Tweet
Wedding trip
...или 16 +
Преди 16+ години, малко преди сватбата попитах Ирена...
–А, ще се венчаем ли?
-Не - каза. Категорично.
И понеже този акт изисква консенсус, оттеглих предложението. И не реагирах никак. Не ми стана тъпо, нито подозрително понеже гледах напред през ...1998.
Нормално е, реших. И моментално забравих.
Годините се изнизаха бързо, като на Пламен - Хитлера осигурителното въже на тура „Трите сливи” над Разделна навремето. И... един ден /преди две-три години/ жена ми ме пита.
- А, by the way валидно ли е още предложението да се венчаем? Аз тогава не исках, сега съм съгласна...
- Ми добре – рекох. Естествено отново без грам колебание.
...и затърсихме трескаво - място. Църква, манастир някъде из България. За кръстници някак си не помислихме... Тея, които бяха на сватбата, са далече един от друг, нито са женени, нито нищо, не са и били. Основните действащи лица щяхме да бъдем аз, Ирена, Радослав и Йоана.
Като първа стъпка, веднага по презумпция бяха единодушно изключени катедралите в големите градове. Там се практикува основно - битово християнство, а и не ми просеше сърцето да строша 300 BGN и кусур за да си платя индулгенцията и благоразположението на Бог и /питомците на Светия синод/ към нашето Семейство.
Та така...
Обикаляхме... обикаляхме. Все на някой нещо не му харесва от фигурантите. На мене Църквиците, на Ирена – свещениците и обноските им. Изморихме се хахахахаха.... почти - да обикаляме.
Една майска вечер на връщане от Сакар и Родопи ни отведе при Пепа Калинова от с . Орехово. С Наско Калинов и Пепи имахме много близки и приятелски отношения от 2002 след случайно пренощуване в къщата им за гости. Връщали сме се много пъти там, адаптирали сме маршрути само за да се видим. Наско беше неординарен човек. Самоук – етнограф, художник, поет и философ. Много се имахме. После той почина. Кротко и в съня -си 2012, май че.
Та докато седяхме около Пепиния пататник въпросната вечер, ми щукна да я питам не ще ли да ни стане кръстница. Мястото е хубаво, имаме приятели тук. А гробищата където е погребан чичо Наско са досами селската църква.
И нещата се завъртяха на висока скорост. От началото на април като се видяхме с Пепа та до края на май, когато уговорихме венчавката ни, се случиха множество битови неприятности. Едно, второ, трето. Ние преодолеем това, стане онова... имах чувството, че нещо иска да ни попречи - да се откажем един вид. Хахахахаха аде ама друг път...
И това нещо умира от жлъчен яд, че все пак ще се венчаем...
Малко мистериозно звучи, но това изпитвах като тръгнахме към Орехово с разболелия се, предния ден, Радко с 40 градуса по Целзий телесна температура и увяхнал като припикано мушкато.
Пътят към Родопи сега беше по-хард от небезизвестния филм „Пътят към София”. Постоянно спирах. Радо като не спеше все искаше да ака или да драйфа. Ако ли пък не искаше - беше в ужасно настроение.
Веселиново - първа спирка. Май за скраб ги карат...
До към Чирпан единствената ми утеха беше – докато вървим напред и ще вървим нещо някъде си изяжда рогите от яд...
Малко преди Пловдив на малкото му светна и посетихме един от нашите интересни обекти. Спряхме за малко. Много харно място със запазен самолет – курдисан като паметник един самолет.
Тази тръба е покрита с каска щото много лошаво мирише от нея / това е на близката бензиностанция/.
Ранния привечер най-сетне пуснахме котва в Орехово. На синчето отдеве му беше блеснал погледа, но сега пак увяхна.
„Утре ще се ходи до аптеката” си рекох най-накрая, нахранихме го с каквото пое, сложихме го да спи и се отдаохме на лакърдии.
Сутринта екипирани с по-прилични дрехи отидохме пеша до църквата. Първом посетихме чичо Наско на гробищата. Поседяхме, помълчахме. Оглеждах се, гробове много – стари, нови, поддържани, зарязани... и хората са различни, които лежат в тях – бедни, богати, умни, по-прости, гении, идиоти, сякакви. Сички лежат обаче като войници, в равни редове и на равна дълбочина. Е, така свършва всичко... поне за земния свят.
За пръв път се венчаем, така че ритуалът беше интересен и свещеникът досатъчно любезен в началото да обясни как и какво се прави. Аз му виках поп Ставри, щото ми заприлича на един авер от Варна.
Понеже нямахме гости, то всички действащи лица бяха ангажирани с нещо. Радко правеше снимки. Почти на края на церемонията пробута фотоапаратчето на кака си и след деликатно извинение, пребледня и изчезна от църквата в посока близките храсти. Ирена този момент замислено отпиваше от венчалното вино. Не се страхувахме, такъв ни е момента явно. После всички се върнахме в Къщата.
С Пепито и Ирена в ранния следобяд се почерпихме с по една супа в Хвойна, хем и купих лекарства за малкия страдалец.
Хвойна.
Привечер най-после почнах да го лекувам по медицинскому.
И на сутринта нищо му нямаше.
Денят 23 май беше заплануван за гео-ден в околностите на Бачково. Хем имахме сметки с обекта Х, точно до манастира. На място – яростно, мълниеносно и много дискретно го разкулачихме пред погледа на хиляда мъгъла. Мъгълите са особен род същества, не като хората - постоянно гледат тъпо и се забавляват с всевъзможни простотии /ПростотиЙ/.
Вече към 11 бяхме на пътеката по посока Клувията. Небето се цупеше и се усмихваше, Радко беше гладен като вълк и вече дразнеше кака, аз преливах от кеф.
Някъде към Аязмото взе, че заваля. Кой се страхува от божия дъждец – както казва един герой на Карл Май /Сам Хокинс/. Кратък отдих, снимки покрай дървото /акран на Шарл Д̛Артанян/ и отново нагоре.
Сетне пак имаше параклис, първо го подминахме за да шарим из храсталаците. Като намериме кутията, Радо хептен се беше оправил, щото изяде някаква бисквитка в малко пакетче, оставена там като предмет за размяна....
После отдолу зашумяха гласове и побързахме да се направим на нормални.
Пътят вече ни водеше по посока х. Марциганица / и към прословутата кофа/. По едно време съвсем заздрача небето и почна да пръска. Пътеката се заизкачва по скални хлъзгави прагчета и ситуацията се иронизира леко извретеняшки, но ....мисълта за кофата ни теглеше нагоре като магнит. Скоро пътеката свърши, ние я изоставихме де.
КОФООООООООООООООООООО
Намери я Йоана. Такава радост в дъжда няма...
Мокри, с кални ръце бъркаме вътре, прехвърляме разни неща. Остана ми молекула разум да локализирам най-важната част мълниеносно де...
После снимки, поздравелнеия. Чак не забелязахме, че дъждът се е усилил...
На връщане се подхлъзнах на един камък. В стремежа си да не съборя Радко, задрасках с ръце и крака по скалите. За миг усетих как раменната ми кост излазя от ставата си, за щастие под напрежение.
...После капсулата я напъна и я върна обратно. Остана съвсем лека болка, и страха де, че ако останех с една ръка на гъза на географията – венчавката щеше да стане наистина незабравим спомен за всичките четирима...
Пътят наобратно вече беше съвсем весел.
На Клувията дори спря да вали. Малко преди ресторанта от храстите изскочи един овчар или козар. А може и говедар да беше. Погледа му гореше, нямаше едно око, а с дъха си можеше да се запали Райхстага пак. Измуча нещо и ни връчи четери пръчки бамбук...
Едно водопадче над ресторанта.
На битака на бачковския децата дълго обикаляха и страстно се пазаряха за разни дребни нещица. Накрая купиха едно нещенце двамата заедно май.
После поехме към Косово.
Първия кеш беше лесноват. То и втория, и мястото беше прекрасно.
Воденицата е като машина на времето...
Вътре.
Не си отивай татко - part 2 ...хахахахахаа............................
Разходиме се до центъра после с Ирена. Радко остана в колата да търси между седалките разни изпадали трохи и обелки от салам понеже беше вече устрашително гладен. Йоана я мързеше да ходи.
...там има и по хубави къщи, просто пак заваля.
Върнахме се в Орехово малко преди да се стъмни. Бяхме много доволни. Рамото ме болеше само като кихна или като пръдна.
Цитата е от този сайт - http://www.geocaching.com/guide/default.aspx
На другата сутрин си взехме довиждане с Пепи и бавно отпътувахме към Варна. Бавно - щото предстоеше дълъг ден.
Сезона на черешите го открихме час по късно под Добростан. Имаше всичко, торба, мазни лилави череши и три омазани усти и ръце. Лепнеше ми волана и едва не паднах с Астрата в трапа на „Скрития водопад” барабар с домочадието, докато наближавахме поредния кеш.
Хубаво, че там имаше все пак вода, та поизплакнахме черешовите акварели от телата си. Мястото е прекрасно, тайнствено, но низко съответно доста боклуци се претъркалват от пътя неволно или нарочно. Събрахме каквото можахме де.
После продължихме към Добростан. Миналата година една тръба на колата се пукна с взрив точно на края на селото и създаде доста интересни емоции и един приятел. За съжаление го нямаше в момента та спряхме чак на параклиса.
После и до хижата ходихме. Намерихме си съкровището, ядохме. Говорихме с някакви добре екипирани туристи и накрая хванахме обратния път.
Той водеше към Араповския манастир. Него го научихме благодарение на играта... но до там стигнахме по най-изкелиферчения, заобиколен и изчанчен път до там в стремеж да съкратим някой и друг километър. Вместо да хванем друма ай сикт...половин час, час дори обикаляхме из прахоляка на околните села.
Последно дори селските гъски ни припознаваха, въртяха мазни дупета и ни махаха с крила. Държа да отбележа – при включена навигация.
Манастирския комплекс е много красив. Трудност създаде само наличието на много мъгъли наоколо. Радко успешно се прави на идиот цял час за да можеме да добием и върнем на мястото му това което трябва.
Араповски манастир...
... и така нататък
След това до вечерта всичко стана скучно. Освен за мен понеже шофирах. Къщата за гости в Твърдица /обичайната/ . Обичайната стая. Баня там, вечеря, малко лакърдии с Росито /хазяйката/.
На другия ден отпочинали поехме към Варна. Първата спирка беше Сливен. Градът е разкопан и малко преди обяд кръжах озадачено с колата между едни малки блокчета, а из-под гумите хвърчаха радостно чакъл, прах и разни боклуци.
Накрая прахът ми затлачи мозъчните гънки, а близките ми гледаха от седалките - кихащи и кафеви като абисинци та спрях под една липа .
Кеша ни беше на някакъв хълм над града – Хамама, на един хвърлей място според навигацията, да ама хвърлей на Крали Марко и еееее стълбите нагоре като почнаха и обикаляха, каканижеха и нямаха намерение да свършват. След няколко стотин години накрая акостирахме пред един хубав паметник на войник.
Докато Йоана търпеливо вадеше бележника с хинтовете от мешката си, аз се бях втурнал вече към едни храсти по правия път и естествено увиснах на едни тръни. Понякога съм много припрян.
После под озадачените погледи на семейството, се изчистих от клечките и лесно намерихме кутийката по една паралелна ясна пътечка.
Половиния час обикаляне около паметника и дишане на кислород, бяха като бонус на кеша.
Град Сливен.
Долу намерихме колата на мястото и продължихме по пътя си.
Петолъчката, село Скала - Тектонските езера.
За езерата...
Това са огромни езера, не са блата. Наблюдавахме много птици и къркорещ риболов. Има поляни за палатка. Шосето до Скала е много добро.
От многото впечатления през деня пострадаха най-вече солетите и сухите салами. Накрая из купето се въргаляха само опаковки и изгризани до синьо опаковки. Витаеше мрачната птица на детския глад също...
Решихме да се връщаме през Ришкия проход. В едно село както си карам и изведнъж бамммм покрай пътя ракета, монтирана.
Отбих да видим ракетата в село Чубра.
Ракетата е земя-земя.
Паметник на загиналите във войните.
После лесно. На Риш обядвахме на някакъв паркинг с каквото успяхме да добием по пътя. Законно от магазините естествено.
В момента в който реших да се мия на чешмата -
заваля като из ведро. Докато бягах дотам направо се окъпах. Заорах на пет метра от чешмата понеже запука и град и се върнах бегом, бях се измил десетократно /дъждовната вода течеше вече от крачолите на панталона/ без да докосна изворчето. Всичко стана за секунди.
После установих че хан Крумския кеш някой го е обарял малко преди нас, взехме нещо от там оставихме и газ към дома.
Венчахме се. Всички са живи и здрави. Спомените ще пребъдат. Голям кеф.
а, да... цитатите са от Уикипедия.
...или 16 +
Преди 16+ години, малко преди сватбата попитах Ирена...
–А, ще се венчаем ли?
-Не - каза. Категорично.
И понеже този акт изисква консенсус, оттеглих предложението. И не реагирах никак. Не ми стана тъпо, нито подозрително понеже гледах напред през ...1998.
Нормално е, реших. И моментално забравих.
Годините се изнизаха бързо, като на Пламен - Хитлера осигурителното въже на тура „Трите сливи” над Разделна навремето. И... един ден /преди две-три години/ жена ми ме пита.
- А, by the way валидно ли е още предложението да се венчаем? Аз тогава не исках, сега съм съгласна...
- Ми добре – рекох. Естествено отново без грам колебание.
...и затърсихме трескаво - място. Църква, манастир някъде из България. За кръстници някак си не помислихме... Тея, които бяха на сватбата, са далече един от друг, нито са женени, нито нищо, не са и били. Основните действащи лица щяхме да бъдем аз, Ирена, Радослав и Йоана.
Като първа стъпка, веднага по презумпция бяха единодушно изключени катедралите в големите градове. Там се практикува основно - битово християнство, а и не ми просеше сърцето да строша 300 BGN и кусур за да си платя индулгенцията и благоразположението на Бог и /питомците на Светия синод/ към нашето Семейство.
Та така...
Обикаляхме... обикаляхме. Все на някой нещо не му харесва от фигурантите. На мене Църквиците, на Ирена – свещениците и обноските им. Изморихме се хахахахаха.... почти - да обикаляме.
Една майска вечер на връщане от Сакар и Родопи ни отведе при Пепа Калинова от с . Орехово. С Наско Калинов и Пепи имахме много близки и приятелски отношения от 2002 след случайно пренощуване в къщата им за гости. Връщали сме се много пъти там, адаптирали сме маршрути само за да се видим. Наско беше неординарен човек. Самоук – етнограф, художник, поет и философ. Много се имахме. После той почина. Кротко и в съня -си 2012, май че.
Та докато седяхме около Пепиния пататник въпросната вечер, ми щукна да я питам не ще ли да ни стане кръстница. Мястото е хубаво, имаме приятели тук. А гробищата където е погребан чичо Наско са досами селската църква.
И нещата се завъртяха на висока скорост. От началото на април като се видяхме с Пепа та до края на май, когато уговорихме венчавката ни, се случиха множество битови неприятности. Едно, второ, трето. Ние преодолеем това, стане онова... имах чувството, че нещо иска да ни попречи - да се откажем един вид. Хахахахаха аде ама друг път...
И това нещо умира от жлъчен яд, че все пак ще се венчаем...
Малко мистериозно звучи, но това изпитвах като тръгнахме към Орехово с разболелия се, предния ден, Радко с 40 градуса по Целзий телесна температура и увяхнал като припикано мушкато.
Пътят към Родопи сега беше по-хард от небезизвестния филм „Пътят към София”. Постоянно спирах. Радо като не спеше все искаше да ака или да драйфа. Ако ли пък не искаше - беше в ужасно настроение.
Веселиново - първа спирка. Май за скраб ги карат...
До към Чирпан единствената ми утеха беше – докато вървим напред и ще вървим нещо някъде си изяжда рогите от яд...
Малко преди Пловдив на малкото му светна и посетихме един от нашите интересни обекти. Спряхме за малко. Много харно място със запазен самолет – курдисан като паметник един самолет.
"МиГ-23 (на руски: Микоян и Гуревич МиГ-23, название на НАТО: Flogger) е съветски изтребител от трето поколение. Той е първият съветски изтребител, използващ ракети от клас „въздух-въздух“ със средна далечина на действие, поразяващи цели отвъд пределите на визуалното откриване. Производството му започва през 1970 г. и приключва в средата на 80-те години с над 5000 произведени екземпляра. Изтеглен е от експлоатация в Русия и повечето държави от бившия Варшавски договор, но остава в експлоатация в много държави от Третия свят.
Тази тръба е покрита с каска щото много лошаво мирише от нея / това е на близката бензиностанция/.
Ранния привечер най-сетне пуснахме котва в Орехово. На синчето отдеве му беше блеснал погледа, но сега пак увяхна.
„Утре ще се ходи до аптеката” си рекох най-накрая, нахранихме го с каквото пое, сложихме го да спи и се отдаохме на лакърдии.
Сутринта екипирани с по-прилични дрехи отидохме пеша до църквата. Първом посетихме чичо Наско на гробищата. Поседяхме, помълчахме. Оглеждах се, гробове много – стари, нови, поддържани, зарязани... и хората са различни, които лежат в тях – бедни, богати, умни, по-прости, гении, идиоти, сякакви. Сички лежат обаче като войници, в равни редове и на равна дълбочина. Е, така свършва всичко... поне за земния свят.
За пръв път се венчаем, така че ритуалът беше интересен и свещеникът досатъчно любезен в началото да обясни как и какво се прави. Аз му виках поп Ставри, щото ми заприлича на един авер от Варна.
Понеже нямахме гости, то всички действащи лица бяха ангажирани с нещо. Радко правеше снимки. Почти на края на церемонията пробута фотоапаратчето на кака си и след деликатно извинение, пребледня и изчезна от църквата в посока близките храсти. Ирена този момент замислено отпиваше от венчалното вино. Не се страхувахме, такъв ни е момента явно. После всички се върнахме в Къщата.
С Пепито и Ирена в ранния следобяд се почерпихме с по една супа в Хвойна, хем и купих лекарства за малкия страдалец.
Хвойна.
Привечер най-после почнах да го лекувам по медицинскому.
И на сутринта нищо му нямаше.
Денят 23 май беше заплануван за гео-ден в околностите на Бачково. Хем имахме сметки с обекта Х, точно до манастира. На място – яростно, мълниеносно и много дискретно го разкулачихме пред погледа на хиляда мъгъла. Мъгълите са особен род същества, не като хората - постоянно гледат тъпо и се забавляват с всевъзможни простотии /ПростотиЙ/.
Вече към 11 бяхме на пътеката по посока Клувията. Небето се цупеше и се усмихваше, Радко беше гладен като вълк и вече дразнеше кака, аз преливах от кеф.
Някъде към Аязмото взе, че заваля. Кой се страхува от божия дъждец – както казва един герой на Карл Май /Сам Хокинс/. Кратък отдих, снимки покрай дървото /акран на Шарл Д̛Артанян/ и отново нагоре.
Сетне пак имаше параклис, първо го подминахме за да шарим из храсталаците. Като намериме кутията, Радо хептен се беше оправил, щото изяде някаква бисквитка в малко пакетче, оставена там като предмет за размяна....
После отдолу зашумяха гласове и побързахме да се направим на нормални.
Пътят вече ни водеше по посока х. Марциганица / и към прословутата кофа/. По едно време съвсем заздрача небето и почна да пръска. Пътеката се заизкачва по скални хлъзгави прагчета и ситуацията се иронизира леко извретеняшки, но ....мисълта за кофата ни теглеше нагоре като магнит. Скоро пътеката свърши, ние я изоставихме де.
КОФООООООООООООООООООО
Намери я Йоана. Такава радост в дъжда няма...
Мокри, с кални ръце бъркаме вътре, прехвърляме разни неща. Остана ми молекула разум да локализирам най-важната част мълниеносно де...
После снимки, поздравелнеия. Чак не забелязахме, че дъждът се е усилил...
На връщане се подхлъзнах на един камък. В стремежа си да не съборя Радко, задрасках с ръце и крака по скалите. За миг усетих как раменната ми кост излазя от ставата си, за щастие под напрежение.
...После капсулата я напъна и я върна обратно. Остана съвсем лека болка, и страха де, че ако останех с една ръка на гъза на географията – венчавката щеше да стане наистина незабравим спомен за всичките четирима...
Пътят наобратно вече беше съвсем весел.
На Клувията дори спря да вали. Малко преди ресторанта от храстите изскочи един овчар или козар. А може и говедар да беше. Погледа му гореше, нямаше едно око, а с дъха си можеше да се запали Райхстага пак. Измуча нещо и ни връчи четери пръчки бамбук...
Едно водопадче над ресторанта.
На битака на бачковския децата дълго обикаляха и страстно се пазаряха за разни дребни нещица. Накрая купиха едно нещенце двамата заедно май.
После поехме към Косово.
Първия кеш беше лесноват. То и втория, и мястото беше прекрасно.
Воденицата е като машина на времето...
Вътре.
Не си отивай татко - part 2 ...хахахахахаа............................
Разходиме се до центъра после с Ирена. Радко остана в колата да търси между седалките разни изпадали трохи и обелки от салам понеже беше вече устрашително гладен. Йоана я мързеше да ходи.
...там има и по хубави къщи, просто пак заваля.
Върнахме се в Орехово малко преди да се стъмни. Бяхме много доволни. Рамото ме болеше само като кихна или като пръдна.
Цитата е от този сайт - http://www.geocaching.com/guide/default.aspx
На другата сутрин си взехме довиждане с Пепи и бавно отпътувахме към Варна. Бавно - щото предстоеше дълъг ден.
Сезона на черешите го открихме час по късно под Добростан. Имаше всичко, торба, мазни лилави череши и три омазани усти и ръце. Лепнеше ми волана и едва не паднах с Астрата в трапа на „Скрития водопад” барабар с домочадието, докато наближавахме поредния кеш.
Хубаво, че там имаше все пак вода, та поизплакнахме черешовите акварели от телата си. Мястото е прекрасно, тайнствено, но низко съответно доста боклуци се претъркалват от пътя неволно или нарочно. Събрахме каквото можахме де.
После продължихме към Добростан. Миналата година една тръба на колата се пукна с взрив точно на края на селото и създаде доста интересни емоции и един приятел. За съжаление го нямаше в момента та спряхме чак на параклиса.
После и до хижата ходихме. Намерихме си съкровището, ядохме. Говорихме с някакви добре екипирани туристи и накрая хванахме обратния път.
Той водеше към Араповския манастир. Него го научихме благодарение на играта... но до там стигнахме по най-изкелиферчения, заобиколен и изчанчен път до там в стремеж да съкратим някой и друг километър. Вместо да хванем друма ай сикт...половин час, час дори обикаляхме из прахоляка на околните села.
Последно дори селските гъски ни припознаваха, въртяха мазни дупета и ни махаха с крила. Държа да отбележа – при включена навигация.
Манастирския комплекс е много красив. Трудност създаде само наличието на много мъгъли наоколо. Радко успешно се прави на идиот цял час за да можеме да добием и върнем на мястото му това което трябва.
Араповски манастир...
Манастирът е разположен е на около 6 км източно от Асеновград, вдясно от пътя за Първомай. Възникнал е до древно аязмо (свещен извор) недалеч от асеновградското село Златовръх (някога наричано Арапово) през 19 век. Той е един от последните новоосновани манастири преди Освобождението.
След това до вечерта всичко стана скучно. Освен за мен понеже шофирах. Къщата за гости в Твърдица /обичайната/ . Обичайната стая. Баня там, вечеря, малко лакърдии с Росито /хазяйката/.
На другия ден отпочинали поехме към Варна. Първата спирка беше Сливен. Градът е разкопан и малко преди обяд кръжах озадачено с колата между едни малки блокчета, а из-под гумите хвърчаха радостно чакъл, прах и разни боклуци.
Накрая прахът ми затлачи мозъчните гънки, а близките ми гледаха от седалките - кихащи и кафеви като абисинци та спрях под една липа .
Кеша ни беше на някакъв хълм над града – Хамама, на един хвърлей място според навигацията, да ама хвърлей на Крали Марко и еееее стълбите нагоре като почнаха и обикаляха, каканижеха и нямаха намерение да свършват. След няколко стотин години накрая акостирахме пред един хубав паметник на войник.
Докато Йоана търпеливо вадеше бележника с хинтовете от мешката си, аз се бях втурнал вече към едни храсти по правия път и естествено увиснах на едни тръни. Понякога съм много припрян.
После под озадачените погледи на семейството, се изчистих от клечките и лесно намерихме кутийката по една паралелна ясна пътечка.
Половиния час обикаляне около паметника и дишане на кислород, бяха като бонус на кеша.
Град Сливен.
Долу намерихме колата на мястото и продължихме по пътя си.
Петолъчката, село Скала - Тектонските езера.
За езерата...
Необичайното, почти безотточно езеро навръх Каябашките височини отдавна е привличало погледите на пътешественици и изследователи. То е локален култово-религиозен ориентир за селищата между два от най-важните проходи в Източна Стара планина (Върбишки и Ришки), който обвързва в сферата на духовния живот цял ред митопоетични мотиви и обредни действия — от него се вади кръста на Йордановден (последното понякога ставало и в “Светия дол”), там се къпят младоженците на Ивановден и ходят след приключване на обредните действия по Сирни Заговезни и Пеперуда. На Каябашкия рид югоизточно от блатото край старата селска черква се правел сбор на Св. Троица (Св. Дух) с курбан за дъжд. Вярва се, че веднъж на всеки десет години езерото взимало човешка жертва (единично сведение).
Това са огромни езера, не са блата. Наблюдавахме много птици и къркорещ риболов. Има поляни за палатка. Шосето до Скала е много добро.
От многото впечатления през деня пострадаха най-вече солетите и сухите салами. Накрая из купето се въргаляха само опаковки и изгризани до синьо опаковки. Витаеше мрачната птица на детския глад също...
Решихме да се връщаме през Ришкия проход. В едно село както си карам и изведнъж бамммм покрай пътя ракета, монтирана.
Отбих да видим ракетата в село Чубра.
11.05.1963 г. - Първи пуск на тактически ракети в България.Осъществен е от 7-ми Бояновски ракетен дивизион от площадката на Химическия полигон край селото. С този пуск се постига военен паритет на Балканите.
Размери на ракетата: дължина=8.5 метра, тежина=близо 3 тона.
Размери на ракетата: дължина=8.5 метра, тежина=близо 3 тона.
Ракетата е земя-земя.
Паметник на загиналите във войните.
После лесно. На Риш обядвахме на някакъв паркинг с каквото успяхме да добием по пътя. Законно от магазините естествено.
В момента в който реших да се мия на чешмата -
заваля като из ведро. Докато бягах дотам направо се окъпах. Заорах на пет метра от чешмата понеже запука и град и се върнах бегом, бях се измил десетократно /дъждовната вода течеше вече от крачолите на панталона/ без да докосна изворчето. Всичко стана за секунди.
После установих че хан Крумския кеш някой го е обарял малко преди нас, взехме нещо от там оставихме и газ към дома.
Венчахме се. Всички са живи и здрави. Спомените ще пребъдат. Голям кеф.
а, да... цитатите са от Уикипедия.
Коментар