Tweet
На първото си зимно ходене бях направил едно няколко дневно ходене от изток на запад по билото на Рила с един приятел и сега вече със стаж от десет дена като зимен турист реших, че е време да се пробвам да направя нещо подобно, но от север на юг. Маршрута естествено го съобразих с възможностите си или поне така си мислех. По стар български обичай забегнах по-рано от работа, за да мога да доредя багажа и да подремна, но по ред причини не успях да се наспя.В сряда когато трябваше да тръгвам се разрази снежна буря в цялата страна и ми трябваха 17 часа да се замъкна до първата хижа. Тръгнах пеш към полунощ и след час бях на гарата.Последва половин денонощие мръзнене по гарите и автогарите докато стигна до Сапарева баня. Около обяд поех нагоре по непочистения от сняг асфалт към хижа Рилски езера. Едвам вървях под тежестта на суджуците и сланината, които носех в раницата. Снегът встрани от черния път край лифта беше 75см.Трима скиори се спуснаха край мен. На 5-6 метра от мястото, където завиха от самия натиск снегът се разцепи.Лошо.По маршрута има няколко лавиноопасни места и не ми излизаха от главата. Стигнах за около пет часа и половина по тъмно. Имаше и гъста мъгла, а и взе да духа. Хижата я ремонтираха, но приемаха туристи.Турист, защото освен мен нямаше други. Снимката е от следващия ден. Леко се показва едно безименно връхче.
Хижа Рилски ез.-вр.Хайдука(Харамията)-Раздела-Голям Калин-х.Вазов.
Тръгнах на разсъмване . Едно мацка изяви желание да тръгне с мен. Мислех, че съм сам на хижата и вероятно е дошла сутринта. Нямах против въпреки, че беше много странна и не искаше да си каже името. Мислено, за да не и стане неудобно я кръстих Красавицата, защото си беше хубавелка. Общо взето само аз говорех, а тя ме гледаше умно.Вероятно не знаеше езика или беше няма. Тръгна с мен и ми прави компания два дена. Ще я видите на следващите снимки. Добре че беше тя че да ми покаже пътя на слизане от Голям Калин, че иначе я бях втасал. Спуснах се към река Джерман после завъртях край Долното езеро в посока старата хижа(7-те езера).Тоест карах си по зимната пътека.
Витоша и хижа Рилски езера. Поглед назад докато се изкачвах по улея.
Сянката на Харамията, върху циркуса на Седемте езера. Снегът в улея по който се качва връх Хайдука беше около един метър и се затъваше . Наклонът беше голям и се наложи да сваля снегоходките, защото се свличах обратно надолу с тях.С едната ръка държах едната от щеките с която се подпирах и набирах, а с другата стисках пикела за всеки случай. Изкачвах се близо до големите камъни, защото ми изглеждаше по-сигурно .Улеят го дават лавино-опасен при повече сняг. Вярно се оказа и написаното, че има опасност от подхлъзване.Дойде ми толкова изненадващо, че въобще не можах да реагирам и добре че при всяка крачка забивах пикела предварително с дръжката. Дупка ли имаше не знам, но за миг влязох целия под снега леко странично, а не точно надолу. Вратът ми и калъфът на апарата се напълниха със сняг. Ако не беше пикелът щях да направя тунел под снега чак до долу.
Връх Хайдука.Не бях го планувал да се качвам, а и времето напредваше и затова потиснах мерака си и го пропуснах. Бавех се, защото пак се наложи да свалям котките и да слагам снегоходките.Няколко пъти ги сменях за деня, а отнема доста време особено ако човек не знае как става.Майтап.
Вкъщи тренирах като първо си пъхах ръцете във фризера да почнат да ме болят и да не мога да си свивам пръстите и след това със затворени очи връзвах и котките и снегоходките.
Последва слизане до Паниците. Като гледам синия цвят на снимката и ми става пак студено.Слънцето пече, но има една приказка, че при такова слънце магаретата мрат. Водата в шишетата ми беше частично замръзнала и повече смучех лед вместо да пия, а кордурата на раницата издаваше странен пукащ звук като я отварях да извадя допълнителен полар за обличане. От време на време имах усещането и че клепачите ми залепят, Нагоре към Зелени рид снегът беше с ледена кора, която се пукаше и макар и да не се затъваше беше мъчително ходенето, защото тъкмо прехвърлиш тежестта на крака и той пропадне под кората и натоварва рязко всички жили и мускули и това на всяка крачка. Вече изоставах с час от разписанието, но нямаше кой да ме сменя и правех пъртината сам.ПО билата вятърът беше издухал снега, но в ниското се газеше сериозно. Красавицата вървеше в стъпките ми.Какво да се прави, нали съм кавалер.
Имаше едно стеснение, което минах пак с една щека и пикела и разбира се Този път сложих и котките. Докато се дърпаме по-далеч от козирките над Паниците(вдясно) можем да се лизнем към Урдините езера(вляво) затова за нас новобранците е задължително ползването на тези два уреда(пикел и котки).Двата уреда вървят заедно и не си и помисляйте да олекотявате багажа като вземете само един от тях. Не е проблем да се мине в хубаво време и само трябва да се внимава за козирките. Имаше следи само от кози . В средата на снимката в далечината е Раздела.Ако можехте да увеличите снимката щяхте да видите върха на замръзналия железен кол с камбанките.
Горе на Зелени рид се откри гледка към Вазов връх .
Урдиния циркус с езерата и връх Мальовица. Мальовица е това вляво, което прилича на самолетна писта на английски самолетоносач. Леко завита нагоре.Доста рилски върхове не можеш да ги познае човек ако ги гледа от юг. Приличат на равни поляни, но от север е друга бира.
Ей ги Калините. Изглеждат леснички, ама не е така. Ако не знаете като мен какво ви чака, по-добре го пропуснете това качване.Не заради самото качване, а заради слизането.За човек като мен, който имаше десет дни в зимната планина и не знае точно откъде се качва Голям Калин и откъде се слиза преживяването е меко казано вълнуващо. Последните 10-15 метра ми се сториха почти отвесни, а и имаше козирка от сняг.
Камбаните на Разделът ги снимах със слънцето зад тях и се получиха с ореол. Бяха замръзнали и не се чуваха за ориентир каквото е и предназначението им в лошо време. Стигнах х.Вазов за около 5 часа от х. Рилски езера, оставих половината багаж главно ядене, пийнах чай и тръгнах към Голям Калин, че времето напредваше.Никога не се разделям с раницата си и по-важните неща в нея. Най-много да я оставя на стотина метра от котата на някой връх ако е хубаво времето, но да ми е пред очите.
Снимката е от голям Калин. В един момент докато се качвах към върха снегоходките взеха да буксуват. Сложих котките. Трябваше да го направя доста по-рано, а не на най-стръмното. Докато траеше тази процедура раницата се наложи да я подпра като забия пикелa между един от каишите, защото се мъчеше да отлети надолу. Едно място в средата на върха ми се стори подходящо за качване. За пореден път се убеждавам, че на преценката ми за такива неща не може да се разчита. Последните метри ме притесниха изключително много. Като стъпих горе не погледнах надолу. Знаех какво ме чака, но не исках да се плаша още повече преди да стане време да слизам. Знаете че слизането е много трудно и дори невъзможно при положение, че качването ви е стреснало.Тръгнах към онези остри зъбери на върха. Разхвърляните големи камъни на върха бяха идеални ако човек е решил да си чупи краката и затова последните няколко метра ги пропуснах.
На снимката вляво е връх Върла.Снимано е от Голям Калин. Колкото повече отлагах толкова повече беше вероятно да не мога да събера смелост и да вися цяла нощ горе викайки неволята като двамата братя от приказката. Другият вариант беше да изчакам лятото и тогава да сляза, ама как се стои шест месеца горе. Прибрах апарата,стегнах каишите на китайските мачки, ударих си един кръст и една молитва, ударих си и два шамара, за да изляза от леко истеричното състояние в което бях изпаднал и тръгнах надолу да търся по-подходящо място за слизане. Минах край мястото от което се качих. Хвърлих му бегъл поглед само да се уверя за пореден път, че от тук само Хон Гил Дон би се справил. Красавицата изникна отнякъде, погледна ме и тръгна, после пак спря и пак ме погледна с тези големи красиви очи и пак тръгна. Ясно беше, че иска да вървя след нея. Някъде по-надолу сред едни скали наклонът май-беше по-малък и госпойцата мина оттам, а аз след нея. Тръгнахме странично към мястото, където на качване спрях да сложа котките. Аз на два крака, а тя по корем с пълзене и тъй като нямаше котки забиваше нокти в ледената кора. Нямаше как да сляза надолу, защото стотина метра по надолу имаше пропаст. Наклона беше толкова стръмен че в леда се забиваха само страничните зъби на котките, а останалата зъби бяха във въздуха. Стъпка по стъпка минах стотината метра до мястото на преобуването където наклонът беше по-малък.Не можех да се отпусна да почивам докато стигнах до там и мускулите на прасците ми направо пулсираха от болка. Най-приятната болка, която съм изпитвал.Щом боли значи си жив.Знаете, че сутрин като се събудите ако нищо не ви боли значи работата е сериозна.
Калините на изпроводяк. Тук някъде по равното и на безопасно място котката ми се изхлузи от обувката и се завъртя странично. Ако това беше станало горе щеше да е ма**** си трака.Оттогава стягам така каишките, че върховете на пръстите ми въпреки твърдата обувка да се извият нагоре. С две ръце и със засилка стягам. Боли като се ходи, ама е по-добре от другия вариант.
Най-приятният момент е да видиш хижата и да знаеш, че вътре те чака топъл чай и хапване. Почерпих Красавицата с оризови хлебчета и вода. Сланинка също и дадох. Доволна остана.
Хижа Вазов-Баучер-Рилски манастир.
Времето го даваха 50/50 да се разваля. Небето червенееше леко като тръгвах. Планът беше да ида до връх Мальовица и по Дългия рид да се спусна до манастира. Отказах се защото вчерашното слизане ми дойде нанагорно, а и кофти слизането от Додов връх към връх Мальовица не е за човек който не знае как точно се минава.Нямаше други следи освен моите по които да се водя.Затова избрах вариант по който вече бях минавал преди година, през Баучер. Знаех какво ме очаква и нямах притеснения. Маршрута Вазов-Мальовица го минах, но след година и наобратно, което е по-безопасния вариант.
Калините и Синият час.Има някаква част от деня рано сутрин когато белия сняг синее, а защо се получава така все още не съм разбрал.
Красавицата. Чака послушно да се приготвя.Умница беше и то голяма.Вървеше в дирята на снегоходките и каквато беше лекичка въобще не затъваше. Където снегът я издържаше тичаше наоколо и дори подгони някакви кози по едно време.
Промяната в маршрута към познат, тоест по-лек беше първото поражение, а утре щеше да последва и второ. От друга страна имах уникалния шанс да съм насред *Великата рилска пустиня* съвсем сам, а единствения звук беше хрущенето на снега от стъпките ми. Здрав, прав и ..ко**в, вдишвах ледения въздух...а бе чувствах се жив както никога до сега.
Поглед назад към дългото няколкостотин метра ръбче над река Друшлявица . Снегът е наполовина издухан от ураганния вятър преди две вечери. На места направо земята е изорана. Не исках да си представям даже какво е да попаднеш в такова време тук. Вятърът е изваял от снега странни фигури с човешки ръст. Няма никакъв проблем да се мине и от по нефелни туристи като мен това място, но само при хубаво време. Тук отново ползвах комбинацията щека и пикел, а за да се чувствам съвсем спокоен като на пикник сложих и мачките. Тук пак докато се пазите да не отидете върху козирките към река Друшлявица може да се лизнете в обратна посока. В лошо време преди години цяла група е паднала в пропастта към реката, която в случая се пада отдясно. По нататък щях да мина и по реката, но лятото, защото зимата лавините правят всичко в коритото й на мармалад.
Слизането надолу към манастира е лесно и отнема 6 часа стегнато ходене в хубаво време, но от големия наклон заболяват ходилата от набиването на пръстите в обувката. Имаше и добре запазени следи от мечка. Имах си пазачка и не се притеснявах. В гората над манастира имаше и паднала лавина. Близо десетина метра широка.Около стотина метра дълга. Беше минала през пътеката. Склонът отгоре и отдолу беше оголен. Става изведнъж, минава като товарен влак, потрошава те и заминава. Снегът от лавината беше на буци и беше с твърдостта на лед .Купчината на пътеката стигаше до гърдите ми. Предполагам листата са причината така лесно да се плъзне надолу. Не очаквах точно тук да видя лавина по това време,защото в гората снегът не беше много, но аз реално и не знаех много по този въпрос. Докато слизах по пътеката едното ми око все беше към склона.
Рилски манастир-Краварско дере....отказване.
Имах едно притеснение още като тръгвах, че няма да намеря пътя, защото така и не успях да се свържа с някой който да ми обясни откъде и как. Станах рано. Минавайки през дерето спестявах някъде около десет километра. Спестявах ако бях изтеглил дългата клечка, ама не било писано да стане. Тръгнах нагоре по дерето по нещо като черен път който очевидно не се ползваше от поне 20-30 години. После се наложи 5-6 пъти да прекосявам ледената вода със снегоходките, които се обледениха и се наложи да ги събуя. При всяко топване във водата трупаха лед. Беше невероятно студено и водата ми частично замръзна. Излязох от дерето защото през това което е на снимката беше невъзможно да се върви. Имаше следи от мечки. Вървях повече от четири часа още два три часа за този километър и половина до горе в непроходимото дере, а като стигнех седловината Добро поле ме чакаха още близо 7 часа според пътеводителя до х. Македония. Зимното ходене за един и същи маршрут нормално отнема почти два пъти повече време от лятното, а понякога и три пъти повече време.Някои от прогнозите за времето не бяха добри и това отчасти ме успокои, че решението да се връщам е правилно, но при такива случаи остава една горчивина от неуспеха. Разбира се нямаше как да си оставя магарето в калта и след някой и друг месец пак се пробвах.
След няколко месеца изчакване най-накрая се наканих да довърша декемврийското си ходене. Тогава зациклих под Царев връх в оново дълбоко Краварско дере
Първи ден:Рилски манастир-Царевръшко било-х.Македония.
Сутринта се събудих леко разколебан заради прогнозата за времето. Лошото време по тези високи места е крайно депресиращо. В 6:00 полицаят на входа ми отключи външната врата. Изключих Краварското дере от маршрута поради ред причини и поех по обиколния път с който километрите се закръглиха на 28км. Денивелацията като изкачване е около 1900м. От Рибарника се тръгва по Илийна река в източна посока и малко преди Радовичка река се прави завой в обратна западна посока като се връщам на почти същото място, но доста по високо.Това е по лесната половина от пътя докато стигна реброто към към връх Долна Кадийца. Със твърди обувки тепането по такъв черен с останки от асфалт път не е толкова приятно занимание.От реброто нагоре почва снегът. Имаше и един куп животинки които въпреки ехотата ми изскачаха в последния момент. Или бяха глухи или го правеха нарочно с цел да ми изкарат акъла.Ходенето с котките по твърдия сняг е лесно.В смисъл,че не се буксува, но иначе тоя баир ме скапа главно защото бързах да изпреваря бурята.
Целта беше едно оголено място без дървета по което щях да напредвам *по-лесно*. Времето все още беше слънчево и лицето ми изгоря от отражението на снега. Въпреки, че бях взел мерки слънцето да не ме пече пряко, самия сняг връща повечето лъчи и станах червен като домат още първия ден. Ясно беше, че хубавото време няма да продължи дълго. От север се задаваха тъмни облаци . Все пак ме изчака да стигна до подножието на Голям Мечи връх преди да се скапе съвсем. Мъгла, суграшица, сняг и видимост каквато ще имате ако си потопите главата в каца с прясно мляко.Маската ми ми се замъгли и я махнах, а очилата бяха прекалено тъмни. От млечно бялото всичко ми се замазваше.Виждах една бяла стена пред мен която реално не беше там, но очите лъжеха Ако не беше гпс-а виждайки тази бяла отвесна стена пред мен вероятно щях да тръгна в друга посока,там вероятно щях да видя друга такава несъществуваща стена и така можех да се въртя в кръг до второто пришествие.Зимата добрия гпс с хубави батерии е задължителен. Забравете акумулаторните батерии, за да няма изненади.Има хубави литиеви, които издържат и на минус 40 градуса и издържат няколко дена. Нося ги обаче само за резерва, че са скъпи. Забравете и да разчитате на смартовете, които след няколко часа са аут.
Бях се изморил от бързането да изпреваря бурята. Освен невъзможно беше и глупаво. Така се бях разкапал, че спирах на всеки 4-5 метра да дишам докато качвах Голям Мечи връх. По-лошото от умората разбира се беше вероятността да се бухна в някоя пропаст. Първо една такава ме стресна вдясно от мен, а после малко след върха друга още по-страшна изникна на няколко метра вляво от мен. Заковах се на място докато поривът на вятъра стихне малко и мъгелът около мен се поразсее. Още няколко метра и финито.Бях стъпил в основата на козирката от сняг. Бях минал прекалено вляво след върха. Все си повтарям, че това което се вижда на гпс-а е просто карта, а трябва да се ориентирам по местността и понякога разликите от това на терена и това което е на машинката е десетки метри. По надолнището към хижата сложих котките главно за по-лесното ходене и за да не падам по гръб.Докато се катерех нагоре се потях от усилието,но като спрях да сложа котките и станах на кочан от студ. Видимостта беше вече към 50 метра. Наоколо беше мрачно, сиво, ветровито и даже леко страховито.Има рима. За кой ли път се питах къф го диря тук. Бях загубил пластините против сняг и снегът за няколко крачки се натрупа на буца под котките и за малко да направя предно салто мортале.Обикновено като чукнеш котката снегът пада, но сега се наложи да изчегъртам буците лед и то на няколко пъти.Не бях попадал в кратката си кариера на зимен турист на сняг, който така замръзва върху котките.
Снимката е от следващия ден, но събитията са когато слизах от върха към хижата. Заради виелицата първоначално помислих че вратата на хижата е затрупана и ме бодна под лъжичката. Добре че някой беше изкопал триметрова дупка надолу и се влизаше лесно. Хижарите идват събота и неделя с моторна шейна.Живи и здрави да са. При влизането в хижата все едно някой угаси лампите . Бях си докарал някаква степен на снежна слепота. Влязох в стаята и първо хвърлих мокрите дрехи, защото топлото от движението вече го нямаше и ме втресе.Зъбите ми затракаха. Всички от мускулите ми на торста също започнаха да подскачат неконтролеруемо.В един момент докато бях гол от кръста нагоре ченето ми залепна, а всички мускули на тялото се свиха и десет-двайсет секунди не се разпуснаха. Толкова силно се бяха стегнали, че се проснах на леглото и само зяпах като риба на сухо в опит да си поема въздух.Същия ефект се получава ако в банята си пуснете само студена вода без да ви е свикнало тялото. Дишането ви спира. Малко ме поотпусна и бързо навлякох дрехите. Зъбите ми продължаваха да си тракат, а мускулите ми подскачаха в ритъма на буги-буги и естествено последваха нови двайсет секунди гърчене и така няколко пъти докато успея да стопля малко чай със захар и да го изпия.Топлият чай реши проблема.Треперенето изчезна. Бях се стреснал сериозно и известно време бях на тръни от случката.Стопих сняг на печката за чая, за да пестя от газта и хапнах солена сланинка. Привечер времето се пооправи .
Хижа Македония-Предел
Голям Мечи връх на снимката.Хижата е там някъде под него. Бързах, защото следобяда пак го даваха да се разваля времето. Имах авариен план за хижа Чакалица, но добре, че не се наложи да го пробвам. Хижата не работеше зимата и не знаех какви са условията и дали щях да успея да влезна вътре. Чудех се сутринта преди да тръгна да качвам ли целия Малък Мечи връх или да тръгна по коловете. Имаше някакво противоречие в написаното в пътеводителя и от това което виждах. Логично ми се виждаше да се изкачи Малък Мечи връх както е в зимния пътеводител. Коловете обаче минаваха подсичайки целия Малък Мечи връх като на едно място бяха даже на прекалено стръмно място и в лошо време и без котки човек може да се сурне по заледения склон. Лавини също падаха чат пат от върха и затова поне според пътеводителя коловете не са на най-правилното място.
Малък Мечи връх вдясно и част от Голям Мечи връх вляво на снимката. Снимката е от връх Герман. Снегът беше твърд като камък и нямах притеснения за лавините, които иначе падат от върха и затова тръгнах по коловете, които подсичат и не се качих до горе. Бях решил да сваля котките чак когато взема да затъвам и това стана чак при връх Капатник. През цялото време бях с тях и помагаха да не буксувам и най-вече да не падам по гръб при слизане по някое стръмно място. Тоест ходи се по-бързо с тях, а не че са толкова нужни.
Надясно макар и скрито от връх Герман се изкачва Голям Мечи връх, наляво е Царевръшкото било по което дойдох вчера, насреща е ридът Бричебор по който може от Рибни езера да се отиде до Рилския манастир, а в далечината някъде там е Мальовица.Да не забравя и Калините най-вляво в дъното на снимката . Общо взето карах по коловете през целия маршрут. Връх Русалия го подсякох.До там коловете са тук там. След него малко по-добре, но не бих разчитал на тях в лошо време. Голям баир беше, но снегът беше твърд и котките свършиха добра работа. Следващия беше връх Скачковец където има разклон. Надясно е за хижа Чакалица, а направо е за връх Капатник. Коловете за Чакалица хич ги няма, но то там зимата едва ли ходи някой и добре че условията позволяваха бързо ходене иначе го даваха към 14 часа този преход заради газенето по разлетите била на върховете: Малък Мечи връх, Герман, Езерник, Парангалица,Русалия, Скачковец, Капатник и Предел.
Красив букет от камъни на фона на Пирин малко преди Капатник. Този ден като свеж като кукуряк и като изключим това че десетте процента пластмаса в мериносовите ми чорапи се стопи и ми протърка ходилата всичко беше ок. Имат такъв недостатък при топло време тези чорапи и стават твърди като шкурка. Проблем в това време на годината при повишаване на температурите е, че южния склон на Капатник е идеалното място да се потрошите. Има стопени кухини под снега в които може да влезете целия. На няколко пъти пропадах и краката ми се заклещваха в камъни и клони. Вървях съвсем бавно. На едно много стръмно място се хлъзнах и въпреки, че забивах свитите щеки до края не успях да спра и се забих с котките в един голям камък .Чак вратните ми жили изтръпнаха от удара.Това слизане сигурно ми отне цял час, а и малко обърках пътя. Мястото под върха е идеално и за загубване. Милион черни пътища и разклони. Спах на хижа Предел, която се намира между двете планини, Рила и Пирин, автобус, такси, влак, такси, вкъщи и реанимация с вливане на тоник във вената .
Хижа Рилски ез.-вр.Хайдука(Харамията)-Раздела-Голям Калин-х.Вазов.
Тръгнах на разсъмване . Едно мацка изяви желание да тръгне с мен. Мислех, че съм сам на хижата и вероятно е дошла сутринта. Нямах против въпреки, че беше много странна и не искаше да си каже името. Мислено, за да не и стане неудобно я кръстих Красавицата, защото си беше хубавелка. Общо взето само аз говорех, а тя ме гледаше умно.Вероятно не знаеше езика или беше няма. Тръгна с мен и ми прави компания два дена. Ще я видите на следващите снимки. Добре че беше тя че да ми покаже пътя на слизане от Голям Калин, че иначе я бях втасал. Спуснах се към река Джерман после завъртях край Долното езеро в посока старата хижа(7-те езера).Тоест карах си по зимната пътека.
Витоша и хижа Рилски езера. Поглед назад докато се изкачвах по улея.
Сянката на Харамията, върху циркуса на Седемте езера. Снегът в улея по който се качва връх Хайдука беше около един метър и се затъваше . Наклонът беше голям и се наложи да сваля снегоходките, защото се свличах обратно надолу с тях.С едната ръка държах едната от щеките с която се подпирах и набирах, а с другата стисках пикела за всеки случай. Изкачвах се близо до големите камъни, защото ми изглеждаше по-сигурно .Улеят го дават лавино-опасен при повече сняг. Вярно се оказа и написаното, че има опасност от подхлъзване.Дойде ми толкова изненадващо, че въобще не можах да реагирам и добре че при всяка крачка забивах пикела предварително с дръжката. Дупка ли имаше не знам, но за миг влязох целия под снега леко странично, а не точно надолу. Вратът ми и калъфът на апарата се напълниха със сняг. Ако не беше пикелът щях да направя тунел под снега чак до долу.
Връх Хайдука.Не бях го планувал да се качвам, а и времето напредваше и затова потиснах мерака си и го пропуснах. Бавех се, защото пак се наложи да свалям котките и да слагам снегоходките.Няколко пъти ги сменях за деня, а отнема доста време особено ако човек не знае как става.Майтап.
Вкъщи тренирах като първо си пъхах ръцете във фризера да почнат да ме болят и да не мога да си свивам пръстите и след това със затворени очи връзвах и котките и снегоходките. Последва слизане до Паниците. Като гледам синия цвят на снимката и ми става пак студено.Слънцето пече, но има една приказка, че при такова слънце магаретата мрат. Водата в шишетата ми беше частично замръзнала и повече смучех лед вместо да пия, а кордурата на раницата издаваше странен пукащ звук като я отварях да извадя допълнителен полар за обличане. От време на време имах усещането и че клепачите ми залепят, Нагоре към Зелени рид снегът беше с ледена кора, която се пукаше и макар и да не се затъваше беше мъчително ходенето, защото тъкмо прехвърлиш тежестта на крака и той пропадне под кората и натоварва рязко всички жили и мускули и това на всяка крачка. Вече изоставах с час от разписанието, но нямаше кой да ме сменя и правех пъртината сам.ПО билата вятърът беше издухал снега, но в ниското се газеше сериозно. Красавицата вървеше в стъпките ми.Какво да се прави, нали съм кавалер.
Имаше едно стеснение, което минах пак с една щека и пикела и разбира се Този път сложих и котките. Докато се дърпаме по-далеч от козирките над Паниците(вдясно) можем да се лизнем към Урдините езера(вляво) затова за нас новобранците е задължително ползването на тези два уреда(пикел и котки).Двата уреда вървят заедно и не си и помисляйте да олекотявате багажа като вземете само един от тях. Не е проблем да се мине в хубаво време и само трябва да се внимава за козирките. Имаше следи само от кози . В средата на снимката в далечината е Раздела.Ако можехте да увеличите снимката щяхте да видите върха на замръзналия железен кол с камбанките.
Горе на Зелени рид се откри гледка към Вазов връх .
Урдиния циркус с езерата и връх Мальовица. Мальовица е това вляво, което прилича на самолетна писта на английски самолетоносач. Леко завита нагоре.Доста рилски върхове не можеш да ги познае човек ако ги гледа от юг. Приличат на равни поляни, но от север е друга бира.
Ей ги Калините. Изглеждат леснички, ама не е така. Ако не знаете като мен какво ви чака, по-добре го пропуснете това качване.Не заради самото качване, а заради слизането.За човек като мен, който имаше десет дни в зимната планина и не знае точно откъде се качва Голям Калин и откъде се слиза преживяването е меко казано вълнуващо. Последните 10-15 метра ми се сториха почти отвесни, а и имаше козирка от сняг.
Камбаните на Разделът ги снимах със слънцето зад тях и се получиха с ореол. Бяха замръзнали и не се чуваха за ориентир каквото е и предназначението им в лошо време. Стигнах х.Вазов за около 5 часа от х. Рилски езера, оставих половината багаж главно ядене, пийнах чай и тръгнах към Голям Калин, че времето напредваше.Никога не се разделям с раницата си и по-важните неща в нея. Най-много да я оставя на стотина метра от котата на някой връх ако е хубаво времето, но да ми е пред очите.
Снимката е от голям Калин. В един момент докато се качвах към върха снегоходките взеха да буксуват. Сложих котките. Трябваше да го направя доста по-рано, а не на най-стръмното. Докато траеше тази процедура раницата се наложи да я подпра като забия пикелa между един от каишите, защото се мъчеше да отлети надолу. Едно място в средата на върха ми се стори подходящо за качване. За пореден път се убеждавам, че на преценката ми за такива неща не може да се разчита. Последните метри ме притесниха изключително много. Като стъпих горе не погледнах надолу. Знаех какво ме чака, но не исках да се плаша още повече преди да стане време да слизам. Знаете че слизането е много трудно и дори невъзможно при положение, че качването ви е стреснало.Тръгнах към онези остри зъбери на върха. Разхвърляните големи камъни на върха бяха идеални ако човек е решил да си чупи краката и затова последните няколко метра ги пропуснах.
На снимката вляво е връх Върла.Снимано е от Голям Калин. Колкото повече отлагах толкова повече беше вероятно да не мога да събера смелост и да вися цяла нощ горе викайки неволята като двамата братя от приказката. Другият вариант беше да изчакам лятото и тогава да сляза, ама как се стои шест месеца горе. Прибрах апарата,стегнах каишите на китайските мачки, ударих си един кръст и една молитва, ударих си и два шамара, за да изляза от леко истеричното състояние в което бях изпаднал и тръгнах надолу да търся по-подходящо място за слизане. Минах край мястото от което се качих. Хвърлих му бегъл поглед само да се уверя за пореден път, че от тук само Хон Гил Дон би се справил. Красавицата изникна отнякъде, погледна ме и тръгна, после пак спря и пак ме погледна с тези големи красиви очи и пак тръгна. Ясно беше, че иска да вървя след нея. Някъде по-надолу сред едни скали наклонът май-беше по-малък и госпойцата мина оттам, а аз след нея. Тръгнахме странично към мястото, където на качване спрях да сложа котките. Аз на два крака, а тя по корем с пълзене и тъй като нямаше котки забиваше нокти в ледената кора.
Нямаше как да сляза надолу, защото стотина метра по надолу имаше пропаст. Наклона беше толкова стръмен че в леда се забиваха само страничните зъби на котките, а останалата зъби бяха във въздуха. Стъпка по стъпка минах стотината метра до мястото на преобуването където наклонът беше по-малък.Не можех да се отпусна да почивам докато стигнах до там и мускулите на прасците ми направо пулсираха от болка. Най-приятната болка, която съм изпитвал.Щом боли значи си жив.Знаете, че сутрин като се събудите ако нищо не ви боли значи работата е сериозна.Калините на изпроводяк. Тук някъде по равното и на безопасно място котката ми се изхлузи от обувката и се завъртя странично. Ако това беше станало горе щеше да е ма**** си трака.Оттогава стягам така каишките, че върховете на пръстите ми въпреки твърдата обувка да се извият нагоре. С две ръце и със засилка стягам. Боли като се ходи, ама е по-добре от другия вариант.
Най-приятният момент е да видиш хижата и да знаеш, че вътре те чака топъл чай и хапване. Почерпих Красавицата с оризови хлебчета и вода. Сланинка също и дадох. Доволна остана.
Хижа Вазов-Баучер-Рилски манастир.
Времето го даваха 50/50 да се разваля. Небето червенееше леко като тръгвах. Планът беше да ида до връх Мальовица и по Дългия рид да се спусна до манастира. Отказах се защото вчерашното слизане ми дойде нанагорно, а и кофти слизането от Додов връх към връх Мальовица не е за човек който не знае как точно се минава.Нямаше други следи освен моите по които да се водя.Затова избрах вариант по който вече бях минавал преди година, през Баучер. Знаех какво ме очаква и нямах притеснения. Маршрута Вазов-Мальовица го минах, но след година и наобратно, което е по-безопасния вариант.
Калините и Синият час.Има някаква част от деня рано сутрин когато белия сняг синее, а защо се получава така все още не съм разбрал.
Красавицата.
Чака послушно да се приготвя.Умница беше и то голяма.Вървеше в дирята на снегоходките и каквато беше лекичка въобще не затъваше. Където снегът я издържаше тичаше наоколо и дори подгони някакви кози по едно време.Промяната в маршрута към познат, тоест по-лек беше първото поражение, а утре щеше да последва и второ. От друга страна имах уникалния шанс да съм насред *Великата рилска пустиня* съвсем сам, а единствения звук беше хрущенето на снега от стъпките ми. Здрав, прав и ..ко**в, вдишвах ледения въздух...а бе чувствах се жив както никога до сега.
Поглед назад към дългото няколкостотин метра ръбче над река Друшлявица . Снегът е наполовина издухан от ураганния вятър преди две вечери. На места направо земята е изорана. Не исках да си представям даже какво е да попаднеш в такова време тук. Вятърът е изваял от снега странни фигури с човешки ръст. Няма никакъв проблем да се мине и от по нефелни туристи като мен това място, но само при хубаво време. Тук отново ползвах комбинацията щека и пикел, а за да се чувствам съвсем спокоен като на пикник сложих и мачките. Тук пак докато се пазите да не отидете върху козирките към река Друшлявица може да се лизнете в обратна посока. В лошо време преди години цяла група е паднала в пропастта към реката, която в случая се пада отдясно. По нататък щях да мина и по реката, но лятото, защото зимата лавините правят всичко в коритото й на мармалад.
Слизането надолу към манастира е лесно и отнема 6 часа стегнато ходене в хубаво време, но от големия наклон заболяват ходилата от набиването на пръстите в обувката. Имаше и добре запазени следи от мечка. Имах си пазачка и не се притеснявах.
В гората над манастира имаше и паднала лавина. Близо десетина метра широка.Около стотина метра дълга. Беше минала през пътеката. Склонът отгоре и отдолу беше оголен. Става изведнъж, минава като товарен влак, потрошава те и заминава. Снегът от лавината беше на буци и беше с твърдостта на лед .Купчината на пътеката стигаше до гърдите ми. Предполагам листата са причината така лесно да се плъзне надолу. Не очаквах точно тук да видя лавина по това време,защото в гората снегът не беше много, но аз реално и не знаех много по този въпрос. Докато слизах по пътеката едното ми око все беше към склона.Рилски манастир-Краварско дере....отказване.
Имах едно притеснение още като тръгвах, че няма да намеря пътя, защото така и не успях да се свържа с някой който да ми обясни откъде и как. Станах рано. Минавайки през дерето спестявах някъде около десет километра. Спестявах ако бях изтеглил дългата клечка, ама не било писано да стане. Тръгнах нагоре по дерето по нещо като черен път който очевидно не се ползваше от поне 20-30 години. После се наложи 5-6 пъти да прекосявам ледената вода със снегоходките, които се обледениха и се наложи да ги събуя. При всяко топване във водата трупаха лед. Беше невероятно студено и водата ми частично замръзна. Излязох от дерето защото през това което е на снимката беше невъзможно да се върви. Имаше следи от мечки. Вървях повече от четири часа още два три часа за този километър и половина до горе в непроходимото дере, а като стигнех седловината Добро поле ме чакаха още близо 7 часа според пътеводителя до х. Македония. Зимното ходене за един и същи маршрут нормално отнема почти два пъти повече време от лятното, а понякога и три пъти повече време.Някои от прогнозите за времето не бяха добри и това отчасти ме успокои, че решението да се връщам е правилно, но при такива случаи остава една горчивина от неуспеха. Разбира се нямаше как да си оставя магарето в калта и след някой и друг месец пак се пробвах.
След няколко месеца изчакване най-накрая се наканих да довърша декемврийското си ходене. Тогава зациклих под Царев връх в оново дълбоко Краварско дере
Първи ден:Рилски манастир-Царевръшко било-х.Македония.
Сутринта се събудих леко разколебан заради прогнозата за времето. Лошото време по тези високи места е крайно депресиращо. В 6:00 полицаят на входа ми отключи външната врата. Изключих Краварското дере от маршрута поради ред причини и поех по обиколния път с който километрите се закръглиха на 28км. Денивелацията като изкачване е около 1900м. От Рибарника се тръгва по Илийна река в източна посока и малко преди Радовичка река се прави завой в обратна западна посока като се връщам на почти същото място, но доста по високо.Това е по лесната половина от пътя докато стигна реброто към към връх Долна Кадийца. Със твърди обувки тепането по такъв черен с останки от асфалт път не е толкова приятно занимание.От реброто нагоре почва снегът. Имаше и един куп животинки които въпреки ехотата ми изскачаха в последния момент. Или бяха глухи или го правеха нарочно с цел да ми изкарат акъла.Ходенето с котките по твърдия сняг е лесно.В смисъл,че не се буксува, но иначе тоя баир ме скапа главно защото бързах да изпреваря бурята.
Целта беше едно оголено място без дървета по което щях да напредвам *по-лесно*. Времето все още беше слънчево и лицето ми изгоря от отражението на снега. Въпреки, че бях взел мерки слънцето да не ме пече пряко, самия сняг връща повечето лъчи и станах червен като домат още първия ден. Ясно беше, че хубавото време няма да продължи дълго. От север се задаваха тъмни облаци . Все пак ме изчака да стигна до подножието на Голям Мечи връх преди да се скапе съвсем. Мъгла, суграшица, сняг и видимост каквато ще имате ако си потопите главата в каца с прясно мляко.Маската ми ми се замъгли и я махнах, а очилата бяха прекалено тъмни. От млечно бялото всичко ми се замазваше.Виждах една бяла стена пред мен която реално не беше там, но очите лъжеха Ако не беше гпс-а виждайки тази бяла отвесна стена пред мен вероятно щях да тръгна в друга посока,там вероятно щях да видя друга такава несъществуваща стена и така можех да се въртя в кръг до второто пришествие.Зимата добрия гпс с хубави батерии е задължителен. Забравете акумулаторните батерии, за да няма изненади.Има хубави литиеви, които издържат и на минус 40 градуса и издържат няколко дена. Нося ги обаче само за резерва, че са скъпи. Забравете и да разчитате на смартовете, които след няколко часа са аут.
Бях се изморил от бързането да изпреваря бурята. Освен невъзможно беше и глупаво. Така се бях разкапал, че спирах на всеки 4-5 метра да дишам докато качвах Голям Мечи връх. По-лошото от умората разбира се беше вероятността да се бухна в някоя пропаст. Първо една такава ме стресна вдясно от мен, а после малко след върха друга още по-страшна изникна на няколко метра вляво от мен. Заковах се на място докато поривът на вятъра стихне малко и мъгелът около мен се поразсее. Още няколко метра и финито.Бях стъпил в основата на козирката от сняг. Бях минал прекалено вляво след върха. Все си повтарям, че това което се вижда на гпс-а е просто карта, а трябва да се ориентирам по местността и понякога разликите от това на терена и това което е на машинката е десетки метри. По надолнището към хижата сложих котките главно за по-лесното ходене и за да не падам по гръб.Докато се катерех нагоре се потях от усилието,но като спрях да сложа котките и станах на кочан от студ. Видимостта беше вече към 50 метра. Наоколо беше мрачно, сиво, ветровито и даже леко страховито.Има рима.
За кой ли път се питах къф го диря тук. Бях загубил пластините против сняг и снегът за няколко крачки се натрупа на буца под котките и за малко да направя предно салто мортале.Обикновено като чукнеш котката снегът пада, но сега се наложи да изчегъртам буците лед и то на няколко пъти.Не бях попадал в кратката си кариера на зимен турист на сняг, който така замръзва върху котките.Снимката е от следващия ден, но събитията са когато слизах от върха към хижата. Заради виелицата първоначално помислих че вратата на хижата е затрупана и ме бодна под лъжичката. Добре че някой беше изкопал триметрова дупка надолу и се влизаше лесно. Хижарите идват събота и неделя с моторна шейна.Живи и здрави да са. При влизането в хижата все едно някой угаси лампите . Бях си докарал някаква степен на снежна слепота. Влязох в стаята и първо хвърлих мокрите дрехи, защото топлото от движението вече го нямаше и ме втресе.Зъбите ми затракаха. Всички от мускулите ми на торста също започнаха да подскачат неконтролеруемо.В един момент докато бях гол от кръста нагоре ченето ми залепна, а всички мускули на тялото се свиха и десет-двайсет секунди не се разпуснаха. Толкова силно се бяха стегнали, че се проснах на леглото и само зяпах като риба на сухо в опит да си поема въздух.Същия ефект се получава ако в банята си пуснете само студена вода без да ви е свикнало тялото. Дишането ви спира. Малко ме поотпусна и бързо навлякох дрехите. Зъбите ми продължаваха да си тракат, а мускулите ми подскачаха в ритъма на буги-буги и естествено последваха нови двайсет секунди гърчене и така няколко пъти докато успея да стопля малко чай със захар и да го изпия.Топлият чай реши проблема.Треперенето изчезна. Бях се стреснал сериозно и известно време бях на тръни от случката.Стопих сняг на печката за чая, за да пестя от газта и хапнах солена сланинка. Привечер времето се пооправи .
Хижа Македония-Предел
Голям Мечи връх на снимката.Хижата е там някъде под него. Бързах, защото следобяда пак го даваха да се разваля времето. Имах авариен план за хижа Чакалица, но добре, че не се наложи да го пробвам. Хижата не работеше зимата и не знаех какви са условията и дали щях да успея да влезна вътре. Чудех се сутринта преди да тръгна да качвам ли целия Малък Мечи връх или да тръгна по коловете. Имаше някакво противоречие в написаното в пътеводителя и от това което виждах. Логично ми се виждаше да се изкачи Малък Мечи връх както е в зимния пътеводител. Коловете обаче минаваха подсичайки целия Малък Мечи връх като на едно място бяха даже на прекалено стръмно място и в лошо време и без котки човек може да се сурне по заледения склон. Лавини също падаха чат пат от върха и затова поне според пътеводителя коловете не са на най-правилното място.
Малък Мечи връх вдясно и част от Голям Мечи връх вляво на снимката. Снимката е от връх Герман. Снегът беше твърд като камък и нямах притеснения за лавините, които иначе падат от върха и затова тръгнах по коловете, които подсичат и не се качих до горе. Бях решил да сваля котките чак когато взема да затъвам и това стана чак при връх Капатник. През цялото време бях с тях и помагаха да не буксувам и най-вече да не падам по гръб при слизане по някое стръмно място. Тоест ходи се по-бързо с тях, а не че са толкова нужни.
Надясно макар и скрито от връх Герман се изкачва Голям Мечи връх, наляво е Царевръшкото било по което дойдох вчера, насреща е ридът Бричебор по който може от Рибни езера да се отиде до Рилския манастир, а в далечината някъде там е Мальовица.Да не забравя и Калините най-вляво в дъното на снимката . Общо взето карах по коловете през целия маршрут. Връх Русалия го подсякох.До там коловете са тук там. След него малко по-добре, но не бих разчитал на тях в лошо време. Голям баир беше, но снегът беше твърд и котките свършиха добра работа. Следващия беше връх Скачковец където има разклон. Надясно е за хижа Чакалица, а направо е за връх Капатник. Коловете за Чакалица хич ги няма, но то там зимата едва ли ходи някой и добре че условията позволяваха бързо ходене иначе го даваха към 14 часа този преход заради газенето по разлетите била на върховете: Малък Мечи връх, Герман, Езерник, Парангалица,Русалия, Скачковец, Капатник и Предел.
Красив букет от камъни на фона на Пирин малко преди Капатник. Този ден като свеж като кукуряк и като изключим това че десетте процента пластмаса в мериносовите ми чорапи се стопи и ми протърка ходилата всичко беше ок. Имат такъв недостатък при топло време тези чорапи и стават твърди като шкурка. Проблем в това време на годината при повишаване на температурите е, че южния склон на Капатник е идеалното място да се потрошите. Има стопени кухини под снега в които може да влезете целия. На няколко пъти пропадах и краката ми се заклещваха в камъни и клони. Вървях съвсем бавно. На едно много стръмно място се хлъзнах и въпреки, че забивах свитите щеки до края не успях да спра и се забих с котките в един голям камък .Чак вратните ми жили изтръпнаха от удара.Това слизане сигурно ми отне цял час, а и малко обърках пътя. Мястото под върха е идеално и за загубване. Милион черни пътища и разклони. Спах на хижа Предел, която се намира между двете планини, Рила и Пирин, автобус, такси, влак, такси, вкъщи и реанимация с вливане на тоник във вената .
Коментар