Странджа и Източни Родопи

[Радо 57]

От: Странджа и Източни Родопи

Поздравления приятели!Тази вечер и аз потеглям за тазгодишната експедиция-Доломити 2013.Няма на направя същите по качество снимки,но каквото стане.Дано скоро да напишете и пътеписа за Ямболския регион.До скоро!

[lubashki777]

От: Странджа и Източни Родопи

Посетили сте готини места.Ходил съм там по няколко пъти/без яз Кърджали/,но с разказа на Веско отново с удоволствие пропътувах същите места още веднъж!
Благодаря за разказа и...мнооого съжаления за това,че не успяхме да сме заедно!
П.П.След два дни тръгваме и ние...да видим как ще се представим...

[Веселин Русев - Vesur]

От: Странджа и Източни Родопи

Благодаря и успех, братлета!

Бат' Радко, недей да скромничиш, миналогодишните ти алпийски снимки ми докараха киселини и пристъп да захвърля собствената фототехника, като знам с какво снимаш.

Любчо, ти с тая лъскава броня и Никон на къде си тръгнал, ве душа? Я дай на Златото да кара, а на Вик да снима, за по-сигурно. Ще следя с интерес какво ще споделите от Пирин. И правете трак, за зор заман, че догодина, знам ли.... може да доутъпчем тарафа.

[green]

От: Странджа и Източни Родопи

Поздравления приятели!Тази вечер и аз потеглям за тазгодишната експедиция-Доломити 2013.Няма на направя същите по качество снимки,но каквото стане.Дано скоро да напишете и пътеписа за Ямболския регион.До скоро!

Успех Радостине Да ти е лек пътя

[Веселин Русев - Vesur]

Перперикон - Величието на Родопа

Ден Четвърти - Перперикон - Величието на Родопа


Да, както казах, Перперикон е сърцето на Родопа. Долу, веднага след широкия паркинг /с амбулантни търговци, каква изненада/ ни посреща миролюбиво чешма, някак усещам, че това хич не е случайно. Пълня бутилка.




Нищо не предполага какво ни очаква. А ни очаква пътя към храма, какво друго, пътя по който щеш не щеш се пречистваш. Зор г’син старши, голям зор. Много дълго нагоре ве.





Това е нагоре, ю ноу, при това сниманото е последната четвърт от пътя. След като проклех всеки изпушен досега от мен фас поотделно, стигнахме входа на светилището на древните траки.





Не бях особено впечатлен, още повече че все още бях адски зает да се опитвам да сваля пулса си до двуцифренно число. Използвах половината бутилка вода външно, другата - вътрешно. Но виждах признаци, че нещата тука загрубяват.









Едно ниво по-нагоре, стаите бяха издълбани в монолитна скала с прецизност, която никак не се връзваше с каменните сечива, с които трябваше да е извършена. Тия тука май нещо ме петляркат.





Тронната зала:








Стаите отсреща и:




Поглед на юг:




Поглед към Стаята на Принцесата /спукана му е работата на принца/.





Не бях предполагал, че е толкова грандиозно мегалитно съоръжение.












Малката крипта:









Голямата крипта:





Точно тук, нещо взе да се пропуква в нас. Екскурзовода каза:
А ето тук, в ляво, където е празното място е имало огромен монолитен мраморен саркофаг, тежащ над два тона. В средата на седемдесетте, военен хеликоптер го отнася неизвестно накъде. Няма никаква идея какво е имало в него, как е изглеждал – направени са скици по разкази на очевидци. Останал е само постамента от мрамор, който и досега стои на мястото си.

А на горе има още много:





Олтара на Дионис – находка, по мащаба си без аналог в света.




Продължаваме нагоре:





Тук под навеса са открити почти непокътнати две огромни делви, в които са се съхранявали хранителни продукти.





А има още много нагоре:




Вече сме горе, слава на Бога, тук вече архитектурата е съвсем различна. Първото нещо, което се вижда е изящна колонада.









Правят впечатление различните спрямо долните нива архитектурни форми




Наближаваме цитаделата, чиято стена се вижда тук.




А зад нея е вътрешния град със своята базилика:




...Охранителна кула на няколко етажа,




...зашеметяващо с размерите си водохранилище





И дори календар




По важното е, че една четвърт от хълма, все още не е изследвана. В момента кипеше усилена работа по разчистване и отстраняване на горните слоеве почва, под ръководството на археолози начело с проф Николай Овчаров, когото мернах там.








СНИМКИТЕ ОТ ДЕН ЧЕТВЪРТИ



------------
Следва: Ден Пети - Приключението УСТРА!
Бонус - Кромлех край Маджарово

[lubashki777]

От: Перперикон - Величието на Родопа

В началото на "ден четвърти" ми прави впечатление ,че си сменил май обектива,а някъде от средата на постнатите снимки отново си върнал първоначалния...нещо да споделиш в тази насока....
П.П.Имам невероятни спомени от Перперикон и въобще от едно ходене в региона/скалните гъби-май са ви останали леко на север и сте ги пропуснали ,Татул с гробницата на Орфей,скалната сватба и т.н./
Накефих се отново да се разходя по тия места през твоя поглед и през твоя обектив!
Благодаря братле!
П.П.П.Никакъв трак няма да получиш....догодина сме заедно !!!
Поздрави и с интерес очаквам бонуса-завоите на Арда около Маджарово!

[Веселин Русев - Vesur]

От: Странджа и Източни Родопи

Любак, преди да направя и една снимка на Чудните Мостове, изпратих детето обратно до джипа да ми донесе Токината и след като я завинтих, не съм я отвинтвал до края, с изключение момента с един скакауец, който си бе харесал шнорхела на витарата. Не знам какво те води на такива мисли, но сигурно си вадиш заключенията от цветове, а те са в зависимост от светлината, която постоянно се променяше.

[Chertoianov]

От: Странджа и Източни Родопи

Да бе! Токината и всичко останало. Тази токина и със моите сигми не мога да я стигна. Знаеш, че ми е слабост...

[Веселин Русев - Vesur]

Ден Пети – Приключението Устра.

Ден Пети – Приключението Устра.


Събудихме се и експедитивно взехме да раздигаме бивака. Първоначалния план да продължим на изток с бивакуване на язовир Ивайловград претърпя корекцията Устра, която бе в противоположна посока и не се знаеше колко време би отнела. Но това което прочетохме в нета за крепостта, категорично отхвърли всякакво съмнение дали да не си спестим пътя – отиваме на Устра, после всичко останало. И не сгрешихме.
Минахме за пореден път през Кърджали и поехме на югозапад. Пътя бе чудесен, някои отсечки – току асфалтирани и дори още без маркировка. Минахме през Джебел, после през село на име Мрежичко и се запътихме към село Устрен. Гармина показваше два офроуд трака, по които се стига в полите на върха. Предпочетох този, който е след селото, но 100-200 метра след началото на трака пътя се превърна в сериозно предизвикателство – скални прагове по 30-40 и повече сантиметра, навя ми спомени за Пламен Исаев, Илиян, Вальо и Чаро, въобще – за тръбарки. Джиповете бяха добре натоварени за експедиционно пътуване, кекса ми се стори не толкова необходим, щом има и друг трак. Хукнахме обратно, за да го проверим, минахме пак през селото и поехме по горски път, който изглеждаше много приятен.



Казах – „изглеждаше”.


Неусетно пътя се стени, като от едната ни страна остана сипей, а от другата – стръмно дере. В следващия момент спряхме и слязохме от колите, тъй като пред нас бе свлачище. Сипея се бе свлякъл през пътя, правейки мястото прекалено рисково за преминаване. След огледа установихме натрупаните пръст и чакъл са прекалено сипкави и неминуемо ще снесат джиповете вдясно в дерето.







Още повече, че дясната част бе подядена отдолу и куха, предпоставка за досрутване. За лебедки и дума не можеше да става – околните дървета се свличаха от само себе си, камо ли да удържат 3 тонен джип.




Грабнахме лопатите /някои – фотоапаратите/.
В края на краищата, след като премахнахме горния сипкав слой от камънак и чакъл, в снесената пръст прокопахме само траншея, изкуствен коловоз, който да захапе левите гуми.




Преминавахме един след друг, като си навигирахме. По-нататък имаше още закачки, но до лопатите не стигнахме. Така стигнахме до хижата. Посрещна ни спретната чешма с петолъчка 1944-1984...




Малко по-нататък бе и самата хижа. Въпреки че е изоставена, намерихме я в много приличен вид, с завеси, стъкла, врати... все още неоглозгана от набезите на хуни и варвари. И прабългари де, ок.








Самата хижа е сгушена в гората и нямаше никаква удобна позиция за снимка в общ план.




На стените на хижата някой бе написал със синя боя „КРЕПОС” и указал посоката, така че поехме по горската пътека нагоре. Жорето каза, че някой ден, ако се върне по тези места, ще носи половин литър синя боя и дузина неизползвани букви „Т” за довършване на указателните надписи. След близо километър, стигнахме внушителното подножие на крепостта.








Държа да спомена, че последните 100 метра от прехода ни бяха 100 метра вертикално, дисциплина на четири крака, на моменти и с нокти.







Веднъж влезли вътре в крепостта...








Пълен размер.


Размазах се да правя панорами:







Тази всъщност е 360 градусова:




По-голямка.









Стаята с огнището:





Пътя надолу бе още по-труден, а и вече се бяхме поизморили. Веднъж стигнали до джиповете, вдигнахме пушилка обратно, чакаше ни доста път до Ивайловград, а времето напредваше. След като изминахме вече познатия до болка път до язовир Студен кладенец, поехме към село Долни Главанак, където бяхме видели на картата знак, който ни заинтригува. Кромлех. Малкия Стоунхендж.



12 камъка на височина 1.20-1.50, перфектно подредени в окръжност с диаметър може би 10-12 метра. Магическо място, предполагам сътворено от келтите, които са минали от тук. Предполагам, защото от информационните табели е изпадала информацията. Сещате се за какво ще иде реч – за ония пари. Ония пари, дето не са наши, не са и ваши, обаче са дадени за да се свърши работата, а не за да бъдат УСВОЕНИ.

Такаааа, това, което ме възмути. Сътворен е Информационен център, кокетен и със супер дограма. Празен, охраняван и ключовете – дори не под изтривалката. До него – химическа тоалетна. Дотук – ОК. Подредени десетина инфо табели – до една избелели, ми... случва се, надявам се да ги подменят. От другата страна на пътя започва пътеката към светилището, започва с табела – карта, кокетен дървен мост над канавка и три още по-кокетни и ненужни арки.




Точно тук, една лампа започва да ми свети жълто. Самата пътека през полето представлява два безконечни бетонни бордюра, помежду си запълнени с мозайка. Безконечни, защото пътеката се извиваше ненужно наляво, надясно, изток и запад, и за да е пълен кефа на туриста, принуден е да гази в тази мозайка, в която кракът му затъва почти до глезен. През 20-30 метра – табели, да не се допуска напускане на туристическата пътека. Сигурно си мислите че наоколо са обработваеми земи и ниви? Не, пътеката минава през пущинако-храстовидния хаос в подножието на хълма и до хаврата в която едър рогат добитък е бил на паша доскоро. Върха на сладоледа е, когато след половината път, ако не и повече, „туристическата пътека” се пресича с удобен черен път, по който с удоволствие бихме се придвижили. От там нататък, започва стръмното, поради което пътеката е гарнирана с байцвани парапети, гадаем по останките. Краката уморително затъват в мозайката, не би ли било още по-въздействащо, ако бяха насипали със специален пясък от Калахари? Как да е, стигаме до точката А, където предвидливо е направено нещо като беседка, нещо като заслон, нещо като нищо друго на света, освен може би в Алпите. Хитро, наистина вече сме уморени от безмислието на тази пътека и абсурда на погълнатите средства.



От инфо табелата нищо не може да се разбере, каква изненада, поне да си личеше колко хиляди са изсипани и кой е изпълнителя, а дано, ама надали.




Навяха ме мисли, баси... каква изненада. Келтите са минали от тук, по мои сметки преди поне 2500 години и наследството им, неукрепено с бетон, хоросан или какво да е друго си стои. Сътвореното с модерни технологии преди 5 години, нека да са 10, но не повече... вече го няма не от вандализъм, а от атмосферните условия, а след още 5, нека да са десет – гората ще си вземе всичко обратно. Защото някой е усвоил. Мамка му и мамка ви, затова са протестите, да ме прощавате.

Извинявам се за лиричния отстъп, но все по-често ме спохождат сънища, в които се взирам в лицата на политици. През снайпер. Иска ми се кошмарите да спрат или поне да си намеря качествена оптика, кой знае.

Продължаваме нататък. Меандрите на Арда сса величествени, но вече са снимани сносно и споделени тук. Не спирам, гоним язовира. Точката която съм забил на Гармина, ни извежда на познато от новините място - Веселото селище на митничарите.




Е няма такава държава като нашата. Добре де, добре, срутихме съграденото, ОК. Не го дадохме за социални цели, за синдикални цели, ОК. Ама кой ще почисти след държавата, където се е изсрала? Ами като някой е виновен, да си събира и остатъците, след като държавата го е наказала така, нали... па нека това да му е наказанието. Няма да останем тук, кръгом и през Дъбовец тръгваме да дирим друго място за бивак. Решаваме да не сме на брега на язовира, а по-горе и по-далеч от комарите. Грешка.
Днес не ми се снима. Залеза обаче, е чудесен, натискам копче - каквото се получи.




Тъъъй, надморска височина от 882м до 109м. Преход от 11 часа и 12 минути, супер много емоции, малко черни мисли.


СНИМКИ



----------------
Следва - Ден Шести
с. Хухла, крепоста Лютица, Римски мостове, Вила Армира, крепоста Мезек, тракийска гробница и Свиленград

[Даниела Борисова]

От: Ден Пети – Приключението Устра.

Веско, остави ме без дъх направо. Давай нататък.

[VULKAN]

От: Странджа и Източни Родопи

Благодаря за споделените моменти. Страшно добър разказвач си, че и снимките ти са едни....нямам думи. Не знам дали само с мен се случва, но като видя изоставени къщи, изоставени села и т.н. нещо в гърлото ме стяга... Чувствам оная буца в гърлото, която усещах в детството си, когато не си виновен, но си безсилен да го изразиш с думи...нещо като несправедливост или каквото там е... Изставени къщи в които някога е кипял живот... Изоставена хижа, която някога е посрещала гости... Изоставени порти през които са минавали хора... А сега всичко е пустош...

[Веселин Русев - Vesur]

От: Странджа и Източни Родопи

Благодаря ви приятели, за добрите думи, радвам се ако успявам да пресъздам видяното и усетеното от нас тези дни.

Благодаря ви и за търпението, с което ме посрещате, откак седмица съм на работа пак и някак не успявам да се адаптирам отново, офисната среда ме изсмуква и изморява.


Родопея - Ден Шести

Събуждаме се с мисълта за предстоящите набези –планираните с. Хухла, крепостта Лютица, Вила Армира и крепостта Мезек, а и каквото друго изскочи. Изнасяме се през Дъбовец и потегляме към язовирната стена и Ивайловград. Не спирам, все пак ще се връщаме по същия път. Скоро стигаме отбивката за село Хухла. Не помня какво ме бе впечатлило там, но исках да го видя. Е, видяхме го, нищо не усетих, село… но мернах табелка „Параклис и Тракийско светилище“, и без да намалям, поехме натам. На един хълм, намираме спретнат параклис с електрически камбани. Хубаво.





Ами светилището, това ли е, а?





Ако да, мога да си направя такова на двора, мисля си леко разочарован. Досегашните ни впечатления от Перперикон, Татул и т.н. май са ни поразглезили и сме станали твърде придирчиви. Започва да припръсква. Връщайки се, спираме в селото, където на мен местните ми препоръчват да посетим останки от крепост край село Славеево, а на Жоро ММВ – водопад край язовирната стена. Хубаво, но първо да минем планираното, ако остане време – ОК. Пердашим към точка А в плана за деня – крепостта Лютица. Отбивка от главния път – мек черен път, който ни отвежда до гора, където за жалост маркировката е унищожена, но Гармина ни насочва добре. Минаваме покрай манастира Св.Св. Константин и Елена, на вратата на който виси голям катанец. Ще спрем на връщане, ако за това време го отворят, ще огледаме.
Пътя става все по-усоен и предизвикателен, на два пъти сечем река Армира, има доста кал и стръмни изкачвания и макар да е нищо като трудност, започваме да чувстваме удоволствие от кормуването, след толкова много асфалт тия два дни. Пътят е тесен и се вие завой след завой и неусетно влитаме за своя изненада в самата крепост Лютица.





Влитаме, защото няма никакво уширение или място за паркиране отвън, а вътре място много. Посрещат ни работници, които изсичат джунглата от храсти, която е завзела вътрешния периметър.









Това е чудесно, жалкото е че ние подранихме, а нямаме опция за избор. Сигурно след седмица-две, хората от Копам.бг ще поразчистят и крепостта ще е видима в своята величествена цялост, сега основите на постройките вътре се губят в тревата, а от крепостните стени се вижда едва малка част.

















Обикаляме и оглеждаме /няма екскурзовод/, правим задължителните снимки и забивам следваща точка в Гармина – Римски мост над Армира. Донякъде се връщаме по трака на идване, след това отбиваме напряко, следва стръмно и кално спускане, което ни хвърля – изненадааа - точно пред моста. Супер!





В този момент, като по поръчка, навъсеното от рано сутринта небе се поизчиства, светлината е супер за снимки, фона е убийствен.





Снимаме джипките и се изнасяме.
















Тук последва кратко колебание и Жоро ММВ пое по пътя, а останалите се заиграхме да минаваме по реката, но след това малко обърках пътя на един разклон. Та позагубих десетина минути.
Манастира пак бе затворен, подминаваме на път за Вила Армира.




Решаваме с Жеко да проверим дали няма пряк път, вместо да обикаляме по асфалта и се натъкваме на един достоен ветеран.


/кой е по-големия камион, изберете вие/


Продължаваме по хълма нагоре, от където по мои сметки би трябвало да се вижда Вила Армира, а на котата се изненадваме при вида на забравен и спокойно дремещ бункер. Не можем да продължим напряко – долу се ширят обработваеми поля, обръщаме и караме по отъпкания и скучен път.





Времето пак се мръщи и лек дъждец припръсква, когато ни посреща Вила Армира.





Отново съм приятно изненадан от мащаба и състоянието на руините, запазени толкова добре може би от факта, че тук е било гранична зона толкова години.









На руините се натъкват строители при изкопни работи за изграждането на язовир през 60-те, ням свидетел от който е останала само недостроената кула.





Добре, че са спрели строежа на този язовир, не както историята с други, погълнали голяма част от историческото ни наследство на траките по земите ни. Постройката е многопланова и градена постепенно, през различни епохи, смята се, че поне в началото е принадлежала на царствен тракийски род, управлявал местните тракийски племена. А тъй като Тракия така и не е покорена от Рим, а е била съюзник и малко или много, аристокрацията и асимилирана, вероятно Армира наистина е приютявала рода на тракийските царе в долината.
Както казах, първото, което прави впечатление са размерите – стените са дебели, от север двойни с въздушна междина, приемната зала е грандиозна



...с богати на орнаменти и лица мозайки, с огромен вътрешен басейн, ограден с изящна колонада и бюстове и мозайки, мозайки… подово отопление… Леко съм шашнат.










Има и едно „обаче“, обаче. Даже не едно. Оказва се, че това, времето да съхрани идеално останките от тази епоха не е достатъчно. По някое време, средата на осемдесетте, 6-то управление на ДС натоварва бюстовете от басейна, наречени Терми и ги продава на търг в Сотби‘с. Чудничко, нали, барем копия да бяха направили. Какво точно е продадено там, на кого и какво друго е откраднато – няма никаква следа, Държавна Сигурност е това все пак, не е шега работа. Така от 12-те терми, обграждащи басейна, сега са останали само три. От изящната колонада с капители в коринтски стил, такава мраморна изящност – комай две са оригинални, то си личи, личат и фризовете кой е оригинален и кой – не.

















Върха на държавния вандализъм, обаче е другаде. Символ на вила Армирае мозайката в центъра на голямата зала, с образа на Горгона Медуза. Както предполагате, всички открити мозайки, са транспортирани в националния музей в София за реставрация, където са преподредени върху твърда основа. Горгоната също, снимана е така реставрирана, след което „изчезва“. Сега мястото и е празно в голямата мозайка., тъжно, нали.




Пропуснах да кажа, че голяма част от комплекса е вън от защитния покрив – една част така или инак са били външни пространства, но друга си е част от постройките, незнайно защо останали навън, незащитени. А навън, навън вече си вали. Умуваме какво да предприемем и решаваме да се отправим към Свиленград, където да търсим и намерим подслон, вместо да търсим бивак край Марица или да се връщаме към яз. Ивайловград. Мисълта да разпъвам палатка под дъжда не ми импонира особено, а това да събирам мокра палатка си е чиста ерес. Само че, имаме две „екстра“ дестинации, които да преслушаме – крепостта до Славеево и водопада, който ни е по пътя. Погваме Славеево, което се оказва досами границата. Тъкмо започвам да се чудя кой черен път да поема и зървам момчетата от Гранична, спирам и питам. Та те казаха, че пътя по който поемаме не е минаван от доста време и гората си го е завзела /което, мисля си аз е хубава заигравка, ако има време/ и по-големите джипове няма да минат без сечене /който не взе щилката, да си признава веднага/. Такаа, трябвало да поемем по билния път, за което трябва да се върнем в Ивайловград, от където идваме и да поемем от там по този обиколен път. Тъкмо взех да се назландисвам, защото това поредно връщане в маршрута почна да ме дразни, и момчетата допълниха:
-Ама за какво ви е да ходите там, останали са основи само, потънали в растителност, а сега в момента археологическа експедиция има там, ровят и още по-малко се вижда, що не видите Лютица?
-Аха, ясно, мерси, ще пропуснем, а на Лютица вече бяхме.
Поехме да търсим водопад. Стигнахме язовирната стена, от където трябваше да отбием по обясненията на човека от Хухла, спряхме, защото не я открихме. Питахме хората, които пазят и управляват съоръженията там и ни отговориха, че /пак/ не си заслужава за тия скокчета, 2-3 метра били… времето напредваше, а ние бяхме преситени от гледане, поехме към Мезек, на път за Свиленград. Тъкмо стигнахме село Мезек и поехме по баира към крепостта и не щеш ли, насреща ни вдигната бяла витара с познат старозагорски облик. Спираме – това е Генчо, който знае всички тракове в тарафа, наше момче, айде да ни води по екстремите . Супер, де да имаше и време, чака ни Мезек, а после и място за нощуване.
Мезек – страхотно запазена крепост с впечатляващи размери, само да не беше смешната бутафория наоколо.















Някои от бойните кули бяха почти изцяло запазени.




В мрака им вътре бяха разположени манекени, облечени в „средновековни“ одежди /тва с гумените ботуши, вероятно означава че са били на щат в некое средновековно ВИК дружество/, колкото да стряскат децата, които влизаха преди да им се адаптират очите.





Натурията навън пък, трябва да пресъздава кръстоносен поход, който обаче въобще не е спирал тук, а дори и май не е минавал, но важното е че негово величество туриста може да постреля с лък, да се разхожда съвсем свободно сред пластмасови коне без ги изплаши и да поиграе на средновековен пейнтбол, само душа да сака.









Проекта, целящ привличането на евентуални посетители, т. нар. развитие на културния туризъм тук струва 3 милки, да не се бърка с лилавите, обаче. Мдам, това средновековно кошче, не вярвам да струва по-малко от 200 златни айтошки гулдена, ннналлии.
Отвън, Гената ни чака, пак говорим за джипки и общи познати, тракове и местни забележителности. Споменаваме, че бързаме, защото имаме намерение да нощуваме на мотел и Гената веднага поема ангажимента. Спускаме се от крепостта към селото и по пътя има комплекс с разкошни бунгала, проблема е че всичко е заето вече, уикенд е. От там, Гената ни води на тракийската гробница,




и тук греда – човека преди малко си е тръгнал. Оставяме за утре сутрин, а аз щраквам стрийтарта, който сътворяват в момента ужасно приятна компания от София.





От там, по конете, Генчо води по черно. Изсипваме се нечакани сред лозовите масиви на винарна Мезек, няма снимки, сори. Всяка лоза с капково, а през ред има боднат трендафил в началото на реда, в момента цъфтят, красиво, тц, тц… Минаваме бързешком и самата винарна, после пред озадачените погледи на охраната излизаме от периметъра, ограден с кокетна ограда и пак трендафил. Продължаваме към Свиленград, където Генчо ни настанява в хотел Свилена, в самия център. Разбираме се с него да се видим утре сутрин, на кафе.





Хвърляме по един бърз душ /тези буржоазни предразсъдъци понякога са много приятни/ и излизаме да хапнем. В центъра има много кафета, но само един отворен ресторант. Хапваме и пийваме, говорим за утре, където известните са няколко – първо – гробницата, второ - стражевата кула край Маточина, подсказана ни от Грийн и нощувка вече надалеч на изток – на язовир Малко Шарково. Другото ще уточняваме в движение, чаак утре.

Статистика - изминати 151 км за 8 часа и 52 минути,надморска височина от 570 до 150 метра.


Снимките са тук.




============================
Следва - Ден Седми - По границата.

[green]

От: Странджа и Източни Родопи

Всъщност артефактите на Армира са разпродавани на търгове в чужбина по комунистическо време напълно официално...Така се събирала валута. Можете да си представите какво е имало още. Преди година подходих от пътя който идва от Ивайловград за крепостта Лютица ,но затънах с мотора и не можах да я видя
Супер пътешествие се получава Браво

[Борислав Бонев]

От: Странджа и Източни Родопи

Чудесна експедиция , Веско! Преди година минах почти същия маршрут , но обратно. И на мен green ми помогна много тогава със съвети, за което отново му благодаря! Неутзикон с тази "натурия" както си писал е ...ммм ... , абе по-добре да не коментирам! Превъзходни снимки , както винаги! Благодаря!

[Веселин Русев - Vesur]

Ден седми – Сакариада

Ден седми – Сакариада


Преход от 157км за осем часа и 20 минути, надморска височина от 48 до 293 метра.


Бяхме се разбрали с Генчо да пием кафе към 8:30 в заведението под хотела в Свиленград. Събудих се обаче твърде рано и слязох с голямата част от багажа, хвърлих я в джипката и приседнах в кафенето. Та първото кафе си го поръчах към седем и половина, гарнирано с два уханни тоста с шунка, извадих Гармина и картата и взех да нахвърлям дестинации. Познайте какво ми бе късметчето с кафето... и познайте и дали ме изненада:





Към осем дофтаса и Жоро. Ясно бе, че първо отиваме на тракийската гробница край Мезек, нищо че се връщаме /пак/ наблизо беше, а и беше доста интригуваща. От нещата, които бяха изнесени като снимков материал пред самата могила се сетих, че някога, много, много отдавна съм чел за нея като място с удивителни и необясними за времето си инженерни и астрономически постижения. Само дето не съм знаел къде е тази гробница, тогава когато съм чел тази книга. Освен това, очаквахме и Генчо да ни насочи и към нещо друго интересно в околността, чухме че има и друга гробница, макар и не толкова добре запазена. Стана вече 9, за съжаление Генчо не дойде, надявам се от дълга и изморителна петъчна нощ, а и аз пропуснах да му взема телефона... Жоро ММВ каза, че вече фондовете му съвсем са окъсели и по някое време, ще отцепва обратно към Варна. Жеката със семейството пък, поели си дъх след нощувката в хотелски условия решиха да продължат нататък, но най-много ден още. Дам.., проточи се пътуването, повече от предвиденото, но не е само това – малко тежичко дойде, всеки ден събирай бивак, правим преход от 150 км, търсим удобно място и наново разпъване на бивак, а междувременно – много търчане, гледане и ходене. Със сигурност трябва се мисли за престои в бивак по два дни, поне.

Девет и половина сме вече на точката А. Влизаме в гробницата.




Шаш, коридор, дълъг сигурно 30-на метра, опнат като нерв, без чупка, каменните блокове идеално прилягат един към друг, няма фуга, няма бръчка. Едно предверие с остър покрив, второ такова и накрая – купола на самата гробница.








Е, не може да има такова място, не може да е създадено такова инженерно съоръжение от народ, който нямал писменост? Щото няма математика без писменост, за геометрия да не говорим. Сещате се, идеално разположена спрямо посоките на света, само дето магнитния компас вътре се ошашква – с около 15 града. В предверието са поставени холограми на намерените в гробницата артефакти, които будят възхита с ювелирната си изработка и вярно пресъздаване на хора, животни и флорални мотиви.


















Идеята за холограмите печели личните ми овации, но капката катран от двата манекена вътре, вгорчава цялостното възприятие. Да, погребалната камера има два пластмасови обитателя, колкото да заемат излишно място и в без това тясната камера. За разлика от колегите си в Мезек, с които очевидно са от една етническа и производствена група, тези манекени не са средновековни, а древнотракийски, макар ръста им да надвишава значително този на древните местни обитатели.
Гробницата е открита трийсетте години на миналия век. Жители на околните села открай време чоплели хълма тук, за да влачат дялан камък /каква изненада, сещате се че това е участта и на част от крепостта Мезек/. Един ден обаче, се натъкват на входа и, недокоснат от човешки ръце от хилядолетия. Двайсет години преди това, овчар е намерил тук огромен бронзов глиган, в естествен ръст, с което става ясно, че тук някъде долу лежи недокоснато сериозно историческо наследство – глигана бил символ на тракийски старейшина или цар. Първите сериозни археологически проучвания и разкрития прави Богдан Филов, но разкопки са правени и после, както и нагли иманярски набези.
А... познайте къде е глигана – в музей в братска Турция, "намерен край Едирне"...
Екскурзовода споменава, че магнитната аномалия в гробницата е или търсен от древните и строители феномен или неясно как постигнат от тях ефект, но според изследвания имал въздействие върху човешката психика и засилвал екстра сензорните възприятия /за този, който ги има/. Мхм, мисля си аз, навярно на това се дължи чувството на пустота, което ме обзе с влизането ми, ама надали – почвам да се самоотричам, сигурно е щото казаха че нещо действало, нали... Почвам да се усещам че вече ми се излиза, та чак притропвам с нетърпение. Какво нещо е внушението. Вече навън, питам сина усетил ли е нещо, отговаря ми, че му изчезнало главоболието. Няма да се връщаме сега назад, за да го търсим. Потегляме към Маточина, целта е ясна – препоръчаната ни от Грийн Стражева кула. Тя цяла крепост, вижда се отдалеч:









Колкото повече наближаваме, толкова по-внушителна изглежда:





Влизайки вътре, разбираме че е била изградена на няколко етажа, а самата конструкция се състои от две сводести помещения едно над друго, арката е основен архитектурен похват на римската цивилизация, всяко разделено на по няколко нива, очевидно с гредоред.

От всички страни – бойници.





Всъщност това е „само” цитаделата – вътрешната, най-укрепена част, сърцето на цялата крепост, от чиито външни стени нищо почти не е останало.





Навява мисли за Толкин и неговия приказен свят











Връщаме се долу в селото, което носи следите не само на една епоха. В центъра му има паметна плоча, възпоменаваща героизма на бунтовници от Старозагорско, обесени тук









В самото село, не видяхме жива душа /с изключение на патрула на Гранична/, макар и да не беше изоставено.










Зазидани прозорци









Като споменах Гранична, бяхме предварително подготвени, че сме гледани и следени навсякъде тук, както казва Грийн – „...и постоянно се усмихвайте, поне една камера ви вижда във всеки момент”. Та докато озяпвахме крепостта отвътре, неусетно джиповете станали с един дефендър в повече





Вежливо, усмихнато и ненатрапчиво ни провериха и се разговорихме за историческо наследство, местни забележителности и офроуд. От тях научихме, че наскоро крепостта е възстановявана, нещо което се забелязваше около бойниците камъка бе по-бял, на места фугите бяха измазани. Само се чудя защо са оставили цитаделата отворена отгоре, така дъждовете и студа ще продължават да я рушат, можеше да се направи един покрив, който макар и не автентичен, да пази от разрушителните атмосферни условия.
Открийте разликите









От селото поемаме в посока, указана от табела „Скална църква”. След кратко лутане – и коловозите изчезват в гъстата трева и нищо не подсказва вярната посока, освен Гармина, изсипваме се точно където трябва. Очакванията ми бяха за нещо подобно на познатите скални манастири – ниши в скала, доизградени с каменни блокове. Нищо подобно.





Това е монолитна скала, прецизно и очевидно упорито и трудоемко издълбана пак като свод. Обяснителната табела намерихме паднала във високата трева, Жоро я вдигна и подпря на скалата до входа





Изненадващи са размерите на помещението вътре, сигурно 10 на 6 метра, височина над 5 метра.






От тук, посоката ни е Малко Шарково, но картите и навигацията предричат много голямо обикаляне и връщане на запад през Варник – Студена - Радовец. Ние обаче имаме жокер от приятел и цепим по черно право на север, за да си намерим пряк път, но пък и да не вдигаме по тревога момчетата от Гранична.

Веднъж, „влезли в пътя”, продължаваме към Елхово, където да дозаредим резервоарите, а Жоро ММВ продължава сам към Варна. Ние, останалите три джипа, продължаваме към мястото, определено за бивак – язовир Малко Шарково, който ни посреща начумерено, аха аха да завали:





Пътя, който показва Гармина е блокиран от бариера, на която пише че преминаването е забранено и че това е рибно стопанство, ангажирано с рибовъдна дейност, мхм, затова си търсим удобно място нататък по брега.





Един път намерили място за бивак, времето се усмихва като по поръчка.









Гест стар – бат Радо Метъла, който ни зарадва с присъствието си, долитайки от Ямбол. Ей, какво са 50-60 километра, като можеш да се видиш с приятели – цар си Радко, много ни зарадва.








СНИМКИТЕ




======================
Следва ден осми - Странджа