Tweet
Гео-тур Пирин.
При всичкото ни уважение към малките населени места в България, по обяд на 11 февруари, щом се оказахме в село Борово /на 2 км. от гр. Гоце Делчев/ отстрани изглеждахме леко ошашавени. Та преди три дни, никой от нас не подозираше, че има такова място, и че ще спим дори в местния хотел.
По-учудена от нас беше камериерката там де, когато се изсипахме кални и нетърпеливи във вестибюла / за нощувка се бях обадил на собствениците предните дни/ . Жената въобще си нямаше хабер, че чака гости, щото никой не беше си направил труда да я уведоми.
След пет минути взаимни любезности и недомлъвки всъщност, получихме нелоша стая /дори с много екстри/ и то на цена която аз казах.../бях се разбрал с чорбаджиите преди това/, а и тук хората си вярват и на дума.
Скоро забързахме към края на селото и кутиите които щяхме да търсим. Редките хора наоколо ни гледаха озадачено. Кучетата лаеха зад оградите , а накрая ме подгони и един петел и аз го изтълкувах като добър знак...
Първите кешове не бяха нищо особено, но дори оттам се виждаше вече заснежения Орелек, та оплакнахме погледа, след двата месеца принудителен градски живот. Времето беше мрачновато, подходящо за търсене, от селото миришеше на пушек и се чуваха разни типични приглушени звуци.
Ето село Борово.
Пирин.
След петата находка приключението започна да става предизвикателно. В едно дере, докато се дупех покрай кафяв мокър и доста чепат пън – калта изпод краката ми рече „чууужжваааааак” и се запързалях надолу към рекичката. Хубаво, че навреме ми поникнаха още ръце и крака та издрапах обратно / а тая модификация на броя крайници ползвах още няколко пъти през следващите дни/.
След около три часа търсене, направихме успешно 15-те кутии. Някои от тях бяха скрити доста хитро /за което адмирации към собственика/, а с едното фтф просто май имахме късмет, щото вятъра беше духнал настрани естественото му покритие. Аз естествено се погрижих да върна на мястото му „капака” и да затрудня максимално следващите търсачи.
В момента, когато започна да подухва хладен вятър и след обяд да посърва, отново бяхме пред последните къщи. Тръгнахме към кръчмата да си вземем бира, а по пътя ни изпревари самотно магаре. Един петел ме погледна лошо пак, докато настървено кълвеше калното си царство, а самотен мургав младеж риташе топка на селския стадион.
Рекапитулацията за днес беше - 15 на 0 за нас. Два девствени, вече не са...плюс два литра бира придобити в хоремага и консервите на Куман барабар с пастърмата за вечеря.
Потайностите на Борово.
Естествено, че забързахме накрая, към уютната и топла вече стая в „Петела" и чистите легла и кресла в нея. За телевизора до утре никой от нас не се сети...
Утре.
Снощи се спазарих с такси за транспорт до Попови ливади. Следващите ни цели са около това място. В уречения час – 8.30 колата дойде и поехме нагоре. Има няма 15 км. до хижата похлопващата „Датчия” го взе бързо и се срещнахме с любезния хижар Митко най-сетне.
Само да вметна.
Препоръчвам това място.
Хижата си е повече от добре в момента, работи целогодишно и има всичко което задоволява нас и нашия кръг от приятели. Свестни, работливи и гостоприемни хижари. Нормални цени - 12-13 лева на нощ., вкусна храна също в ценовия минимум, напитки, топло е навсякъде, има гореща вода да се ощавиш.
А и Пирин тук е прекрасен.
След задължителната бира и кафе, към 10 и нещо забързахме към върха Свещник.
До Елата /заслон под Свещник/.
Там ни чакаше нещо супер девствено, не намирано и непревземаемо както се оказа...... а по пътя към нас се присламчиха двама космати приятели. Дружки според мен, въпреки в разликата в размерите. Нагоре подтичваха по пътеката, бореха се, чат пат и ядяха здраве сняг. Малкото постоянно клякаше я да ака , я да пикае. А може и да е маркирало територия, но изглеждаше като Ч. Чаплин на поточната линия от „Модерни времена” само че действаше не с ръце, а с гъз...
На Елата вече дори аз го гледах със страхопочитание.Е, те тва е черво...
Е го посерко - малкия компаньон.
Подхода към Свещник.
Втория. Мечо май.
Времето около обяд под върха беше чудесно, виждаше се надалече, и само горе преди при излизането задуха тънко и зловещо.
„Девственика” обаче не се даде. Кутията по мои изчисления беше на 15-тина метра по един фирнован вече стръмен склон, доста дълбоко под запазилия се тук сняг. Та над, мястото повъртях- повъртях лопатката която мъкнех, въздъхнах тежко като Ежко-Бежко... и се пръждосахме към върха да се снимаме.
Къде е кешя бре?
Връх Свещник.
Мъртвата гора.
Първото ДНФ впрочем, за което не съжалявам, понеже върхът Свещник рядко показва околната планина . Облаците тук са задължителени и това личи от името също...
Надолу беше лесно и ... бавно. На заслона Елата, кучетата изядоха пастърмата на Ирена, а голямото с погнуса дори една солета.
Поздрав с нашата валентинка. 30 санта, че и повече....
Преди здрач, на връщане, бяхме в някаква кръчма в селото Попови ливади. Заранта, преди изкачването бяхме намерили три кутии и ми се щеше да дотърсим още нещо. Дотърсихме. В тъмното и под дъжда. Тризнаците... е поне символичния ни номер 300.
После се прибрахме в хижата. Вечерта мина тематично. С огромни порции домашни гъби на салата, страхотни пържени картофи, ЗЛАТНИТЕ Куманови кутии с телешко и много много течности...
13 февруари. Най-краткия ден. И най-мокрия.
Днес имахме мерак да стигнем по горски пътеки до Добротино. Митко Пирнарев /хижаря/ снощи се усъмни че ще се изгубим и това ни амбицира още повече.
Тръгнахме естествено преди обяд... на почивка сме все пак. Кутията над хижата я намерихме бързо и потънахме в гората. Аз дори следях нещо като пътека, която току изчезваше, току ставаше на горски път...Времето беше прекрасно, топло и слънчево...Гледахме да следим няколко удобни хоризонтали и деретата се редуваха с буреломи. Видяхме и няколко красиви водопадчета, докато най накрая пътечката не направи джунгурбаш в шумата и съвсем изчезна.
Тогава започнахме внимателно слизане по един склон. Междувременно се беше заоблачило, вятърът почна да шуми, а балканът да стене леко, дърветата да скърцат и накрая се оказахме на коварен, заледен усоен баир. Беше стръмно доста. Гората беше млада, но, проядена , като от зъби от гнили паднали дървета.. Долу, като че ли минаваше черен път, а докато се дупех да разгледам по-подробно, единия ми чипик се подхлъзна и мрачно се запързалях към утробата на гравитацията... разстоянието беше малко, стръмно , но съвсем достатъчно нещо да си навехнеш крайник или да се нанижеш на някой остър клон.
За щастие полета ми беше кратък, спрях се в един пън, и то понеже пак ми бяха поникнали ръце като на октопод...
Там си отдъхнах и погледнах към Ирена. Тя също пъшкаше и се придвижваше като ръждясал луноход с червена ламба, някъде между острите фрагменти от отрязани дървета. Прехапах устни и допълзях като огромна кална маймуна до нея. По едно време, едвам се задържахме, всяка клечка за която се хващахме беше гнила, пръста беше замръзнала, цепката за пикаене в термоклина ми беше пропуснала /навътре кал и вода/ и вероятноста да се бухнем право долу на камънаците беше голяма... за щастие скоро открих някакво младо отрязано дръвче наблизо. Притеглих го с помоща на силата и слязохме на равното по него по живо по здраво...
Следващите пет минути преминаха в шеги и закачки. Отдолу никак не изглеждаше страшно това гадно склонче.. но навехнат глезен като се срещнеш със земята или по време на пързалянето надолу - прободна рана от острите колове които стърчаха навсякъде я в корема я в гърдите според мен не беше никак невероятен завършек на този хубав макар и мрачен 13 февруари.
Скоро всичко беше забравено. Вървяхме по някакво сечище, облаците се сгъстиха и накрая заваля. Беше приятно. Наоколо нямаше жива душа и се чуваха само - гърлените ни подхвърлени фрази / като на пирински орли/ и нашето „шлюп-шляп” из калта.
Скоро излязохме на шосето над Добротино. До селото имаше около километър, но дъждът се беше превърнал вече в порой. А нас чакаше път обратно за хижата.
Този път пристигнахме ранния следобяд. Аз бях мокър практически навсякъде. Противоводните ми дрехи търпеливо се мъдреха на леглото в една торбичка /и тя не пуска вода/. Не знам що не ги взех днес..
Вечерта отново премина в общата столова. Подробности не помня...
На другата сутрин 14 февруари първо гледахме новините по телевизията, после поехме към Млаки.
За моя изненада по леда към Дългия чучур отново ни изпревари джипче. На места се пързаляхме по заледените участъци, в усойната гора, а автомобилчето отиде напред, та се не видя...
Днес ни беше ден за разпускане и почти не бързахме. Не бързахме, ама може ли да спре човек...
Боздаг от близо.
След Горна Млашка поляна /това е по посока - Парилски проход/ снегът съвсем зачезна. Стана и топло.
В 13 часа приключихме пътя натам, и започнахме тоя насам. На заслончето /Млаки/ около билото,"... хапнахме от вечната пастърма. Беше станала възсолена по пътя.
Това трябва да се реже и да се яде, да се реже по малко и да се яде. Ако е цяло парче е „запечатано” от солта. Иначе ако се нареже наведнъж изсъхва фулминантно... Хубаво, че имаше вода и сняг в изобилие наоколо.
В кръчмата на Попови ливади отново пристигнахме привечер. Вече ни кимна продавачката като на познати.
"...-А , потом мы здесь примелькаемся и нас начнут бить!!! - прошепнах на Ирена. ..."
И поръчах едно Пиринско, чай /върнах захарчетата/ дори зрънчо с копър. Както оня ден...като винаги хахаха...
Имахме още два кеша тук и като се смрачи подходящо се запромъквахме покрай студените мъртви къщи по хлъзгавия лепкав път към тях.
Първия „кон - на шиш” не ме изненада, но за втория и последен за тук - ”между канарите” изкарахме поне половин час в една мрачна горичка. Опълзях всичко, клатих камъни, заврях си носа във всяка цепка и ...накрая пак прочетохме лога на митичния Трифон-че, и кеша като по магия цъфна под носа ни... Има нужда от сериозна реставрация, но нямахме подходящ материал уви. Ако пак дойда скоро ще се занимая обещавам...
Ами това е. Стаята ни в хижа Попови ливади изглеждаше тея три дни тематично. Хижаря Митко има и пицария в Гоце Делчев в която правят нелоши закуски.
Зимата off.
Стаята ни на х. Попови ливади..
На 15-ти тръгнахме за Варна. До Гоце-то и после до Пловдив ни кара сина на Митко – Любчо.
. Там в жегата се натоварихме на дневния влак. В купето до края – Варна, с Ирена гонехме злите духове и миризми, които излъчваха спътниците ни заровени във вестници и тегоби.
Тя - с някакво криминале „Димитър” , аз - с вечния Ремарк и „Живот на заем”. Дори не се изнервих от пътуването.
Поздрави.
П.П.
Акценти.
1. Хижа „Попови Ливади” !!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!! /има инфо в нета/
2. Хотел „Петел” /Борово/ !!!!!!!!!!!! /също/
3. Ако се налага пътуване с дневен влак за повече от час, си носете нещо за четене, с номерирани страници и твърди корици / или в електронен вариант/, а не умирисан, мекушав парцал от будката на гарата с който дори задника не можеш да си обършеш. /мое откритие/
При всичкото ни уважение към малките населени места в България, по обяд на 11 февруари, щом се оказахме в село Борово /на 2 км. от гр. Гоце Делчев/ отстрани изглеждахме леко ошашавени. Та преди три дни, никой от нас не подозираше, че има такова място, и че ще спим дори в местния хотел.
По-учудена от нас беше камериерката там де, когато се изсипахме кални и нетърпеливи във вестибюла / за нощувка се бях обадил на собствениците предните дни/ . Жената въобще си нямаше хабер, че чака гости, щото никой не беше си направил труда да я уведоми.
След пет минути взаимни любезности и недомлъвки всъщност, получихме нелоша стая /дори с много екстри/ и то на цена която аз казах.../бях се разбрал с чорбаджиите преди това/, а и тук хората си вярват и на дума.
Скоро забързахме към края на селото и кутиите които щяхме да търсим. Редките хора наоколо ни гледаха озадачено. Кучетата лаеха зад оградите , а накрая ме подгони и един петел и аз го изтълкувах като добър знак...
Първите кешове не бяха нищо особено, но дори оттам се виждаше вече заснежения Орелек, та оплакнахме погледа, след двата месеца принудителен градски живот. Времето беше мрачновато, подходящо за търсене, от селото миришеше на пушек и се чуваха разни типични приглушени звуци.
Ето село Борово.
Пирин.
След петата находка приключението започна да става предизвикателно. В едно дере, докато се дупех покрай кафяв мокър и доста чепат пън – калта изпод краката ми рече „чууужжваааааак” и се запързалях надолу към рекичката. Хубаво, че навреме ми поникнаха още ръце и крака та издрапах обратно / а тая модификация на броя крайници ползвах още няколко пъти през следващите дни/.
След около три часа търсене, направихме успешно 15-те кутии. Някои от тях бяха скрити доста хитро /за което адмирации към собственика/, а с едното фтф просто май имахме късмет, щото вятъра беше духнал настрани естественото му покритие. Аз естествено се погрижих да върна на мястото му „капака” и да затрудня максимално следващите търсачи.
В момента, когато започна да подухва хладен вятър и след обяд да посърва, отново бяхме пред последните къщи. Тръгнахме към кръчмата да си вземем бира, а по пътя ни изпревари самотно магаре. Един петел ме погледна лошо пак, докато настървено кълвеше калното си царство, а самотен мургав младеж риташе топка на селския стадион.
Рекапитулацията за днес беше - 15 на 0 за нас. Два девствени, вече не са...плюс два литра бира придобити в хоремага и консервите на Куман барабар с пастърмата за вечеря.
Потайностите на Борово.
Естествено, че забързахме накрая, към уютната и топла вече стая в „Петела" и чистите легла и кресла в нея. За телевизора до утре никой от нас не се сети...
Утре.
Снощи се спазарих с такси за транспорт до Попови ливади. Следващите ни цели са около това място. В уречения час – 8.30 колата дойде и поехме нагоре. Има няма 15 км. до хижата похлопващата „Датчия” го взе бързо и се срещнахме с любезния хижар Митко най-сетне.
Само да вметна.
Препоръчвам това място.
Хижата си е повече от добре в момента, работи целогодишно и има всичко което задоволява нас и нашия кръг от приятели. Свестни, работливи и гостоприемни хижари. Нормални цени - 12-13 лева на нощ., вкусна храна също в ценовия минимум, напитки, топло е навсякъде, има гореща вода да се ощавиш.
А и Пирин тук е прекрасен.
След задължителната бира и кафе, към 10 и нещо забързахме към върха Свещник.
До Елата /заслон под Свещник/.
Там ни чакаше нещо супер девствено, не намирано и непревземаемо както се оказа...... а по пътя към нас се присламчиха двама космати приятели. Дружки според мен, въпреки в разликата в размерите. Нагоре подтичваха по пътеката, бореха се, чат пат и ядяха здраве сняг. Малкото постоянно клякаше я да ака , я да пикае. А може и да е маркирало територия, но изглеждаше като Ч. Чаплин на поточната линия от „Модерни времена” само че действаше не с ръце, а с гъз...
На Елата вече дори аз го гледах със страхопочитание.Е, те тва е черво...
Е го посерко - малкия компаньон.
Подхода към Свещник.
Втория. Мечо май.
Времето около обяд под върха беше чудесно, виждаше се надалече, и само горе преди при излизането задуха тънко и зловещо.
„Девственика” обаче не се даде. Кутията по мои изчисления беше на 15-тина метра по един фирнован вече стръмен склон, доста дълбоко под запазилия се тук сняг. Та над, мястото повъртях- повъртях лопатката която мъкнех, въздъхнах тежко като Ежко-Бежко... и се пръждосахме към върха да се снимаме.
Къде е кешя бре?
Връх Свещник.
Мъртвата гора.
Първото ДНФ впрочем, за което не съжалявам, понеже върхът Свещник рядко показва околната планина . Облаците тук са задължителени и това личи от името също...
Надолу беше лесно и ... бавно. На заслона Елата, кучетата изядоха пастърмата на Ирена, а голямото с погнуса дори една солета.
Поздрав с нашата валентинка. 30 санта, че и повече....
Преди здрач, на връщане, бяхме в някаква кръчма в селото Попови ливади. Заранта, преди изкачването бяхме намерили три кутии и ми се щеше да дотърсим още нещо. Дотърсихме. В тъмното и под дъжда. Тризнаците... е поне символичния ни номер 300.
После се прибрахме в хижата. Вечерта мина тематично. С огромни порции домашни гъби на салата, страхотни пържени картофи, ЗЛАТНИТЕ Куманови кутии с телешко и много много течности...
13 февруари. Най-краткия ден. И най-мокрия.
Днес имахме мерак да стигнем по горски пътеки до Добротино. Митко Пирнарев /хижаря/ снощи се усъмни че ще се изгубим и това ни амбицира още повече.
Тръгнахме естествено преди обяд... на почивка сме все пак. Кутията над хижата я намерихме бързо и потънахме в гората. Аз дори следях нещо като пътека, която току изчезваше, току ставаше на горски път...Времето беше прекрасно, топло и слънчево...Гледахме да следим няколко удобни хоризонтали и деретата се редуваха с буреломи. Видяхме и няколко красиви водопадчета, докато най накрая пътечката не направи джунгурбаш в шумата и съвсем изчезна.
Тогава започнахме внимателно слизане по един склон. Междувременно се беше заоблачило, вятърът почна да шуми, а балканът да стене леко, дърветата да скърцат и накрая се оказахме на коварен, заледен усоен баир. Беше стръмно доста. Гората беше млада, но, проядена , като от зъби от гнили паднали дървета.. Долу, като че ли минаваше черен път, а докато се дупех да разгледам по-подробно, единия ми чипик се подхлъзна и мрачно се запързалях към утробата на гравитацията... разстоянието беше малко, стръмно , но съвсем достатъчно нещо да си навехнеш крайник или да се нанижеш на някой остър клон.
За щастие полета ми беше кратък, спрях се в един пън, и то понеже пак ми бяха поникнали ръце като на октопод...
Там си отдъхнах и погледнах към Ирена. Тя също пъшкаше и се придвижваше като ръждясал луноход с червена ламба, някъде между острите фрагменти от отрязани дървета. Прехапах устни и допълзях като огромна кална маймуна до нея. По едно време, едвам се задържахме, всяка клечка за която се хващахме беше гнила, пръста беше замръзнала, цепката за пикаене в термоклина ми беше пропуснала /навътре кал и вода/ и вероятноста да се бухнем право долу на камънаците беше голяма... за щастие скоро открих някакво младо отрязано дръвче наблизо. Притеглих го с помоща на силата и слязохме на равното по него по живо по здраво...
Следващите пет минути преминаха в шеги и закачки. Отдолу никак не изглеждаше страшно това гадно склонче.. но навехнат глезен като се срещнеш със земята или по време на пързалянето надолу - прободна рана от острите колове които стърчаха навсякъде я в корема я в гърдите според мен не беше никак невероятен завършек на този хубав макар и мрачен 13 февруари.
Скоро всичко беше забравено. Вървяхме по някакво сечище, облаците се сгъстиха и накрая заваля. Беше приятно. Наоколо нямаше жива душа и се чуваха само - гърлените ни подхвърлени фрази / като на пирински орли/ и нашето „шлюп-шляп” из калта.
Скоро излязохме на шосето над Добротино. До селото имаше около километър, но дъждът се беше превърнал вече в порой. А нас чакаше път обратно за хижата.
Този път пристигнахме ранния следобяд. Аз бях мокър практически навсякъде. Противоводните ми дрехи търпеливо се мъдреха на леглото в една торбичка /и тя не пуска вода/. Не знам що не ги взех днес..
Вечерта отново премина в общата столова. Подробности не помня...
На другата сутрин 14 февруари първо гледахме новините по телевизията, после поехме към Млаки.
За моя изненада по леда към Дългия чучур отново ни изпревари джипче. На места се пързаляхме по заледените участъци, в усойната гора, а автомобилчето отиде напред, та се не видя...
Днес ни беше ден за разпускане и почти не бързахме. Не бързахме, ама може ли да спре човек...
Боздаг от близо.
След Горна Млашка поляна /това е по посока - Парилски проход/ снегът съвсем зачезна. Стана и топло.
В 13 часа приключихме пътя натам, и започнахме тоя насам. На заслончето /Млаки/ около билото,"... хапнахме от вечната пастърма. Беше станала възсолена по пътя.
Това трябва да се реже и да се яде, да се реже по малко и да се яде. Ако е цяло парче е „запечатано” от солта. Иначе ако се нареже наведнъж изсъхва фулминантно... Хубаво, че имаше вода и сняг в изобилие наоколо.
В кръчмата на Попови ливади отново пристигнахме привечер. Вече ни кимна продавачката като на познати.
"...-А , потом мы здесь примелькаемся и нас начнут бить!!! - прошепнах на Ирена. ..."
И поръчах едно Пиринско, чай /върнах захарчетата/ дори зрънчо с копър. Както оня ден...като винаги хахаха...
Имахме още два кеша тук и като се смрачи подходящо се запромъквахме покрай студените мъртви къщи по хлъзгавия лепкав път към тях.
Първия „кон - на шиш” не ме изненада, но за втория и последен за тук - ”между канарите” изкарахме поне половин час в една мрачна горичка. Опълзях всичко, клатих камъни, заврях си носа във всяка цепка и ...накрая пак прочетохме лога на митичния Трифон-че, и кеша като по магия цъфна под носа ни... Има нужда от сериозна реставрация, но нямахме подходящ материал уви. Ако пак дойда скоро ще се занимая обещавам...
Ами това е. Стаята ни в хижа Попови ливади изглеждаше тея три дни тематично. Хижаря Митко има и пицария в Гоце Делчев в която правят нелоши закуски.
Зимата off.
Стаята ни на х. Попови ливади..
На 15-ти тръгнахме за Варна. До Гоце-то и после до Пловдив ни кара сина на Митко – Любчо.
. Там в жегата се натоварихме на дневния влак. В купето до края – Варна, с Ирена гонехме злите духове и миризми, които излъчваха спътниците ни заровени във вестници и тегоби.
Тя - с някакво криминале „Димитър” , аз - с вечния Ремарк и „Живот на заем”. Дори не се изнервих от пътуването.
Поздрави.
П.П.
Акценти.
1. Хижа „Попови Ливади” !!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!! /има инфо в нета/
2. Хотел „Петел” /Борово/ !!!!!!!!!!!! /също/
3. Ако се налага пътуване с дневен влак за повече от час, си носете нещо за четене, с номерирани страници и твърди корици / или в електронен вариант/, а не умирисан, мекушав парцал от будката на гарата с който дори задника не можеш да си обършеш. /мое откритие/
...отдавна е в тоя бранш 
Коментар