Tweet
3/4*.
Малко преди 24 май, решаваме и ние като „крепостните” да оползотворим почивните дни около Празника на Буквите. Изборът пада върху Маджарово, където след кратко ровене в мрежата наемам цял апартамент за три дни.
21 май
На 21 май сутринта потегляме от Варна. Дали от параноя или от забележката на Ирена, че предната дясна е спаднала, вместо по магистралата за Шумен се насочвам към едни гумаджии на село които дремят под сайванта на лабораторията си. Младия се стряска в съня, разглобява колелото, изследва, мърмори, чеше се зад ушите и накрая „снася”, че всичко е наред /дори с джантата/...,
Скоро сме вече в Ришкия проход.
Времето е мрачно, но сухо. Небето се въси като капризно бебе, но още не плаче.
В Сунгурларе си правим почивка. В търсене на кафене накрая намираме някаква емблематична кръчма до църквата /Tribute of the socialism/ .
Има маси отвън, но ние предпочитаме кой-знае защо вътрешния уют. Там е сумрачно и миришеше на злоупотребен алкохол. Местни джентълмени боботят с далечни гръмотевични гласове от тъмните кьошета и току проплуват покрай нас, като тъмни сомове из джибрено-кислородната смес....
Захласа по пасторалния бит скоро привършва и палваме нататък.
На слизане от магистрала Тракия в посока Харманли, първите едри дъждовни мазни капки се размазват с клекот по предното стъкло. По натам дъждеца поиздребнява, но до края присъства и почуква с малки, остри ноктички тук-там из Астрата.
В Лидъл Харманли спираме, да накупим разни неща. Докато изучавам един етикет на немски ликьор, зад гърба си чувам, първо - истеричен детски плач, после някаква млад пропушен женски глас изкрещява ...”Динозавъре, млъкни бе...”
В главата ми блясва мълния и коравия Перник изведнъж сваля гащи пред бетонното Харманли. Яко име за дете – Динозавър Пенчев да речем. От Харманли...
После наострям уши за продължението и се оказва, че всъщност, момченцето се казва Денислав. И Перник продължава с купата напред.
Малко преди финала се набутваме по едно директно пътче за Маджарово. Прекарва ни през Иваново и покрай Смирненци, Върбово и някаква Селска поляна... минусите са много, плюс е, че няма никой наоколо освен разни баламурници от Варна.
Там тъкмо влизам в ритъма на напукания изоставен асфалт и се появява ужасен шум от долницата на колата. Няма обхват, няма нищо. Спирам на един завой и двамата с Ирена извличаме един салкъмен клон закачил се между задните колелета и помъкнат от незнайни земи към светлото бъдеще.
Финала е едно кешче на Кромлеха, освежителен хубав дъжд, който само ни чака да излезем от купето и блокчето в Маджарово.
/Блоковете са бивши миньорски, по сателитните карти изглеждат доста стряскащо, но това е лъжовно впечатление, понеже вътре всичко е повече от ОК. Като цени, условия и лично, позитивно отношение от хазайката Янка/.
Блокчета...
22 май.
Посоката за днес е - Крумовград и Звездел. Имаме кутийка над селото, имаме и други фтф-та*2!!!! /общо шест/ за през деня затова натискам фатално газта още в началото. Като, че ли някой ще хукне точно сега по сокаците...
В махала Крепост на с.Пазарци се отбиваме до някакъв двор да питам нещо. Излиза жена и вместо „Добър ден„ казва,
„Добре дошли”. Обичам ги тия хора*3...
Горе на хълма си почиваме /няколко минути/, а кутийката я намираме на обичайното за оунърите място.. Хубава панорама се открива от тук. И вятъра действа като транквилизатор...
Кешът е там...
Опит за панорамка.
Следва Юмрук кая. Понеже Астрата не е 4Х4 ,обикновено и спестяваме мандахерцането по черно. Така правим и сега. Иначе кога ще си общуваме, освен по кроса към кеша или в еловия лес... от векове живеещ и до днес хахахаха...
Скалата е много характерна и се вижда отдалече. Малко преди нея се влиза в бурелом. Тук-там има оранжеви марки по дърветата. Предназначението им не разбираме. Радо намира кеша горе. Там задължително почиваме едни 15 минути, дишайки дълбоко и развълнувано от чистия и безплатен боров въздух.
В гръб.
На 12.10 е Юмрук кая.
Пътя към колата /както винаги/ е по-лесен и бърз. В Крумовград зареждаме газ и едно-друго от хранителни стоки и отпътуваме бавно към Ковил. Към едно поредно тракийско ”светилище”, а и кутията е наблизо.
След бърза инспекция на района, намираме търсеното. От скаличките се открива страхотна панорама. Наблизо растат в изобилие орехи и смокини. Дори, че някой щедро се е изтропал точно зад GZ не ни покрусява. На връщане към паркостоянката, налазваме в територията на овче стадо. Кучетата не пропускат да ни го напомнят. Едното е с размерите на Мечо Пух... Радко и Ирена се изтъркулват като капки живак и изчезват в близките тръни, па аз в един момент се оказвам сам срещу три озъбени песа.
Ха айде... овчаря да ги разгони - и ентусиазирано „играя казачок” *4 между муцуните им – приклекнал подскачам, хлопам се по коленете, размахвам ръце и викам нещо което сега ме е срам да цитирам...
После, като се отдалечаваме доволно и без дупки по гащите, вдъхновено и подло хвърлям един камък колкото среден кокосов орех към тях. Надали съм уцелил нещо... кучетата вече дремят под едни храсти.
Следва емблематичното Дюшун дере покрай Джанка. Кешърскта информация по въпроса за Водопада, общо взето ни подвежда и тръгваме от махала Рътлина към махала Кълвач, и после по добре очертана кална пътека слизаме към реката, но дере и водопад не намираме На връщане и Радко се лупва с грозен клекот /като талпа/, в една кал и така, не много славно завършва днешния ден. Впрочем, горе при колата виждаме да се шляят и други варненци и варненки, които ни загатват правилния достъп към водопада /Благодаря Светле/.
На връщане към Маджарово /бирено време е/ накрая се отбиваме до прословутите абразивни кладенци и Дяволския каньон. Красиво е там, направо извънземно...
Маджарово, бирено време.
23 май.
Сутринта потегляме към Сладкодум. Това е едно село до Морянци, като южната махала е обезлюдена.
Колкото и да ми е неприятно, карам Астрата да подскача едни три километра като голямо червено кенгуру по черния път преди означения паркинг... а после се спешаваме. Тихо е тук, спокойно и сочно зелено всичко наоколо. И има море от цветя. Лилави, червени, жълти – всякакви... Далеч по поляните се чуват чанове, а човешкото присъствие се е скрило като охлюв в черупка. Липсата на активно движение наоколо не ми прави лошо впечатление, чувствам се като у дома си отново. За втори път след Бавария от миналото лято...
Кутийката намираме бързо, после правим и няколко тигела из обезлюдената махала. Природата си връща своето и след някоя и друга петилетка сигурно всички следи от цивилизация ще са спомен.
Зум на Шан кая.
Море от цветя.
Море с вълни.
Следва прословутото Дюшюн дере. Докато въртя геврека из гладкия асфалт, Ирена рови в нета и се оказва, че водопада е национална природна забележителност. Следва кратък спор /аз стигам до фалцет/ и излизаме на изходната точка. Това е една махала на Джанка, крайна и се казва Рътлина Радко отказва да дойде. Ние тръгваме надолу по характерно ръбче, а горкия съотборник започва трескаво да рови из хранителните запаси по задната седалка. Така се и разделяме. До долу е не повече от 10 минути, ако познава човек пътеката, ако не я познава – 15.
Същината.
Кеша обаче не взимаме, локализирам го от другата страна на реката и не ми се джапа. Хеле ме заяжда съвестта че не изработихме господин Кахраман да слезе с нас, сега сигурно спи с подут тумбак вече на задния трон. Пътя покрай Джанка е оживен а факта, че съм спрял на отбивка не ме прави много спокоен, дори по обяд... Как да е, правя няколко снимки, шумно се подиграваме вчерашния достъп и се закатерваме обратно към колата. /Нагоре го взимам за 13 минути и то без да бързам/.
В колата, синчето сънено примигва, омотано в обелки на салам.
Продължаваме към една Тракийска гробница до с. Рабово и дупка наречена Вулва, /една от многото в Родопи/.
Този път също оставям Астрата в началото на черния път покрай величествената река Арда. За какво да я мъчим. А, за нас е тренировка. Като бонус скоро стигаме капитално направена чешма с навес между реката и интересуващия ни скален, бял рид.
Отпуснали сме му края вече и хич не бързаме.
Решаваме първо да стигнем до Гробницата.
Тя както всички гробници наоколо е издълбана в подходящи скали. Ирена намеква че до нея има сигур - я стълби, я пътека, но кой я слуша... Под венеца нахълтваме като диви прасета през тръните директно. Минусите – след нас остават части от фланелки и епидермис по бодлите. Плюс – намираме остатъци от чешма, семейство гъби и весела компания язовци*5 които в първия момент изглеждат по-същисания от дрипавия ни и потен вече отбор.
Накрая стигаме до целта. Горе е ужасно горещо, скалите отразяват слънцето като калорифер и всичко е бяло и сънено. А ние се навираме се в една цепнатина, под благодатна сянка да се логнем. ФТФ-то тук е повече от заслужено. После правя няколко снимки и унило се връщаме по все пак съществуващите стълби.
За последно сме си оставили пещера с многозначителното название „Вулва”. Просто така се казва гОрката. Тук е по-облагородено, явно заради многото поклонници на генитални варовикови прототипи и бързо намираме тесния вход.
От далеко.
Вътре.
След кратки размишления запълзяваме и към кутията, първо Радо, но го връщам /родителска истерия, а и доста от хватките хлопат на кухо/ после аз. Логвам, и навръщане юнашки се настъпвам с маратонката върху палеца на другия крак. Докато охкам надолу и се ловя за където не трябва - един трън, колкото хубава шившка игла се забива под безименния, тоя път на дясната ръката и така хлипащ и зашеметен от болка стигам до останалата част от отбора.
Хак да му е. После минаваме покрай кошери, и дори пчелите заобикалят отчуждено пооръфания ми образ... Накрая студената вода до колата лекува всички душевни и телесни рани.
Остава ни малко време до залеза затова се отбиваме само до една от Кован каи-те близо до село Долно Черковище ... Там спираме за малко, разхождаме се из гората покрай реката. Един човек си разглобява колелото на банкета до металния мост, други господа си прибират едрия рогат добитък от паша... накрая бикът на последните започва да стеснява кръговете около колата и палим към квартирата.
Вечерта минава прекрасно.
24 май.
Днес е денят на Българските Букви. Е, честито. А, ние се ориентираме към връщане. Първо бараме едно симпатично кешче над Маджарово от където се вижда огромен меандър на Арда.
После продължаваме към Мезек. По пътя ни изпреварват доста хора с лодки на ремарке, големи надувни – цяла флотилия. Явно близкия язовир Ивайловград е страхотна атракция.
В околностите на Свиленград първо се изкатерваме на прословутия връх Шейновец. Бързо намираме кеша, отварям кутията.... вадя от нея и разтварям едно платно, вятъра го надува като на галера и аааууууоооааа от там ни поглежда Другаря!!!! /Благодаря Камарад/.
Панорама от Шейновец.
Господин Кахраман се готви за среща с Другаря.
Следват три бързи кутии в близката гора и край пътя. Горския е в т.нар. гробница на Богдан Филов*6 /аз така и викам/, прилича досущ на известната долу, но е рядко посещавана и незаслужено пренебрегвана. Вътре покрай съкровището Радко открива и задрямало семейство прилепи, които се стрелкат покрай нас от недрата на склепа и ядосано изчезват в шубраците вън.
Времето напредва и остава само да наобиколим заставата „Асен Илиев”. Там намираме две кутии – първата е лесна, но втората мистъри поне и аз бая зор виждам да решавам на ход загадки и да пълзя из разни кюшета на и под изоставеното гранично съоръжение. По едно време се спъвам дори в някаква паднала дебела тояга на която пише „спешъл тул”, после поглеждам към тавана който активно се рони и вятъра му помага и напускам надземните етажи...
Вън слънцето припича, птичките пеят, а Ирена и Радко търчат из тръните и търсят някакви неща, но резултата накрая е уви две от много...
Часовникът обаче неумолимо тиктака и към 16 ч. поемаме към Варна. Долу в селото зареждаме вода и марципани и по някакви тихи пътчета се добираме до Тополовград където правим почивка. Там, и преди това на долмена „Начови чаири” - вземаме последните две кутии.
Църквата "Св.Илия" в Тополовград.
Нататък е скучно. Преди Ямбол с див рев ме изпреварва някакъв мощен автомобил. Двайсетина километра по-към Петолъчката същия вече е овъркил на осевата линия. Загрижени хора „играят казачок” наоколо. Един, ситни нещо като ръченица и размахва светлоотразителна жилетка. Хвърлям бърз поглед – май няма пострадали и продължавам напред към черните облаци които са се скупчили във формата на юмрук който ни сочи посоката със среден пръст, някъде към Ришкия проход. Този път обаче се разминаваме с големия дъжд и надвечер паркирам щастлив пред къщи.
Това е.
П.П. Няколко уточнения и наблюдения.
*1 3/4 е заглавието понеже отбора ни за търсене е от четери човека, а успяхме да се отскубнем от къщи този път само трима.
*2 Има тук доста кешърска терминология който се интересува може да надникне в сайта. За – „кандидатът владее български, турски, руски и малко английски” – има и на руски там.
*3 В ъъъъ тюркоезичната част на Родината ни, хората са много приветливи, чисти и работливи. За три дни щъкане почти не видяхме кибици насядали покрай пътя. Е, имаше тук по тенекиените заведения - брадясали мъже на по бира. Иначе от дворовете се виждаха само .... навирени задни части. Всеки нещо прави – плеви, копае, сее. За разлика от Свиленград нагоре. Около пътя наклякали като хиени, шматкащи се като свободни електрони и вторачени в преминаващите коли , много ама много хора. И циганите не преобладават. После някой като ги блъсне или убие, врякат до Бога. Всички имат дворове, не е ли по приятно на раздумка, хапка, пийка там / след като си плевил, копал, сял, или писал компютърни програми цял ден и ако.../. Явно Дарвин се грижи и сега за оцеляващите.
*4 играя/т казачок – бързи безсмислени движения, който правят някой хора когато са притеснени, изплашени, ядосани. Преобладават приклякванията и хлопането по бедрата и коленете. Често викат нещо, което е по добре да не чуваш.
*5 Язовците живеят в дупки в гората , задължително близо до река /в нашия - случай Арда/. Приемат „квартиранти” през зимата, често лисици, които спят по навън към входа на лабиринтното им жилище и ги пазят от вятър и студен въздух.
Малко преди 24 май, решаваме и ние като „крепостните” да оползотворим почивните дни около Празника на Буквите. Изборът пада върху Маджарово, където след кратко ровене в мрежата наемам цял апартамент за три дни.
21 май
На 21 май сутринта потегляме от Варна. Дали от параноя или от забележката на Ирена, че предната дясна е спаднала, вместо по магистралата за Шумен се насочвам към едни гумаджии на село които дремят под сайванта на лабораторията си. Младия се стряска в съня, разглобява колелото, изследва, мърмори, чеше се зад ушите и накрая „снася”, че всичко е наред /дори с джантата/...,
Скоро сме вече в Ришкия проход.
Времето е мрачно, но сухо. Небето се въси като капризно бебе, но още не плаче.
В Сунгурларе си правим почивка. В търсене на кафене накрая намираме някаква емблематична кръчма до църквата /Tribute of the socialism/ .
Има маси отвън, но ние предпочитаме кой-знае защо вътрешния уют. Там е сумрачно и миришеше на злоупотребен алкохол. Местни джентълмени боботят с далечни гръмотевични гласове от тъмните кьошета и току проплуват покрай нас, като тъмни сомове из джибрено-кислородната смес....
Захласа по пасторалния бит скоро привършва и палваме нататък.
На слизане от магистрала Тракия в посока Харманли, първите едри дъждовни мазни капки се размазват с клекот по предното стъкло. По натам дъждеца поиздребнява, но до края присъства и почуква с малки, остри ноктички тук-там из Астрата.
В Лидъл Харманли спираме, да накупим разни неща. Докато изучавам един етикет на немски ликьор, зад гърба си чувам, първо - истеричен детски плач, после някаква млад пропушен женски глас изкрещява ...”Динозавъре, млъкни бе...”
В главата ми блясва мълния и коравия Перник изведнъж сваля гащи пред бетонното Харманли. Яко име за дете – Динозавър Пенчев да речем. От Харманли...
После наострям уши за продължението и се оказва, че всъщност, момченцето се казва Денислав. И Перник продължава с купата напред.
Малко преди финала се набутваме по едно директно пътче за Маджарово. Прекарва ни през Иваново и покрай Смирненци, Върбово и някаква Селска поляна... минусите са много, плюс е, че няма никой наоколо освен разни баламурници от Варна.
Там тъкмо влизам в ритъма на напукания изоставен асфалт и се появява ужасен шум от долницата на колата. Няма обхват, няма нищо. Спирам на един завой и двамата с Ирена извличаме един салкъмен клон закачил се между задните колелета и помъкнат от незнайни земи към светлото бъдеще.
Финала е едно кешче на Кромлеха, освежителен хубав дъжд, който само ни чака да излезем от купето и блокчето в Маджарово.
/Блоковете са бивши миньорски, по сателитните карти изглеждат доста стряскащо, но това е лъжовно впечатление, понеже вътре всичко е повече от ОК. Като цени, условия и лично, позитивно отношение от хазайката Янка/.
Блокчета...
22 май.
Посоката за днес е - Крумовград и Звездел. Имаме кутийка над селото, имаме и други фтф-та*2!!!! /общо шест/ за през деня затова натискам фатално газта още в началото. Като, че ли някой ще хукне точно сега по сокаците...
В махала Крепост на с.Пазарци се отбиваме до някакъв двор да питам нещо. Излиза жена и вместо „Добър ден„ казва,
„Добре дошли”. Обичам ги тия хора*3...
Горе на хълма си почиваме /няколко минути/, а кутийката я намираме на обичайното за оунърите място.. Хубава панорама се открива от тук. И вятъра действа като транквилизатор...
Кешът е там...
Опит за панорамка.
Следва Юмрук кая. Понеже Астрата не е 4Х4 ,обикновено и спестяваме мандахерцането по черно. Така правим и сега. Иначе кога ще си общуваме, освен по кроса към кеша или в еловия лес... от векове живеещ и до днес хахахаха...
Скалата е много характерна и се вижда отдалече. Малко преди нея се влиза в бурелом. Тук-там има оранжеви марки по дърветата. Предназначението им не разбираме. Радо намира кеша горе. Там задължително почиваме едни 15 минути, дишайки дълбоко и развълнувано от чистия и безплатен боров въздух.
В гръб.
На 12.10 е Юмрук кая.
Пътя към колата /както винаги/ е по-лесен и бърз. В Крумовград зареждаме газ и едно-друго от хранителни стоки и отпътуваме бавно към Ковил. Към едно поредно тракийско ”светилище”, а и кутията е наблизо.
След бърза инспекция на района, намираме търсеното. От скаличките се открива страхотна панорама. Наблизо растат в изобилие орехи и смокини. Дори, че някой щедро се е изтропал точно зад GZ не ни покрусява. На връщане към паркостоянката, налазваме в територията на овче стадо. Кучетата не пропускат да ни го напомнят. Едното е с размерите на Мечо Пух... Радко и Ирена се изтъркулват като капки живак и изчезват в близките тръни, па аз в един момент се оказвам сам срещу три озъбени песа.
Ха айде... овчаря да ги разгони - и ентусиазирано „играя казачок” *4 между муцуните им – приклекнал подскачам, хлопам се по коленете, размахвам ръце и викам нещо което сега ме е срам да цитирам...
После, като се отдалечаваме доволно и без дупки по гащите, вдъхновено и подло хвърлям един камък колкото среден кокосов орех към тях. Надали съм уцелил нещо... кучетата вече дремят под едни храсти.
Следва емблематичното Дюшун дере покрай Джанка. Кешърскта информация по въпроса за Водопада, общо взето ни подвежда и тръгваме от махала Рътлина към махала Кълвач, и после по добре очертана кална пътека слизаме към реката, но дере и водопад не намираме На връщане и Радко се лупва с грозен клекот /като талпа/, в една кал и така, не много славно завършва днешния ден. Впрочем, горе при колата виждаме да се шляят и други варненци и варненки, които ни загатват правилния достъп към водопада /Благодаря Светле/.
На връщане към Маджарово /бирено време е/ накрая се отбиваме до прословутите абразивни кладенци и Дяволския каньон. Красиво е там, направо извънземно...
Маджарово, бирено време.
23 май.
Сутринта потегляме към Сладкодум. Това е едно село до Морянци, като южната махала е обезлюдена.
Колкото и да ми е неприятно, карам Астрата да подскача едни три километра като голямо червено кенгуру по черния път преди означения паркинг... а после се спешаваме. Тихо е тук, спокойно и сочно зелено всичко наоколо. И има море от цветя. Лилави, червени, жълти – всякакви... Далеч по поляните се чуват чанове, а човешкото присъствие се е скрило като охлюв в черупка. Липсата на активно движение наоколо не ми прави лошо впечатление, чувствам се като у дома си отново. За втори път след Бавария от миналото лято...
Кутийката намираме бързо, после правим и няколко тигела из обезлюдената махала. Природата си връща своето и след някоя и друга петилетка сигурно всички следи от цивилизация ще са спомен.
Зум на Шан кая.
Море от цветя.
Море с вълни.
Следва прословутото Дюшюн дере. Докато въртя геврека из гладкия асфалт, Ирена рови в нета и се оказва, че водопада е национална природна забележителност. Следва кратък спор /аз стигам до фалцет/ и излизаме на изходната точка. Това е една махала на Джанка, крайна и се казва Рътлина Радко отказва да дойде. Ние тръгваме надолу по характерно ръбче, а горкия съотборник започва трескаво да рови из хранителните запаси по задната седалка. Така се и разделяме. До долу е не повече от 10 минути, ако познава човек пътеката, ако не я познава – 15.
Същината.
Кеша обаче не взимаме, локализирам го от другата страна на реката и не ми се джапа. Хеле ме заяжда съвестта че не изработихме господин Кахраман да слезе с нас, сега сигурно спи с подут тумбак вече на задния трон. Пътя покрай Джанка е оживен а факта, че съм спрял на отбивка не ме прави много спокоен, дори по обяд... Как да е, правя няколко снимки, шумно се подиграваме вчерашния достъп и се закатерваме обратно към колата. /Нагоре го взимам за 13 минути и то без да бързам/.
В колата, синчето сънено примигва, омотано в обелки на салам.
Продължаваме към една Тракийска гробница до с. Рабово и дупка наречена Вулва, /една от многото в Родопи/.
Този път също оставям Астрата в началото на черния път покрай величествената река Арда. За какво да я мъчим. А, за нас е тренировка. Като бонус скоро стигаме капитално направена чешма с навес между реката и интересуващия ни скален, бял рид.
Отпуснали сме му края вече и хич не бързаме.
Решаваме първо да стигнем до Гробницата.
Тя както всички гробници наоколо е издълбана в подходящи скали. Ирена намеква че до нея има сигур - я стълби, я пътека, но кой я слуша... Под венеца нахълтваме като диви прасета през тръните директно. Минусите – след нас остават части от фланелки и епидермис по бодлите. Плюс – намираме остатъци от чешма, семейство гъби и весела компания язовци*5 които в първия момент изглеждат по-същисания от дрипавия ни и потен вече отбор.
Накрая стигаме до целта. Горе е ужасно горещо, скалите отразяват слънцето като калорифер и всичко е бяло и сънено. А ние се навираме се в една цепнатина, под благодатна сянка да се логнем. ФТФ-то тук е повече от заслужено. После правя няколко снимки и унило се връщаме по все пак съществуващите стълби.
За последно сме си оставили пещера с многозначителното название „Вулва”. Просто така се казва гОрката. Тук е по-облагородено, явно заради многото поклонници на генитални варовикови прототипи и бързо намираме тесния вход.
От далеко.
Вътре.
След кратки размишления запълзяваме и към кутията, първо Радо, но го връщам /родителска истерия, а и доста от хватките хлопат на кухо/ после аз. Логвам, и навръщане юнашки се настъпвам с маратонката върху палеца на другия крак. Докато охкам надолу и се ловя за където не трябва - един трън, колкото хубава шившка игла се забива под безименния, тоя път на дясната ръката и така хлипащ и зашеметен от болка стигам до останалата част от отбора.
Хак да му е. После минаваме покрай кошери, и дори пчелите заобикалят отчуждено пооръфания ми образ... Накрая студената вода до колата лекува всички душевни и телесни рани.
Остава ни малко време до залеза затова се отбиваме само до една от Кован каи-те близо до село Долно Черковище ... Там спираме за малко, разхождаме се из гората покрай реката. Един човек си разглобява колелото на банкета до металния мост, други господа си прибират едрия рогат добитък от паша... накрая бикът на последните започва да стеснява кръговете около колата и палим към квартирата.
Вечерта минава прекрасно.
24 май.
Днес е денят на Българските Букви. Е, честито. А, ние се ориентираме към връщане. Първо бараме едно симпатично кешче над Маджарово от където се вижда огромен меандър на Арда.
После продължаваме към Мезек. По пътя ни изпреварват доста хора с лодки на ремарке, големи надувни – цяла флотилия. Явно близкия язовир Ивайловград е страхотна атракция.
В околностите на Свиленград първо се изкатерваме на прословутия връх Шейновец. Бързо намираме кеша, отварям кутията.... вадя от нея и разтварям едно платно, вятъра го надува като на галера и аааууууоооааа от там ни поглежда Другаря!!!! /Благодаря Камарад/.
Панорама от Шейновец.
Господин Кахраман се готви за среща с Другаря.
Следват три бързи кутии в близката гора и край пътя. Горския е в т.нар. гробница на Богдан Филов*6 /аз така и викам/, прилича досущ на известната долу, но е рядко посещавана и незаслужено пренебрегвана. Вътре покрай съкровището Радко открива и задрямало семейство прилепи, които се стрелкат покрай нас от недрата на склепа и ядосано изчезват в шубраците вън.
Времето напредва и остава само да наобиколим заставата „Асен Илиев”. Там намираме две кутии – първата е лесна, но втората мистъри поне и аз бая зор виждам да решавам на ход загадки и да пълзя из разни кюшета на и под изоставеното гранично съоръжение. По едно време се спъвам дори в някаква паднала дебела тояга на която пише „спешъл тул”, после поглеждам към тавана който активно се рони и вятъра му помага и напускам надземните етажи...
Вън слънцето припича, птичките пеят, а Ирена и Радко търчат из тръните и търсят някакви неща, но резултата накрая е уви две от много...
Часовникът обаче неумолимо тиктака и към 16 ч. поемаме към Варна. Долу в селото зареждаме вода и марципани и по някакви тихи пътчета се добираме до Тополовград където правим почивка. Там, и преди това на долмена „Начови чаири” - вземаме последните две кутии.
Църквата "Св.Илия" в Тополовград.
Нататък е скучно. Преди Ямбол с див рев ме изпреварва някакъв мощен автомобил. Двайсетина километра по-към Петолъчката същия вече е овъркил на осевата линия. Загрижени хора „играят казачок” наоколо. Един, ситни нещо като ръченица и размахва светлоотразителна жилетка. Хвърлям бърз поглед – май няма пострадали и продължавам напред към черните облаци които са се скупчили във формата на юмрук който ни сочи посоката със среден пръст, някъде към Ришкия проход. Този път обаче се разминаваме с големия дъжд и надвечер паркирам щастлив пред къщи.
Това е.
П.П. Няколко уточнения и наблюдения.
*1 3/4 е заглавието понеже отбора ни за търсене е от четери човека, а успяхме да се отскубнем от къщи този път само трима.
*2 Има тук доста кешърска терминология който се интересува може да надникне в сайта. За – „кандидатът владее български, турски, руски и малко английски” – има и на руски там.
*3 В ъъъъ тюркоезичната част на Родината ни, хората са много приветливи, чисти и работливи. За три дни щъкане почти не видяхме кибици насядали покрай пътя. Е, имаше тук по тенекиените заведения - брадясали мъже на по бира. Иначе от дворовете се виждаха само .... навирени задни части. Всеки нещо прави – плеви, копае, сее. За разлика от Свиленград нагоре. Около пътя наклякали като хиени, шматкащи се като свободни електрони и вторачени в преминаващите коли , много ама много хора. И циганите не преобладават. После някой като ги блъсне или убие, врякат до Бога. Всички имат дворове, не е ли по приятно на раздумка, хапка, пийка там / след като си плевил, копал, сял, или писал компютърни програми цял ден и ако.../. Явно Дарвин се грижи и сега за оцеляващите.
*4 играя/т казачок – бързи безсмислени движения, който правят някой хора когато са притеснени, изплашени, ядосани. Преобладават приклякванията и хлопането по бедрата и коленете. Често викат нещо, което е по добре да не чуваш.
*5 Язовците живеят в дупки в гората , задължително близо до река /в нашия - случай Арда/. Приемат „квартиранти” през зимата, често лисици, които спят по навън към входа на лабиринтното им жилище и ги пазят от вятър и студен въздух.
Коментар