Tweet
Да се научиш да се радваш на малкото което ти се дава...понякога изглежда толкова непостижимо!
Здравейте приятели, мнозина от вас ме питат какво стана с ежегодната ни експедиция, която си правим няколко приятели от града на липите.Питат ме няма ли да има снимки, няма ли да има разказ и въобще...какво се случва.
Приятели, за съжаление тази година, е година на много и то големи промени в моя живот.Смених си работата и то точно преди отпускарския сезон.Съпругата ми пък работи в голяма верига хипермаркети и тях пък ги купи нов собственик и там галимацията стана още по-голяма.Стана така, че...всъщност никой от нас не се и надяваше да излезе някаква отпуска.Плановете за преходи и лагерни огньове под звездите тотално пропаднаха.Бях като болен...
Как така си казвах няма да отида в Родопите
Та това за мен е равно на това,все едно да не можеш да си включиш разредения GSM в зарядното.Как ще изкарам още половин или може би и цяла година без презареждане.Бях толкова унил, че се стигна до там да ме питат дали не съм болен нещо.
- Да, отговорих аз, но...няма да ме разберете.
Наистина бях доста отчаян, но...все пак има Някой който ми даде шанс.Ненадейно се отвори една дупка в работния график в която можеха и без мен.Началника ми излезна разбран и макар и с половин уста, все пак великодушно ме пусна да почина.За съжаление обаче при съпругата ми нещата не се случиха така идеални.
Озовах се пред дилема...какво да правя сега
За експедиция време нямаше, защото последните 3 дни от моите 7 които ме пуснаха, жената имаше почивка и искахме да мръднем и до морето.Мислих, мислих и след консултации с Марин/той пък баща на малко бебе, което беше немислимо да водим по палатки още на има няма 2 месеца/, решението беше взето доста бързо и импулсивно.Тази година потегляме и правим лагер в Родопите на някой язовир за 3-4 дена и това ще е, и то без жените само по мъжки със синовете ни.Уговоряйки се, скоро към нас се присъединиха и още едни приятели, а нашия другар Борката ни обеща, че ще направи всичко възможно да се присъедини към нас в последните два дни.
Така някак за един два дни се оформи от пълен провал един сносен план да си починем и релаксираме в любимата ни планина.Направихме подготовката, както ние си знаем/абе почти като за експедиция, защото така сме свикнали
/ и ето, че момента на потеглянето настъпи.
Подробности по пътуването няма да споменавам, а ще започна разказа си направо от стената на яз. Голям Беглик.
Нашия приятел Евгени с дъщеря си идваха за първи път на това място и изглеждаха супер доволни от гледката.
Времето беше добро и макар да го даваха да се влошава, ние вдишвахме с пълни гърди и се наслаждавахме на гледката все едно бяхме попаднали в рая.
Скоро намерихме едно познато още от първия ми досег с Родопите местенце и направихме лагера на един нос.Разбира се веднага бяха хвърлени и въдиците, а децата превъзбудени от всичко предстоящо пощуряха след като почти веднага се хвана и първия ни костур.
Красотата беше неземна...
...но все още предстоеше истинското представление на майката природа.
И ето , че то скоро дойде с първия залез.
Моя двор от лагера
А това е изгледа от прозореца на покривната ми палатка
Нашия приятел Борката, не само, че си удържа на думата, но и дойде с един ден по-рано.Направо ми напълни душата/обикновено рядко се случва когато някой ти даде подобно обещание евентуално да дойде за малко и да го спази/.
Борката и Марин...на фона на залеза...
Борката е фен на палатките...какъв фен направо си е колекционер.Този път беше донесъл за тест новата си палатка тип индианско типи...
Малкия Борка/моя син /, не пропусна и той да се снима пред нашата къщичка.
Така в невероятно приятна компания, с много смях, закачки и приятелски разговори времето неусетно минаваше...и то минаваше доста бързо за съжаление.Залезите ни омайваха с красотата си...
Мога спокойно да кажа, че удовлетворих фотографската си страст.Време имаше колкото искаш, никой не ме препираше за нещо и всичко беше спокойно и отпускащо.Наистина се насладих и на красотата на природата и на удоволствието да се опитам да запечатам тази същата красота във фотоапарата.
Правех си експерименти и с новия затъмняващ филтър. С него вече имаше възможност да се експериментира и да се правят ето такива снимки/това не е Фотошоп...просто дълга експозиция и съответно ефекта идва от движението на де що се движи в кадъра-това за хората, които не се занимават с фотография/
На третия ден времето наистина се влоши.Заваля дъжд, но той беше най-малкия ни проблем.Казвам ви...такъв вятър и такива вълни в язовира не бях виждал за около 8 години посещения тук.През нощта се наложи да се сгъват шатри, и да се затиска част от разтоварения багаж и провизии с подръчни средства. На сутринта, язовира изглеждаше съвсем подходящ за каране на сърф...
На следващата снимка си личи малко по-добре колко са големи вълните...ами все едно бяхме на морето...Нещо съвсем нетипично/поне за мен / за този водоем.
Температурите и без това си бяха ниски/сутрин не повече от 4-5 градуса/, но сега и с този вятър си беше направо студено.Знаехме за едно местенце на завет малко по-нагоре от нашия лагер на брега на залива и се принудихме да награбим всеки по нещо за закуска и да се приютим там. Борката ни направи чай микс от много билки, набрани същата сутрин. Беше супер готино, и истинско.
Уф...за малко да забравя да ви покажа снимка и на лагера ни.Местенцето е невероятно красиво, но както разбрахме вече...само да не духа буреносен вятър
За мен мястото имаше и допълнителна романтика, защото именно тук преди 7-8 години за първи път лагерувах на този язовир и въобще в Родопите. Тогава бях сам със семейството си, с Патрола и натоварен с багаж до тавана/ха изрових снимка от архива /...
Та...за мен наистина освен красиво всичко беше примесено и с една леко приятна носталгична нотка. Тя даде повод и за много разкази за подвизите ни из Родопите вечер край лагерния огън.Беше супер да си припомним както разни трудности и преодоляването им, така и доста комични ситуации, на които се смяхме от сърце.
Същия ден след закуската и невероятния чай, Борката и Евгени решиха да заберат цялата тумба и да направят една разходка до яз. широка Поляна и яз. Доспат.Тъй като ние двамата с Марин си бяхме блокирали джиповете с покривните палатки, а нямаше достатъчно място по колите, останахме да пазим лагера. Само, че...какво и от кого ще пазим...
Така не след дълго решихме и ние да направим лека обиколка из съседните заливи на язовира.
Марин го излових...как се опитва да снима...
...
...а то , че имаше какво да се запечата във фотоапаратите имаше...и то в изобилие!
На следващата снимка изгледа ми правеше аналогия, че все едно сме на някоя голяма река в Канада или Аляска...всъщност си беше ръкав от язовира
Дърветата величествено се бяха насочили към небето и сякаш имаха сериозно намерение да го достигнат
Така полека полека отново се свечери и дойде време за представлението на природата. Залеза беше страхотен...
Между временно вятъра стихна и тази нощ не се налагаше да се става .Спахме като къпани, след плющенето на платнищата на палатките ни през миналата нощ.На сутринта ставайки ...попаднах в някаква магия от приказките.
Беше много тайнствено...чак на моменти потрепервах.Невероятно изживяване, но за съжаление трябва да се види и усети на живо.Следващите снимки са блед отзвук от видяното и почти никакъв от преживяното на място.
И да знаете...падне ли такава мъгла, внимавайте, защото все има някой който зорко ви наблюдава...
Така с много релакс и положителни емоции дойде и последната ни вечер.Макар и да нямаше вече и помен от облаците вкарващи драматизъм в залезите от предните вечери, и сега представлението беше на високо ниво.
Не исках всичко да свършва. Как така минаха 4-ри дни.Не исках да мисля как на следващия ден ще съберем багажа и ще напуснем рая.
Боже...колко трудно е наистина да се научиш да се радваш и на малкото което ти се дава, защото аз можех и въобще да не мога да се освободя от работа и всичко това щеше да е само в сънищата ми...
Тази вечер не ми се лягаше, защото така щеше да дойде неусетно утрото.Всички отдавна бяха намушени в спалните чували, когато аз реших посред нощ да правя опити за нощни снимки
Снимките не станаха както трябва, но това за мен в онзи момент въобще не беше толкова важно.Бях останал сам със себе си и се наслаждавах на всяка една светлинка и всеки повей на вятъра с цялото си същество.
Няма да пиша повече за това, защото и сега месец след завръщането ни, пишейки този пътепис ми потреперват ръцете при спомена за величието на природата и красотата на Родопа планина!
И така...свободата, релакса, романтиката и красотата свършиха.Изкарахме едни невероятни 4-ри дни, през които не липсваха емоции.Ловихме риба/дори в последния ден аз хванах почти 1кг. кефал, за който се мечтаех още от първия ден,возихме се на лодката на Евгени из целия язовир, палих огън със магнезиевата запалка както батко Беар ни е показвал по Дискавъри/че и успях дори и то само с подръчни материали от природата/,снимахме на воля и най-вече...напълни ни се душата от красотата на това дивно местенце!
Със голямо нежелание на следващия ден събрахме багажите и потеглихме към дома.Все пак...трудния/от емоционална гледна точка/ път на връщане , решихме да го разнообразим с маршрут покрай яз. Въча.
Това беше супер идея, защото аз лично слабо познавам този район и бях много впечатлен от природата около язовира.На много места той ми приличаше едва ли не на фиордите от далечните северни страни със стръмните си и непристъпни брегове извисяващи се в небесата.Ще постна няколко не съвсем сполучливи снимки, но...времето и светлината не ги биваше хич дори.
С това наистина приключи нашия досег с Родопите.От 8 години насам не помня да съм бил за толкова малко в любимата планина.Чувствах се все едно съм много жаден и тъкмо започвам да отпивам и някой ми дръпва водата от ръцете...
Все пак, макар и тази година да нямаше приключение, да нямаше екшън и не ни се наложи да се справяме със сложни ситуации по горите, попихме много красота и спокойствие в Родопите, но...продължавам да твърдя, че макар и да е хубаво да се научиш да се радваш на малкото което ти се дава...понякога изглежда наистина толкова непостижимо!
Следва и малко красота по морето, там пък за съжаление още по-за кратко...
Здравейте приятели, мнозина от вас ме питат какво стана с ежегодната ни експедиция, която си правим няколко приятели от града на липите.Питат ме няма ли да има снимки, няма ли да има разказ и въобще...какво се случва.
Приятели, за съжаление тази година, е година на много и то големи промени в моя живот.Смених си работата и то точно преди отпускарския сезон.Съпругата ми пък работи в голяма верига хипермаркети и тях пък ги купи нов собственик и там галимацията стана още по-голяма.Стана така, че...всъщност никой от нас не се и надяваше да излезе някаква отпуска.Плановете за преходи и лагерни огньове под звездите тотално пропаднаха.Бях като болен...
Как така си казвах няма да отида в Родопите
Та това за мен е равно на това,все едно да не можеш да си включиш разредения GSM в зарядното.Как ще изкарам още половин или може би и цяла година без презареждане.Бях толкова унил, че се стигна до там да ме питат дали не съм болен нещо.- Да, отговорих аз, но...няма да ме разберете.
Наистина бях доста отчаян, но...все пак има Някой който ми даде шанс.Ненадейно се отвори една дупка в работния график в която можеха и без мен.Началника ми излезна разбран и макар и с половин уста, все пак великодушно ме пусна да почина.За съжаление обаче при съпругата ми нещата не се случиха така идеални.
Озовах се пред дилема...какво да правя сега
За експедиция време нямаше, защото последните 3 дни от моите 7 които ме пуснаха, жената имаше почивка и искахме да мръднем и до морето.Мислих, мислих и след консултации с Марин/той пък баща на малко бебе, което беше немислимо да водим по палатки още на има няма 2 месеца/, решението беше взето доста бързо и импулсивно.Тази година потегляме и правим лагер в Родопите на някой язовир за 3-4 дена и това ще е, и то без жените само по мъжки със синовете ни.Уговоряйки се, скоро към нас се присъединиха и още едни приятели, а нашия другар Борката ни обеща, че ще направи всичко възможно да се присъедини към нас в последните два дни.
Така някак за един два дни се оформи от пълен провал един сносен план да си починем и релаксираме в любимата ни планина.Направихме подготовката, както ние си знаем/абе почти като за експедиция, защото така сме свикнали
/ и ето, че момента на потеглянето настъпи.Подробности по пътуването няма да споменавам, а ще започна разказа си направо от стената на яз. Голям Беглик.
Нашия приятел Евгени с дъщеря си идваха за първи път на това място и изглеждаха супер доволни от гледката.
Времето беше добро и макар да го даваха да се влошава, ние вдишвахме с пълни гърди и се наслаждавахме на гледката все едно бяхме попаднали в рая.
Скоро намерихме едно познато още от първия ми досег с Родопите местенце и направихме лагера на един нос.Разбира се веднага бяха хвърлени и въдиците, а децата превъзбудени от всичко предстоящо пощуряха след като почти веднага се хвана и първия ни костур.
Красотата беше неземна...
...но все още предстоеше истинското представление на майката природа.
И ето , че то скоро дойде с първия залез.
Моя двор от лагера
А това е изгледа от прозореца на покривната ми палатка
Нашия приятел Борката, не само, че си удържа на думата, но и дойде с един ден по-рано.Направо ми напълни душата/обикновено рядко се случва когато някой ти даде подобно обещание евентуално да дойде за малко и да го спази/.
Борката и Марин...на фона на залеза...
Борката е фен на палатките...какъв фен направо си е колекционер.Този път беше донесъл за тест новата си палатка тип индианско типи...
Малкия Борка/моя син /, не пропусна и той да се снима пред нашата къщичка.
Така в невероятно приятна компания, с много смях, закачки и приятелски разговори времето неусетно минаваше...и то минаваше доста бързо за съжаление.Залезите ни омайваха с красотата си...
Мога спокойно да кажа, че удовлетворих фотографската си страст.Време имаше колкото искаш, никой не ме препираше за нещо и всичко беше спокойно и отпускащо.Наистина се насладих и на красотата на природата и на удоволствието да се опитам да запечатам тази същата красота във фотоапарата.
Правех си експерименти и с новия затъмняващ филтър. С него вече имаше възможност да се експериментира и да се правят ето такива снимки/това не е Фотошоп...просто дълга експозиция и съответно ефекта идва от движението на де що се движи в кадъра-това за хората, които не се занимават с фотография
/На третия ден времето наистина се влоши.Заваля дъжд, но той беше най-малкия ни проблем.Казвам ви...такъв вятър и такива вълни в язовира не бях виждал за около 8 години посещения тук.През нощта се наложи да се сгъват шатри, и да се затиска част от разтоварения багаж и провизии с подръчни средства. На сутринта, язовира изглеждаше съвсем подходящ за каране на сърф...
На следващата снимка си личи малко по-добре колко са големи вълните...ами все едно бяхме на морето
...Нещо съвсем нетипично/поне за мен / за този водоем.Температурите и без това си бяха ниски/сутрин не повече от 4-5 градуса/, но сега и с този вятър си беше направо студено.Знаехме за едно местенце на завет малко по-нагоре от нашия лагер на брега на залива и се принудихме да награбим всеки по нещо за закуска и да се приютим там. Борката ни направи чай микс от много билки, набрани същата сутрин. Беше супер готино, и истинско.
Уф...за малко да забравя да ви покажа снимка и на лагера ни.Местенцето е невероятно красиво, но както разбрахме вече...само да не духа буреносен вятър
За мен мястото имаше и допълнителна романтика, защото именно тук преди 7-8 години за първи път лагерувах на този язовир и въобще в Родопите. Тогава бях сам със семейството си, с Патрола и натоварен с багаж до тавана/ха изрових снимка от архива /...
Та...за мен наистина освен красиво всичко беше примесено и с една леко приятна носталгична нотка. Тя даде повод и за много разкази за подвизите ни из Родопите вечер край лагерния огън.Беше супер да си припомним както разни трудности и преодоляването им, така и доста комични ситуации, на които се смяхме от сърце.
Същия ден след закуската и невероятния чай, Борката и Евгени решиха да заберат цялата тумба и да направят една разходка до яз. широка Поляна и яз. Доспат.Тъй като ние двамата с Марин си бяхме блокирали джиповете с покривните палатки, а нямаше достатъчно място по колите, останахме да пазим лагера. Само, че...какво и от кого ще пазим...
Така не след дълго решихме и ние да направим лека обиколка из съседните заливи на язовира.
Марин го излових...как се опитва да снима...
......а то , че имаше какво да се запечата във фотоапаратите имаше...и то в изобилие!
На следващата снимка изгледа ми правеше аналогия, че все едно сме на някоя голяма река в Канада или Аляска...всъщност си беше ръкав от язовира
Дърветата величествено се бяха насочили към небето и сякаш имаха сериозно намерение да го достигнат
Така полека полека отново се свечери и дойде време за представлението на природата. Залеза беше страхотен...
Между временно вятъра стихна и тази нощ не се налагаше да се става .Спахме като къпани, след плющенето на платнищата на палатките ни през миналата нощ.На сутринта ставайки ...попаднах в някаква магия от приказките.
Беше много тайнствено...чак на моменти потрепервах.Невероятно изживяване, но за съжаление трябва да се види и усети на живо.Следващите снимки са блед отзвук от видяното и почти никакъв от преживяното на място.
И да знаете...падне ли такава мъгла, внимавайте, защото все има някой който зорко ви наблюдава...
Така с много релакс и положителни емоции дойде и последната ни вечер.Макар и да нямаше вече и помен от облаците вкарващи драматизъм в залезите от предните вечери, и сега представлението беше на високо ниво.
Не исках всичко да свършва. Как така минаха 4-ри дни
.Не исках да мисля как на следващия ден ще съберем багажа и ще напуснем рая.Боже...колко трудно е наистина да се научиш да се радваш и на малкото което ти се дава, защото аз можех и въобще да не мога да се освободя от работа и всичко това щеше да е само в сънищата ми...
Тази вечер не ми се лягаше, защото така щеше да дойде неусетно утрото.Всички отдавна бяха намушени в спалните чували, когато аз реших посред нощ да правя опити за нощни снимки
Снимките не станаха както трябва, но това за мен в онзи момент въобще не беше толкова важно.Бях останал сам със себе си и се наслаждавах на всяка една светлинка и всеки повей на вятъра с цялото си същество.
Няма да пиша повече за това, защото и сега месец след завръщането ни, пишейки този пътепис ми потреперват ръцете при спомена за величието на природата и красотата на Родопа планина!
И така...свободата, релакса, романтиката и красотата свършиха.Изкарахме едни невероятни 4-ри дни, през които не липсваха емоции.Ловихме риба/дори в последния ден аз хванах почти 1кг. кефал, за който се мечтаех още от първия ден,возихме се на лодката на Евгени из целия язовир, палих огън със магнезиевата запалка както батко Беар ни е показвал по Дискавъри/че и успях дори и то само с подръчни материали от природата/,снимахме на воля и най-вече...напълни ни се душата от красотата на това дивно местенце!
Със голямо нежелание на следващия ден събрахме багажите и потеглихме към дома.Все пак...трудния/от емоционална гледна точка/ път на връщане , решихме да го разнообразим с маршрут покрай яз. Въча.
Това беше супер идея, защото аз лично слабо познавам този район и бях много впечатлен от природата около язовира.На много места той ми приличаше едва ли не на фиордите от далечните северни страни със стръмните си и непристъпни брегове извисяващи се в небесата.Ще постна няколко не съвсем сполучливи снимки, но...времето и светлината не ги биваше хич дори.
С това наистина приключи нашия досег с Родопите.От 8 години насам не помня да съм бил за толкова малко в любимата планина.Чувствах се все едно съм много жаден и тъкмо започвам да отпивам и някой ми дръпва водата от ръцете...
Все пак, макар и тази година да нямаше приключение, да нямаше екшън и не ни се наложи да се справяме със сложни ситуации по горите, попихме много красота и спокойствие в Родопите, но...продължавам да твърдя, че макар и да е хубаво да се научиш да се радваш на малкото което ти се дава...понякога изглежда наистина толкова непостижимо!
Следва и малко красота по морето, там пък за съжаление още по-за кратко...
/
Аз мисля да направя същото с палатката, но някъде в рила, стига да не е късно септември месец 
Коментар