Tweet
Обичам да действам импулсивно и на момента. И така последният петък в късният следобяд решихме с един колега да щурмуваме хижа Рай на следващият ден. Прогнозата беше за слънце и ние обнадеждени да направим няколко хубави кадъра потеглихме с оптимизъм от Шумен в 3:20 сутринта. Луната грееше ярко и нощта беше ясна и тиха, което увеличи доброто ни настроение. Последва продължително пътуване през Ришкия проход, и от Петолъчката към Калофер. Зората ни посрещна някъде след Сливен. Все още нямаше и следа от събитията, които щяхме да преживеем. А те започнаха веднага след като минахме Казанлък. Пред нас се разстла гъста мъгла, която накара лицата ни зда помръкнат - какво щеше да стане със снимките?! Като стигнахме в Калофер, се насочихме към Паниците, което е начална точка на прехода до хижата. Тук колегата изхитрува, като пришпори старичкото Рено 19 по един черен път, който с известни усилия ни отведе непосредствено до табелата "Национален парк централен балкан".Часът беше 7:30 и тук започна нашето пешеходно пътешествие. Нарамили раници и стативи поехме по пътеката към хижа Рай с тайната надежда, че на високото мъгла няма да има и ще можем да направим няколко хубави панорами на хижата и Райските скали. Междувременно пътьом се заиграхме с последните есенни листа, останали по дърветата на фона на гъстата мъгла.
Преходът се оказа не толкова лесен за мен (за пръв път отивах на хижата), но смея да твърдя, че се справих задоволително. Със съответните почивки за снимки разстоянието го превзехме за около три часа и половина и в 11ч. бяхме в хижата. За съжаление и тук мъглата беше също така гъста и осъзнахме, че няма да можем да направим така желаните снимки.
Решихме да не губим време и след като изпихме по един чай и се постоплихме, поехме по обратния път. Слизането беше не по-малко трудно от изкачването и ни отне също толкова време. По пътя надолу се спряхме да снимаме няколко бързея по реката.
Най-после изморени и не много доволни стигнахме до автомобила. Тук мъглата беше започнала да се разсейва. А в Калофер, където се отбихме да хапнем и да посетим музея на Ботев дори беше напекло слънцето, което така ни липсваше горе на хижата. Обещахме си пак да дойдем напролет, когато реките са пълноводни и поехме по обратният път към Шумен. По пътя се отбихме до небезизвестната "потопена църква", на яз. Копринка, където успяхме да запечатаме залеза.
Това беше и последната ни спирка. Последва едно монотонно пътуване до Шумен...
Преходът се оказа не толкова лесен за мен (за пръв път отивах на хижата), но смея да твърдя, че се справих задоволително. Със съответните почивки за снимки разстоянието го превзехме за около три часа и половина и в 11ч. бяхме в хижата. За съжаление и тук мъглата беше също така гъста и осъзнахме, че няма да можем да направим така желаните снимки.
Решихме да не губим време и след като изпихме по един чай и се постоплихме, поехме по обратния път. Слизането беше не по-малко трудно от изкачването и ни отне също толкова време. По пътя надолу се спряхме да снимаме няколко бързея по реката.
Най-после изморени и не много доволни стигнахме до автомобила. Тук мъглата беше започнала да се разсейва. А в Калофер, където се отбихме да хапнем и да посетим музея на Ботев дори беше напекло слънцето, което така ни липсваше горе на хижата. Обещахме си пак да дойдем напролет, когато реките са пълноводни и поехме по обратният път към Шумен. По пътя се отбихме до небезизвестната "потопена църква", на яз. Копринка, където успяхме да запечатаме залеза.
Това беше и последната ни спирка. Последва едно монотонно пътуване до Шумен...
3-4 часа според темпото - тези пейки по серпентината на финала не са случайни. 
Коментар