Tweet
Сакар-Родопи.СакРовищата.
Началото.
Най-после или за пореден път бях ощастливен /или изкопчих/ с шепа свободни дни. Жалко, че ръката ми е малка, съответно шепата също. Само седем, но наши дни.
Стимулирани сме и от едно ново семейно хоби. Грубо казано е –търсене на съкровища. Нежно казано – пак обикаляне. Като съкровищата са точно местата където ги търсим. Посветените вече ме разбраха.
На 31 март към 10.30 вече съм се събудил напълно. В колата съм, с Ирена и Йоана. Пътуваме към Омуртаг. Целта ни на първо време е - „Музея на авиацията и космонавтиката”, под открито небе в близост до града. Скоро пристигаме. Хем съкровище, хем малко почивка за шофиращия…
Съкровището е намерено, десет минути почивка и паля към Котленско. На изхода на града имаме традиция пак да почиваме, в рейс към южна България. И да пием кола. Двайсет минути се отделят за това ни право. После продължаваме надолу.
Спирам чак под Стралджа. Разцъкваме там из някакво Аbandoned airfield и пак търсим нещо ... обикаляме, чудим се на тишината... но безрезултатно.
Въздуха е чист поне, вятъра свеж, а от далечните трактори механизаторите ни гледат със зле прикрита почуда…Приятели казват после, че като зацъфтели маковете тук през май – било впечатляваща гледка, особено по укритията за машините.
Надолу е Зимница. Да казвам ли, че там пак нищо не намираме. Три на едно за мишените, пардон кешовете. Въртим се с колата около разни частни къщи и надзъртам зад оградите, хората ще ни запомнят и ще започнат с обясненията и шамарите решавам накрая, и продължаваме по нашия път.
Исках после да заведем Йоана на Воден, до руините на средновековния манастир, с подземния олтар /ценителите го знаят/ и я заведохме. Хеле имаше и две „съкровища” в околността.
Останки от входа на манастира.
...и от крепостта.
Между двата хълма разтъкавахме около час, а накрая седнахме да хапнем под едни вековни дървета, корените на които образуваха и стола и масата...
Оххх времето напредва, айде обратно към Елхово. Там още е светло, малко да разкършим из Парка. Много приятно място. И две „иманета”.
Търсенето на съкровищата не пречи на Йоана да побарва, пощипва и дундурка Wi-Fi мрежата наоколо. Обаче скоро започва да замръква и се ориентираме към хижа „Стария мост” където е първата планирана нощувка. Членове на БТС – 10 лв. В хижата следва традиционната лакърдия с Къньо /хижаря/, ГЯЛ2
/готвене, ядене лаф+лягане/
На другия ден методично продължаваме да изстискваме почивните си дни. Първо се насочваме на юг към Маточина. Има крепост, има кеш.
Тази крепост е незаслужено подминавана от много хора. А, жалко...
Нататък пътя продължава към Свиленград, досами граничната бразда. След Михалич, ако не знаех че има съкровище до Щит, никога нямаше да посетим това място...
Така че , хора. Имайте нови хобита и те ще ви заведат на нови места. Ако сте хора, всичко това ще ви забавлява.
Слънцето превалява пладне, а ние вече сме над село Мезек. Странно но за посещение на крепоста вече се заплаща. Аз, пък отмъстително си поисквам билети.
„Да, разбира се, заповядайте. Приятен ден.... И на вас, да не скучаете бляблябля дръндръндрън” Европа...
За съжаление тук не откриваме съкровището. Или някой го е отмъкнал или мозъците ни маразматично мечтаят вече за баня, топла манджа и разни други цивилизационни еманации. Като Wi-fi например.
Кака се курдиса на едни трон и не ще да става дълго. Принцеса - Йоана IT
В ранния следобяд през Сива река преваляваме едно от родопските била и се пускаме към Ивайловград. До една чешма срещам хора от ... Девня. Не се оглеждам повече назад и бързаме по нашия път.
На Крумовград зареждам, вече повече бързам щото наближава привечер.
От Кърджали на юг има чисто нов удобен път за Маказа и няколко минути се чудя от къде да мина за Y, където е планирана нощувка та да се прекарам възможно минимално. Най-накрая пристигаме в някакъв хотел стърчащ странно на един хълм между обезлюдяващите се села. Обстановката вътре е суперлуксозна.
Първоначалното впечатление е леко обезобразено от липсата на вода и мирис на пушек. За щастие проблемът бързо е отстранен /и не с водоноски/ после идват нашите приятели /от Варна/ с които имам среща тук и започва едно разпускане... Йоана стига дори до басейна, за кво си носи банските от морето я. Ние подминаваме алпийската стена и се изкатерваме на втория етаж на ресторанта, където засядаме на... идете и ще видите - вкусно, не много скъпо и с персонала може да се води нормален, много харен достолук.
На другата сутрин е вече втори април, полагаемата закуска не е като в казармата /поне в която съм служил/...и кафето е без ограничение. Към осем и нещо потегляме по пътя. Пътьом за Устра се отбиваме до Белите брези, да поровим нещо из една горичка. После доволни и щастливи продължаваме надолу. Минаваме всъщност по прекия друм Ардино-Джебел. Снощи разпитах кума и рече че няма да се наложи да носим Астрата на ръце през изровения 8-мо класен път, та реших да рискувам. Пътчето си е много сносно дори. На някой места хората ни махат за поздрав... на някой места просто спирам и само дишаме дълбоко и гледаме мълчешката прясно зеленеещите се вече, окръглени склонове на Планината. Велико удоволствие изпитваме там.
Едни гробища по пътя.
Заставам на отсрещната страна. Там е живота.
Небето като от коприна
Това е моята родина.
Крепоста Устра.
Малко е пътя до село Устра и по някой време оставяме колата до гробищата там. Пътя към крепостта е познат, преди обяд е - имаме цял половин литър вода и газ нагоре...Аз вървя по-бързо, някъде на пет минути след мен подочувам как мама учи Йоана да намира удоволствие от борбата с житейските перипетии.
Над нас още заспало шуми гората. Наоколо прицвъкват птички. Храстите, тревата, летните звуци - ако и да не са още съвсем разбудени, скоро ще избухнат явно.
Всичко ... изкуствено е далеч долу.
След 35 минути позапъхтени сме горе. Чудна гледка се открива от тук. Цели и свободни 360. Съкровището е открито бързо, мисля да ходим надолу, ама мойте ме спират.
/на кр. Устра има много и в пъти по добри снимки от нашите, а и аз доволно съм я наснимал, така че сега пестя лента/
...чакай, бе чакай къде бързаш. Дай да поседим, да полежим върху топлите камъни. Да примижаме малко към слънцето. Да подишаме кислород. Да замълчим за няколко минути. Близо до стратосферата сме...
Къде да бързаме да се връщаме.
Защо?
Харно.
Близо час след това прекрасно отклонение вече се лънгъркаме по някакъв черен път необозначен на картата, но гордо зверещ се от навигацията като второстепенен. Пътя води към „Края на вселената” уж... Всъщност към един оригинален метален и висящ мост над р. Върбица. Тук оставям Астрата до една чешма и излизаме да се поразтъпчем /тенденциозно отново/.
Докато мама ни прави снимки на моста, тихичко го люлея, но не пада пущината...после отиваме на другия край. Там близо половин час се правим на разсеяни туристи. Щедро ръкомахаме и плещим глупости докато има хора наблизо, после се връщаме до колата.
Интересни са ни и местата от другата страна на реката. Автомобилния мост го намираме бързо и скоро сме на ж.п. гара Подкова. Оказва се че влизаме неволно в задънена улица и след малко обикаляне най-сетне поемаме към село.... искаме да видим един водопад наблизо. Впоследствие се оказва, че вместо един обект посещаваме три. Но странно че са обозначени под Светлен, а не над въпросното... където оставяме колата в аристократичните покрайнини и подхващаме една добре очертана пътека срещу течението на река... Заради едната уйдурма форсираме потока на няколко места.
Хората казват, тук имало ахати. Не знам, въпреки че ги заглеждам речните камъни съвсем втренчено докато накрая почти не се бухвам във водата с кофража барабар.
Вървим, вървим. Времето е прекрасно и никой няма. Някъде далече към селото, сякаш от тропиците, блеят говеда само. Внезапно виждам наблизо дърво окичено с бели парцалачета. Виждал съм такова до Инди-пасха. Изкатервам се до него, а там има и камък от който сълзи вода. Постоявам, помълчавам и слизам обратно към реката и по едни сипей надоле неволно яхвам купчина мобилни трошляци и по корем паркирам поопрашен близо до водата, без някой друг квадратен сантим кожа по ръцете.
Докато дигайки прах се возя хахахаа по .... сипея по корем, а мойте жени ме гледат бъзовно и със страхопочитание, клечайки на една скаличка досами рекичката.
После като станах и се отърсих, ме досрамя за думите които изквичах и звуците които издавах по време на воаяжа...
Скоро процеждайки се през едни тръни се оказваме малко над водопада.
След това почиваме и се радваме на гледката, звуците и чистите миризми, а жена ми щъка и по камънаците и скоро открива нещо което ни зарадва изключително много.
Лог и обртано. Надоле малко изоставам за някой снимка и не видиш ли, чувам отпреде си необичайни звуци. Някъде на сто метра по реката надолу. Ромоли варненска реч от повече от двама души. Естествено, че любопитен се понасям натам.
Момче и момиче хахаха наша възраст от Варна, обикалят нашите места. Горе долу със същата цел- развлекателно опознавене на Републиката. Че имаме и общи приятели. Че може и да отседнем в други ден на едно и също място. Може да е странно, но за мен е обичайно да срещам близки хора по пущинаците. Като слизаме пак на края на селото, гледам тяхната кола паркирана до нашата. Две коли с варненска регистрация в покрайнините на Края на вселената. Не е лошо.
После е по лежерно. Пътуване към Златоград. Отсядане там в една къща за гости. Хахахха каката разбива паролата на нетя..
Настанени сме до главния път. След малко съфирясване и миене си правим разходка из града. Има и съкровище. Градчето е чисто, спокойно поне по наш поглед.
До един от мостовете поръчваме джобове и с тях до целта. Накрая омазани с майонеза и в кетчуп и радостни седим до един паметник в сумрака. Съкровището е наше...
А, после в къщата леглата са меки, банята топла, а климатика не е много досаден.
Кирково.
Следващия ден потегляме в ранна сутрин , първо към Кирково. Търсим там една пещера, която се оказва доста поопоскана от иманяри, вътре има дори няколко пластмасови кофи. Иначе „ зори здесь тихие” , местата спокойни, хората много дружелюбни. Попадаме и на шарения ... четвъртъчен пазар в градчето. Искаме баници или мекици, уви не се предлагат.
Има купища дюнери, колани, лопати, малки пернати и мъхнати животни, китайски ширпотреб, достолук, броеници, пияни, шалвари, ножове, кърпи, терлици, бутонки-маратонки, бира, полицаи, линейка, банани, 100 децибела шум и пъплещи кибици, но баници и мекици йок, и боза също няма уви...
Около Подкова.
След кратката етно-географска разходка продължаваме отново към Подкова. Така се казва едно село, има разни природни работи които ни интересуват там затова не след дълго колата запъпля по един черен път в края на селото /ах колко ужасна грешка/ . В един момент решавам, че напред е прекалено екзотично за окачването на Астрата и давам заден ход. Уж гледам в огледалата и си въртя главата като перископ на подводница но... в края на краищата засядам успешно върху едни камънаци. Излизам да погледна какво точно ни е сполетяло и без малко не повръщам сутрешното кайве... ай сикт.. едното задно колело виси над един сериозен трап, картера е качен върху остро паве, а задницата заклещена на камък и всеки момент крехкото съоръжение ще рухне в дупката. Ирена и Йоана гледат скучаещо, бутаме, мърдаме – камъните само скърцат а автомобила не помръдва /сигурно за щастие/.Гледка от...
Елфите.
Еми тогава отивам за помощ. В центъра на селото едни господа си пият кафето, бирата, водата и тихо нещо си говорят. След няколкото жални крясъка които надавам, първо че изглеждат озадачено, после хукват 10-12 човека, хеле сме заседнали и висим в самия край на селото /то е малко/. Там оглеждат обстановката, навиват ръкави и изнасят многострадалната Астра като кутия от дупката – НА РЪЦЕ. После единя ми я извежда на шосето, и докато се чудя как да им благодаря също толкова бързо и мистериозно изчезват. Като елфи...
След малко сме долу при кръчмата, искам да почерпя. Наоколо няма никой. Дали сънувах всичко това?
После наближава обяд и се връщаме до Златоград. Там каката си прави една ограмотителна екскурзия из стария град, а ние използваме да се запознаем с капацитети-познавачи на района. На туристическите му особености вкл. И рядко и малко посещаеми места наоколо.
В Мадан.
След обяд облаците се сгъстяват, а аз вече карам към Мадан. Там за половин час изпускаме работното време на Музея на кристалите , но...
Поне се разхождаме из центъра на градчето.
Много си е харно така, по пътя. Карам колкото искам, спирам където ни е интересно.... говоря с тоз оня. Жена ми гледа благо и отблизо, почти като отпочинал човек. Йоана диша бавно и дълбоко и лицевите ѝ мускули са отпуснати. Последните три закуски от една забутана фурничка тук ни идват като жокер. Накрая замислено загризвам и книжката от мойта, докато ги дъвчем под едни дебели дървета на една самотна пейка, в центъра до реката...
самотна не защото няма хора, напротив има и майки с деца и забързани големи, тихо весели чуруликащи младежи и баби и дядовци хортуващи шумно за...
Никой не ни вижда, защото ние сме само тримата тук...
Денят превалява и продължаваме към Смилян където имаме среща с приятели. Преди Смолян ни зачатква свиреп планински порой. Малко преди стъклочистачките да издадат багажа, се навирам под козирката на някаква бензиностанция. Бензинджията се окзва фен на двигателите на нашия вид Астра. Докато напълни газ, после малко бензин говорим, говорим говорим... само дето не подскача от кеф и не се пляска по коленете. Накрая ми каза, че мотора ще издържи и една милка километри...
После слънцето се показва и продължаваме.
Вечерта при Виктор и семейство преминава много семпло и доволно приятно. Между наздравиците се уточняват някои скорошни маршрути.
На другата сутрин след като посещаваме камък с каверна и кристали вътре, се отправяме пак към Ардино, но от другата му страна.
Аз и моите искаме да стигнем до Дяволския мост, а другите ще търсят някакво тракийско светилище на един хълм в района. Последното село до което се стига е Гълъбово. Малко след като паркирам, дотърчава една жена и пита не желаем ли нещо – инфо, обяд, нощувка, блага дума, пресен вестник или топла баница.... Учтиво отказвам и после дълго се чеша по главата. Не беше комерсиално предложението, не беше и алтруизъм - нещо средно..
Надолу към моста гората е страхотна. Още не е жега, вече не е студ. Само чист въздух, горски звуци и мрънкането на щерката бродират ефира. Леко се изумява по едни баир надолу, щото после ще следва качване. До моста стигаме рекордно бързо.
Имаше и други любители, но дофтасали с щайгите си по черния път от Ардино.
Търсим кеша, но уви безрезултатно. Мястото е съкровището... след половин час тръгваме на обратно. Йоана вече не мрънка, затова пък пъпли едва едва. Не искам да карам после в тъмното, затова често я изчакваме и добавям съответстващите коментари. Това помага за малко, но после пак. Така де в Гълъбово сме към 18 часа. Нашите приятели са се върнали от тяхната точка преди половин час и ни чакат на една беседка до Вишня, да нагъваме заедно едни суджуци с хлебчета и още нещо много вкусно. После си вземаме чао и всеки откъдето е... ние в случая отпрашваме към Орехово при леля Пепа. По пътя мръква. До Рожен се появяват преспи. Цяло Пампорово пистите са бели /подозирам изкуствен сняг/. Успешно пристигаме някъде към 21.30.
Лакърдиите са сравнително кратки и се потапям под юргана в „нашата” стая под строгия взор на Калиновите предшественици /снимки от стената/.
Връщане.
На другия ден е време за отпътуване към Варна. Нищо интересно. Търговците пак са в Храма /Бачковския манастир/. Към 18 часа пътуването завършва пред блока ни. Това е.
Следва...
Началото.
Най-после или за пореден път бях ощастливен /или изкопчих/ с шепа свободни дни. Жалко, че ръката ми е малка, съответно шепата също. Само седем, но наши дни.
Стимулирани сме и от едно ново семейно хоби. Грубо казано е –търсене на съкровища. Нежно казано – пак обикаляне. Като съкровищата са точно местата където ги търсим. Посветените вече ме разбраха.
На 31 март към 10.30 вече съм се събудил напълно. В колата съм, с Ирена и Йоана. Пътуваме към Омуртаг. Целта ни на първо време е - „Музея на авиацията и космонавтиката”, под открито небе в близост до града. Скоро пристигаме. Хем съкровище, хем малко почивка за шофиращия…
Съкровището е намерено, десет минути почивка и паля към Котленско. На изхода на града имаме традиция пак да почиваме, в рейс към южна България. И да пием кола. Двайсет минути се отделят за това ни право. После продължаваме надолу.
Спирам чак под Стралджа. Разцъкваме там из някакво Аbandoned airfield и пак търсим нещо ... обикаляме, чудим се на тишината... но безрезултатно.
Въздуха е чист поне, вятъра свеж, а от далечните трактори механизаторите ни гледат със зле прикрита почуда…Приятели казват после, че като зацъфтели маковете тук през май – било впечатляваща гледка, особено по укритията за машините.
Надолу е Зимница. Да казвам ли, че там пак нищо не намираме. Три на едно за мишените, пардон кешовете. Въртим се с колата около разни частни къщи и надзъртам зад оградите, хората ще ни запомнят и ще започнат с обясненията и шамарите решавам накрая, и продължаваме по нашия път.
Исках после да заведем Йоана на Воден, до руините на средновековния манастир, с подземния олтар /ценителите го знаят/ и я заведохме. Хеле имаше и две „съкровища” в околността.
Останки от входа на манастира.
...и от крепостта.
Между двата хълма разтъкавахме около час, а накрая седнахме да хапнем под едни вековни дървета, корените на които образуваха и стола и масата...
Оххх времето напредва, айде обратно към Елхово. Там още е светло, малко да разкършим из Парка. Много приятно място. И две „иманета”.
Търсенето на съкровищата не пречи на Йоана да побарва, пощипва и дундурка Wi-Fi мрежата наоколо. Обаче скоро започва да замръква и се ориентираме към хижа „Стария мост” където е първата планирана нощувка. Членове на БТС – 10 лв. В хижата следва традиционната лакърдия с Къньо /хижаря/, ГЯЛ2
/готвене, ядене лаф+лягане/
На другия ден методично продължаваме да изстискваме почивните си дни. Първо се насочваме на юг към Маточина. Има крепост, има кеш.
Тази крепост е незаслужено подминавана от много хора. А, жалко...
Нататък пътя продължава към Свиленград, досами граничната бразда. След Михалич, ако не знаех че има съкровище до Щит, никога нямаше да посетим това място...
Така че , хора. Имайте нови хобита и те ще ви заведат на нови места. Ако сте хора, всичко това ще ви забавлява.
Слънцето превалява пладне, а ние вече сме над село Мезек. Странно но за посещение на крепоста вече се заплаща. Аз, пък отмъстително си поисквам билети.
„Да, разбира се, заповядайте. Приятен ден.... И на вас, да не скучаете бляблябля дръндръндрън” Европа...
За съжаление тук не откриваме съкровището. Или някой го е отмъкнал или мозъците ни маразматично мечтаят вече за баня, топла манджа и разни други цивилизационни еманации. Като Wi-fi например.
Кака се курдиса на едни трон и не ще да става дълго. Принцеса - Йоана IT
В ранния следобяд през Сива река преваляваме едно от родопските била и се пускаме към Ивайловград. До една чешма срещам хора от ... Девня. Не се оглеждам повече назад и бързаме по нашия път.
На Крумовград зареждам, вече повече бързам щото наближава привечер.
От Кърджали на юг има чисто нов удобен път за Маказа и няколко минути се чудя от къде да мина за Y, където е планирана нощувка та да се прекарам възможно минимално. Най-накрая пристигаме в някакъв хотел стърчащ странно на един хълм между обезлюдяващите се села. Обстановката вътре е суперлуксозна.
Първоначалното впечатление е леко обезобразено от липсата на вода и мирис на пушек. За щастие проблемът бързо е отстранен /и не с водоноски/ после идват нашите приятели /от Варна/ с които имам среща тук и започва едно разпускане... Йоана стига дори до басейна, за кво си носи банските от морето я. Ние подминаваме алпийската стена и се изкатерваме на втория етаж на ресторанта, където засядаме на... идете и ще видите - вкусно, не много скъпо и с персонала може да се води нормален, много харен достолук.
На другата сутрин е вече втори април, полагаемата закуска не е като в казармата /поне в която съм служил/...и кафето е без ограничение. Към осем и нещо потегляме по пътя. Пътьом за Устра се отбиваме до Белите брези, да поровим нещо из една горичка. После доволни и щастливи продължаваме надолу. Минаваме всъщност по прекия друм Ардино-Джебел. Снощи разпитах кума и рече че няма да се наложи да носим Астрата на ръце през изровения 8-мо класен път, та реших да рискувам. Пътчето си е много сносно дори. На някой места хората ни махат за поздрав... на някой места просто спирам и само дишаме дълбоко и гледаме мълчешката прясно зеленеещите се вече, окръглени склонове на Планината. Велико удоволствие изпитваме там.
Едни гробища по пътя.
Заставам на отсрещната страна. Там е живота.
Небето като от коприна
Това е моята родина.
Крепоста Устра.
Малко е пътя до село Устра и по някой време оставяме колата до гробищата там. Пътя към крепостта е познат, преди обяд е - имаме цял половин литър вода и газ нагоре...Аз вървя по-бързо, някъде на пет минути след мен подочувам как мама учи Йоана да намира удоволствие от борбата с житейските перипетии.
Над нас още заспало шуми гората. Наоколо прицвъкват птички. Храстите, тревата, летните звуци - ако и да не са още съвсем разбудени, скоро ще избухнат явно.
Всичко ... изкуствено е далеч долу.
След 35 минути позапъхтени сме горе. Чудна гледка се открива от тук. Цели и свободни 360. Съкровището е открито бързо, мисля да ходим надолу, ама мойте ме спират.
/на кр. Устра има много и в пъти по добри снимки от нашите, а и аз доволно съм я наснимал, така че сега пестя лента/
...чакай, бе чакай къде бързаш. Дай да поседим, да полежим върху топлите камъни. Да примижаме малко към слънцето. Да подишаме кислород. Да замълчим за няколко минути. Близо до стратосферата сме...
Къде да бързаме да се връщаме.
Защо?
Харно.
Близо час след това прекрасно отклонение вече се лънгъркаме по някакъв черен път необозначен на картата, но гордо зверещ се от навигацията като второстепенен. Пътя води към „Края на вселената” уж... Всъщност към един оригинален метален и висящ мост над р. Върбица. Тук оставям Астрата до една чешма и излизаме да се поразтъпчем /тенденциозно отново/.
Докато мама ни прави снимки на моста, тихичко го люлея, но не пада пущината...после отиваме на другия край. Там близо половин час се правим на разсеяни туристи. Щедро ръкомахаме и плещим глупости докато има хора наблизо, после се връщаме до колата.
Интересни са ни и местата от другата страна на реката. Автомобилния мост го намираме бързо и скоро сме на ж.п. гара Подкова. Оказва се че влизаме неволно в задънена улица и след малко обикаляне най-сетне поемаме към село.... искаме да видим един водопад наблизо. Впоследствие се оказва, че вместо един обект посещаваме три. Но странно че са обозначени под Светлен, а не над въпросното... където оставяме колата в аристократичните покрайнини и подхващаме една добре очертана пътека срещу течението на река... Заради едната уйдурма форсираме потока на няколко места.
Хората казват, тук имало ахати. Не знам, въпреки че ги заглеждам речните камъни съвсем втренчено докато накрая почти не се бухвам във водата с кофража барабар.
Вървим, вървим. Времето е прекрасно и никой няма. Някъде далече към селото, сякаш от тропиците, блеят говеда само. Внезапно виждам наблизо дърво окичено с бели парцалачета. Виждал съм такова до Инди-пасха. Изкатервам се до него, а там има и камък от който сълзи вода. Постоявам, помълчавам и слизам обратно към реката и по едни сипей надоле неволно яхвам купчина мобилни трошляци и по корем паркирам поопрашен близо до водата, без някой друг квадратен сантим кожа по ръцете.
Докато дигайки прах се возя хахахаа по .... сипея по корем, а мойте жени ме гледат бъзовно и със страхопочитание, клечайки на една скаличка досами рекичката.
После като станах и се отърсих, ме досрамя за думите които изквичах и звуците които издавах по време на воаяжа...
Скоро процеждайки се през едни тръни се оказваме малко над водопада.
След това почиваме и се радваме на гледката, звуците и чистите миризми, а жена ми щъка и по камънаците и скоро открива нещо което ни зарадва изключително много.
Лог и обртано. Надоле малко изоставам за някой снимка и не видиш ли, чувам отпреде си необичайни звуци. Някъде на сто метра по реката надолу. Ромоли варненска реч от повече от двама души. Естествено, че любопитен се понасям натам.
Момче и момиче хахаха наша възраст от Варна, обикалят нашите места. Горе долу със същата цел- развлекателно опознавене на Републиката. Че имаме и общи приятели. Че може и да отседнем в други ден на едно и също място. Може да е странно, но за мен е обичайно да срещам близки хора по пущинаците. Като слизаме пак на края на селото, гледам тяхната кола паркирана до нашата. Две коли с варненска регистрация в покрайнините на Края на вселената. Не е лошо.
После е по лежерно. Пътуване към Златоград. Отсядане там в една къща за гости. Хахахха каката разбива паролата на нетя..
Настанени сме до главния път. След малко съфирясване и миене си правим разходка из града. Има и съкровище. Градчето е чисто, спокойно поне по наш поглед.
До един от мостовете поръчваме джобове и с тях до целта. Накрая омазани с майонеза и в кетчуп и радостни седим до един паметник в сумрака. Съкровището е наше...
А, после в къщата леглата са меки, банята топла, а климатика не е много досаден.
Кирково.
Следващия ден потегляме в ранна сутрин , първо към Кирково. Търсим там една пещера, която се оказва доста поопоскана от иманяри, вътре има дори няколко пластмасови кофи. Иначе „ зори здесь тихие” , местата спокойни, хората много дружелюбни. Попадаме и на шарения ... четвъртъчен пазар в градчето. Искаме баници или мекици, уви не се предлагат.
Има купища дюнери, колани, лопати, малки пернати и мъхнати животни, китайски ширпотреб, достолук, броеници, пияни, шалвари, ножове, кърпи, терлици, бутонки-маратонки, бира, полицаи, линейка, банани, 100 децибела шум и пъплещи кибици, но баници и мекици йок, и боза също няма уви...
Около Подкова.
След кратката етно-географска разходка продължаваме отново към Подкова. Така се казва едно село, има разни природни работи които ни интересуват там затова не след дълго колата запъпля по един черен път в края на селото /ах колко ужасна грешка/ . В един момент решавам, че напред е прекалено екзотично за окачването на Астрата и давам заден ход. Уж гледам в огледалата и си въртя главата като перископ на подводница но... в края на краищата засядам успешно върху едни камънаци. Излизам да погледна какво точно ни е сполетяло и без малко не повръщам сутрешното кайве... ай сикт.. едното задно колело виси над един сериозен трап, картера е качен върху остро паве, а задницата заклещена на камък и всеки момент крехкото съоръжение ще рухне в дупката. Ирена и Йоана гледат скучаещо, бутаме, мърдаме – камъните само скърцат а автомобила не помръдва /сигурно за щастие/.Гледка от...
Елфите.
Еми тогава отивам за помощ. В центъра на селото едни господа си пият кафето, бирата, водата и тихо нещо си говорят. След няколкото жални крясъка които надавам, първо че изглеждат озадачено, после хукват 10-12 човека, хеле сме заседнали и висим в самия край на селото /то е малко/. Там оглеждат обстановката, навиват ръкави и изнасят многострадалната Астра като кутия от дупката – НА РЪЦЕ. После единя ми я извежда на шосето, и докато се чудя как да им благодаря също толкова бързо и мистериозно изчезват. Като елфи...
След малко сме долу при кръчмата, искам да почерпя. Наоколо няма никой. Дали сънувах всичко това?
После наближава обяд и се връщаме до Златоград. Там каката си прави една ограмотителна екскурзия из стария град, а ние използваме да се запознаем с капацитети-познавачи на района. На туристическите му особености вкл. И рядко и малко посещаеми места наоколо.
В Мадан.
След обяд облаците се сгъстяват, а аз вече карам към Мадан. Там за половин час изпускаме работното време на Музея на кристалите , но...
Поне се разхождаме из центъра на градчето.
Много си е харно така, по пътя. Карам колкото искам, спирам където ни е интересно.... говоря с тоз оня. Жена ми гледа благо и отблизо, почти като отпочинал човек. Йоана диша бавно и дълбоко и лицевите ѝ мускули са отпуснати. Последните три закуски от една забутана фурничка тук ни идват като жокер. Накрая замислено загризвам и книжката от мойта, докато ги дъвчем под едни дебели дървета на една самотна пейка, в центъра до реката...
самотна не защото няма хора, напротив има и майки с деца и забързани големи, тихо весели чуруликащи младежи и баби и дядовци хортуващи шумно за...
Никой не ни вижда, защото ние сме само тримата тук...
Денят превалява и продължаваме към Смилян където имаме среща с приятели. Преди Смолян ни зачатква свиреп планински порой. Малко преди стъклочистачките да издадат багажа, се навирам под козирката на някаква бензиностанция. Бензинджията се окзва фен на двигателите на нашия вид Астра. Докато напълни газ, после малко бензин говорим, говорим говорим... само дето не подскача от кеф и не се пляска по коленете. Накрая ми каза, че мотора ще издържи и една милка километри...
После слънцето се показва и продължаваме.
Вечерта при Виктор и семейство преминава много семпло и доволно приятно. Между наздравиците се уточняват някои скорошни маршрути.
На другата сутрин след като посещаваме камък с каверна и кристали вътре, се отправяме пак към Ардино, но от другата му страна.
Аз и моите искаме да стигнем до Дяволския мост, а другите ще търсят някакво тракийско светилище на един хълм в района. Последното село до което се стига е Гълъбово. Малко след като паркирам, дотърчава една жена и пита не желаем ли нещо – инфо, обяд, нощувка, блага дума, пресен вестник или топла баница.... Учтиво отказвам и после дълго се чеша по главата. Не беше комерсиално предложението, не беше и алтруизъм - нещо средно..
Надолу към моста гората е страхотна. Още не е жега, вече не е студ. Само чист въздух, горски звуци и мрънкането на щерката бродират ефира. Леко се изумява по едни баир надолу, щото после ще следва качване. До моста стигаме рекордно бързо.
Имаше и други любители, но дофтасали с щайгите си по черния път от Ардино.
Търсим кеша, но уви безрезултатно. Мястото е съкровището... след половин час тръгваме на обратно. Йоана вече не мрънка, затова пък пъпли едва едва. Не искам да карам после в тъмното, затова често я изчакваме и добавям съответстващите коментари. Това помага за малко, но после пак. Така де в Гълъбово сме към 18 часа. Нашите приятели са се върнали от тяхната точка преди половин час и ни чакат на една беседка до Вишня, да нагъваме заедно едни суджуци с хлебчета и още нещо много вкусно. После си вземаме чао и всеки откъдето е... ние в случая отпрашваме към Орехово при леля Пепа. По пътя мръква. До Рожен се появяват преспи. Цяло Пампорово пистите са бели /подозирам изкуствен сняг/. Успешно пристигаме някъде към 21.30.
Лакърдиите са сравнително кратки и се потапям под юргана в „нашата” стая под строгия взор на Калиновите предшественици /снимки от стената/.
Връщане.
На другия ден е време за отпътуване към Варна. Нищо интересно. Търговците пак са в Храма /Бачковския манастир/. Към 18 часа пътуването завършва пред блока ни. Това е.
Следва...
Коментар