво ми се стори по-безопасно за качване. В един момент вече нямаше за какво да се хвана. Допълнително ме затрудняваше това, че държах щеките в едната си ръка, сапунерката, с която снимах стържеше между мен и скалата и се притеснявах че ще я счупя. Шината на огромната раница (70 10) ми се беше забила в главата отзад и в комбинация с козирката на шапката ми ограничаваше видимостта и трудно си избирах пътя нагоре. Буквално не виждах нищо освен пред носа си. За капак една пчела се мъчеше да влезе в устата ми. Духах, плюх по нея, ама тя все налиташе. Шибаният акациев мед, който хапнах сутринта.
На първата лека цепка изоставих щеките, защото вече се плъзгах надолу. Криво ляво и с триста зора изпълзях по корем по гладката скала нагоре. Сума ти време после се чудих дали да рискувам и да се върна без раницата за щеките. Безкрайно внимателно и то пълзешком успях да ги прибера. Гледката отгоре обаче беше като антидот за стреса преди това.
Тодорини очи. Така ги знаех преди, а сега гледам са отбелязани като Тодорини езера. Изворчето долу при езерата е пресъхнало и нямаше да е първото безводно за деня.
Вихрен и Кутело. Денивелацията и терена този ден бяха мамата си трака. Следваше слизане колкото и качването преди това и после пак качване в следобедната жега. През повечето време нямаше пътеки. По пътя за Василашките езера срещнах две горски нимфи. Бяха облечени в оскъдно черно бельо, което не скриваше нищо.За пръв и последен път станах свидетел на нещо толкова необичайно в нашите планини.
Полуголи жени не се виждат всеки ден да шетрят в планината. Помислих си, че от силния стрес имам халюцинации. Мацките едвам сдържаха усмивките си гледайки увисналото ми чене. Поздравихме се и всеки по пътя си. Знаех че приятелите и познати туристи няма да ми хванат вяра и много ми се искаше да цъкна една снимка, но щеше да е прекалено просташко от моя страна. Нищо, така споменът ще си е само за мен.
От Рибно Василашко езеро(на снимката) поех без пътека по камъните нагоре към един от Типиците, който рядко се посещава. Пътят е през каменна пустиня. Ходи се бавно и внимателно. Някои хора като мен на подобни терени едвам стъпват и отдалеч човек може да ги сбърка със стари баби. Изкачването в адската жега по безкрайния камънак беше изморително, а и вече голяма част от силиците ми бяха свършили с улея под Тодорка. Малкото вода хич не стигаше в корема ми и попиваше още в устата ми.
По едно време ми се замая главата от жегата и седнах. Имах усещането, че ще се подпаля от жегата. Бях прегрял и очевидно на крачка от топлинен удар, а вода нямах заради пресъхналите извори. Над главата ми високо горе не за пръв път закръжиха някакви птици в очакване да се гътна. Кратък момент на отчаяние, защото това не беше нормален маршрут по който минават хора. По тези места я минат няколко човека за цяла година, я не.
Хем ги мразя такива моменти, хем ги обичам, защото тогава давам най-доброто от себе си. Ако ме болят краката, напук набивам крак, ако ме боли главата, я удрям няколко пъти в близкия маркировъчен стълб, нека да боли още повече... и т.н. Псувам си и продължавам. Тази обратна психология дава неочаквано добри резултати.
В края на втория по височина Типиц(на снимката), който е изнесен встрани от билото, има клек, който трябва да преплувате. Пътеки няма и е зор. Мислех, че ще сипя вода на Чаирите, но и там ударих на камък. Изворът беше пресъхнал. Езерата бяха мръсни заради кравите и щях да си докарам минимум разстройство, а вероятно и нещо по-лошо.
Василашките езера на снимката.
Поглед от този изнесения встрани Типиц. На хижа Беговица изпих 2.5 литра тоник, литър вода и един таратор.Цяла вечер не отидох по малка нужда. Толкова бях пресъхнал, че всичко попи някъде в мен и нищо не излезе навън. За малко да се превърна в чироз.
Понеделник. Беговица - Солището - Куклите - Зъбът - Каменица - Малка Каменица - Тевно езеро.
Този ден го даваха да вали и гърми. На няколко пъти току да свърна по някой авариен маршрут и слънцето изпичаше. Към Куклите небето причерня и изгърмя няколко пъти. На снимката връх Зъбът.
Тевно езеро на снимката и връх Валявишки чукар над него. Мислех на първата маркирана с жълто отбивка пак да се върна на х. Беговица. Докато стигна до там и част от облаците се разсеяха.
Следващият път за отстъпление беше Беговишки превал. Слънцето обаче окончателно се пребори с лошото време и в крайна сметка направих целия маршрут, но през цялото време бях на тръни. Няма нищо по-страшно от гръмотевица, която чуваш как преминава със свистене над главата ти и изтрещява някъде в далечината. На този странен феномен съм бил свидетел само в планината.
Това беше пътят за утрешния ден, ама щях да мисля утре как ще се качвам до там. Голямо катерене и слизане падна, а и краката ме наболяваха от предните дни, но си струваше усилието.
Мястото е хем красиво, хем страшно особено когато притъмнее.Такова тичане му дръпнах, когато изтрещя, че не е за разправяне. Трябва пак да го повторя този маршрут, защото заради топовните изстрели и тичане не видях много. Просто гледах в краката си и внимавах да не се пребия от бързане.
Слизането от Яловарника по един улей го взех почти седнал, че всичката тази пръст и камъни са идеални за подхлъзване. Този ден също имаше вдигащо адреналина преживяване.
Доста време се извъртах на слизане от Каменица към Малка Каменица и не можех да повярвам, че има луди които слизат от там. Не бях много сигурен дали това е мястото, а и нямаше кого да питам, но не видях друго по-подходящо. Има добри места за хващане и стъпване, но тези неща се виждат ако се катериш. Ако слизаш е друга бира. Изтървеш ли се и си муерто.Този маршрут вече само на изкачване ще го правя. Определено не е за всеки това слизане и трябва да си издържал изпита поне за черна нинджа.
По това, дето го виждате, се слиза. На Тевно изпих дежурните безалкохолни напитки и хапнах паниран кашкавал с кюфтета. Кашкавала го помнех от миналата година и го правят много добре.
Това насекомо не го знам какво е, но беше с наднормено тегло и като кацнеше огъваше стъблото и въпреки това продължаваше да се тъпче дебелакът му с дебелак.
През нощта се събуждам и гледам че 20 човека сме нагъчкани от едната страна на наровете, а от другата е празно. Като най-тарикат се премествам и си доспивам на спокойствие докато другите спят така нагъсто, че едвам дишат. Ако нещо не ги е заболяло от ходенето, при тази поза, в която спят, със сигурност ще ги заболи. Сутринта бях първият дето хапна две мекици с кока-кола и към седем без нещо потеглих.
Вторник. Тевно езеро - връх Джано - връх Ченгелчал - връх Хлевен - Бойков връх - Тодорова поляна - Суватя - връх Ореляк - Попови ливади.
Маршрутът ми отне 12 часа в много стегнато темпо. Доста време се чудих какво да облека заради студа. Предните дни тръгвах по тениска, а сега бях със средно дебел полар и горетексовото яке и въпреки че се движех пак треперех от студ. Не забравяйте освен тези две неща и шапката, ама не само тази за слънце, ами и другата поларената или вълнената.
Ако човек не се движи, направо замръзва рано сутринта макар и да е август. Предния ден си въобразих, че съм измъдрил маршрут, при който да загубя колкото се може по-малко височина, преди да започна изкачването към връх Джано. Да, ама не.
Повечето време духа много силен вятър, но пък когато спреше, завирах от жега в якето. Обличах го и го събличах поне стотина пъти.
Кременските езера. После камъни, камъни, камъни... камъни. Придвижвам се по тях със скоростта на охлюв. Много е изнервящо тъкмо когато увелича скоростта и да стъпя върху някой нестабилен камък. Получих от всичките тези шпагати и подскоци някакво разтежение на коремните мускули.
Маршрута нямаше как да го разделя на два дена с преспиване на хижа Малина, защото ме викнаха на работа и трябваше да се прибирам. Гледките са много красиви и няма опасни моменти, но на отделни места трябва да се внимава къде се стъпва и да не се блее встрани.
Езеро Горно Брезнишко (предполагам).
На широкия черен път надолу видях големи следи, които ми приличаха на мечешки. Тогава не ги разпознавах още, а и не личаха добре.
На Мъгева чешма видях и зверовете дето са ги оставили тези следи. Мръсно бели на черни петна и всеки един от тях по едър от мен. За пръв път попадам на толкова злобни кучета. Зъбеха се така, че се виждаха всичките им венци. Трябва ли да споменавам, че самурайският нож и спреят, дето кара на 9 метра и струва 130 лева, бяха останали вкъщи... за да не тежат. Чак когато взеха да ме прескачат отляво и отдясно и вече замахвах да забия щеката в отворената уста на едното, овчарят се сети да изскочи и да им извика.
Другия път по-добре без ядене и вода отколкото без стабилен нож. Дори и въоръжен до зъби, едва ли щях да успея да се справя с тези огромни зверове, но поне нямаше да съм валат и щяха да ме запомнят до края на кучешкия си живот като една доста горчива закуска.
Връх Ореляк на снимката. Маршрутът от тук надолу беше в гора и ходенето е приятно. Не е добре маркирано и пътеките се прескачат една през друга и без машинката щях да се загубя поне 20 пъти.
Около връх Ореляк има изкачвания, които няма да ви затруднят освен разбира се ако не сте се сдухали като мен от ходене. От всичките върхове този ми хареса най-много, гледайки го от страната, от която го приближих. Разбира се трябват някои подобрения на бойната кула, че сега прилича повече на ретланслатор. И този ден законът на Мърфи влезе в сила. Хижата не работеше. Добре че хижарят, на когото звъннах, ме упъти към място за спане в района. На инат не звъня никъде предварително, за да ми е гадно.
Сряда : Три часа ходене до Гоце Делчев по асфалта, автобус до София (Запад), трамвай (11), автобус (60) и влак и след 15 часа път по изморителен от дните в които ходих по цял ден бях в леглото вкъщи.
п.п. Това за автобусите е старо инфо, но тогава ползвах тази комбинация.
Петък: Хижа Предел-връх Пирин-връх Албутин-хижа Яворов.
Дълъг и безводен маршрут. Душата ти излиза от зор още в началото от хижа Предел до връх Пирин. Стръмно си е. Няколко часа след тръгване колегата с усмивка (горчива) заявява тържествено, че е забравил водата си в колата. Има само литър. От моите три съм изпил вече един.Решаваме да пием пестеливо, а аз да оставя последния литър и ако няма вода на ручейчето под Даутов връх, да съкратим маршрута и да се спуснем по Бела река към Яворов.
Жегата е такава, че водата свършва бързо. Миленски дори пи от дъждовна вода, задържала се в дупка върху един камък. Естествено подсичаме върховете до Даутов връх, защото сме прегрели и обезводнени. За извора се слиза няколкостотин метра по-надолу от пътеката.
Водата е ледена. Стигнахме до извода, че Господ е българин, също както в далечната '94 година. Вече имахме вода и поражението се отлагаше. Продължавахме към връх Албутин.
Изглежда прекалих с водата и като че ли получих първото си водно отравяне. Много потене, много жега и много пиене водят до това. Все още не познавах тялото си и не знаех до какво води пресилването, обезводняването, препиването... не знаех къде ми е точката на пречупване... не знаех общо-взето нищо.
Аз и сега не зная, но някак по усет успявам да правя нещата, така че да не се провалям. Докога ли?
Почна да ми се гади, дори само от мисълта за вода. Храната влизаше без проблем, но водата не можех да се насиля да я преглътна.Наливах в устата, а тя се връщаше.Все едно се опитвате да преглътнете някой конски хап. Повръщаше ми се дори като видех шишето, а камо ли да успея да я преглътна. Нали съм си тарикат, взех да мокря бисквитите и така хем хапнах, хем вкарах малко вода.
Стигнахме "стърчишките" преди връх Албутин. Тук в средата на снимката се вижда Миленски, който върви по тясната пътека, плътно до скалите. За малко да се объркаме и да тръгнем отгоре им пък то пътеката била под нас. Един счупен клон се заби в коляното ми и ми пусна кръвчица, но освен синината нямаше нищо сериозно.
Подсичащата пътека в хубаво време не е проблем, но трябва да се минава бавно и отстрани на раницата да не стърчат разни неща. Върви се плътно до скалата и ако раницата ви закачи някой камък, ще ви изблъска към 20-30 метровата пропаст, което е напълно достатъчно да станете на петмез. Имаше и няколко нестабилни камъка. Добре че съм параноично подозрителен, когато става дума за целостта на кожата ми. Първо опипвах с крак камъка и тогава стъпвах.
Мраморното било с Вихрен в края на редицата. Това обаче беше за утрешния ден, а сега следваше дългото спускане до Яворов. Боляха ме ходилата. Раменете ми и те се бяха протрили от презрамките и следващите дни ползвах бояджийския найлон като подплънки. Нося го с идеята, ако запукат гръмотевици, да завия раницата, за да не се мокри и да се отдалеча от нея. Вече не го нося. Една голяма торба за смет върши по-добра работа.Всъщност вече имам дъждобран за раницата.
Така ми се пиеше нещо газирано и сладко, че последните няколкостотин метра, въпреки подбитите ходила, спринтирах до хижата. Изпих седем бутилки тоник, но от водата все още ми се гадеше. Газираното помага в такива моменти, но е нож с две остриета. Взехме решение на другия ден да спим поне до 6 часа, за да се възстановим по-добре.
Събота. Хижа Яворов - билната пътека към Кончето - Кутелите - Казана - хижа Вихрен.
Ходенето се оказа най-НЕнатоварващото и спокойно ходене от всички до края. Бях минавал по подсичащата пътека, но чак сега разбрах как съм се прекарал тогава. Гледката отгоре е в пъти по-добра. Това виждате, когато ходите по билото. Там някъде в края са връх Кутело и Вихрен.
Ей ме с найлоните, че раменете ми се бяха разранили леко от презрамките. Един джедай вървеше пред нас. Като изкачи по някаква междинна пътека една от котите на Баюви дупки, остави си раницата и се върна на другите коти. Направихме като него. Изглежда знаеше какво прави, а защо да не откраднем малко от занаята. Ходенето отгоре, освен гледките, имаше още едно предимство. Подухваше вятър и ни охлаждаше. Подсичането е по-опасно от минаването отгоре, особено в мокро време. Снежните петна ги има и до към средата на юли и смъртни случаи от тези два на два метра петна също има.
От миналата 2015 г. въжето по подсичащата Кутело пътека вече е възстановено, но пак ще загубите откъм гледки, ако тръгнете оттам, а и няма да сте минали цялото Конче. За най-пълноценно изживяване от Яворов по билото през Кончето и връх Кутело, после ако имате сили и връх Вихрен качвате.
Вече бях изкачвал връх Вихрен от северната му страна, а съм решил за себе си, има ли повече от една пътека до дадено място, да минавам по тази, по която не съм ходил.
Колегата не трябваше обаче да изпуска черешката на тортата (връх Вихрен) и затова тръгна към него докато аз си избрах нов маршрут. Слязох без пътека към заслона и през Казаните стигнах до х. Вихрен. Пийнах, хапнах, починах си и т.н.
Неделя. Хижа Вихрен - връх Тодорка - Василашки езера - трите Типица - Превала - Чаирските езера-хижа Беговица.
Реших, че вече съм много печен и няма да ми е проблем да се кача в югоизточна посока директно към връх Тодорка по един от улеите.
За първата част от маршрута до връх Тодорка имах 1.5 км и 800 метра положителна денивелация, тоест много стръмно и без пътека. Този ден бях вече сам. Тръгнах към 6:30 ч. Маршрутът ми отне половин денонощие. Жегата беше отвратителна. По новините вечерта пак дадоха температурни рекорди, а и стресът ми дойде в повече. Картата ми показваше, че всичко е клек, а аз вървях по чисто място и взех да се чудя дали не съм объркал пътя.
По някое време стигнах до праг. Отляво ми се стори по-безопасно за качване. В един момент вече нямаше за какво да се хвана. Допълнително ме затрудняваше това, че държах щеките в едната си ръка, сапунерката, с която снимах стържеше между мен и скалата и се притеснявах че ще я счупя. Шината на огромната раница (70 10) ми се беше забила в главата отзад и в комбинация с козирката на шапката ми ограничаваше видимостта и трудно си избирах пътя нагоре. Буквално не виждах нищо освен пред носа си. За капак една пчела се мъчеше да влезе в устата ми. Духах, плюх по нея, ама тя все налиташе. Шибаният акациев мед, който хапнах сутринта.
На първата лека цепка изоставих щеките, защото вече се плъзгах надолу. Криво ляво и с триста зора изпълзях по корем по гладката скала нагоре. Сума ти време после се чудих дали да рискувам и да се върна без раницата за щеките. Безкрайно внимателно и то пълзешком успях да ги прибера. Гледката отгоре обаче беше като антидот за стреса преди това.
Тодорини очи. Така ги знаех преди, а сега гледам са отбелязани като Тодорини езера. Изворчето долу при езерата е пресъхнало и нямаше да е първото безводно за деня.
Вихрен и Кутело. Денивелацията и терена този ден бяха мамата си трака. Следваше слизане колкото и качването преди това и после пак качване в следобедната жега. През повечето време нямаше пътеки. По пътя за Василашките езера срещнах две горски нимфи. Бяха облечени в оскъдно черно бельо, което не скриваше нищо.За пръв и последен път станах свидетел на нещо толкова необичайно в нашите планини.
Полуголи жени не се виждат всеки ден да шетрят в планината. Помислих си, че от силния стрес имам халюцинации. Мацките едвам сдържаха усмивките си гледайки увисналото ми чене. Поздравихме се и всеки по пътя си. Знаех че приятелите и познати туристи няма да ми хванат вяра и много ми се искаше да цъкна една снимка, но щеше да е прекалено просташко от моя страна. Нищо, така споменът ще си е само за мен.
От Рибно Василашко езеро(на снимката) поех без пътека по камъните нагоре към един от Типиците, който рядко се посещава. Пътят е през каменна пустиня. Ходи се бавно и внимателно. Някои хора като мен на подобни терени едвам стъпват и отдалеч човек може да ги сбърка със стари баби. Изкачването в адската жега по безкрайния камънак беше изморително, а и вече голяма част от силиците ми бяха свършили с улея под Тодорка. Малкото вода хич не стигаше в корема ми и попиваше още в устата ми.
По едно време ми се замая главата от жегата и седнах. Имах усещането, че ще се подпаля от жегата. Бях прегрял и очевидно на крачка от топлинен удар, а вода нямах заради пресъхналите извори. Над главата ми високо горе не за пръв път закръжиха някакви птици в очакване да се гътна. Кратък момент на отчаяние, защото това не беше нормален маршрут по който минават хора. По тези места я минат няколко човека за цяла година, я не.
Хем ги мразя такива моменти, хем ги обичам, защото тогава давам най-доброто от себе си. Ако ме болят краката, напук набивам крак, ако ме боли главата, я удрям няколко пъти в близкия маркировъчен стълб, нека да боли още повече... и т.н. Псувам си и продължавам. Тази обратна психология дава неочаквано добри резултати.
В края на втория по височина Типиц(на снимката), който е изнесен встрани от билото, има клек, който трябва да преплувате. Пътеки няма и е зор. Мислех, че ще сипя вода на Чаирите, но и там ударих на камък. Изворът беше пресъхнал. Езерата бяха мръсни заради кравите и щях да си докарам минимум разстройство, а вероятно и нещо по-лошо.
Василашките езера на снимката.
Поглед от този изнесения встрани Типиц. На хижа Беговица изпих 2.5 литра тоник, литър вода и един таратор.Цяла вечер не отидох по малка нужда. Толкова бях пресъхнал, че всичко попи някъде в мен и нищо не излезе навън. За малко да се превърна в чироз.
Понеделник. Беговица - Солището - Куклите - Зъбът - Каменица - Малка Каменица - Тевно езеро.
Този ден го даваха да вали и гърми. На няколко пъти току да свърна по някой авариен маршрут и слънцето изпичаше. Към Куклите небето причерня и изгърмя няколко пъти. На снимката връх Зъбът.
Тевно езеро на снимката и връх Валявишки чукар над него. Мислех на първата маркирана с жълто отбивка пак да се върна на х. Беговица. Докато стигна до там и част от облаците се разсеяха.
Следващият път за отстъпление беше Беговишки превал. Слънцето обаче окончателно се пребори с лошото време и в крайна сметка направих целия маршрут, но през цялото време бях на тръни. Няма нищо по-страшно от гръмотевица, която чуваш как преминава със свистене над главата ти и изтрещява някъде в далечината. На този странен феномен съм бил свидетел само в планината.
Това беше пътят за утрешния ден, ама щях да мисля утре как ще се качвам до там. Голямо катерене и слизане падна, а и краката ме наболяваха от предните дни, но си струваше усилието.
Мястото е хем красиво, хем страшно особено когато притъмнее.Такова тичане му дръпнах, когато изтрещя, че не е за разправяне. Трябва пак да го повторя този маршрут, защото заради топовните изстрели и тичане не видях много. Просто гледах в краката си и внимавах да не се пребия от бързане.
Слизането от Яловарника по един улей го взех почти седнал, че всичката тази пръст и камъни са идеални за подхлъзване. Този ден също имаше вдигащо адреналина преживяване.
Доста време се извъртах на слизане от Каменица към Малка Каменица и не можех да повярвам, че има луди които слизат от там. Не бях много сигурен дали това е мястото, а и нямаше кого да питам, но не видях друго по-подходящо. Има добри места за хващане и стъпване, но тези неща се виждат ако се катериш. Ако слизаш е друга бира. Изтървеш ли се и си муерто.Този маршрут вече само на изкачване ще го правя. Определено не е за всеки това слизане и трябва да си издържал изпита поне за черна нинджа.
По това, дето го виждате, се слиза. На Тевно изпих дежурните безалкохолни напитки и хапнах паниран кашкавал с кюфтета. Кашкавала го помнех от миналата година и го правят много добре.
Това насекомо не го знам какво е, но беше с наднормено тегло и като кацнеше огъваше стъблото и въпреки това продължаваше да се тъпче дебелакът му с дебелак.
През нощта се събуждам и гледам че 20 човека сме нагъчкани от едната страна на наровете, а от другата е празно. Като най-тарикат се премествам и си доспивам на спокойствие докато другите спят така нагъсто, че едвам дишат. Ако нещо не ги е заболяло от ходенето, при тази поза, в която спят, със сигурност ще ги заболи. Сутринта бях първият дето хапна две мекици с кока-кола и към седем без нещо потеглих.
Вторник. Тевно езеро - връх Джано - връх Ченгелчал - връх Хлевен - Бойков връх - Тодорова поляна - Суватя - връх Ореляк - Попови ливади.
Маршрутът ми отне 12 часа в много стегнато темпо. Доста време се чудих какво да облека заради студа. Предните дни тръгвах по тениска, а сега бях със средно дебел полар и горетексовото яке и въпреки че се движех пак треперех от студ. Не забравяйте освен тези две неща и шапката, ама не само тази за слънце, ами и другата поларената или вълнената.
Ако човек не се движи, направо замръзва рано сутринта макар и да е август. Предния ден си въобразих, че съм измъдрил маршрут, при който да загубя колкото се може по-малко височина, преди да започна изкачването към връх Джано. Да, ама не.
Повечето време духа много силен вятър, но пък когато спреше, завирах от жега в якето. Обличах го и го събличах поне стотина пъти.
Кременските езера. После камъни, камъни, камъни... камъни. Придвижвам се по тях със скоростта на охлюв. Много е изнервящо тъкмо когато увелича скоростта и да стъпя върху някой нестабилен камък. Получих от всичките тези шпагати и подскоци някакво разтежение на коремните мускули.
Маршрута нямаше как да го разделя на два дена с преспиване на хижа Малина, защото ме викнаха на работа и трябваше да се прибирам. Гледките са много красиви и няма опасни моменти, но на отделни места трябва да се внимава къде се стъпва и да не се блее встрани.
Езеро Горно Брезнишко (предполагам).
На широкия черен път надолу видях големи следи, които ми приличаха на мечешки. Тогава не ги разпознавах още, а и не личаха добре.
На Мъгева чешма видях и зверовете дето са ги оставили тези следи. Мръсно бели на черни петна и всеки един от тях по едър от мен. За пръв път попадам на толкова злобни кучета. Зъбеха се така, че се виждаха всичките им венци. Трябва ли да споменавам, че самурайският нож и спреят, дето кара на 9 метра и струва 130 лева, бяха останали вкъщи... за да не тежат. Чак когато взеха да ме прескачат отляво и отдясно и вече замахвах да забия щеката в отворената уста на едното, овчарят се сети да изскочи и да им извика.
Другия път по-добре без ядене и вода отколкото без стабилен нож. Дори и въоръжен до зъби, едва ли щях да успея да се справя с тези огромни зверове, но поне нямаше да съм валат и щяха да ме запомнят до края на кучешкия си живот като една доста горчива закуска.
Връх Ореляк на снимката. Маршрутът от тук надолу беше в гора и ходенето е приятно. Не е добре маркирано и пътеките се прескачат една през друга и без машинката щях да се загубя поне 20 пъти.
Около връх Ореляк има изкачвания, които няма да ви затруднят освен разбира се ако не сте се сдухали като мен от ходене. От всичките върхове този ми хареса най-много, гледайки го от страната, от която го приближих. Разбира се трябват някои подобрения на бойната кула, че сега прилича повече на ретланслатор.
И този ден законът на Мърфи влезе в сила. Хижата не работеше. Добре че хижарят, на когото звъннах, ме упъти към място за спане в района. На инат не звъня никъде предварително, за да ми е гадно. Сряда : Три часа ходене до Гоце Делчев по асфалта, автобус до София (Запад), трамвай (11), автобус (60) и влак и след 15 часа път по изморителен от дните в които ходих по цял ден бях в леглото вкъщи.
п.п. Това за автобусите е старо инфо, но тогава ползвах тази комбинация.