Tweet
През последния месец нещо доста се разработих, ще се изгърбя, викам си... но Ирена получава доста удобна и неочаквана седмична почивка през средата на
март и без дълги размишления, поемаме една сутрин, по нашия път.
Първата ни цел е не много високата планина Средна гора и няколко кутийки в района затворен от Павел баня, Свежен и Калофер.
На първия кеш Люляково светилище, обаче, ни чака неприятна изненада, реката се е разляла от дъждовете, а не сме подготвени за форсиране при пролетни условия, цъмбурването в сивата вода при опит е много вероятно, затова направо поемаме към митичния „Кутел”.
Импровизирания паркинг е на около 500 метра под тая странна каменна чаша, та след като оставяме Астрата, забързваме из по черния път нагоре.
Мразовитите игли на следобеднеия въздух бодат гърлата, в гората притъмнява, всичко живо се е изпокрило.
Чесно, кефи ме подобна мистерия. Мълчаливо вървим по бързо втвърдяващата се кал, космите в носа ми започват да замръзват, феите надничат из-зад пъновете, скалите постепенно се превръщат в тролове. Между хората долу и нас зейва пропаст.Това е моят свят. Говорим си с мучене, пръхтене или междуметия, отдавна се разбираме така...
На кеша сме вече в сумрака. Докато правим осморки около Каменната чаша и Кромлеха, някъде на запад се разливат медните сълзи на залязващото слънце. Скриването е страхотно, мястото също. Следва лог и небрежно слизаме обратно. Коментираме вече с думи по човешки. Странен език е човешкия, той е по скоро за обратния път, а не за нагоре...
Скоро сме вече в село Свежен. По уговорка, хижаря ни чака след табелата с дизелов джип. Оставям тук Астрата на милостта на Бога и на местните граждани, натъпквам припряно малко багаж в раницата и палим към хижата.
Горе е хубаво и уютно, макар и предшествано от малък пожар непосредствено преди пристигането ни.
После започват едни наздравици. По някой време от някъде се обаждат Жана и Стефан. Закъсали с тяхната кола /НИВА/ из калните пътища долу. Отиваме да ги вземем. Лелеее толкова окопана кола още не съм виждал.
Всичко свършва добре. В добронамерено жужене откарваме до малките часове в столовата-ресторант.
На другия ден изкопаваме многострадалната лада от някакъв трап, вземаме си довеждане с всички и поемаме с Ирена към Хисаря.
Тук има няколко кутии които радват. Особено последната. Там ми засяда главата в една хралупа, където я пъхам да оглеждам и да търся , и докато се сетя да избоботя отвътре на жена ми да се обади на 112, гръбначния ми стълб с игриво движение освобождава горната част на тялото от мрачния зандан. Но тук скриването е Прима. А, аз се разминавам само с малко епидермис, оставен на полето на славата на кешинга - из-зад ушите ми и от едната ръка.
После продължаваме към Орехово. Някакво околовръстно около Пловдив е затворено, затова в старанието си да не влизам в града /имам много неприятни пресни спомени от там/ се връщм почти до Чирпан....
Плюса е, че установяваме - пътя от Поповица към Асеновград е чисто нов., Встрани в полето нещо гори и пушека е до небето, но за щастие не го приближаваме...
В полутъмна доба привечер цъвфаме при Пепа в Орехово.
Изкарваме останалото време до лягане в кухничката и с разни пълни чинии, чаши и господин Кахраман за компания от някакъв сериал.
На другия ден отпрашваме към село Горна Арда за едно сефте. То е на самите извори на реката. Избираме до там най-краткия път от мястото където паркирам, а местните ме убеждават че в едната посока е два часа. Даваме малко пауър нагоре и го правим отиване и връщане за час и половина. Покрай изворите сефтето е лесно, но в дупката се е образувал лед и кутията и камъните са споени в едно цяло...Следва къртене, чупене, коментарите са на нашия език....
"Извора". В кавички е понеже по от високо слиза друг ръкав...
После Виктор от Смилян ме пита що не съм се изпикал вътре да стопя всичко. Да, ама тя е високо /дупката/. Представям си как Ирена ме вдига за коленете с разкопчани гащи за да го направя...и как някой случаен минувач,турист, горски, бежанец дори непременно се появява и вика „ Ко правите вие бе..???!!!”И аз му отговарям...” Ми, ко специализация да пикая в хралупи покрай извори и свети места правя”.... ей нема такива извращенци.
Упорит, синичък народец...
надзърта с гуреливи още очи изпод снега...
Родопа.
Справяме се там без грозни постъпки с две думи и бързо се връщаме долу.
На Агушеви конаци на мястото на кеша са натрупани дърва и има зъбато куче. Дипломатично подминаваме мястото...
В Смилян се виждаме за час-два с приятели на постен боб и блажни пържоли и пак по тъмно се прибираме в Орехово.
Вечерта минава бързо и интересно. Кахраман сериозно кима с глава като царя навремето от тв-екрана.
Последния ни ден в Родопи. Ще слагаме кутия на Костен камък. Времето е наше. Не бързаме по пътя нагоре. Свалям някакви координати, а Ирена мърмори, че не сме наркодилъри и да не глезя севтосващите..
Някъде под Костен камък.
.
Горе малко дървено слагам кутията и надзъртам страхливо от отвеса на Костен камък. Височината е немалка. Скалата отдалече прилича на счупена по дължина тръбеста кост. След кратка, тиха препирня най-после маркираме и подсказката. После без да бързаме поемаме обратно.
Отвеса.
Долу отивам и до водопада. Доста е впечатляващ, стига да има вода. Правя няколко снимки, балансирайки върху един замръзнал тюрлюгювеч от заледени камъни и сухи клони и настигам бавно кретащата към селото Ирена.
Водопада.
На връщане повече се разтъкаваме отколкото вървим. Слагаме и кутийка на Параклиса на Наско /експериментално скриване /, а после и на Дуплевското водопадче. Дано останат доволни търсачите.
Дуплевото...
В селото се прибираме по мрачина. Хващам се накрая , че мисля, каква ли мъдрост ще изръси хер Кахраман тази вечер... Лягаме си рано и на другия ден поемаме към Варна. Пътуваме без произшествия, кланицата покрай Първомай отдавна е изгоряла и въздухът около Пловдив и нататък е чист.
март и без дълги размишления, поемаме една сутрин, по нашия път.
Първата ни цел е не много високата планина Средна гора и няколко кутийки в района затворен от Павел баня, Свежен и Калофер.
На първия кеш Люляково светилище, обаче, ни чака неприятна изненада, реката се е разляла от дъждовете, а не сме подготвени за форсиране при пролетни условия, цъмбурването в сивата вода при опит е много вероятно, затова направо поемаме към митичния „Кутел”.
Импровизирания паркинг е на около 500 метра под тая странна каменна чаша, та след като оставяме Астрата, забързваме из по черния път нагоре.
Мразовитите игли на следобеднеия въздух бодат гърлата, в гората притъмнява, всичко живо се е изпокрило.
Чесно, кефи ме подобна мистерия. Мълчаливо вървим по бързо втвърдяващата се кал, космите в носа ми започват да замръзват, феите надничат из-зад пъновете, скалите постепенно се превръщат в тролове. Между хората долу и нас зейва пропаст.Това е моят свят. Говорим си с мучене, пръхтене или междуметия, отдавна се разбираме така...
На кеша сме вече в сумрака. Докато правим осморки около Каменната чаша и Кромлеха, някъде на запад се разливат медните сълзи на залязващото слънце. Скриването е страхотно, мястото също. Следва лог и небрежно слизаме обратно. Коментираме вече с думи по човешки. Странен език е човешкия, той е по скоро за обратния път, а не за нагоре...
Скоро сме вече в село Свежен. По уговорка, хижаря ни чака след табелата с дизелов джип. Оставям тук Астрата на милостта на Бога и на местните граждани, натъпквам припряно малко багаж в раницата и палим към хижата.
Горе е хубаво и уютно, макар и предшествано от малък пожар непосредствено преди пристигането ни.
После започват едни наздравици. По някой време от някъде се обаждат Жана и Стефан. Закъсали с тяхната кола /НИВА/ из калните пътища долу. Отиваме да ги вземем. Лелеее толкова окопана кола още не съм виждал.
Всичко свършва добре. В добронамерено жужене откарваме до малките часове в столовата-ресторант.
На другия ден изкопаваме многострадалната лада от някакъв трап, вземаме си довеждане с всички и поемаме с Ирена към Хисаря.
Тук има няколко кутии които радват. Особено последната. Там ми засяда главата в една хралупа, където я пъхам да оглеждам и да търся , и докато се сетя да избоботя отвътре на жена ми да се обади на 112, гръбначния ми стълб с игриво движение освобождава горната част на тялото от мрачния зандан. Но тук скриването е Прима. А, аз се разминавам само с малко епидермис, оставен на полето на славата на кешинга - из-зад ушите ми и от едната ръка.
После продължаваме към Орехово. Някакво околовръстно около Пловдив е затворено, затова в старанието си да не влизам в града /имам много неприятни пресни спомени от там/ се връщм почти до Чирпан....
Плюса е, че установяваме - пътя от Поповица към Асеновград е чисто нов., Встрани в полето нещо гори и пушека е до небето, но за щастие не го приближаваме...
В полутъмна доба привечер цъвфаме при Пепа в Орехово.
Изкарваме останалото време до лягане в кухничката и с разни пълни чинии, чаши и господин Кахраман за компания от някакъв сериал.
На другия ден отпрашваме към село Горна Арда за едно сефте. То е на самите извори на реката. Избираме до там най-краткия път от мястото където паркирам, а местните ме убеждават че в едната посока е два часа. Даваме малко пауър нагоре и го правим отиване и връщане за час и половина. Покрай изворите сефтето е лесно, но в дупката се е образувал лед и кутията и камъните са споени в едно цяло...Следва къртене, чупене, коментарите са на нашия език....
"Извора". В кавички е понеже по от високо слиза друг ръкав...
После Виктор от Смилян ме пита що не съм се изпикал вътре да стопя всичко. Да, ама тя е високо /дупката/. Представям си как Ирена ме вдига за коленете с разкопчани гащи за да го направя...и как някой случаен минувач,турист, горски, бежанец дори непременно се появява и вика „ Ко правите вие бе..???!!!”И аз му отговарям...” Ми, ко специализация да пикая в хралупи покрай извори и свети места правя”.... ей нема такива извращенци.
Упорит, синичък народец...
надзърта с гуреливи още очи изпод снега...
Родопа.
Справяме се там без грозни постъпки с две думи и бързо се връщаме долу.
На Агушеви конаци на мястото на кеша са натрупани дърва и има зъбато куче. Дипломатично подминаваме мястото...
В Смилян се виждаме за час-два с приятели на постен боб и блажни пържоли и пак по тъмно се прибираме в Орехово.
Вечерта минава бързо и интересно. Кахраман сериозно кима с глава като царя навремето от тв-екрана.
Последния ни ден в Родопи. Ще слагаме кутия на Костен камък. Времето е наше. Не бързаме по пътя нагоре. Свалям някакви координати, а Ирена мърмори, че не сме наркодилъри и да не глезя севтосващите..
Някъде под Костен камък.
Горе малко дървено слагам кутията и надзъртам страхливо от отвеса на Костен камък. Височината е немалка. Скалата отдалече прилича на счупена по дължина тръбеста кост. След кратка, тиха препирня най-после маркираме и подсказката. После без да бързаме поемаме обратно.
Отвеса.
Долу отивам и до водопада. Доста е впечатляващ, стига да има вода. Правя няколко снимки, балансирайки върху един замръзнал тюрлюгювеч от заледени камъни и сухи клони и настигам бавно кретащата към селото Ирена.
Водопада.
На връщане повече се разтъкаваме отколкото вървим. Слагаме и кутийка на Параклиса на Наско /експериментално скриване /, а после и на Дуплевското водопадче. Дано останат доволни търсачите.
Дуплевото...
В селото се прибираме по мрачина. Хващам се накрая , че мисля, каква ли мъдрост ще изръси хер Кахраман тази вечер... Лягаме си рано и на другия ден поемаме към Варна. Пътуваме без произшествия, кланицата покрай Първомай отдавна е изгоряла и въздухът около Пловдив и нататък е чист.
Коментар