Tweet
Долу-горе добре.
Толкова много впечатления имам от това ходене, че се чудя от къде да започна. Тъй, че айде отначало.
Началото беше в събота пет и нещо сутринта на гара Лакатник. Влакът замина, а аз останах сам в тъмното с голяма раница на гърба, на която подрънкваше дори пикел...
След кратък размисъл се закатерих по пътеката, към входа на Темната дупка. Имах смътни, паметови еманации къде е, а навигацията си спеше забравена в недрата на раницата. Въпреки доброто осветление, няколко пъти се запецнах по пътеката, въртях се, въртях се и накрая озадачен седнах до един камък на панорамната площадка. Ваньо не вдигаше телефона.
Седях си така под лилавеещото небе, слушах боботенето на реката долу докато моя приятел се събуди и ме ощастливи с позвъняване. После дойде до мен с мощен челник и ме отведе под земята. В сухата и топла галерия за спане. Там заварих няколко хъркащи вързопа и една тъмна фигура, която се хвърли да ме прегръща.
Стойчо… Здрасти бате.... и след поздрави и малко лакърдии разпънах чувала върху шалтето и се гмурнах в тъмнината да си доспивам. Часът беше 05.55.
След секунда-две някой деликатно ме дръпна за крака и прошепна....
- АЙДЕ СТАВАЙ БЕ .... десет и половина е.
Станах и подземния живот започна.
Следваше примъкване насам-натам на багаж, слизане до Бъбрека, снимки, запознанства и помощ като носач в заснемането на пълнометражен филм.
Входа...отвътре.
Борбата.
Интервю със стихията.
Новобранец.
Лакатник - скалите.
С две думи - извънземни удоволствия, които изпариха мълниеносно 36 часовия ми престой тук, в Темната дупка.
Сега си давам сметка по снимките, че част от заниманията ни са протекли след полунощ, но нейсе - не беше по-тъмно от навън.
На 18-ти след обяд докато другите се занимаваха с филма в една по-далечна дупка аз , Ванката и Муса примъкнахме повечето багаж от лагера до Бъбрека. Експедицията /която беше започнала доста преди да цъфна там/ бе пред своя край. Пещерняците бяха доволни, поне тия с които разговарях. Хлопнахме по две бири за довиждане и всеки пое в своята посока. Моята беше към Карлово. От вечния мрак щях да се възнеса към лъчите на Слънцето и склоновете на Балкана. Но утре.
Днес отивам да спя у едни приятели. Приятна вечер. Хубаво, че има метро. Мрън.
На другия ден 19 февруари /Благодарим Апостоле/ литнах с ранния влак към Карлово. Още не ме бяха изоставили пещерните впечатления, а бързах към билото на Балкана.
Вече имах и трима спътници. Двама човека /Васко и Дида/ и един ягдтериер /Нора/. Тагър-лангър през някакви мини, после Клисура и накрая – морен, млад ентусиаст се свлякох по стълбичките на вагона на гара Карлово в прегръдките на Жена ми /те с Владко и другата-Ирена бяха пътували от Варна предната вечер/.
Интересно за близо 25 годишното ми познанство с пътеката по Стара река нагоре, за пръв път почти не се задъхах и летях, летях... Спряхме се чак на ВЕЦ.
Там групата пощипа част от хранителните запаси по капаците на раниците и после кой със стърчащ суджук от устата, кой със сухар, кой с каквото може и намери, продължихме нагоре.
Задължителната бира на Хубавец.
Котарак. Бяха няколко.
Над Балкански рози имаше геокеш и докато другите се преобличаха , ние с Ирена го ошетохме.
In –билет за метрото в Сф, out – някаква цветна пластмасова плочка.
До х. Левски оставаха около 40 минути, но част от групата поизостана преди финалния спринт, та се наложи да слизаме с Владко да ги ръчкаме. Втория път се качих с чужда раница на гърба...
Не знам дали ми вярватe, но на хижа Левски почти нищо не се е променило за 25 години. Казвам го с много позитивно чувство, защото това почти - изключва разни приятни подробности, като нови дограми вътрешни тоалетни и баня и други приятни незабелязвани работи /като ги има/. Ама като ги няма, човек много бързо го забелязва. Атмосферата си е същата, а Васил Левски пак си гледа отгоре, напред и към нас.
Вечерта премина спокойно. Ядохме пихме и дори се веселихме тихичко. Казах им, че утре тръгваме в девет най-късно, че хубавото време си е едно а най-високата част на Балкана си е константно изненадваща, и зиме и лете.
Ставай, 8 часа е...
Осем, осем...
Преди тръгването успях да разхвърлям почти целия си багаж в столовата долу. Търсех едно тефтерче с разни ценни нещица. Когато вече го оплаках забравено на Розите, орловия поглед на Жена ми го фиксира на една от пейките под нечии смачкани панталони /които се оказаха мои също/...
Времето бе чудесно, а ние потеглихме навреме. Ние това сме – адаша, Дидка, д-Ирена, жена ми, Владо, кучката Нора и аз.
След около 40 минути излязохме над гората на х.Левски до каменното заслонче. Почивката трая има-няма 15 минути и се заизкачвахме към билото по зимната маркировка.
Раницата ми понатежаваше /прогноза 12-15 килца/, но се ходеше лесно. А и метрите към заслона Ботев с всяка крачка намаляваха... По пътеката имаше доста смръзнали червени боровинки. Фладко опита, сбърчи нос и реши, че намирисват на нещо допълнително органично. Аз имах хрема и затова ядох доста. Гледах и жена ми често се навеждаше над храстите да посяга с ръка към смръщените размекнати, но ароматни червени плодчетата...
Първопокорителите хахахахаха...:-).
Властелина на боровинките
Малко преди излизане на билната маркировка солидно починахме и изчакахме втората част от групата да се появи видимо отдолу. Напред се оформи да вървим - аз, жена ми и Владко. Васко беше останал с трите дами - д-Ирена, Дида и кучката. Разстоянието между двете „конфесии” беше около час при почти постоянна видимост. Връзка липсваше, щото РТ си стояха мирно в капака на раницата ми.
Не след дълго Жълтец остана зад гърба ни. Вече виждахме заслончето, предвидливо боядисано в свежи цветове.
Вътре не открихме никой. Беше чисто и готово за посрещане на туристи.
Ей де ги и другите с кучето.
Първо разхвърляхме кой каквито може партакеши из столовата, преобухме си мокрите гащи, после се заехме да си правим вода. За целта изровихме две дупки в снега, моята и Владковата. Свалихме горния слой и топихме от вътрешния, уж по-чист сняг. За цялата вечер стопихме около десет литра, аз си прогорих канчето, а чичо Владко и другия Васко си изхабиха почти цялата газ. Поне се оводнихме.
Вечерята беше на свещи и челници.
Към 21 часа разговорите позавехнаха и всеки си организира леговище.
Нощ...на живо всичко е много по-атрактивно.
Дупките за сняг/вода.
Напомних за утре пак тръгване в девет. След 15 минути се чух как хъркам...
Следващото утро е мрачно и малко ветровито. Ха-ха това вятър ли е, щом мога изправен да отида до външните тоалетни. Пак си пръснах всичко из столовата. Владко мърмори. Ама аз си го обичам.
В девет и малко тръгнахме към върха. Някой тайнствен се беше движил нагоре-надолу с котки. Хубавото беше мекият и кашкав сняг . И най важното – малко като количество. Горе обаче другия Васко сподели че малко преди излизането ползвал единия пикел. Обувките му се хлъзгали и трудно напредвал...
Доста преди обяд бяхме на върха. Времето продължаваше да е харно. Човека в наблюдателницата ни прие, купихме си чай.
Поседяхме, разпуснахме, някой успяха да се обадят до дома. Зае.ахме поредния геокеш щото се падаше по пътя за Тарзановата пътека, направихме си няколко снимки и тръгнахме към заслон Маринка.
От ниското се събираха облаци, вятърът съвсем слабо се усили, но ние си вървяхме със средно темпо и дишахме максимално дълбоко от ботевския въздух. Заслона „Маринка” може да спаси няколко живота. И толкова. Заслон...
Ботев вече е зад нас далече... и доскоро.
Жена ми и аз. Интимна снимка.
Поглед към Средна гора.
Малко преди хижа Тъжа навлязохме в гора. Въпреки маркировката по която се движех снега на места беше доста дълбок. На няколко пъти пропаднах до раменете, въпреки че се стараех да стъпвам по разни ниски клони и нападали пръчки. Втория път потънах мълниеносно като с асансьор в мокрия сняг. Докато летях надолу, успях тъжно да си помисля, че ако некоя остра клечка пресрещне задника или репродуктивните части...и съм дотук... Слава Богу, на баирчето пред хижата изпълзях пълноценен. След мене изпълзя изпод снега и Жена ми. После Владко засвири със свирката някъде из храсталаците. Засвири прогресивно и оптимистично. Уфффф...
Изкатерихме се на пътеката под хижата и зачакахме останалите. По едно време видях човек да излиза от драките, после кученце, после още двама.
Ееееее, айде към лещата на Чочо, бирата, мезетата, чесъна и лакърдиите...
Късно вечерта докато седяхме на масата бухнах в навигацията близкото съкровище.
На другата сутрин отидохме с Ирена, бързо го намерихме, логнахме се, че и пътуваща бубулечка добихме от там. Тръгнала от Занзибар и стигнала до хижа тъжа. Това нещенце е дошло от далече и за далече пътува. Ся мислим къде да го изстреляме по света.
Тръгването към хижа Мазалат се осъществи по традиция около в 9 АМ. Владко преди това замина към Априлци и групата намаля.
В гората над Милиционерската база.
Малко преди Росоватец леко по-силно и бръснещо завя.
Но по сравнение с предното ни идване от към изток, сега си беше направо щил... Духаше в началото леко, после гадновато, но нито....
-очилата ми хвърчаха от носа, нито сополите...
-нито качулката от главата,
-нито пълничкия Жоро Ботев /той сега не беше и с нас де/ пълзеше едвам-едвам срещу бурята,
-нито ако се обърна срещу вятъра в дробовете ми влизаше кубици циментиран леден въздух,
-нито Жена ми прелиташе наоколо с вкаменена физиономия и развяти – раница, ръкавици, влажни кърпички и яке ... яхнала щеките / понеже тогава нямаше щеки/.
Тотален кеф. Дори спряхме при един кол да ядем. За Росоватец това си е райско време.
Малко по надолу от върха в посока Мазалат има една пряспа. Сигурно ще стопи чак при второ пришествие. Измъкнах пикела и го дадох на Васко да си осигурява мадамите. Моята Жена беше вече доста напред.
Василчо повече се забавляваше и докато уж дебнеше д-Ирена да не падне, взе че сам падна /май нарочно/.
Бая зор му отне да стигне края на стръмната преспа, което обезмисли всякакви осигурителни щения...
Надолу пътеката продължаваше през „Пеещите скали”.
Нямахме вече никакви проблеми с изключение на д-Ирена, която се оказа, има особено отношение към високото. Въпреки това со кротце, со благо тя премина първия участък успешно. После за благодарност набутах всички в едни клекове със сняг до уши...Слънцето клонеше към заник затова изпратих моята Ирена да бърза към хижата.
А Васко се зае постепенното предвижване на д-И към по низки денивилации. Аз щъках нагоре надолу по пътеката. От време на време с раницата на д-И, от време навреме със съвети...после неусетно започна да мръква, също и да изпълзява мъгла от деретата. Накрая заразях всички /беше малко преди гората над хижата/, връчих едната радиостанция на Василчо и оттърчах при жена ми долу. Там си хвърлих багажа и влязох в радиоефира. Нашите хора се движеха добре, тъкмо влизаха в гората. Вече беше тъмно като в рог, ама те си имаха осветление. Освен това ягдтериера Нора ми хванал следата и в момента в който се готвех да ходя да ги посрещам, хората се разкрещяха радостно някъде до хижата. После...
Няма такъв кеф.
Поръчахме си постен боб. Аз го развалих с нарязана на кубчета сланина, скилидки адски чесън и парченца отровен червен пипер. Другите завидяха и направиха същото.
Спахме като къпани.
На другия ден започна тъжния път към дома. На мен, честно не ми стигна седмица в Планината /и под нея/. Следващия път повече.
Надолу по пътя Ирена си изхвърли верните обувки, както обеща в началото, в кофата за боклук на хижа Хлебна. Беше ги взела да ги доразкапе и да ги предаде на сметищно погребение. Преди това хапнахме по нещо на хижа Партизанска песен. Част от жените, не само хапнаха, ами и то дори ядоха доста...
В късния след обяд хванахме влака от Габрово за Царева ливада. От там директно за Варна.
Поздрави. Споко, пролетта идва.
Жена ми се казва Ирена, а д-Ирена е другата Ирена от групата..Двама Васковци, две Ирени, Владо, Дидка и ягдтериер Нора бяхме.
Толкова много впечатления имам от това ходене, че се чудя от къде да започна. Тъй, че айде отначало.
Началото беше в събота пет и нещо сутринта на гара Лакатник. Влакът замина, а аз останах сам в тъмното с голяма раница на гърба, на която подрънкваше дори пикел...
След кратък размисъл се закатерих по пътеката, към входа на Темната дупка. Имах смътни, паметови еманации къде е, а навигацията си спеше забравена в недрата на раницата. Въпреки доброто осветление, няколко пъти се запецнах по пътеката, въртях се, въртях се и накрая озадачен седнах до един камък на панорамната площадка. Ваньо не вдигаше телефона.
Седях си така под лилавеещото небе, слушах боботенето на реката долу докато моя приятел се събуди и ме ощастливи с позвъняване. После дойде до мен с мощен челник и ме отведе под земята. В сухата и топла галерия за спане. Там заварих няколко хъркащи вързопа и една тъмна фигура, която се хвърли да ме прегръща.
Стойчо… Здрасти бате.... и след поздрави и малко лакърдии разпънах чувала върху шалтето и се гмурнах в тъмнината да си доспивам. Часът беше 05.55.
След секунда-две някой деликатно ме дръпна за крака и прошепна....
- АЙДЕ СТАВАЙ БЕ .... десет и половина е.
Станах и подземния живот започна.
Следваше примъкване насам-натам на багаж, слизане до Бъбрека, снимки, запознанства и помощ като носач в заснемането на пълнометражен филм.
Входа...отвътре.
Борбата.
Интервю със стихията.
Новобранец.
Лакатник - скалите.
С две думи - извънземни удоволствия, които изпариха мълниеносно 36 часовия ми престой тук, в Темната дупка.
Сега си давам сметка по снимките, че част от заниманията ни са протекли след полунощ, но нейсе - не беше по-тъмно от навън.
На 18-ти след обяд докато другите се занимаваха с филма в една по-далечна дупка аз , Ванката и Муса примъкнахме повечето багаж от лагера до Бъбрека. Експедицията /която беше започнала доста преди да цъфна там/ бе пред своя край. Пещерняците бяха доволни, поне тия с които разговарях. Хлопнахме по две бири за довиждане и всеки пое в своята посока. Моята беше към Карлово. От вечния мрак щях да се възнеса към лъчите на Слънцето и склоновете на Балкана. Но утре.
Днес отивам да спя у едни приятели. Приятна вечер. Хубаво, че има метро. Мрън.
На другия ден 19 февруари /Благодарим Апостоле/ литнах с ранния влак към Карлово. Още не ме бяха изоставили пещерните впечатления, а бързах към билото на Балкана.
Вече имах и трима спътници. Двама човека /Васко и Дида/ и един ягдтериер /Нора/. Тагър-лангър през някакви мини, после Клисура и накрая – морен, млад ентусиаст се свлякох по стълбичките на вагона на гара Карлово в прегръдките на Жена ми /те с Владко и другата-Ирена бяха пътували от Варна предната вечер/.
Интересно за близо 25 годишното ми познанство с пътеката по Стара река нагоре, за пръв път почти не се задъхах и летях, летях... Спряхме се чак на ВЕЦ.
Там групата пощипа част от хранителните запаси по капаците на раниците и после кой със стърчащ суджук от устата, кой със сухар, кой с каквото може и намери, продължихме нагоре.
Задължителната бира на Хубавец.
Котарак. Бяха няколко.
Над Балкански рози имаше геокеш и докато другите се преобличаха , ние с Ирена го ошетохме.
In –билет за метрото в Сф, out – някаква цветна пластмасова плочка.
До х. Левски оставаха около 40 минути, но част от групата поизостана преди финалния спринт, та се наложи да слизаме с Владко да ги ръчкаме. Втория път се качих с чужда раница на гърба...
Не знам дали ми вярватe, но на хижа Левски почти нищо не се е променило за 25 години. Казвам го с много позитивно чувство, защото това почти - изключва разни приятни подробности, като нови дограми вътрешни тоалетни и баня и други приятни незабелязвани работи /като ги има/. Ама като ги няма, човек много бързо го забелязва. Атмосферата си е същата, а Васил Левски пак си гледа отгоре, напред и към нас.
Вечерта премина спокойно. Ядохме пихме и дори се веселихме тихичко. Казах им, че утре тръгваме в девет най-късно, че хубавото време си е едно а най-високата част на Балкана си е константно изненадваща, и зиме и лете.
Ставай, 8 часа е...
Осем, осем...
Преди тръгването успях да разхвърлям почти целия си багаж в столовата долу. Търсех едно тефтерче с разни ценни нещица. Когато вече го оплаках забравено на Розите, орловия поглед на Жена ми го фиксира на една от пейките под нечии смачкани панталони /които се оказаха мои също/...
Времето бе чудесно, а ние потеглихме навреме. Ние това сме – адаша, Дидка, д-Ирена, жена ми, Владо, кучката Нора и аз.
След около 40 минути излязохме над гората на х.Левски до каменното заслонче. Почивката трая има-няма 15 минути и се заизкачвахме към билото по зимната маркировка.
Раницата ми понатежаваше /прогноза 12-15 килца/, но се ходеше лесно. А и метрите към заслона Ботев с всяка крачка намаляваха... По пътеката имаше доста смръзнали червени боровинки. Фладко опита, сбърчи нос и реши, че намирисват на нещо допълнително органично. Аз имах хрема и затова ядох доста. Гледах и жена ми често се навеждаше над храстите да посяга с ръка към смръщените размекнати, но ароматни червени плодчетата...
Първопокорителите хахахахаха...:-).
Властелина на боровинките
Малко преди излизане на билната маркировка солидно починахме и изчакахме втората част от групата да се появи видимо отдолу. Напред се оформи да вървим - аз, жена ми и Владко. Васко беше останал с трите дами - д-Ирена, Дида и кучката. Разстоянието между двете „конфесии” беше около час при почти постоянна видимост. Връзка липсваше, щото РТ си стояха мирно в капака на раницата ми.
Не след дълго Жълтец остана зад гърба ни. Вече виждахме заслончето, предвидливо боядисано в свежи цветове.
Вътре не открихме никой. Беше чисто и готово за посрещане на туристи.
Ей де ги и другите с кучето.
Първо разхвърляхме кой каквито може партакеши из столовата, преобухме си мокрите гащи, после се заехме да си правим вода. За целта изровихме две дупки в снега, моята и Владковата. Свалихме горния слой и топихме от вътрешния, уж по-чист сняг. За цялата вечер стопихме около десет литра, аз си прогорих канчето, а чичо Владко и другия Васко си изхабиха почти цялата газ. Поне се оводнихме.
Вечерята беше на свещи и челници.
Към 21 часа разговорите позавехнаха и всеки си организира леговище.
Нощ...на живо всичко е много по-атрактивно.
Дупките за сняг/вода.
Напомних за утре пак тръгване в девет. След 15 минути се чух как хъркам...
Следващото утро е мрачно и малко ветровито. Ха-ха това вятър ли е, щом мога изправен да отида до външните тоалетни. Пак си пръснах всичко из столовата. Владко мърмори. Ама аз си го обичам.
В девет и малко тръгнахме към върха. Някой тайнствен се беше движил нагоре-надолу с котки. Хубавото беше мекият и кашкав сняг . И най важното – малко като количество. Горе обаче другия Васко сподели че малко преди излизането ползвал единия пикел. Обувките му се хлъзгали и трудно напредвал...
Доста преди обяд бяхме на върха. Времето продължаваше да е харно. Човека в наблюдателницата ни прие, купихме си чай.
Поседяхме, разпуснахме, някой успяха да се обадят до дома. Зае.ахме поредния геокеш щото се падаше по пътя за Тарзановата пътека, направихме си няколко снимки и тръгнахме към заслон Маринка.
От ниското се събираха облаци, вятърът съвсем слабо се усили, но ние си вървяхме със средно темпо и дишахме максимално дълбоко от ботевския въздух. Заслона „Маринка” може да спаси няколко живота. И толкова. Заслон...
Ботев вече е зад нас далече... и доскоро.
Жена ми и аз. Интимна снимка.
Поглед към Средна гора.
Малко преди хижа Тъжа навлязохме в гора. Въпреки маркировката по която се движех снега на места беше доста дълбок. На няколко пъти пропаднах до раменете, въпреки че се стараех да стъпвам по разни ниски клони и нападали пръчки. Втория път потънах мълниеносно като с асансьор в мокрия сняг. Докато летях надолу, успях тъжно да си помисля, че ако некоя остра клечка пресрещне задника или репродуктивните части...и съм дотук... Слава Богу, на баирчето пред хижата изпълзях пълноценен. След мене изпълзя изпод снега и Жена ми. После Владко засвири със свирката някъде из храсталаците. Засвири прогресивно и оптимистично. Уфффф...
Изкатерихме се на пътеката под хижата и зачакахме останалите. По едно време видях човек да излиза от драките, после кученце, после още двама.
Ееееее, айде към лещата на Чочо, бирата, мезетата, чесъна и лакърдиите...
Късно вечерта докато седяхме на масата бухнах в навигацията близкото съкровище.
На другата сутрин отидохме с Ирена, бързо го намерихме, логнахме се, че и пътуваща бубулечка добихме от там. Тръгнала от Занзибар и стигнала до хижа тъжа. Това нещенце е дошло от далече и за далече пътува. Ся мислим къде да го изстреляме по света.
Тръгването към хижа Мазалат се осъществи по традиция около в 9 АМ. Владко преди това замина към Априлци и групата намаля.
В гората над Милиционерската база.
Малко преди Росоватец леко по-силно и бръснещо завя.
Но по сравнение с предното ни идване от към изток, сега си беше направо щил... Духаше в началото леко, после гадновато, но нито....
-очилата ми хвърчаха от носа, нито сополите...
-нито качулката от главата,
-нито пълничкия Жоро Ботев /той сега не беше и с нас де/ пълзеше едвам-едвам срещу бурята,
-нито ако се обърна срещу вятъра в дробовете ми влизаше кубици циментиран леден въздух,
-нито Жена ми прелиташе наоколо с вкаменена физиономия и развяти – раница, ръкавици, влажни кърпички и яке ... яхнала щеките / понеже тогава нямаше щеки/.
Тотален кеф. Дори спряхме при един кол да ядем. За Росоватец това си е райско време.
Малко по надолу от върха в посока Мазалат има една пряспа. Сигурно ще стопи чак при второ пришествие. Измъкнах пикела и го дадох на Васко да си осигурява мадамите. Моята Жена беше вече доста напред.
Василчо повече се забавляваше и докато уж дебнеше д-Ирена да не падне, взе че сам падна /май нарочно/.
Бая зор му отне да стигне края на стръмната преспа, което обезмисли всякакви осигурителни щения...
Надолу пътеката продължаваше през „Пеещите скали”.
Нямахме вече никакви проблеми с изключение на д-Ирена, която се оказа, има особено отношение към високото. Въпреки това со кротце, со благо тя премина първия участък успешно. После за благодарност набутах всички в едни клекове със сняг до уши...Слънцето клонеше към заник затова изпратих моята Ирена да бърза към хижата.
А Васко се зае постепенното предвижване на д-И към по низки денивилации. Аз щъках нагоре надолу по пътеката. От време на време с раницата на д-И, от време навреме със съвети...после неусетно започна да мръква, също и да изпълзява мъгла от деретата. Накрая заразях всички /беше малко преди гората над хижата/, връчих едната радиостанция на Василчо и оттърчах при жена ми долу. Там си хвърлих багажа и влязох в радиоефира. Нашите хора се движеха добре, тъкмо влизаха в гората. Вече беше тъмно като в рог, ама те си имаха осветление. Освен това ягдтериера Нора ми хванал следата и в момента в който се готвех да ходя да ги посрещам, хората се разкрещяха радостно някъде до хижата. После...
Няма такъв кеф.
Поръчахме си постен боб. Аз го развалих с нарязана на кубчета сланина, скилидки адски чесън и парченца отровен червен пипер. Другите завидяха и направиха същото.
Спахме като къпани.
На другия ден започна тъжния път към дома. На мен, честно не ми стигна седмица в Планината /и под нея/. Следващия път повече.
Надолу по пътя Ирена си изхвърли верните обувки, както обеща в началото, в кофата за боклук на хижа Хлебна. Беше ги взела да ги доразкапе и да ги предаде на сметищно погребение. Преди това хапнахме по нещо на хижа Партизанска песен. Част от жените, не само хапнаха, ами и то дори ядоха доста...
В късния след обяд хванахме влака от Габрово за Царева ливада. От там директно за Варна.
Поздрави. Споко, пролетта идва.
Жена ми се казва Ирена, а д-Ирена е другата Ирена от групата..Двама Васковци, две Ирени, Владо, Дидка и ягдтериер Нора бяхме.
))
Коментар