Tweet
Средна гора. Някъде в средата на есента - 2013.
На среща с бушкрафтърите над с. Мътеница и по-нататък и нагоре из Планината.
Влака за Пловдив няма спални места. Много сме се разглезили. Пътуваме в първа класа – общ вагон, преграден прозрачни сепаренца. Чисто, мирише на хубаво. Цяла нощ из коридора щъкат травестити и откровенни гейове предимно от ... балкани-латино вид и чуруликат нещо с ангелски гласчета – помежду си и по смартфони с различна дебелина и преобладаващо портокалови дизайни на панелите /щом и това съм забелязал, значи са били много и на близко/...
Прекачването във Филиповци става мълниеносно, във втория влак сексуални инвалиди няма, но затова пък и интериора на вагона е доволно поизмачкан и изчукан.
След още едно прекачване в някаква Нова махала най-сетне към осем заранта се озоваваме в Меката на Българските Санаториално-Сексуални приключения – Хисаря /тука май е творил някога и хисарския така наречен поп/. „Творил” , де...
На гарата имаме среща с бате Слави и бъдещия медицински доцент Дипчиков /Ице да не ни забравиш кат те хабилитират брато
/....
Докато ги чакаме, се залъгваме с гумени баници с дъх на кафе и двойни кафета с дъх на престояла баница. Аз после спокойно и под контрол посещавам гаровия кенеф и шепата вода която си хвърлям в лицето от мивката там, погребат окончателно спомена от нашенската еманация на лаваца и хисарска гарова баница.
...и още изчагъркват обещаващия да е прекрасен топъл, есенен ден от лоното на жепейската НИ нощ.
После другарите най-сетне пристигат, и с колата на СлаФчо се залумбуркваме към Мътеница.
Край селото нарамваме багажите, запознаме се с изникналия от нищото Кочевой и запалваме крачоли по обещания едночасов преход към Лагера.
Кочевой си върви момчето, и дори факта, че е без раница, не го възпира особено.
Гласовете на Ирена и другите двама постепенно заглъхват отзад в южния плен на повяхваща млада дъбрава.
Ето го и Лагера.
Здрасти, здравейте, разтоварване и разпъване на палатка. След туй другите отиват да копаят чешма, а аз по съвет на домакина оставам да разчленяваме днешната вечеря.
Ножа на Glock се представя повече от добре, сам реже овцата, докато главата Й ни гледа от един клон горе, когато денят преполовява живота си, а жена ми наобикаля една голяма дамаджана с вино.
снимка Окдалф
После камарадите се връщат, изкаляни дори щастливи, пълним огромна тенджера - тип казан с вода, поставяме тялото на добичето под формата на апетитни мазни късове амфитеатрално вътре /Кочевой измъдри от някъде и подправки/ залепяме капака с брашнян маджун и ... зачакахме да стане готова тая храна на боговете.
Постепенно се мръква, огънят се разгаря. Из храстите защъкват и светулките на челниците.
Тежка е короната сестро...
Апропо...изпробвахме на АнДжей Циклопа – бе то се виждало нощем всичко /като след три водки/ бре...
Лакърдии, лакърдии, планове. Някой мълчат повече, други обратното. Някъде вие чакалче. Малко духа, хладно е, но не неприятно. Искрите бързат към по-големите си сестри – звездите.
Хора край огъня нощем в планината. Щастливи.
Не помня кога легнахме да спим.
Идеята на Ирена да сглобим двата летни чувала в един проработи. Сутринта наоколо има доста скреж, докато в утробата на палатката си беше топло и уютно.
Има една картина – "Трима ловци се надлъгват". Това заварвам край огъня сутринта /Жена ми беше станала по-рано/.
След бързо кафе, свиваме нашия излишен багаж и го нахвърляме върху каруцата дето ще сваля общите партакеши обратно до селото /хвала на кончето/.
Кочевой ни дава доста смислени инструкции /багодаря приятелче/ и след обща снимка с другарите забързваме нагоре.
Последно от лагера.
Там са пътчета, и пътченца / към билото на Средна гора/ някой стръмни, други не.
По-нагоре плетеницата им из гората започва да става изнервяща и включвам навигацията.
Има доста дърварски трасета, видът им явно постоянно се мени, а освен това из гъсталаците чат-пат се чуват бензиновите сърца как туптят хахахаха.... я на кросак, я на АТВ. Така че по-насетне напредваме малко скришом и внимателно като югославски партизани.
С набиране на височина /неголяма - Средна гора не е жестоко начупена, а по скоро по женски нежна планина/ околните звуци потъват из разните хоризонти и само звука от разораваните жълти листа по пътеката шътка из под обувките. Повече мълчим.
За около два часа и половина след старта стигнаме до хижата Фенера. На масата отвън има хора, а наоколо подпрени тук и там кросови мотори. Хората са мъже, пият повече вода и някоя бира. Говорят тихо и измъчено, очите на повечето са зачервени.
Ударяме и ние общо три бири, мълчаливо като на панихида без да се чукаме,
снимам една стилизирана карта на околноста и „яхаме самарите” /това е израз от единствения ми Ком-Емине/. Денят започва леко и постепенно да изгасва, затова бързаме все повече.
След Алексица в така наречената „Долина на смъртта” дори започвам да виждам лилави кръгове да бликат из полумрака. Този път обаче краката ми са наред, няма пришки, кожата на стъпалата е още девствена, а обувките супер удобни и рязкото слизане го подминавам /не обичам надолу да ходя/ оптимално и дори оставам полудоволен от бързия му край.
Скоро пред нас изникват самолета и хижа Чивира. Предния път - една есен преди няколко години, бяхме намерили тук подслон за никакви пари и много приятно отношение от хората които играеха хижари там. Сега е пусто. Абсолютно нищо. Никакъв звук. Само каменния мастодонт на хижата и разпадащите се бунгала.
И самолета, сякаш кацнал на земята ...след последния ден.
Имаме среща с нашия поп на х. Средногорец.
Стана тъмно, а аз избирам една пряка пътека през гората. Стандартната маркирана . Там се налага да извадя осветлението.
После включвам пак навигацията.
Ирена отказва да си свети, крета отзад и тихичко ме кълне, дето ще си трошим краката през деретата /спестихме реално 0.5 км. от разстоянието по коларския път по трасето Чивира-Средногорец/. А, като ходово време май нищо не спестихме...
Вървим в тъмното, а по пътеката наблизо встрани и надолу ромоли река, разни остри счупени клони се протягат от черния пущинак и се опитват да ни прободат месата...
После като взе да застудява и да пада мъгла някъде близо забива камбана.
А, ето го пак и черния път.
Какви са тези светлинки из гората. Хахахаха това е хижата. „Средногорец”
Попа се притеснил и ударил сигналната камбана. Към 19 часа сме на място.
Хижата е празна и чиста. Има си хас - неделя вечер. Без мъгъли. Само хижарите и ние с попа. С отчето се виждаме рядко, но винаги имаме какво да си кажем. Благодаря приятелю.
Последва вечер – съдаржателна като предните. Освен приятните разговори има и шкембе-чорба, бири, салати и дори ракия.
Другият ден е за почивка тук. Тя преминава - първо в разходки до връх Шилигарка при време - топло, панорами - ясни и далечни.
Три сестри.
После се връщаме на хижата, дето заснех застреляния скоро вълк /местните мразят вълците доста/ и качваме вр. Мали Богдан. Времето продължава да е с нас.
На върха.
Шумата е мека за вървене, а разговорите бавни и съдържателни.
Гъби. Май големички кладници.
Късния следобяд преди мръкване , продължава в словесни контакти в столовата на хижата, с част от местното население /качили се дядовци от околните села разговарящи за собствено разтушаване и достолук с всеки желаещ на хижата/.
На друтага сутрин попа тръгва рано. Оправда се с бавното си придвижване. Ние мързелуваме аж до 08.10 сутринта, а отлепяме към 08.30. Маршрута е към връх Богдан и после Копривщица. След Шилигарката мъглата съвсем се сбозява и включвам навигацията. Черните пътчета из плешивото било сновят насам и натам и не страха да се загубим смъртоносно, ами нашият приятел да не ни чака много време на мястото на бившата хижа Богдан ме накарват да го направя. С кибер помощник е лесно, скоро сме на върха.
От там надолу е лесно. Попа чака до един стълб покрай развалините на хижа Богдан, мястото му го предполагам... Намириме се с крясъци понеже мъглата още е плътна.
Изпиваме половината вода на човека и продължяваме към цивилизацията. Сивата пелена после се вдига и остътъка към Копривщица е много приятен.
Покрай един краварник, отчето вади шишането и показва нагледно как се гонят отвързани кучета. Дава ми и три фишека да гръмна. Халостни и в стратосферата, понеже този път няма жива душа наоколо.
В Копривщица пристигнаме към 13 часа следобяд. Има време за ичкии и хапване преди автобуса за Со.
После връщане по обичайния път към Варна.
Това е.
На среща с бушкрафтърите над с. Мътеница и по-нататък и нагоре из Планината.
Влака за Пловдив няма спални места. Много сме се разглезили. Пътуваме в първа класа – общ вагон, преграден прозрачни сепаренца. Чисто, мирише на хубаво. Цяла нощ из коридора щъкат травестити и откровенни гейове предимно от ... балкани-латино вид и чуруликат нещо с ангелски гласчета – помежду си и по смартфони с различна дебелина и преобладаващо портокалови дизайни на панелите /щом и това съм забелязал, значи са били много и на близко/...
Прекачването във Филиповци става мълниеносно, във втория влак сексуални инвалиди няма, но затова пък и интериора на вагона е доволно поизмачкан и изчукан.
След още едно прекачване в някаква Нова махала най-сетне към осем заранта се озоваваме в Меката на Българските Санаториално-Сексуални приключения – Хисаря /тука май е творил някога и хисарския така наречен поп/. „Творил” , де...
На гарата имаме среща с бате Слави и бъдещия медицински доцент Дипчиков /Ице да не ни забравиш кат те хабилитират брато
/.... Докато ги чакаме, се залъгваме с гумени баници с дъх на кафе и двойни кафета с дъх на престояла баница. Аз после спокойно и под контрол посещавам гаровия кенеф и шепата вода която си хвърлям в лицето от мивката там, погребат окончателно спомена от нашенската еманация на лаваца и хисарска гарова баница.
...и още изчагъркват обещаващия да е прекрасен топъл, есенен ден от лоното на жепейската НИ нощ.
После другарите най-сетне пристигат, и с колата на СлаФчо се залумбуркваме към Мътеница.
Край селото нарамваме багажите, запознаме се с изникналия от нищото Кочевой и запалваме крачоли по обещания едночасов преход към Лагера.
Кочевой си върви момчето, и дори факта, че е без раница, не го възпира особено.
Гласовете на Ирена и другите двама постепенно заглъхват отзад в южния плен на повяхваща млада дъбрава.
Ето го и Лагера.
Здрасти, здравейте, разтоварване и разпъване на палатка. След туй другите отиват да копаят чешма, а аз по съвет на домакина оставам да разчленяваме днешната вечеря.
Ножа на Glock се представя повече от добре, сам реже овцата, докато главата Й ни гледа от един клон горе, когато денят преполовява живота си, а жена ми наобикаля една голяма дамаджана с вино.
снимка Окдалф
После камарадите се връщат, изкаляни дори щастливи, пълним огромна тенджера - тип казан с вода, поставяме тялото на добичето под формата на апетитни мазни късове амфитеатрално вътре /Кочевой измъдри от някъде и подправки/ залепяме капака с брашнян маджун и ... зачакахме да стане готова тая храна на боговете.
Постепенно се мръква, огънят се разгаря. Из храстите защъкват и светулките на челниците.
Тежка е короната сестро...
Апропо...изпробвахме на АнДжей Циклопа – бе то се виждало нощем всичко /като след три водки/ бре...
Лакърдии, лакърдии, планове. Някой мълчат повече, други обратното. Някъде вие чакалче. Малко духа, хладно е, но не неприятно. Искрите бързат към по-големите си сестри – звездите.
Хора край огъня нощем в планината. Щастливи.
Не помня кога легнахме да спим.
Идеята на Ирена да сглобим двата летни чувала в един проработи. Сутринта наоколо има доста скреж, докато в утробата на палатката си беше топло и уютно.
Има една картина – "Трима ловци се надлъгват". Това заварвам край огъня сутринта /Жена ми беше станала по-рано/.
След бързо кафе, свиваме нашия излишен багаж и го нахвърляме върху каруцата дето ще сваля общите партакеши обратно до селото /хвала на кончето/.
Кочевой ни дава доста смислени инструкции /багодаря приятелче/ и след обща снимка с другарите забързваме нагоре.
Последно от лагера.
Там са пътчета, и пътченца / към билото на Средна гора/ някой стръмни, други не.
По-нагоре плетеницата им из гората започва да става изнервяща и включвам навигацията.
Има доста дърварски трасета, видът им явно постоянно се мени, а освен това из гъсталаците чат-пат се чуват бензиновите сърца как туптят хахахаха.... я на кросак, я на АТВ. Така че по-насетне напредваме малко скришом и внимателно като югославски партизани.
С набиране на височина /неголяма - Средна гора не е жестоко начупена, а по скоро по женски нежна планина/ околните звуци потъват из разните хоризонти и само звука от разораваните жълти листа по пътеката шътка из под обувките. Повече мълчим.
За около два часа и половина след старта стигнаме до хижата Фенера. На масата отвън има хора, а наоколо подпрени тук и там кросови мотори. Хората са мъже, пият повече вода и някоя бира. Говорят тихо и измъчено, очите на повечето са зачервени.
Ударяме и ние общо три бири, мълчаливо като на панихида без да се чукаме,
снимам една стилизирана карта на околноста и „яхаме самарите” /това е израз от единствения ми Ком-Емине/. Денят започва леко и постепенно да изгасва, затова бързаме все повече.
След Алексица в така наречената „Долина на смъртта” дори започвам да виждам лилави кръгове да бликат из полумрака. Този път обаче краката ми са наред, няма пришки, кожата на стъпалата е още девствена, а обувките супер удобни и рязкото слизане го подминавам /не обичам надолу да ходя/ оптимално и дори оставам полудоволен от бързия му край.
Скоро пред нас изникват самолета и хижа Чивира. Предния път - една есен преди няколко години, бяхме намерили тук подслон за никакви пари и много приятно отношение от хората които играеха хижари там. Сега е пусто. Абсолютно нищо. Никакъв звук. Само каменния мастодонт на хижата и разпадащите се бунгала.
И самолета, сякаш кацнал на земята ...след последния ден.
Имаме среща с нашия поп на х. Средногорец.
Стана тъмно, а аз избирам една пряка пътека през гората. Стандартната маркирана . Там се налага да извадя осветлението.
После включвам пак навигацията.
Ирена отказва да си свети, крета отзад и тихичко ме кълне, дето ще си трошим краката през деретата /спестихме реално 0.5 км. от разстоянието по коларския път по трасето Чивира-Средногорец/. А, като ходово време май нищо не спестихме...
Вървим в тъмното, а по пътеката наблизо встрани и надолу ромоли река, разни остри счупени клони се протягат от черния пущинак и се опитват да ни прободат месата...
После като взе да застудява и да пада мъгла някъде близо забива камбана.
А, ето го пак и черния път.
Какви са тези светлинки из гората. Хахахаха това е хижата. „Средногорец”
Попа се притеснил и ударил сигналната камбана. Към 19 часа сме на място.
Хижата е празна и чиста. Има си хас - неделя вечер. Без мъгъли. Само хижарите и ние с попа. С отчето се виждаме рядко, но винаги имаме какво да си кажем. Благодаря приятелю.
Последва вечер – съдаржателна като предните. Освен приятните разговори има и шкембе-чорба, бири, салати и дори ракия.
Другият ден е за почивка тук. Тя преминава - първо в разходки до връх Шилигарка при време - топло, панорами - ясни и далечни.
Три сестри.
После се връщаме на хижата, дето заснех застреляния скоро вълк /местните мразят вълците доста/ и качваме вр. Мали Богдан. Времето продължава да е с нас.
На върха.
Шумата е мека за вървене, а разговорите бавни и съдържателни.
Гъби. Май големички кладници.
Късния следобяд преди мръкване , продължава в словесни контакти в столовата на хижата, с част от местното население /качили се дядовци от околните села разговарящи за собствено разтушаване и достолук с всеки желаещ на хижата/.
На друтага сутрин попа тръгва рано. Оправда се с бавното си придвижване. Ние мързелуваме аж до 08.10 сутринта, а отлепяме към 08.30. Маршрута е към връх Богдан и после Копривщица. След Шилигарката мъглата съвсем се сбозява и включвам навигацията. Черните пътчета из плешивото било сновят насам и натам и не страха да се загубим смъртоносно, ами нашият приятел да не ни чака много време на мястото на бившата хижа Богдан ме накарват да го направя. С кибер помощник е лесно, скоро сме на върха.
От там надолу е лесно. Попа чака до един стълб покрай развалините на хижа Богдан, мястото му го предполагам... Намириме се с крясъци понеже мъглата още е плътна.
Изпиваме половината вода на човека и продължяваме към цивилизацията. Сивата пелена после се вдига и остътъка към Копривщица е много приятен.
Покрай един краварник, отчето вади шишането
и показва нагледно как се гонят отвързани кучета. Дава ми и три фишека да гръмна. Халостни и в стратосферата, понеже този път няма жива душа наоколо.В Копривщица пристигнаме към 13 часа следобяд. Има време за ичкии и хапване преди автобуса за Со.
После връщане по обичайния път към Варна.
Това е.
Коментар