Tweet
За незапознатите-теснолинейката Септември-Добринище е единствената действаща влакова линия с рамер 760 мм. или по-нормално казано-влак с още по-тесни и от трамвай линии.
Като дете бях редовен пътник в теснолинейката. Летните си ваканции прекарвах при баба и дядо в с. Ветрен дол, в двора имаше няколко смокинови дръвчета, а търсенето на смокини беше голямо сред курортистите във Велинград. Като че беше вчера си спомням хладните сутрини в които с баба ми и няколко кошници се качвахме на влакчето от гара Варвара и час и половина пъплехме по завоите към курорта.
30 години по-късно реших отново да изпитам това чувство, така че...
Пристигнахме в град Септември час и половина преди заминаването. Паркирахме под една дебела сянка и заминахме към центъра на градчето да търсим кафе.
Оказа се празник на града. Сцената на централния площад беше готова, а навсякъде имаше разлепени плакати на чалга певица. Радвам се че нямаше да бъдем част от това празненство.
Както и да е-пихме сутрешното си кафе и се запътихме към гарата.
Като стъпих на перона се оказа че се връщам тридесет години назад. Пейки, гише за билети, табло-разписание на влаковете със закачащи се буквички. Ако някой пита къде са отишли парите, че БДЖ фалира-не се безпокойте. Не е в обновяване на гарите.
Следвахме указанията и изведнъж се отзовахме пред влакче-играчка. Поне тридесет години не бях виждал теснолинейка отблизо и ми стана доста смешно. Истински вагони, но мънички. Цвят-военно зелено. Очукани, но със сменена дограма. Да, дограма-дървена. Едно време си спомням как прозорците се отваряха и разни глави се охлаждаха. Сега заради опасността някоя глава да бъде отнесена от клон или железопътен знак, прозорчето се отваря само десетина сантиметра. Никакъв шанс да си покажеш която и да е част от тялото.
Докато закачаха локомотива се загледах в „екипажа”. Машинист, кондукторка и началник влак. Не зная колко са им заплатите и колко нафта харчи локомотива-но при двадесетина пътници дали по 3 лева за билет, не ми се вярва да се избиват и 1/100 от разходите. Както и да е-важното е атракцията да съществува.
Влакът най-после тръгна. Бавничко излезе от гарата и с не повече от 30-40 км/ч премина през нивите на град Септември. Освен да се наслаждавам на тракането на колелата и гледката през прозореца, един разговор привлече вниманието ми. В съседното „купе” се бяха настанили трима души-кондукторката, началник влака и един цивилен господин, който също се оказа някакъв началник-влак, но не на смяна в момента. Разговорът им се въртеше главно около брането на гроздето, дали ще стане виното тази година и как са се напили снощи. По едно време „цивилния” се плесна по челото и извади телефона от джоба. Кондукторката и началник влака станаха да проверяват билети, а разговорът който проведе „нашия човек” може да го опише единствено Чандлър. Аз ще се опитам горе-долу да го пресъздам, но пак казвам-много съм далеч от оригинала който чух.
-Алоуууу, Али...чуваш ли ме бе, Али...аз съм бе, Боровинката. Боровинката началник влака те безпокои. Как си бе, гроздето обрахте ли...аааа? Виж ся за кво те безпокоя. Аз съм в сеемсе и петицата за Добринище. Ти нали си на работа ся? Дай да фанем една работа да ми свършиш. Земи фръкни до аптеката да ми земеш малко бебешка пудра....как за кво-мравки има у дома и ръся от тая пудра та бегат. Помагат как ша не помагат. Айде на Велинград шти дам парите, нали имаш четри лева?
Боровинката
След този разговор забравих и теснолинейката и красивата гледка през прозореца на влака. Вече си представях опаковките с надпис: „БЕБЕШКА ПУДРА ЗА МРАВКИ”.
За щастие или нещастие „Боровинката” заспа и останахме да се наслаждаваме на тракането на колелетата. Не помня кога за последно се бях возил на влак.
Започнах да се разхождам. Всичко си имаше „бейби влакчето”. И опис на инвентара, и инструкции за пожар и началник влак и кондуктор.
Скоростта е доста бавна. Не е чак за скачане и качване в движение, но съм сигурен че и това е правено. Пътят до Велинград минава през скалистото дефиле на река Чепинска. Шосето е чисто ново ремонтирано, но това не ни интересуваше в момента. На моменти влака имам чувството че се разминаваше на сантиметри от стърчащите скали (разбирам защо прозорците не се отварят). В далечината се виждаше връх Милеви скали с паметник на загинали партизани.
Като стана дума за партизани, спряхме на една спирка (ако не знаете-на малките гари им викат спирки) и прочетох ето това:
Малко се попритесних. В София протести правят хората против комунистите а тук онези им го връщат като спират влаковете. Вече си представях как Сергей Станишев с шмайзер и две бомби затъкнати в гащите спира влака и два часа трябва да слушаме за ръководната сила на партията.
Както и да е-Станишев не се качи, та се поуспокоих малко. Спирахме на още малки гарички и спирчички, на два пъти пресичахме шосето, минавахме тунели и мостчета и бавно но славно пристигнахме във Велинград.
За Велинград няма какво да разказвам. Някой болен мозък е измислил заглавие-Спа столица на балканите. Ако това е спа столицата, то аз съм носител на награда от World Press Photo. Всичко си е постарому както преди 30 години. Единствено някакви хотели са построени, колкото да загрозят боровите гори наоколо. Пазарът си е същият. Помакини с бели забрадки са се впуснали в съботен пазар. Семейства курортисти с анцузи Адидас обикалят главната и нагъват палачинки с горски плодове. Миризма на кюфтета се носи навсякъде, а "гурме" пицарии предлагат безплатна малка пица ако поръчаш голяма. Освен чушките на пазара, видях поне десет железарии в които се предлагаха чушкопеци (единственото нещо което българина е измислил, но и затова не съм сигурен).
Пак се отплеснах...уж разказвах за теснолинейката.
Гарата във Велинград изглеждаше много по-добре от тази в Септември. Боядисана с чисто нови тоалетни. Само спа нямаше. Единственият който спеше беше работник от близкия строеж. Дойде влакчето от Добринище и заедно с двадесетина туристи и местни се метнахме обратно откъдето сме дошли.
В Септември се сетих за празника на града и за гостуващата чалга певица, така че се изнесохме колкото се може по-бързо.
Тъй като в България атракциите не са много, пътуването с теснолинейката си заслужава. За жалост беше един такъв никакъв сезон с много слънце и снимките не са с най-високо качество. Според мен интересно ще е през зимата с много сняг. Така че чакайте първия сняг и заминавайте.
И ако срещнете Боровинката във влака го питайте дали бебешката пудра е помогнала срещу мравките.
Като дете бях редовен пътник в теснолинейката. Летните си ваканции прекарвах при баба и дядо в с. Ветрен дол, в двора имаше няколко смокинови дръвчета, а търсенето на смокини беше голямо сред курортистите във Велинград. Като че беше вчера си спомням хладните сутрини в които с баба ми и няколко кошници се качвахме на влакчето от гара Варвара и час и половина пъплехме по завоите към курорта.
30 години по-късно реших отново да изпитам това чувство, така че...
Пристигнахме в град Септември час и половина преди заминаването. Паркирахме под една дебела сянка и заминахме към центъра на градчето да търсим кафе.
Оказа се празник на града. Сцената на централния площад беше готова, а навсякъде имаше разлепени плакати на чалга певица. Радвам се че нямаше да бъдем част от това празненство.
Както и да е-пихме сутрешното си кафе и се запътихме към гарата.
Като стъпих на перона се оказа че се връщам тридесет години назад. Пейки, гише за билети, табло-разписание на влаковете със закачащи се буквички. Ако някой пита къде са отишли парите, че БДЖ фалира-не се безпокойте. Не е в обновяване на гарите.
Следвахме указанията и изведнъж се отзовахме пред влакче-играчка. Поне тридесет години не бях виждал теснолинейка отблизо и ми стана доста смешно. Истински вагони, но мънички. Цвят-военно зелено. Очукани, но със сменена дограма. Да, дограма-дървена. Едно време си спомням как прозорците се отваряха и разни глави се охлаждаха. Сега заради опасността някоя глава да бъде отнесена от клон или железопътен знак, прозорчето се отваря само десетина сантиметра. Никакъв шанс да си покажеш която и да е част от тялото.
Докато закачаха локомотива се загледах в „екипажа”. Машинист, кондукторка и началник влак. Не зная колко са им заплатите и колко нафта харчи локомотива-но при двадесетина пътници дали по 3 лева за билет, не ми се вярва да се избиват и 1/100 от разходите. Както и да е-важното е атракцията да съществува.
Влакът най-после тръгна. Бавничко излезе от гарата и с не повече от 30-40 км/ч премина през нивите на град Септември. Освен да се наслаждавам на тракането на колелата и гледката през прозореца, един разговор привлече вниманието ми. В съседното „купе” се бяха настанили трима души-кондукторката, началник влака и един цивилен господин, който също се оказа някакъв началник-влак, но не на смяна в момента. Разговорът им се въртеше главно около брането на гроздето, дали ще стане виното тази година и как са се напили снощи. По едно време „цивилния” се плесна по челото и извади телефона от джоба. Кондукторката и началник влака станаха да проверяват билети, а разговорът който проведе „нашия човек” може да го опише единствено Чандлър. Аз ще се опитам горе-долу да го пресъздам, но пак казвам-много съм далеч от оригинала който чух.
-Алоуууу, Али...чуваш ли ме бе, Али...аз съм бе, Боровинката. Боровинката началник влака те безпокои. Как си бе, гроздето обрахте ли...аааа? Виж ся за кво те безпокоя. Аз съм в сеемсе и петицата за Добринище. Ти нали си на работа ся? Дай да фанем една работа да ми свършиш. Земи фръкни до аптеката да ми земеш малко бебешка пудра....как за кво-мравки има у дома и ръся от тая пудра та бегат. Помагат как ша не помагат. Айде на Велинград шти дам парите, нали имаш четри лева?
Боровинката
След този разговор забравих и теснолинейката и красивата гледка през прозореца на влака. Вече си представях опаковките с надпис: „БЕБЕШКА ПУДРА ЗА МРАВКИ”.
За щастие или нещастие „Боровинката” заспа и останахме да се наслаждаваме на тракането на колелетата. Не помня кога за последно се бях возил на влак.
Започнах да се разхождам. Всичко си имаше „бейби влакчето”. И опис на инвентара, и инструкции за пожар и началник влак и кондуктор.
Скоростта е доста бавна. Не е чак за скачане и качване в движение, но съм сигурен че и това е правено. Пътят до Велинград минава през скалистото дефиле на река Чепинска. Шосето е чисто ново ремонтирано, но това не ни интересуваше в момента. На моменти влака имам чувството че се разминаваше на сантиметри от стърчащите скали (разбирам защо прозорците не се отварят). В далечината се виждаше връх Милеви скали с паметник на загинали партизани.
Като стана дума за партизани, спряхме на една спирка (ако не знаете-на малките гари им викат спирки) и прочетох ето това:
Малко се попритесних. В София протести правят хората против комунистите а тук онези им го връщат като спират влаковете. Вече си представях как Сергей Станишев с шмайзер и две бомби затъкнати в гащите спира влака и два часа трябва да слушаме за ръководната сила на партията.
Както и да е-Станишев не се качи, та се поуспокоих малко. Спирахме на още малки гарички и спирчички, на два пъти пресичахме шосето, минавахме тунели и мостчета и бавно но славно пристигнахме във Велинград.
За Велинград няма какво да разказвам. Някой болен мозък е измислил заглавие-Спа столица на балканите. Ако това е спа столицата, то аз съм носител на награда от World Press Photo. Всичко си е постарому както преди 30 години. Единствено някакви хотели са построени, колкото да загрозят боровите гори наоколо. Пазарът си е същият. Помакини с бели забрадки са се впуснали в съботен пазар. Семейства курортисти с анцузи Адидас обикалят главната и нагъват палачинки с горски плодове. Миризма на кюфтета се носи навсякъде, а "гурме" пицарии предлагат безплатна малка пица ако поръчаш голяма. Освен чушките на пазара, видях поне десет железарии в които се предлагаха чушкопеци (единственото нещо което българина е измислил, но и затова не съм сигурен).
Пак се отплеснах...уж разказвах за теснолинейката.
Гарата във Велинград изглеждаше много по-добре от тази в Септември. Боядисана с чисто нови тоалетни. Само спа нямаше. Единственият който спеше беше работник от близкия строеж. Дойде влакчето от Добринище и заедно с двадесетина туристи и местни се метнахме обратно откъдето сме дошли.
В Септември се сетих за празника на града и за гостуващата чалга певица, така че се изнесохме колкото се може по-бързо.
Тъй като в България атракциите не са много, пътуването с теснолинейката си заслужава. За жалост беше един такъв никакъв сезон с много слънце и снимките не са с най-високо качество. Според мен интересно ще е през зимата с много сняг. Така че чакайте първия сняг и заминавайте.
И ако срещнете Боровинката във влака го питайте дали бебешката пудра е помогнала срещу мравките.
Возил съм се от Якоруда до Разлог и от Якоруда до Велинград, та бая не люшкаше, но пък е удобно, аз мислях, че не е.... Вагоните са доста отоплени, пътувах и през зимата, та е доста интересно 
Най-интересно е в участъка Гара Аврамово - Гара Якоруда, там самата линия е изградена на 8морки, мостове и още куп други съуражения 
Коментар