Tweet
Пирин.
...или – не е трудно да се живее лесно.
Вървиш, ядеш, спиш. Тук-таме някой умна или глупава дума /накрая само трудноразбираемо от околните, вдъхновено грухтене/ обмениш с другарчето....
Псуваш като паднеш в калта, трепериш като ти влезе студена вода зад яката, въздишаш за посинелите нокти на краката, зяпаш по планинския безкрай или се втренчваш във вечната мъгла. Понякога спира да вали, друг път дъждовните капки стават подозрително солени... Седем дни. Не стигнаха, определено...
Първата вечер пренощувахме в малко хотелче, в заспалото преди сезона Банско. Хубаво, че има Грабо...
В Деня на изборите поехме нагоре. Значи, ако някой не знае в Банско има още едно Банско. Пусто, страшно и грозно. Чувството за „След утрешния ден” е непреодолимо...
Нагоре по пътя имахме две кутийки. Първата намерих бързо, с втората се помъчихме. Контейнера беше удивително маскиран в посока отпъдъчен продукт...След доста ровене, Ирена накрая дотърча щастлива, /размахвайки нещо като голямо ..../ се поздрави с успех.
Нагоре към хижата има няколко постройки които стават за авариен бивак.
Ха, забравих да спомена, че след като се отделихме от шосето кривнахме малко повече в гората, което в резултат ни доведе до една стръмна песъчлива урва. Малко ругатни от моя страна и жлъчни коментари от жена ми, относно способността да се ориентирам ни върнаха на правилното място.
Малкия Мук и брат му...
На хижата бяхме след обяд. Първо помислих, че няма никой. После от някъде се появи вездесъщ котарак. После чух радио от долния етаж. Скоро доловихме и хъркане. Докато се почесвахме озадачени, хъркането внезапно спря.
„Човека или се е събудил или е спрял да диша” – помислих си...
За щастие имахме късмет с първото и скоро се появи сънения хижар.
Човека иначе много експедитивно ни настани и хукнахме за третата кутия на близкото баирче .
Тук кутия, там кутия... координатите очевидно не водеха до мястото съвсем. Накрая намерих малко обхват и се възползвах от спойлера. Междувременно ни задминаха малко хора в посока хижата. Едните по възрастни и без багаж, а другите натоварени с раници, рошави, мургави и много шумни.
Оказаха се израелци. Приятни млади хора. Парадоксално, но ме черпиха с вино на края на вечерта, дето им превеждах желанията на хижаря...
Остатъка на деня изкарахме с Ирена пред телевизора, дискутирайки резултатите от изборите. Единия израелец дори пита нещо като „какво толкова гледате”... Като чу - election, изплю се през прозореца и направи неприличен жест с двете ръце.
И каза „и наще говеда са такива”....
Другата сутрин 05.10. – бе в началото леко оптимистична. Нагоре към пътеката надзърташе дори слънце. Всичко си мина на местата след отклонението за Валявишки езера. Температурите паднаха, заваля и видимостта драстично намаля. Затова пък беше приятно да се ходи...
Наблюдавах си дрехите. Първо по тях се появяват малки капчици, после те се сливат в по големи капки, после стават на големи мокри петна.... и не е близък момента когато дъжда почва да тече от крачолите и ръкавите и да се изсипва обратно на земята.
На Джангалската порта духаше, по-лошо – валежа мина в друго агрегатно състояние, затова побързах надолу. Жена ми натискаше чат-пат селектора, че е добре и окончателно се видяхме за дълго, долу над Попово езеро.
В Безбог след задължителния боб се скатахме за вечерта в дневната. Идвал съм доста пъти тука, но такова свирепо шибане на дъжда по хехехе... предното стъкло на хижата не бях чувал. Все едно, че хвърчим някъде в самолет който никога няма да кацне, стратосферата се блъска в кокпита, а от видеовръзкатас кулата се чува някъде много отдалече...........
„В ХХ МИР - София бяха регистрирани...
Господин Б-ов , бихте ли анаЛизирали....
В името на България ще преговаряме с всички парламентарно...
Не поставяме под въпрос европейския....
Ние сме .... кхкх апчихи извинявайте, отговорна политическа сила....
Националния ни отбор по футбол е готов за...
Семра обичам те....
Той е военен разузнавач, ветеран и орденоносец поставен в женско тяло...
Македонскооооооооооооо девойче, китка шаренааааааааааааа
Иху, върни ми тротинетката гадняр....
и т.н.....”
За щастие не потънахме, и не се разбихме....само дето влезе малко вода над едното парно.
До края на вечерта отново обсъждахме изборите, гледахме турски сериал и още нещо...
Сънувах после цяла нощ, някакъв мустакат Ахмед, че бяга след мен, нахлузил сини светещи джапанки по пътеката в клека по пътя към Кременски езера, сочи ме с крив пръсти и ми се присмива на плащ-наметалото.
07.10. Странно, но сутринта всичко ни е сухо. Освен обувките. Парното май работи на минимума, но в хижата си е сравнително топло. Към 9 часа поехме за Попово езеро по пътеката през Рибни. Времето пак флиртуваше с нас в началото.
Мамка му...
Преди Попово вече нелошо заваля. По една забутана скаличка, след като изгубих всичко което прилича на пътеки, внезапно се препънах и с двата крака в клеков корен...
Емиииии полетях напред, описах парабола пред погледа на озадачената жена, направих джунгурбаш с раницата и се приземих някъде долу по-гръб.
Не подозирах, че тялото ми ги умее тези номера, но Ирена като пита какво съм счупил - и отговорих отрицателно. Край Попово езеро имаше малко вода и повече мъгла, езерото току само се показваше оттук-оттам.
Намерихме само едната кутийка там за съжаление и то си беше чист героизъм понеже излезе и вятър, а аз успях да си изтърва щеката в една дупка между малкото камъни наоколо.
След това напреднахме към Демиркапия.
По пътя към портата небето за зла ирония се проясни малко, казвам за зла ирония щото горе всичко отново потъна в мъгла, задуха и като екстра надолу по Пиринска Бистрица заваля като из ведро.
Щастието ни беше , ако може така да се каже, че бяхме понамокрили вече и дъждът не ни впечатли много силно. Макар че мокротията беше само отпред по гърдите и краката / наметалата не пускат вода, а и пазят от вятъра/. За съжаление от прецапване на реки тези „дъждобрани” не пазят , особено ако като Ирена се захлупиш веднъж дваж по лице в някой по дебел поток.
Накрая пристигнахме на х. Пирин. Дъждът естествено спря като по вълшебство, а като надзърнах отвън видях че столовата е пълна.
...с петима холандци и дрехите им. Тея ни надплюха по екипировка, понеже бяха стигнали от Тевно до тук по дънки, градски якета и пр. Единия беше с някакви кожени ботуши с цип... На двама им тракаха зъбите, двама белеха купища някакви оранжеви гъби в една тава, а петия се наливаше с водка „Смирнов” и боботеше нещо непрестанно на странния им език.
Ние кацнахме там просто като черешката на тортата.
Така се грижат хижарите за дивите животни около хижата.
В началото хората се позачудих, кой ....”чука в тоя късен час”, но после всеки се отдаде на неговото хоби. Мойта и на жена ми беше по скоро да свалим мокрите дрехи. После....
...и аз бях там, ядох и пих и прч....
До края на вечерта не се случи необичайно, само дето към 22 ч. цъфнаха поредните израелци. Тея бяха обаче доста позавехнали и тъжни. Вървяли от Мелник до х. Пирин цели 14 часа в дъжда... изкачили всяка възможна чучка по пътя и проклинаха лошата маркировка... Странно.
На другия ден с Ирена и ние заслизахме надоло. Въпреки първоначално наполовина ясната утрин, нещо не ме блазнеше идеята да вървим през Малина към Орелек и Папаз чаир по пътеката.
Семейство джуджета. Като се приближихме се превърнаха в това, но яз успях да ги видя - говориха нещо, ръкомахаха. Сигурно и те след избори...
Зарядното на слънцето стигна само за първите два часа.
Това са си вече просто гъби
По пътеката...
Уцелих с прогнозата понеже по надолу вече към „Св. Илия” като се бяхме наяли с къпини и мислехме че края е близко внезано небето се сети че ние нахално сме още сухи и се изля такъв здрав порой, най-здравия за всичките дни. По пътя постоянно настигахме холандците които или се бяха загубили или чакаха под някой корона на дърво, мачкайки озадачено парцаливи карти на Пирин от 80-те години. За миг им надзърнах в едно от помагалата и установих че трудно може да се установи на някой места дали е залепнал размазан комар или това е някакво връхче или характерен обект от топографските означения.
Едно приятелче.
Къпиновите храсти бяха около два и половина метра, а къпините като малки патладжани...
На финала преди Рожен отнова се изплющях в калта от един камък и този път май пре..бах щеките...
В самото село обаче имахме внезапен кеф и подарък в едно мотелче до пътя. При Благо. Човека направи страхотна логистика за нощувка в Мелник и дори спря преминаващата за там маршрутка точно до портата на хотела си. Докато чакахме успях да хлопна и две бири...
Към 19 бяхме в Мелник. След бързо настаняване в една къща хукнахме да търсим кутийките и да се нахраним някъде ако остане време. За съжаление намерихме само една, мултито беше безобразно развалено от публикувани снимки и ми се развали настроението. А и в стомаха застърга гвинейския ми плъх..
Затова пък вечерята беше обилна и съдържателна. На другия ден решихме да пътуваме с кола до Папаз чаир.
Тоя ден започна бодро, завъдихме нови приятели като за начало. После отпрашихме към тая малко посещавана част на Пирин.
На П. Ливади хижаря е арендатор от м.май тази година. Много симпатичен и услужлив човек - Митко. Майка му и баща му също бяха там. Бях чувал, че преди тук е било доволно мизерно, но видимо бяха положени доста старания за да се стратира превръщането ѝ в нормална и уютна хижа.
След редовната една бира, Митко ни обеща УТРЕ да ни покаже пътя към вр. Свещник, аз погледнах часа /13 рм/, потрих батериите на навигацията в полара на Ирена и отпрашихме точно натам. Без багаж. Само по дрехи, без багаж /по долу следва уточнение/.
Пътеката минава от южната страна на шосето, като старта е в същинските Попови ливади ща има малки и големи вилички.
Дано да не влезем скоро в еврозоната, щото ме е страх да си помисля какво ще се появи тук.
Почти през цялото време се върви по горски пътища. Купища гъби растат в гората, и това са много, ама много гъби. Всякакви гъби. Дори и такива каквито не съм виждал.
Скоро стигнахме до „Дългия чур” или нещо такова. Там има заслон, чешма, барбекю и разкошна запазена гора.
Там – жена ми докато пиеше вода и чу характерното подвикване....
-Аде- аде, времето не чака, няма да замръкваме тука.
И се задави.
Но продължихме на секундата. Към някакви ъъъъ
„Изедиеви блата”, и това малко югоизточно от пътя към Свещник ни изтика.
Много бързо стигнахме означеното място. Блата нямаше но беше прекрасно. Доста стара гора, тишина, сумрак.
Е... полусумрак. умирам за такива места. Нищо не се чува. Само вятъра в клоните на боровете...
„шшшшшт , тука се мълчшииииииииии”
Помълчахме и там, как...
После поехме наобратно към един разклон, за да успеем все пак да изкачим Свещник по светло. По пътя фиксирах едни растенийца които не бях виждал досега.
По някое време се оказахме на пътеката, която водеше към купола на върха. Беше топло, но Свещника беше обвит с мъгла.
Позяпахме малко на юг и на изток, та решихме да подсечем и да слизаме надолу. Пътечката Ирена я откри.
Но други същества бяха минали оттам.
във сумрака на тайнствения лес
червено-сив и влажен
понякога сребристи от луната
по своя път
..........................
далеч от суетата.
Бяха вървели коне или катъри в нишка скоро, съдейки по екскрементите.
Надолу Ирена през пет минути мърмореше шумно....
„Има ли ла.на, има ли ла.на ????”.
Накрая ми писна и пуснах навигацията. Върви се само по ръба на склона който е стабилно обрасъл с ...червено сиви дървеса.
- Има – казах. Плюс 2. Мобилни. Моби-лайн един вид.
На хижата бяхме по светло.
Горе като казах – само по дрехи не уточних че в дрехите и джобове, ръце, кании имахме –Victorinox camper с трионче, запалка Cliper, кожен здрав колан, доста добра навигация WR с яка карта , два подходящи двубандови радиотелефона Baofeng ...XXXX, няколко найлонови торбички, смартфон с дублираща карта, фотоапаратче WR , Powerbank с фенерче, две щеки на Zajo. Вода не, нарочно…
Доле ни чакаха кюфтета, и пържени картофи за вечерта. Като бонус цъфнаха и едни /после се оказа/ много приятни пичове от София, Кюстендил,Благоевград и сие. На число пет - дама и четери кавалера. Аз лично обмених много полезни информации с тях за Планината и не само и чакам с нетърпения следващите срещи.
Последния ден към 12 часа /предната вечер малко се заседяхме малко се заседяхме/ тръгнахме към Орелек с Ирена. В началото на голямото катерене сбъркахме пътя и предприехме отново голямо изкачване /за тренировка, не беше лошо/ . То бе кратко и в разумно време стигнахме върха. То въобще до горе води един серпантинест път, ама много махане на крачоли бе...
Там е ТО:grin:
Горе беше полу-ясно полу-не. Нанякъде се вижда, а от там където дойдохме преди няколко - дни пълна боза. Само, че сива. В бозата се появяваха златисти дупки /есен/ но за кратко. Снимах някакъв клип, намерихме някаква вода и айде надолу.
Шипките тази есен са много сочни.
Свещника пак пуши. Вчера слязохме по въпросното ръбче, падаща се диагонална на снимката.
Долу на хижата, наще нови приятели елфи /вчерашната компания/ ги нямаше още. Докато се върнаха от Свещник, вече бяхме се позчистели и заели стратегическите места на масата в столовата. Вечерта премина много тематично.
Имаще и мач по ТВ, ама кой ти гледа мач като има живи хора насреща си.
Благодаря ви. Вие се знаете.
Следващите два дни се връщахме към Варна. Това е.
...или – не е трудно да се живее лесно.
Вървиш, ядеш, спиш. Тук-таме някой умна или глупава дума /накрая само трудноразбираемо от околните, вдъхновено грухтене/ обмениш с другарчето....
Псуваш като паднеш в калта, трепериш като ти влезе студена вода зад яката, въздишаш за посинелите нокти на краката, зяпаш по планинския безкрай или се втренчваш във вечната мъгла. Понякога спира да вали, друг път дъждовните капки стават подозрително солени... Седем дни. Не стигнаха, определено...
Първата вечер пренощувахме в малко хотелче, в заспалото преди сезона Банско. Хубаво, че има Грабо...
В Деня на изборите поехме нагоре. Значи, ако някой не знае в Банско има още едно Банско. Пусто, страшно и грозно. Чувството за „След утрешния ден” е непреодолимо...
Нагоре по пътя имахме две кутийки. Първата намерих бързо, с втората се помъчихме. Контейнера беше удивително маскиран в посока отпъдъчен продукт...След доста ровене, Ирена накрая дотърча щастлива, /размахвайки нещо като голямо ..../ се поздрави с успех.
Нагоре към хижата има няколко постройки които стават за авариен бивак.
Ха, забравих да спомена, че след като се отделихме от шосето кривнахме малко повече в гората, което в резултат ни доведе до една стръмна песъчлива урва. Малко ругатни от моя страна и жлъчни коментари от жена ми, относно способността да се ориентирам ни върнаха на правилното място.
Малкия Мук и брат му...
На хижата бяхме след обяд. Първо помислих, че няма никой. После от някъде се появи вездесъщ котарак. После чух радио от долния етаж. Скоро доловихме и хъркане. Докато се почесвахме озадачени, хъркането внезапно спря.
„Човека или се е събудил или е спрял да диша” – помислих си...
За щастие имахме късмет с първото и скоро се появи сънения хижар.
Човека иначе много експедитивно ни настани и хукнахме за третата кутия на близкото баирче .
Тук кутия, там кутия... координатите очевидно не водеха до мястото съвсем. Накрая намерих малко обхват и се възползвах от спойлера. Междувременно ни задминаха малко хора в посока хижата. Едните по възрастни и без багаж, а другите натоварени с раници, рошави, мургави и много шумни.
Оказаха се израелци. Приятни млади хора. Парадоксално, но ме черпиха с вино на края на вечерта, дето им превеждах желанията на хижаря...
Остатъка на деня изкарахме с Ирена пред телевизора, дискутирайки резултатите от изборите. Единия израелец дори пита нещо като „какво толкова гледате”... Като чу - election, изплю се през прозореца и направи неприличен жест с двете ръце.
И каза „и наще говеда са такива”....
Другата сутрин 05.10. – бе в началото леко оптимистична. Нагоре към пътеката надзърташе дори слънце. Всичко си мина на местата след отклонението за Валявишки езера. Температурите паднаха, заваля и видимостта драстично намаля. Затова пък беше приятно да се ходи...
Наблюдавах си дрехите. Първо по тях се появяват малки капчици, после те се сливат в по големи капки, после стават на големи мокри петна.... и не е близък момента когато дъжда почва да тече от крачолите и ръкавите и да се изсипва обратно на земята.
На Джангалската порта духаше, по-лошо – валежа мина в друго агрегатно състояние, затова побързах надолу. Жена ми натискаше чат-пат селектора, че е добре и окончателно се видяхме за дълго, долу над Попово езеро.
В Безбог след задължителния боб се скатахме за вечерта в дневната. Идвал съм доста пъти тука, но такова свирепо шибане на дъжда по хехехе... предното стъкло на хижата не бях чувал. Все едно, че хвърчим някъде в самолет който никога няма да кацне, стратосферата се блъска в кокпита, а от видеовръзкатас кулата се чува някъде много отдалече...........
„В ХХ МИР - София бяха регистрирани...
Господин Б-ов , бихте ли анаЛизирали....
В името на България ще преговаряме с всички парламентарно...
Не поставяме под въпрос европейския....
Ние сме .... кхкх апчихи извинявайте, отговорна политическа сила....
Националния ни отбор по футбол е готов за...
Семра обичам те....
Той е военен разузнавач, ветеран и орденоносец поставен в женско тяло...
Македонскооооооооооооо девойче, китка шаренааааааааааааа
Иху, върни ми тротинетката гадняр....
и т.н.....”
За щастие не потънахме, и не се разбихме....само дето влезе малко вода над едното парно.
До края на вечерта отново обсъждахме изборите, гледахме турски сериал и още нещо...
Сънувах после цяла нощ, някакъв мустакат Ахмед, че бяга след мен, нахлузил сини светещи джапанки по пътеката в клека по пътя към Кременски езера, сочи ме с крив пръсти и ми се присмива на плащ-наметалото.
07.10. Странно, но сутринта всичко ни е сухо. Освен обувките. Парното май работи на минимума, но в хижата си е сравнително топло. Към 9 часа поехме за Попово езеро по пътеката през Рибни. Времето пак флиртуваше с нас в началото.
Мамка му...
Преди Попово вече нелошо заваля. По една забутана скаличка, след като изгубих всичко което прилича на пътеки, внезапно се препънах и с двата крака в клеков корен...
Емиииии полетях напред, описах парабола пред погледа на озадачената жена, направих джунгурбаш с раницата и се приземих някъде долу по-гръб.
Не подозирах, че тялото ми ги умее тези номера, но Ирена като пита какво съм счупил - и отговорих отрицателно. Край Попово езеро имаше малко вода и повече мъгла, езерото току само се показваше оттук-оттам.
Намерихме само едната кутийка там за съжаление и то си беше чист героизъм понеже излезе и вятър, а аз успях да си изтърва щеката в една дупка между малкото камъни наоколо.
След това напреднахме към Демиркапия.
По пътя към портата небето за зла ирония се проясни малко, казвам за зла ирония щото горе всичко отново потъна в мъгла, задуха и като екстра надолу по Пиринска Бистрица заваля като из ведро.
Щастието ни беше , ако може така да се каже, че бяхме понамокрили вече и дъждът не ни впечатли много силно. Макар че мокротията беше само отпред по гърдите и краката / наметалата не пускат вода, а и пазят от вятъра/. За съжаление от прецапване на реки тези „дъждобрани” не пазят , особено ако като Ирена се захлупиш веднъж дваж по лице в някой по дебел поток.
Накрая пристигнахме на х. Пирин. Дъждът естествено спря като по вълшебство, а като надзърнах отвън видях че столовата е пълна.
...с петима холандци и дрехите им. Тея ни надплюха по екипировка, понеже бяха стигнали от Тевно до тук по дънки, градски якета и пр. Единия беше с някакви кожени ботуши с цип... На двама им тракаха зъбите, двама белеха купища някакви оранжеви гъби в една тава, а петия се наливаше с водка „Смирнов” и боботеше нещо непрестанно на странния им език.
Ние кацнахме там просто като черешката на тортата.
Така се грижат хижарите за дивите животни около хижата.
В началото хората се позачудих, кой ....”чука в тоя късен час”, но после всеки се отдаде на неговото хоби. Мойта и на жена ми беше по скоро да свалим мокрите дрехи. После....
...и аз бях там, ядох и пих и прч....
До края на вечерта не се случи необичайно, само дето към 22 ч. цъфнаха поредните израелци. Тея бяха обаче доста позавехнали и тъжни. Вървяли от Мелник до х. Пирин цели 14 часа в дъжда... изкачили всяка възможна чучка по пътя и проклинаха лошата маркировка... Странно.
На другия ден с Ирена и ние заслизахме надоло. Въпреки първоначално наполовина ясната утрин, нещо не ме блазнеше идеята да вървим през Малина към Орелек и Папаз чаир по пътеката.
Семейство джуджета. Като се приближихме се превърнаха в това, но яз успях да ги видя - говориха нещо, ръкомахаха. Сигурно и те след избори...
Зарядното на слънцето стигна само за първите два часа.
Това са си вече просто гъби
По пътеката...
Уцелих с прогнозата понеже по надолу вече към „Св. Илия” като се бяхме наяли с къпини и мислехме че края е близко внезано небето се сети че ние нахално сме още сухи и се изля такъв здрав порой, най-здравия за всичките дни. По пътя постоянно настигахме холандците които или се бяха загубили или чакаха под някой корона на дърво, мачкайки озадачено парцаливи карти на Пирин от 80-те години. За миг им надзърнах в едно от помагалата и установих че трудно може да се установи на някой места дали е залепнал размазан комар или това е някакво връхче или характерен обект от топографските означения.
Едно приятелче.
Къпиновите храсти бяха около два и половина метра, а къпините като малки патладжани
...На финала преди Рожен отнова се изплющях в калта от един камък и този път май пре..бах щеките...
В самото село обаче имахме внезапен кеф и подарък в едно мотелче до пътя. При Благо. Човека направи страхотна логистика за нощувка в Мелник и дори спря преминаващата за там маршрутка точно до портата на хотела си. Докато чакахме успях да хлопна и две бири...
Към 19 бяхме в Мелник. След бързо настаняване в една къща хукнахме да търсим кутийките и да се нахраним някъде ако остане време. За съжаление намерихме само една, мултито беше безобразно развалено от публикувани снимки и ми се развали настроението. А и в стомаха застърга гвинейския ми плъх..
Затова пък вечерята беше обилна и съдържателна. На другия ден решихме да пътуваме с кола до Папаз чаир.
Тоя ден започна бодро, завъдихме нови приятели като за начало. После отпрашихме към тая малко посещавана част на Пирин.
На П. Ливади хижаря е арендатор от м.май тази година. Много симпатичен и услужлив човек - Митко. Майка му и баща му също бяха там. Бях чувал, че преди тук е било доволно мизерно, но видимо бяха положени доста старания за да се стратира превръщането ѝ в нормална и уютна хижа.
След редовната една бира, Митко ни обеща УТРЕ да ни покаже пътя към вр. Свещник, аз погледнах часа /13 рм/, потрих батериите на навигацията в полара на Ирена и отпрашихме точно натам. Без багаж. Само по дрехи, без багаж /по долу следва уточнение/.
Пътеката минава от южната страна на шосето, като старта е в същинските Попови ливади ща има малки и големи вилички.
Дано да не влезем скоро в еврозоната, щото ме е страх да си помисля какво ще се появи тук.
Почти през цялото време се върви по горски пътища. Купища гъби растат в гората, и това са много, ама много гъби. Всякакви гъби. Дори и такива каквито не съм виждал.
Скоро стигнахме до „Дългия чур” или нещо такова. Там има заслон, чешма, барбекю и разкошна запазена гора.
Там – жена ми докато пиеше вода и чу характерното подвикване....
-Аде- аде, времето не чака, няма да замръкваме тука.
И се задави.
Но продължихме на секундата. Към някакви ъъъъ
„Изедиеви блата”, и това малко югоизточно от пътя към Свещник ни изтика.
Много бързо стигнахме означеното място. Блата нямаше но беше прекрасно. Доста стара гора, тишина, сумрак.
Е... полусумрак. умирам за такива места. Нищо не се чува. Само вятъра в клоните на боровете...
„шшшшшт , тука се мълчшииииииииии”
Помълчахме и там, как...
После поехме наобратно към един разклон, за да успеем все пак да изкачим Свещник по светло. По пътя фиксирах едни растенийца които не бях виждал досега.
По някое време се оказахме на пътеката, която водеше към купола на върха. Беше топло, но Свещника беше обвит с мъгла.
Позяпахме малко на юг и на изток, та решихме да подсечем и да слизаме надолу. Пътечката Ирена я откри.
Но други същества бяха минали оттам.
във сумрака на тайнствения лес
червено-сив и влажен
понякога сребристи от луната
по своя път
..........................
далеч от суетата.
Бяха вървели коне или катъри в нишка скоро, съдейки по екскрементите.
Надолу Ирена през пет минути мърмореше шумно....
„Има ли ла.на, има ли ла.на ????”.
Накрая ми писна и пуснах навигацията. Върви се само по ръба на склона който е стабилно обрасъл с ...червено сиви дървеса.
- Има – казах. Плюс 2. Мобилни. Моби-лайн един вид.
На хижата бяхме по светло.
Горе като казах – само по дрехи не уточних че в дрехите и джобове, ръце, кании имахме –Victorinox camper с трионче, запалка Cliper, кожен здрав колан, доста добра навигация WR с яка карта , два подходящи двубандови радиотелефона Baofeng ...XXXX, няколко найлонови торбички, смартфон с дублираща карта, фотоапаратче WR , Powerbank с фенерче, две щеки на Zajo. Вода не, нарочно…
Доле ни чакаха кюфтета, и пържени картофи за вечерта. Като бонус цъфнаха и едни /после се оказа/ много приятни пичове от София, Кюстендил,Благоевград и сие. На число пет - дама и четери кавалера. Аз лично обмених много полезни информации с тях за Планината и не само и чакам с нетърпения следващите срещи.
Последния ден към 12 часа /предната вечер малко се заседяхме малко се заседяхме/ тръгнахме към Орелек с Ирена. В началото на голямото катерене сбъркахме пътя и предприехме отново голямо изкачване /за тренировка, не беше лошо/ . То бе кратко и в разумно време стигнахме върха. То въобще до горе води един серпантинест път, ама много махане на крачоли бе...
Там е ТО:grin:
Горе беше полу-ясно полу-не. Нанякъде се вижда, а от там където дойдохме преди няколко - дни пълна боза. Само, че сива. В бозата се появяваха златисти дупки /есен/ но за кратко. Снимах някакъв клип, намерихме някаква вода и айде надолу.
Шипките тази есен са много сочни.
Свещника пак пуши. Вчера слязохме по въпросното ръбче, падаща се диагонална на снимката.
Долу на хижата, наще нови приятели елфи /вчерашната компания/ ги нямаше още. Докато се върнаха от Свещник, вече бяхме се позчистели и заели стратегическите места на масата в столовата. Вечерта премина много тематично.
Имаще и мач по ТВ, ама кой ти гледа мач като има живи хора насреща си.
Благодаря ви. Вие се знаете.
Следващите два дни се връщахме към Варна. Това е.
Коментар