Tweet
Тази година жената твърдо настоя да изпреварим Горещниците и да изкараме една седмица някъде на хладно.
Речено -сторено.
След известна борба с клавиатурата и мислене- къде не сме били скоро, планът беше изработен: 3-4 дни в Родопите и още толкова някъде по Рила.
Чичко Гугъл ни каза, че в Доспат има хотел с изглед към езерото, на прИмоция, значи. Звъня по телефона- места в бунгалата няма, в хотела – има. Направих предварителна резервация и в неделя сутринта потеглихме.
След три часа, прекосявайки красотите на Беглика и Широка поляна (там вече сме били), радвайки се на подновеният асфалт (тук там вече пропаднал), пред нас се откри язовир Доспат със чудните си заливчета.
След малко стигнахме табелата с многорекламираният хотел ЛЕЙК ВЮ.
Оказа се, че трябва да изпъплим нагоре до паркинга. Влизайки в хотела разбрахме че ВЮ-то, е дежавю- почивна станция на ДСК от социализма.
В стаите новото време беше пропуснало да дойде- скърцащ паркет, прогорени от цигари табуретки и захабени кърпи.
Твърдо отказахме да се нанесем.
След секунден размисъл бяхме обратно в колата и отпрашихме към познатият ни от преди десетина години х-л Панорама в Доспат. Там всичко беше на ниво- любезни домакини, чистота, прекрасна кухня в ресторанта.
На сутринта потеглихме към първата непозната цел- с.Долен-архитектурен резерват.
На всеки няколко километра край пътя има чешмички:
а край някой от тях и такива места за почивка:
Рисувайки зигзагчета по пътя, сгушен между околните баири, забелязваме сигурен белег, че сме близо до целта- около пътя е пълно с останки от работата на местните тиклари. Купища цепен камък и тук там възрастни хора превити под сипещото жар слънце, които блъскат по цял ден с матарата, за 50ст., да- петдесет стотинки надник на квадратен метър плочи.
На разклона за с. Долен ни махна с ръка един човек.
Спряхме да го качим- бай Ахмед ефенди, както сам се нарече, стана нашият доброволен екскурзовод в миналото на селото.
Според него произходът на част от местното население е от Кавказките планини, от където са дошли, бягайки от турските золуми.
Така в приказки за няколко минути пристигнахме, преминахме през новият квартал и се оказахме в кътче от миналото.
Първото което ни озадачи бяха тези издадени части по къщите- бай Ахмед разказа, че това са всъщност пещите за хляб, правени като балкони, за да не се прахосва пространството в собата.
По тесните улички се виждаха някои подновени и очевидно поддържани къщи, но имаше и доста грохнали от непосилните години, с ослепели прозорци, изоставени от своите стопани.
При всеки опит да заснема нашият екскурзовод, той се обръщаше настрани...
Един поляк си е купил тук къща,
и я е “облагородил” с подвижен мост(вижда се зад жена ми),
с противотежест-като крепост.
Изведнъж се оказахме пред малка църква. Храмът Св.Никола е построен в периода 1826-1837 година.
През ноща християните са градили стените, през деня ги пазели от турците. Местният бей късно научил за този градеж - църквата вече била покрита с плочи, но забранил да се вдигне камбанария.
Тя била достроена след почти сто години.
Интересно е, че мястото за кръщаване не било в самата църква, а в малък параклис пред нея.
Възрастна жена ни отключи и влязохме в нещо уникално- единственната църква,
чиито таван е украсен с мозайка от оцветени дървени панели,
с ажурни дърворезби на амвоните.
Уви и този храм, плод на безкрайните усилия на нашите деди е обречен на загиване- миналата година са отпуснати някакви средства за ремонт на прокапалия покрив, унищожил част от уникалния таван.
По станалият вече обичаен метод, част от парите потънала в нечий джоб и покривът останал недопокрит, а пари по-вече няма.
Жената , която се грижи за храма спомена, че не достигат около 3-4000 лева, за материали и майстори.
По обратният път към площадчето, където оставихме колата, неочаквано пред нас грейнаха цветовете на домашно тъкани черги, изнесени на чардака за проветрение.
А от старата чешма, точно до местната “фабрика за веселие и танци”(казанът), все така струи бистрата планинска вода, приканваща те да наплискаш изпотеното си чело.
Интересно направен балкон- всъшност май единственният който видяхме, изключвайки големите чардаци.
Наложи се да се върнем по заобиколен път през Блатска, Абланица и Фъргово, поради тежка катастрофа на пътя за Сатовча.
Тук планината е различна:
На следващият ден поехме в обратна посока- целта беше Девин.
Пътьом едва не пропуснахме римският мост “Кемера” преди с. Змеица.
И тук има беседка за почивка.
Прескочихме почти задължителните Ягодинска пещера и Змеева дупка, че бяхме ходили два пъти, единия от които жена ми беше бременна в 5-я месец.
След обзорна обиколка в Девин и една среща от типа “съчетаване на почивката с работата” се озовахме в комплекс “Исмена” -басейн, чудни къщички по хълма около него и добра кухня за закъснял обяд.
Неочаквано (както винаги става в планината) се появиха облаци и задуха. Потеглихме обратно към Доспат, Пристигнахме в хотела и в този миг от потъмнялото небе се изсипа благодатен разхлаждащ дъжд.
На следващата сутрин ни предстоеше пътуване към втората дестинация- Паничище. Попътно жена ми направи проверка на обувните магазини в Пещера, оправдавайки известно количество ценни книжа. Маршрутът беше ясен –пазарджик, магистралата, Ихтиман, Горният край на Софийско море, Сапарева баня ииии... път с ширина автомобил и половина и завой след завой нагоре- към Паничище.За отрицателно време се изкачихме високо в планината, от където пред нас се откри обзорна гледка към ниското.
Пристигнахме, с малко питане открихме хотела, където ни посрешна тази красавица
и до него открихме сръбска скара,
където с удоволствие прекарахме тази, а и останалите вечери.
Следва продължение за Рила планина.
П.П. Моля Ви, не бийте фотографа- той толкова си може, пък му е и за първи път...
Речено -сторено.
След известна борба с клавиатурата и мислене- къде не сме били скоро, планът беше изработен: 3-4 дни в Родопите и още толкова някъде по Рила.
Чичко Гугъл ни каза, че в Доспат има хотел с изглед към езерото, на прИмоция, значи. Звъня по телефона- места в бунгалата няма, в хотела – има. Направих предварителна резервация и в неделя сутринта потеглихме.
След три часа, прекосявайки красотите на Беглика и Широка поляна (там вече сме били), радвайки се на подновеният асфалт (тук там вече пропаднал), пред нас се откри язовир Доспат със чудните си заливчета.
След малко стигнахме табелата с многорекламираният хотел ЛЕЙК ВЮ.
Оказа се, че трябва да изпъплим нагоре до паркинга. Влизайки в хотела разбрахме че ВЮ-то, е дежавю- почивна станция на ДСК от социализма.
В стаите новото време беше пропуснало да дойде- скърцащ паркет, прогорени от цигари табуретки и захабени кърпи.
Твърдо отказахме да се нанесем.
След секунден размисъл бяхме обратно в колата и отпрашихме към познатият ни от преди десетина години х-л Панорама в Доспат. Там всичко беше на ниво- любезни домакини, чистота, прекрасна кухня в ресторанта.
На сутринта потеглихме към първата непозната цел- с.Долен-архитектурен резерват.
На всеки няколко километра край пътя има чешмички:
а край някой от тях и такива места за почивка:
Рисувайки зигзагчета по пътя, сгушен между околните баири, забелязваме сигурен белег, че сме близо до целта- около пътя е пълно с останки от работата на местните тиклари. Купища цепен камък и тук там възрастни хора превити под сипещото жар слънце, които блъскат по цял ден с матарата, за 50ст., да- петдесет стотинки надник на квадратен метър плочи.
На разклона за с. Долен ни махна с ръка един човек.
Спряхме да го качим- бай Ахмед ефенди, както сам се нарече, стана нашият доброволен екскурзовод в миналото на селото.
Според него произходът на част от местното население е от Кавказките планини, от където са дошли, бягайки от турските золуми.
Така в приказки за няколко минути пристигнахме, преминахме през новият квартал и се оказахме в кътче от миналото.
Първото което ни озадачи бяха тези издадени части по къщите- бай Ахмед разказа, че това са всъщност пещите за хляб, правени като балкони, за да не се прахосва пространството в собата.
По тесните улички се виждаха някои подновени и очевидно поддържани къщи, но имаше и доста грохнали от непосилните години, с ослепели прозорци, изоставени от своите стопани.
При всеки опит да заснема нашият екскурзовод, той се обръщаше настрани...
Един поляк си е купил тук къща,
и я е “облагородил” с подвижен мост(вижда се зад жена ми),
с противотежест-като крепост.
Изведнъж се оказахме пред малка църква. Храмът Св.Никола е построен в периода 1826-1837 година.
През ноща християните са градили стените, през деня ги пазели от турците. Местният бей късно научил за този градеж - църквата вече била покрита с плочи, но забранил да се вдигне камбанария.
Тя била достроена след почти сто години.
Интересно е, че мястото за кръщаване не било в самата църква, а в малък параклис пред нея.
Възрастна жена ни отключи и влязохме в нещо уникално- единственната църква,
чиито таван е украсен с мозайка от оцветени дървени панели,
с ажурни дърворезби на амвоните.
Уви и този храм, плод на безкрайните усилия на нашите деди е обречен на загиване- миналата година са отпуснати някакви средства за ремонт на прокапалия покрив, унищожил част от уникалния таван.
По станалият вече обичаен метод, част от парите потънала в нечий джоб и покривът останал недопокрит, а пари по-вече няма.
Жената , която се грижи за храма спомена, че не достигат около 3-4000 лева, за материали и майстори.
По обратният път към площадчето, където оставихме колата, неочаквано пред нас грейнаха цветовете на домашно тъкани черги, изнесени на чардака за проветрение.
А от старата чешма, точно до местната “фабрика за веселие и танци”(казанът), все така струи бистрата планинска вода, приканваща те да наплискаш изпотеното си чело.
Интересно направен балкон- всъшност май единственният който видяхме, изключвайки големите чардаци.
Наложи се да се върнем по заобиколен път през Блатска, Абланица и Фъргово, поради тежка катастрофа на пътя за Сатовча.
Тук планината е различна:
На следващият ден поехме в обратна посока- целта беше Девин.
Пътьом едва не пропуснахме римският мост “Кемера” преди с. Змеица.
И тук има беседка за почивка.
Прескочихме почти задължителните Ягодинска пещера и Змеева дупка, че бяхме ходили два пъти, единия от които жена ми беше бременна в 5-я месец.
След обзорна обиколка в Девин и една среща от типа “съчетаване на почивката с работата” се озовахме в комплекс “Исмена” -басейн, чудни къщички по хълма около него и добра кухня за закъснял обяд.
Неочаквано (както винаги става в планината) се появиха облаци и задуха. Потеглихме обратно към Доспат, Пристигнахме в хотела и в този миг от потъмнялото небе се изсипа благодатен разхлаждащ дъжд.
На следващата сутрин ни предстоеше пътуване към втората дестинация- Паничище. Попътно жена ми направи проверка на обувните магазини в Пещера, оправдавайки известно количество ценни книжа. Маршрутът беше ясен –пазарджик, магистралата, Ихтиман, Горният край на Софийско море, Сапарева баня ииии... път с ширина автомобил и половина и завой след завой нагоре- към Паничище.За отрицателно време се изкачихме високо в планината, от където пред нас се откри обзорна гледка към ниското.
Пристигнахме, с малко питане открихме хотела, където ни посрешна тази красавица
и до него открихме сръбска скара,
където с удоволствие прекарахме тази, а и останалите вечери.
Следва продължение за Рила планина.
П.П. Моля Ви, не бийте фотографа- той толкова си може, пък му е и за първи път...
))
, де си хукнал пеш
.
Коментар