Tweet
Не бях ходил досега в Родопите. Отивам в книжарницата и си купувам карта, но едва вкъщи виждам, че е на Източни Родопи и вътре няма нито една туристическа пътека.Връщам се и си купувам карта на Западни Родопи. Добре че няма и северни и южни, че половината ми надник отиде. Мащабът на картата е умопомрачителен и не става за ориентиране на терен. Не че ако имах свястна карта, щях да успея да се ориентирам по нея.
Картата обаче върши добра работа, като се планира маршрутът, защото всички места, които човек иска да посети, са пред очите му. Посоки, разстояния... и т.н.
Маршрутът за първия от общо седем дни беше: Бачково - водопад Сливодолско падало - село Югово - х. "Пашалийца". Десетина пъти щях да се загубя поради лоша и липсваща маркировка. Манастирът е първата спирка. Сергиите пред него са неприятна гледка. Исках да снимам вътре в двора на манастира, но установявам, че поповете имат фобия от фотоапарати. На всеки стълб са сложени забрани за снимане, че чак и извлечение от закона са изтипосали за правата на гражданите, които не желаят да бъдат снимани. Пробвам да наруша забраната, но една възрастна мирянка скубе трева наблизо и гледа лошо и не смея да извадя фотото. Времето напредва, а ме чака път и затова се отказвам от снимките и тръгвам към водопада.
Саламандър (дъждовник). Доста дъжд се изля през тези седем дни и животинките бяха навсякъде. Срещал съм ги и в Стара планина тези мъници, но тук са в пъти повече.От манастира вървях няколко километра по асфалта, но после навлязох в гората и ме налегнаха едни такива мечи мисли.Казах си молитвата за мечки. Мисля, че вече съм споменавал, че в гъстите гори тилилейски за кратко преставам да съм атеист и се превръщам в пламенно вярващ. Шубето е голям страх. Като по поръчка някакъв клон изпращява наблизо и звукът ми съкращава живота с десет години. Всички чисти помисли, породени от посещението ми в манастира, се изпариха и теглих една псувня а ла Стоичков. Установявам, че това помага повече от всяка молитва. В бъдеще често щях да ползвам това *лекарство*, което нареждам редом с чудесата на медицината като бирата и тоника.
Сливодолското падало. По спомен е около 50 метра високо. Май месец е добро време за посещение, защото водата е повече. Преди да стигнете до Сливодолското, има друг, по-малък водопад. Някой може да се заблуди, че е стигнал до Сливодолското. Много е приятно и освежаващо да вдишаш мъглата от водните пръски. Надявах се все пак някое диво прасе да не се е изтетенило нагоре по течението и освен вода да вдишвам и нещо друго. Снимах кратко видео, че то водопад без пръски и шум какъв водопад е.
Маркировката беше лоша. Почна с жълто, после малко синьо и после едно голямо нищо. Пътеката я загубих някъде на разклона х. "Марциганица" - село Югово.Оставих много кожа в гъстите храсталаци и прегракнах от викане на Ехото. Загубването е почти сигурно за пишман туристи, които нямат навигация. Не че ще се наложи да ги търсят, но вероятно ще се озоват на място (село, хижа...) за което не са тръгнали. ГПС картата също даваше големи отклонения и често забивах на места без изход.
Един от така наречените римски мостове, които реално не са римски, но така им казват. Намира се малко преди село Югово. Финалният етап преди селото бяха ронливи скали, по които трябваше да се изкатеря.Не знам какви бяха точно тези камънаци, но цели парчета се отчупваха, като се хващах и набирах, и затова се отказах от директната атака. Заобиколих, търсейки по-малко застрашаващ целостта на кожата ми маршрут. В двора на кметството има чешма.
Местен жител ме пита дали не ме е страх от мечките. Голям артист съм и на вид го докарвам, че все едно не ми пука, но пълният памперс издайнически издува гащите ми отзад. Питам за Пашалийца и ми казват, че е много далеч и ще замръкна. Включвам на пета предавка и давам газ до ламарините. Който не е ходил по горите сам-самичък и не е виждал димящи купчинки от мечи екскременти, той не знае за какво става дума. Веднъж видях отпечатък на меча лапа точно до ръба на една локва. Водата в локвата напълни отпечатъка за десетина секунди, което значеше, че Мечо е минал преди миг оттам.Вероятно гадинката се криеше в храстите и се спукваше от смях, като ме гледаше как пребледнявам, облещвам се и се мъча със странно изтънял глас да извикам Ехото. Между другото стигнах до хижата малко преди стъмване.
Втори ден: Пашалийца - разклон за Момчил юнак - Пампорово - х. "Смолянски езера".
Въпреки че ми отне по-малко време от първия ден, маршрутът е дълъг и по-добре да се прави за два дни. Минавам близо до астрономическата обсерватория Рожен. Наскоро, мисля, пак беше закъсала за пари и се наложи спешно да търсят средства да закърпят положението. Май наистина трябва много силно да обичаш звездите, за да работиш без пари на това място. Колкото и да е красиво мястото, сиренето не е без пари.
Стигам до прохода Рожен. Тук виждам онези невероятно зелени поляни, заради които си струва да се връщате тук отново и отново. Дори измислих тогава и специално име за зеления цвят на тревата - родопско зелено.
Няма изсъхнали треви, тръни и храсти, които да загрозяват гледката. Тревата и дърветата са чисти и неинфектирани. Такива поляни можете да видите единствено в Родопите. Не знам как е през другите месеци, защото обикновено само май месец ходя там. Езерата обаче не са силната страна на Родопите. Поляните са запазената марка на Родопите, езерата са запазена марка на Рила, камънаците на Пирин, а изненадващите промени във времето - на Стара планина около Ботев. Пристигам в х. "Смолянски езера". Ям, това-онова и лягам. След полунощ към 3-4 часа хижата почва да подскача. Чудя се сънувам ли. Поглеждам да видя абажура клати ли се, но се оказва, че няма такъв и лампата е директно хваната за тавана. Заспивам пак. Едва вечерта научих, че е имало силно земетресение в Перник и София.
Трети ден: х. "Смолянски езера" - Смолян - Каньон на водопадите - Смолян - бус до Триград (Тешел).
Този ден беше малката инквизиция заради отпорена кожа, болка в коляното, дъжда, счупени мостове в каньона, липса на табели и загубена пътека. Голямата инквизиция беше по-нататък. На изхода на Смолян в западния му край минавате вдясно до една автобаза, която няма как да пропуснете заради огромния надпис на портала и веднага след това е отклонението вдясно по нещо, което преди сто години е било асфалт. Достигате до вила "Галина", информационни табла и разни рибарници. Оттам почва пътеката. По пътя за каньона минавате край този *римски* мост.
На сегашния етап дървените мостове по реката са поправени. Преди месец юли 2015 г. един познат води семейството си и каза, че всичко е ок. Водопадите мисля са по река Герзовица или по някакво нейно отклонение.
Вървях доста време без пътека и по черни пътища, като се изкачвах и се надявах да стигна горния край на така наречения Каньон на водопадите. Бях проучил въпроса и знаех къде се намират, но на картата пътеката не беше отбелязана. Въртях, суках и в крайна сметка я намерих. По пътя се изтърсих върху щеката си и я счупих. До края на прехода щях да загубя и другата щека по един доста глупав начин.
Стоунхендж.
Повечето мостове ставаха за минаване и цъкнах няколко водопада. Коляното ме наболяваше и бях мокър от дъжда, но бях доволен. Колкото е по-трудна победата, толкова е по-сладка.Хващам от автогара Смолян бус за Тешел. Тръгваме общо два буса. Две засукани моми с вид на фолкпевици сядат до мен на последната седалка. Залепили са телефоните на ушите си и се чува единствено: фацето това, фацето онова... Тясно е и центробежната сила (Бог да я благослови) залепя крака на чернокосата до болното ми коляно. Без майтап, болката изчезна като по чудо. Проблемът беше, че други части от тялото ми настояха за същото лечение, но така и не ги огря. Подминаваме отбивката за Тешел и аз се паникьосвам, но госпойците ме успокояват, че първо ще отскочим до Девин. До последно не успях да разбера транспортни им схеми.
По едно време бусовете се разделят и леко притеснен, питам човека до мен дали не съм объркал буса и този да е за Триград. Очевидно не ме разбра, защото настана суматоха. Човекът извика нещо на шофьора, който направи обратен завой и с мръсна газ подгонихме другия бус, присветвайки с фаровете. В това време една жена звънеше на шофьора на другия бус и ми казва, че другия е за Триград и аз мислено зяпвам, защото не искам да ходя до Триград. Хората правят всичко възможно да ми помогнат. Стигаме другия бус и го спираме. Всички в буса ме гледат в очакване. Осъзнавах в каква идиотска ситуация се намирам, но сърце не ми даде да им скърша хатъра на хората и да им кажа, че не са ме разбрали и всъщност съм за Тешел.
Не знам колко често сте се озовавали не за там, закъдето сте тръгнали, поради неудобство, но точно това направих. Благодарих с усмивка и се затичах към другия бус. Русата и чернокосата са се залепили на стъклото. Помислих си че сега, ако се изтърся с тази тежка раница, ще е невероятно шоу, но само успях да стана вир вода от голяма локва, която нямаше как да прескоча. За компенсация видях най-красивата гледка на отсрещния склон при слизане на буса от село Гьоврен, но не можах да я снимам. Ако имате работа в района в края на май, качете се до селото и после на слизане гледайте напред. Няма да съжалявате!
Четвърти ден: Триград - пещера Дяволското гърло - площадка Орлово око - Ягодинска пешера - Триград.
Хижа "Триградски скали" естествено е затворена и никой няма намерение да я отваря за един-единствен турист. Може би трябва да спомена, че в Родопите повечето хижи не са точно хижи и случайно преминаващ турист има голяма вероятност да остане без подслон. Палатката е задължителна, освен ако не сте група, която звъни и си урежда резервации с ядене и пиене.Тук правилото, че в гробище и в хижа винаги ще се намери още едно място, не важи. Хубавото е, че в селото има къщи за гости и бързо намирам къде да спя и да хапна.
Дяволското гърло отваря към 9:30, когато идват автобус с чужденци. Отвън гледката беше по-добра. Май беше забранено снимането вътре, но много не държаха на това. Качих се по стъпалата и изчаках всички да излязат от дупката, за да мога да се спусна обратно по тясното стълбище.Нямах време и бързах да се върна на входа, за да продължа за връх Свети Илия и Орлово око.Някой, който е ходил в пещерата, вече се досеща каква глупост съм направил.
Стигам входа и се мъча да изляза, ама няма как, защото отвън вече има щракнат катинар. Все пак някой се усеща и идват и ми отключват. Хилят се. Аз още не мога да зацепя, докато не виждам чужденците, с които бях, да идват отгоре по асфалта. Кой да предположи, че изходът е на броени метри от входа. Майтапът беше, че преди да отворят пещерата, прекарах на този същия изход половин час, снимайки го.
Триградското ждрело. Пътят е само от едно платно. Шофьорът, с когото дойдохме вчера, взимаше завоите на две гуми и добре, че нямаше никой отсреща.
Кой знае колко мравки щъкат в това. Тупнете леко с отворена длан няколко пъти, ама без да мачкате мравките, и след това задръжте ръката си близо до повърхността на мравуняка и след това вдишайте дълбоко. Когато преди време не знаех за какво става дума и ме накараха да го направя, щях да тупна по гръб от изненадващо острия мирис. Мравките ми бяха обстреляли ръката с химическо оръжие.
В далечината се вижда връх Свети Илия с площадката. Стигнах бързо дотам и снимах кратко видео, но е калпаво, пък и няма как да се качи тук. Височко е и коремът ти се свива леко. За мързеливите има и джипки, които взимат по 50 лв. От село Ягодина хващам по пътеката за едноименната пещера. Трябва да се съберат 6-7 човека и не дават с раници. Вероятно си мислят, че ще мушна вътре в нея някой сталактит.Много странни ми бяха мутрите, които пускаха. С анцузи, дето крачолите им са с ластик и вадят пачки пари, сгънати на две, и броят, плюейки на пръстите, не че имаше нужда да разлистват цялата пачка, ама, изглежда, им харесваше да го правят. Магурата ряпа да яде....и не става дума за пещерата за който се сеща.
Пети ден: Триград - Мугла - Гела - почти Солището - Широка лъка.
Тръгнах рано по тъмно, вероятно предусещайки какви ще ги забъркам. Първата изненада беше в стопанския двор, през който минава пътеката. Вече знам от първа ръка какво представлява понятието блицкриг. Две огромни каракачанки,без да отдумат, се хвърлиха отгоре ми.Атакуваха на мига без никакво забавяне и с такъв устрем, че не оставиха никакво съмнение в мен, че ще ме изядат. Знаех, че не трябва да бягам, и успях да се сдържа, но краката ми сякаш не бяха моите и претепаха на място, без да съм им подавал команда за това.Кучетата очевидно бяха свикнали на определена реакция, когато нападат. Видях учудения поглед на първия баскервил, когато в последния момент се отклони от мен и буквално се отърка в хълбока ми. После почна лаенето, уж тръгват към мен, ама се връщат... Вече бях спокоен, че ще удържа фронта. Лека-полека се измъкнах.
Имаше мъгла, която се стелеше и на моменти беше едно такова призрачно. Слънцето и то не се даваше и изпичаше от време на време. Не помня откъде ми беше влязла мухата в главата, че ще стана на меча закуска. Добре, че бяха поляните и пасищата, хем красиви и вдъхновяващи, хем се вижда надалеч и Мечо няма къде да се скрие.
Ефектът *Уау*. Приисква ми се да се събуя бос и да пошляпам по росната трева.
С времето човек свиква и димящите мечи лайна по пътеките не му правят такова впечатление,но тогава все още виках Ехото до прегракване. Кой да знае, че пътеките в гъстата гора са за жителите от околните села, както са за мен улиците в квартала.Пред мен изненадващо изскача местна женица. Поздравяваме се. Няма начин да не ме е чула как виках като луд. Голяма излагация. Викам си: абе аз мъж ли съм или лукова глава. Повече не извиках този ден. Може би само още няколко пъти. Няколко десетки пъти.
Стигам до Мугла. Малко красиво селце. Хората любезно ме упътват между къщите. Бараката е кацнала върху десетина камъка. Чудно за какво ли я ползват.
Мугла. След селото виждам стадо овце на 500-600 метра. Спокоен съм, защото са далеч и те, и четирикраките им пазачи. Докато си гледам в краката, не виждам веднага черно-белия бик на пътеката. Заковах се на място и мина малко време, преди да проумея, че не е бик, а куче. Бах мааму, с какви смески ги хранят тези баскервили, че стават такива гиганти, не знам.
Сетих се пак как колегите в службата ме подканяха, преди да тръгна да оставя 200 лв. за овца, за да направят курбан, ако не се върна от мечото царство. Кучо обаче се оказа добре възпитан и много умен пес. Дръпнах се встрани от пътеката и той направи същото от другата страна и мирно се разминахме. Известно време ме следва на около 50 метра.
Стигам вир вода в село Гела. Заваля ме доста преди това. Всички къщи за гости са затворени. Хотела, като го видях с тези райграси, патета, каручки... и се досетих, че ще ми излезе солено. Бедна ми е била фантазията за това какви са цените в селските хотели. След като ми направиха един куп отстъпки, ми поисках... 90 лв. Да, ама вече беше пети ден и имах само 100 лв. в джоба. Не си бях взел и банкоматната карта и по-добре, защото сигурно щях да се изкуша в този студ и дъжд да остана. ГПС-ът ми показва несъществуващи пътеки, а имаше и паднали дървета...
Избирам си няколко високи треви, за да си изкарам яда. Голяма грешка, замахвам с щеката и двете й секции излитат в стената от дъжд. Търся ги половин час, но не ги намирам. Зарязвам ги и тръгвам. Първо мислех да отида в Солище, но по закона на Мърфи вероятно турист. спалня щеше да е затворена и затова марш на скок към Широка лъка. Възможностите там бяха повече. Стигам до река, дълбока над коленете, а и скоростта й е висока. Не успявам да намеря мост. Всъщност моста после го видях от асфалта, на който се качих, на 200-300 метра от мястото,където пресякох реката, и докато стигна до Широка лъка, се обиждах с какви ли не епитети. Отсякох един дебел кол и с него като в нагласен документален филм по "Дискавъри" прецапах реката. Без него щях да се бухна по гръб и сухите дрехи в раницата щяха да се намокрят. Само двадесет лева в Широка лъка (на снимката) за нещо, което ми се стори като пет звезди.
Шести ден: Широка лъка - местност Мечо гробе - х. "Изгрев" - х. "Скалните мостове".
Вечерта бях пред отказване след зора през деня, но големият радиатор в стаята ми изсуши всички дрехи и обувките. Наспах се добре, а и вече бях сух и с пълен с пържоли и бира корем и затова отложих капитулацията. Не му трябва много на един мъж, за да се почувства щастлив и готов за нови предизвикателства. Сещам се по този повод за рекламата на една бира преди време и отговорът на въпроса какво му трябва на един мъж, за да е щастлив, беше следният: "Хубава пържола, добра бира и една мила жена". Поредността е съвсем случайна и не отразява точно важността на изброените три причини за щастие.
Гъсти гори, поляни с овчарници и мързеливи кучета. В хижата имаше гуляй. През деня децата вилняха, а като се стъмни, родителите им запяха пиянски песни. Тапите за уши минаха на първа позиция в списъка ми за неотложни за покупка неща.
Невероятно е колко много време отнема и колко е уморително писането на пътеписи. Затова накратко. Чудните мостове са голяма работа. Исках да съм поне един ден със сухи крака и затова вместо през гората давам от хижата по асфалта към главен път, който свързва Смолян и Асеновград. Установих, че ако не сте руса шведка с изрязан потник, нямате шанс да спрете на стоп снощните гуляйджии от хижата. След няколко часа, за пореден път куцукайки, стигнах главния път, качих се в автобуса и май това беше всичко.
Е, не е баш краят, но за тази седмица толкоз, че ми излязоха мазоли на пръстите от клавиатурата.
Картата обаче върши добра работа, като се планира маршрутът, защото всички места, които човек иска да посети, са пред очите му. Посоки, разстояния... и т.н.Маршрутът за първия от общо седем дни беше: Бачково - водопад Сливодолско падало - село Югово - х. "Пашалийца". Десетина пъти щях да се загубя поради лоша и липсваща маркировка. Манастирът е първата спирка. Сергиите пред него са неприятна гледка. Исках да снимам вътре в двора на манастира, но установявам, че поповете имат фобия от фотоапарати. На всеки стълб са сложени забрани за снимане, че чак и извлечение от закона са изтипосали за правата на гражданите, които не желаят да бъдат снимани. Пробвам да наруша забраната, но една възрастна мирянка скубе трева наблизо и гледа лошо и не смея да извадя фотото. Времето напредва, а ме чака път и затова се отказвам от снимките и тръгвам към водопада.
Саламандър (дъждовник). Доста дъжд се изля през тези седем дни и животинките бяха навсякъде. Срещал съм ги и в Стара планина тези мъници, но тук са в пъти повече.От манастира вървях няколко километра по асфалта, но после навлязох в гората и ме налегнаха едни такива мечи мисли.Казах си молитвата за мечки. Мисля, че вече съм споменавал, че в гъстите гори тилилейски за кратко преставам да съм атеист и се превръщам в пламенно вярващ.
Шубето е голям страх. Като по поръчка някакъв клон изпращява наблизо и звукът ми съкращава живота с десет години. Всички чисти помисли, породени от посещението ми в манастира, се изпариха и теглих една псувня а ла Стоичков. Установявам, че това помага повече от всяка молитва. В бъдеще често щях да ползвам това *лекарство*, което нареждам редом с чудесата на медицината като бирата и тоника.Сливодолското падало. По спомен е около 50 метра високо. Май месец е добро време за посещение, защото водата е повече. Преди да стигнете до Сливодолското, има друг, по-малък водопад. Някой може да се заблуди, че е стигнал до Сливодолското. Много е приятно и освежаващо да вдишаш мъглата от водните пръски. Надявах се все пак някое диво прасе да не се е изтетенило нагоре по течението и освен вода да вдишвам и нещо друго. Снимах кратко видео, че то водопад без пръски и шум какъв водопад е.
Маркировката беше лоша. Почна с жълто, после малко синьо и после едно голямо нищо. Пътеката я загубих някъде на разклона х. "Марциганица" - село Югово.Оставих много кожа в гъстите храсталаци и прегракнах от викане на Ехото. Загубването е почти сигурно за пишман туристи, които нямат навигация. Не че ще се наложи да ги търсят, но вероятно ще се озоват на място (село, хижа...) за което не са тръгнали. ГПС картата също даваше големи отклонения и често забивах на места без изход.
Един от така наречените римски мостове, които реално не са римски, но така им казват. Намира се малко преди село Югово. Финалният етап преди селото бяха ронливи скали, по които трябваше да се изкатеря.Не знам какви бяха точно тези камънаци, но цели парчета се отчупваха, като се хващах и набирах, и затова се отказах от директната атака. Заобиколих, търсейки по-малко застрашаващ целостта на кожата ми маршрут. В двора на кметството има чешма.
Местен жител ме пита дали не ме е страх от мечките. Голям артист съм и на вид го докарвам, че все едно не ми пука, но пълният памперс издайнически издува гащите ми отзад.
Питам за Пашалийца и ми казват, че е много далеч и ще замръкна. Включвам на пета предавка и давам газ до ламарините. Който не е ходил по горите сам-самичък и не е виждал димящи купчинки от мечи екскременти, той не знае за какво става дума. Веднъж видях отпечатък на меча лапа точно до ръба на една локва. Водата в локвата напълни отпечатъка за десетина секунди, което значеше, че Мечо е минал преди миг оттам.Вероятно гадинката се криеше в храстите и се спукваше от смях, като ме гледаше как пребледнявам, облещвам се и се мъча със странно изтънял глас да извикам Ехото. Между другото стигнах до хижата малко преди стъмване.Втори ден: Пашалийца - разклон за Момчил юнак - Пампорово - х. "Смолянски езера".
Въпреки че ми отне по-малко време от първия ден, маршрутът е дълъг и по-добре да се прави за два дни. Минавам близо до астрономическата обсерватория Рожен. Наскоро, мисля, пак беше закъсала за пари и се наложи спешно да търсят средства да закърпят положението. Май наистина трябва много силно да обичаш звездите, за да работиш без пари на това място. Колкото и да е красиво мястото, сиренето не е без пари.
Стигам до прохода Рожен. Тук виждам онези невероятно зелени поляни, заради които си струва да се връщате тук отново и отново. Дори измислих тогава и специално име за зеления цвят на тревата - родопско зелено.
Няма изсъхнали треви, тръни и храсти, които да загрозяват гледката. Тревата и дърветата са чисти и неинфектирани. Такива поляни можете да видите единствено в Родопите. Не знам как е през другите месеци, защото обикновено само май месец ходя там. Езерата обаче не са силната страна на Родопите. Поляните са запазената марка на Родопите, езерата са запазена марка на Рила, камънаците на Пирин, а изненадващите промени във времето - на Стара планина около Ботев. Пристигам в х. "Смолянски езера". Ям, това-онова и лягам. След полунощ към 3-4 часа хижата почва да подскача. Чудя се сънувам ли. Поглеждам да видя абажура клати ли се, но се оказва, че няма такъв и лампата е директно хваната за тавана. Заспивам пак. Едва вечерта научих, че е имало силно земетресение в Перник и София.
Трети ден: х. "Смолянски езера" - Смолян - Каньон на водопадите - Смолян - бус до Триград (Тешел).
Този ден беше малката инквизиция заради отпорена кожа, болка в коляното, дъжда, счупени мостове в каньона, липса на табели и загубена пътека. Голямата инквизиция беше по-нататък. На изхода на Смолян в западния му край минавате вдясно до една автобаза, която няма как да пропуснете заради огромния надпис на портала и веднага след това е отклонението вдясно по нещо, което преди сто години е било асфалт. Достигате до вила "Галина", информационни табла и разни рибарници. Оттам почва пътеката. По пътя за каньона минавате край този *римски* мост.
На сегашния етап дървените мостове по реката са поправени. Преди месец юли 2015 г. един познат води семейството си и каза, че всичко е ок. Водопадите мисля са по река Герзовица или по някакво нейно отклонение.
Вървях доста време без пътека и по черни пътища, като се изкачвах и се надявах да стигна горния край на така наречения Каньон на водопадите. Бях проучил въпроса и знаех къде се намират, но на картата пътеката не беше отбелязана. Въртях, суках и в крайна сметка я намерих. По пътя се изтърсих върху щеката си и я счупих. До края на прехода щях да загубя и другата щека по един доста глупав начин.
Стоунхендж.
Повечето мостове ставаха за минаване и цъкнах няколко водопада. Коляното ме наболяваше и бях мокър от дъжда, но бях доволен. Колкото е по-трудна победата, толкова е по-сладка.Хващам от автогара Смолян бус за Тешел. Тръгваме общо два буса. Две засукани моми с вид на фолкпевици сядат до мен на последната седалка. Залепили са телефоните на ушите си и се чува единствено: фацето това, фацето онова... Тясно е и центробежната сила (Бог да я благослови
) залепя крака на чернокосата до болното ми коляно. Без майтап, болката изчезна като по чудо. Проблемът беше, че други части от тялото ми настояха за същото лечение, но така и не ги огря. Подминаваме отбивката за Тешел и аз се паникьосвам, но госпойците ме успокояват, че първо ще отскочим до Девин. До последно не успях да разбера транспортни им схеми.По едно време бусовете се разделят и леко притеснен, питам човека до мен дали не съм объркал буса и този да е за Триград. Очевидно не ме разбра, защото настана суматоха. Човекът извика нещо на шофьора, който направи обратен завой и с мръсна газ подгонихме другия бус, присветвайки с фаровете. В това време една жена звънеше на шофьора на другия бус и ми казва, че другия е за Триград и аз мислено зяпвам, защото не искам да ходя до Триград. Хората правят всичко възможно да ми помогнат. Стигаме другия бус и го спираме. Всички в буса ме гледат в очакване. Осъзнавах в каква идиотска ситуация се намирам, но сърце не ми даде да им скърша хатъра на хората и да им кажа, че не са ме разбрали и всъщност съм за Тешел.
Не знам колко често сте се озовавали не за там, закъдето сте тръгнали, поради неудобство, но точно това направих. Благодарих с усмивка и се затичах към другия бус. Русата и чернокосата са се залепили на стъклото. Помислих си че сега, ако се изтърся с тази тежка раница, ще е невероятно шоу, но само успях да стана вир вода от голяма локва, която нямаше как да прескоча. За компенсация видях най-красивата гледка на отсрещния склон при слизане на буса от село Гьоврен, но не можах да я снимам. Ако имате работа в района в края на май, качете се до селото и после на слизане гледайте напред. Няма да съжалявате!
Четвърти ден: Триград - пещера Дяволското гърло - площадка Орлово око - Ягодинска пешера - Триград.
Хижа "Триградски скали" естествено е затворена и никой няма намерение да я отваря за един-единствен турист. Може би трябва да спомена, че в Родопите повечето хижи не са точно хижи и случайно преминаващ турист има голяма вероятност да остане без подслон. Палатката е задължителна, освен ако не сте група, която звъни и си урежда резервации с ядене и пиене.Тук правилото, че в гробище и в хижа винаги ще се намери още едно място, не важи. Хубавото е, че в селото има къщи за гости и бързо намирам къде да спя и да хапна.
Дяволското гърло отваря към 9:30, когато идват автобус с чужденци. Отвън гледката беше по-добра. Май беше забранено снимането вътре, но много не държаха на това. Качих се по стъпалата и изчаках всички да излязат от дупката, за да мога да се спусна обратно по тясното стълбище.Нямах време и бързах да се върна на входа, за да продължа за връх Свети Илия и Орлово око.Някой, който е ходил в пещерата, вече се досеща каква глупост съм направил.
Стигам входа и се мъча да изляза, ама няма как, защото отвън вече има щракнат катинар. Все пак някой се усеща и идват и ми отключват. Хилят се. Аз още не мога да зацепя, докато не виждам чужденците, с които бях, да идват отгоре по асфалта. Кой да предположи, че изходът е на броени метри от входа. Майтапът беше, че преди да отворят пещерата, прекарах на този същия изход половин час, снимайки го.
Триградското ждрело. Пътят е само от едно платно. Шофьорът, с когото дойдохме вчера, взимаше завоите на две гуми и добре, че нямаше никой отсреща.
Кой знае колко мравки щъкат в това. Тупнете леко с отворена длан няколко пъти, ама без да мачкате мравките, и след това задръжте ръката си близо до повърхността на мравуняка и след това вдишайте дълбоко. Когато преди време не знаех за какво става дума и ме накараха да го направя, щях да тупна по гръб от изненадващо острия мирис. Мравките ми бяха обстреляли ръката с химическо оръжие.
В далечината се вижда връх Свети Илия с площадката. Стигнах бързо дотам и снимах кратко видео, но е калпаво, пък и няма как да се качи тук. Височко е и коремът ти се свива леко. За мързеливите има и джипки, които взимат по 50 лв. От село Ягодина хващам по пътеката за едноименната пещера. Трябва да се съберат 6-7 човека и не дават с раници. Вероятно си мислят, че ще мушна вътре в нея някой сталактит.Много странни ми бяха мутрите, които пускаха. С анцузи, дето крачолите им са с ластик и вадят пачки пари, сгънати на две, и броят, плюейки на пръстите, не че имаше нужда да разлистват цялата пачка, ама, изглежда, им харесваше да го правят. Магурата ряпа да яде....и не става дума за пещерата за който се сеща.
Пети ден: Триград - Мугла - Гела - почти Солището - Широка лъка.
Тръгнах рано по тъмно, вероятно предусещайки какви ще ги забъркам. Първата изненада беше в стопанския двор, през който минава пътеката. Вече знам от първа ръка какво представлява понятието блицкриг. Две огромни каракачанки,без да отдумат, се хвърлиха отгоре ми.Атакуваха на мига без никакво забавяне и с такъв устрем, че не оставиха никакво съмнение в мен, че ще ме изядат. Знаех, че не трябва да бягам, и успях да се сдържа, но краката ми сякаш не бяха моите и претепаха на място, без да съм им подавал команда за това.Кучетата очевидно бяха свикнали на определена реакция, когато нападат. Видях учудения поглед на първия баскервил, когато в последния момент се отклони от мен и буквално се отърка в хълбока ми. После почна лаенето, уж тръгват към мен, ама се връщат... Вече бях спокоен, че ще удържа фронта. Лека-полека се измъкнах.
Имаше мъгла, която се стелеше и на моменти беше едно такова призрачно. Слънцето и то не се даваше и изпичаше от време на време. Не помня откъде ми беше влязла мухата в главата, че ще стана на меча закуска. Добре, че бяха поляните и пасищата, хем красиви и вдъхновяващи, хем се вижда надалеч и Мечо няма къде да се скрие.
Ефектът *Уау*.
Приисква ми се да се събуя бос и да пошляпам по росната трева.С времето човек свиква и димящите мечи лайна по пътеките не му правят такова впечатление,но тогава все още виках Ехото до прегракване. Кой да знае, че пътеките в гъстата гора са за жителите от околните села, както са за мен улиците в квартала.Пред мен изненадващо изскача местна женица. Поздравяваме се. Няма начин да не ме е чула как виках като луд. Голяма излагация. Викам си: абе аз мъж ли съм или лукова глава. Повече не извиках този ден. Може би само още няколко пъти.
Няколко десетки пъти. Стигам до Мугла. Малко красиво селце. Хората любезно ме упътват между къщите. Бараката е кацнала върху десетина камъка. Чудно за какво ли я ползват.
Мугла. След селото виждам стадо овце на 500-600 метра. Спокоен съм, защото са далеч и те, и четирикраките им пазачи. Докато си гледам в краката, не виждам веднага черно-белия бик на пътеката. Заковах се на място и мина малко време, преди да проумея, че не е бик, а куче. Бах мааму, с какви смески ги хранят тези баскервили, че стават такива гиганти, не знам.
Сетих се пак как колегите в службата ме подканяха, преди да тръгна да оставя 200 лв. за овца, за да направят курбан, ако не се върна от мечото царство. Кучо обаче се оказа добре възпитан и много умен пес. Дръпнах се встрани от пътеката и той направи същото от другата страна и мирно се разминахме. Известно време ме следва на около 50 метра.
Стигам вир вода в село Гела. Заваля ме доста преди това. Всички къщи за гости са затворени. Хотела, като го видях с тези райграси, патета, каручки... и се досетих, че ще ми излезе солено. Бедна ми е била фантазията за това какви са цените в селските хотели. След като ми направиха един куп отстъпки, ми поисках... 90 лв. Да, ама вече беше пети ден и имах само 100 лв. в джоба. Не си бях взел и банкоматната карта и по-добре, защото сигурно щях да се изкуша в този студ и дъжд да остана. ГПС-ът ми показва несъществуващи пътеки, а имаше и паднали дървета...
Избирам си няколко високи треви, за да си изкарам яда. Голяма грешка, замахвам с щеката и двете й секции излитат в стената от дъжд. Търся ги половин час, но не ги намирам. Зарязвам ги и тръгвам. Първо мислех да отида в Солище, но по закона на Мърфи вероятно турист. спалня щеше да е затворена и затова марш на скок към Широка лъка. Възможностите там бяха повече. Стигам до река, дълбока над коленете, а и скоростта й е висока. Не успявам да намеря мост. Всъщност моста после го видях от асфалта, на който се качих, на 200-300 метра от мястото,където пресякох реката, и докато стигна до Широка лъка, се обиждах с какви ли не епитети. Отсякох един дебел кол и с него като в нагласен документален филм по "Дискавъри" прецапах реката. Без него щях да се бухна по гръб и сухите дрехи в раницата щяха да се намокрят. Само двадесет лева в Широка лъка (на снимката) за нещо, което ми се стори като пет звезди.
Шести ден: Широка лъка - местност Мечо гробе - х. "Изгрев" - х. "Скалните мостове".
Вечерта бях пред отказване след зора през деня, но големият радиатор в стаята ми изсуши всички дрехи и обувките. Наспах се добре, а и вече бях сух и с пълен с пържоли и бира корем и затова отложих капитулацията. Не му трябва много на един мъж, за да се почувства щастлив и готов за нови предизвикателства. Сещам се по този повод за рекламата на една бира преди време и отговорът на въпроса какво му трябва на един мъж, за да е щастлив, беше следният: "Хубава пържола, добра бира и една мила жена".
Поредността е съвсем случайна и не отразява точно важността на изброените три причини за щастие.Гъсти гори, поляни с овчарници и мързеливи кучета. В хижата имаше гуляй. През деня децата вилняха, а като се стъмни, родителите им запяха пиянски песни. Тапите за уши минаха на първа позиция в списъка ми за неотложни за покупка неща.
Невероятно е колко много време отнема и колко е уморително писането на пътеписи. Затова накратко. Чудните мостове са голяма работа. Исках да съм поне един ден със сухи крака и затова вместо през гората давам от хижата по асфалта към главен път, който свързва Смолян и Асеновград. Установих, че ако не сте руса шведка с изрязан потник, нямате шанс да спрете на стоп снощните гуляйджии от хижата. След няколко часа, за пореден път куцукайки, стигнах главния път, качих се в автобуса и май това беше всичко.
Е, не е баш краят, но за тази седмица толкоз, че ми излязоха мазоли на пръстите от клавиатурата.
Коментар