Tweet
Опорна точка.
Ден 1.
Малко се бях бъгнал на работа в последно време. Еми ... двойни смени, умираха ми хората - с две думи звездопад от проклетии, та нагласихме пътуването чак за втората половина на май. Едно мислехме, друго стана после, де.
Установих, че се понасям само с жената и бат Радо. Втория екипаж нямаше да е много доволен ... ако го имаше. Постоянно променяхме маршрутите и нормални хора надали щяха да ни изтърпят.
На 18 май най-сетне потегляме на заден ход, както винаги, из-под ореха пред блока. За трасето до Бузовград какво да кажа... жега, чат-пат изруди зад и насреща по Пътя.
След обяд сме в Бузовград. Оставяме колата на края на селото и махаме крачоли по една разкошна пътека до мегалитите. Тихо е, еловата сянка е балсам за самочувствието, приятни, хладни миризми преборват аромата на потните ни жлези... с две думи гоуем кеф.
Култов надпис в прахта.
..и астралното Му тяло.
Върху ... самолетата който се издига хахахаха...
След „обсерваторията” и плочата на Александър Фол пътеката тръгва наобратно. Замисляме се /всъщност доста шумно/ и се отпочват едни лакърдии...
Тук току-що написах доста неща. Спонтанно. После ги изтрих.
С две думи, по пътя към колата разговаряхме за тракийската антропология, „великите им царства” и учЕните ни. И замирисва на море... и на финикийски знаци.
Всяка дупка в камъка – „тракийско светилище”. Хахахаха как ли пък не.
Базата за преспиване естествено беше къща Росана в Твърдица. Росито ни посрещна както винаги - като наместници и след обичайни хигиени и поемане на течности и храни излетяхме към Морфея от белите писти на чаршафите.
Ден 2.
Покрай Паничерево едно много приятно пътче се спуска на юг. Ходеше ни се до Змейово и околности и ранния пред обяд спирам да напълним прясна вода в голямата чешма под ореха в селото. Заговарям се там с един другар. Пълни вода и той, щото местната не била хубава за пиене. Митко. От дума на дума, разбираме, че дядо му – отец Димитър написал някога историята на село Турян / това е едно родопско село до ... примерно до с.Кошница/. Естествено, питам откъде мога да закупя книгата, че си падам по тея писани бисери на ентусиазираното родолюбие.
” Елате до дома, ще ви я подаря” – дума човека.
Ние така и правим.
Малко отклонение – затова реших да кръстя тея драсканици – Точка на опората. Заради такива хора. Българите били прости и зли, а? Напротив, срещаме само най-сърдечно отношение. Един другар на име Ангел по-после ни спаси от грандиозни неприятности, а аз за пръв път за 43 години се почуствах горд, че съм Българин... понеже имам такива сънародници - войни, победи, бойни знамена, това е сериозно, но лично ми е малко далечно и да, по-скоро интерес за историците. В републиката са останали страшно много стойностни хора, а това че отрепки принципно се домогват до властта според мен е временно и изживяемо.
Та за Змейово. Над селото има една пещерка - Змейова дупка, която в най-голямата жега търсим около два часа. Безрезултатно. Имам чувството, че е ей там край близкия храст, но не би, и пак така... Като свърши водата – 1л., просто се връщаме до колата. Там заварваме група местни младежи /става дума за пътя към кариерата, една борова гора/ да беседват оживено, на огромна бутилка безалкохолно!!!
Казват ни къде всъшност е дупката, но е късно. Продължаваме нататък към Старозагорските минерални бани.
Интересно ми беше дали е останало нещо там от почивните станции по времето на РС.
Не само е останало, ами е доста ъпгрейтнато. Направо град – курортен тип. В местно магазинче зареждаме кисело мляко и сол /за напитката на пътуващите/ и с два литра айран продължаваме на югозапад.
Тази вечер се бяхме уговорили да спим при познато семейство под Асеновград. Селото се казва Тополово и е в полите на Родопа. Хората излязоха много симпатични и темите около масата слаломираха от ветроходството !!!! подводното ориентиране /сефте чувах за такова/ та до бизнеса с близалки. Неусетно стана време за лягане, заредихме походната ни пералничка /имаме и такава, пести дрехи и представлява пластмасов буркан с дръжка – от онея с кисело зеле, който се зарежда с малко мръсни гащи и чорапи плюс настърган домашен сапун и гореща вода и цял ден се лумбурка в колата/ и се гушнахме под един дебел хладен юрган.
Ден 3 ... си деня беше. Ден на контрастите.
Сутринта след няколко кафета и лаф моабет, отпътуваме към с. Добростан. Баира до горе е впечатляващ, а датчика на вентилатора дето е на Астрата, от време оно се опитва да ми скъси живота /сменял съм го, но файда йок/. С две думи, над селото колата позагрява. Спирам да поизстине и да закъся вентилатора, както съм правил и преди и изведнъж планинската омара е разтърсена от гръм... и гейзер пара из под капака се насочва към лятното вече слънце.
/разбрах после, че съм извършил неправилна манипулация ама де ти таме.../
„Брях, това беше” – казах си.
„Това са изпитания бе” – промълви в мене друг глас и спокоен отивам да отворя капака да видя какво се е случило...
Ирена и Радо се бяха изпарили от колата за секунди, щото жена ми помислила /и еваллах/ че ще последва няква детонация на газта примерно.
Парата като се разсея, установявам, че се е пукнал един дебел змиевиден маркуч, който довежда охладителната течност към двигателя. Помощ в пустото селце не очакваме, залепяме „раната” с текстилна лепенка, доливам вода, закъсявам въртилатора и палвам яваш-яваш надолу към цивилизацията.
После става най-интересното. В центъра на селото няколко кибици-мъже на голяма възраст бистрят ...всичко. След разговор с най-младия. – Ангел с изненада установявам, че човека има необходимия маркуч и умението да го постави. Бъдещето започна да придобива по-светли тонове, а човека отказа „почерпката” като каза, че парите ще го обидят.
Но, това бате Ангеле аз няма да го забравя, което направи за нас. Ще ти бъда вечно благодарен и ще се старая и занапред да помагам безвъзмездно на непознати, което според мен е най-разумната реплика на твоята добрина.
Накратко казано, към обяд с временна маркучева присадка, отново щурмуваме околностите на хижа Марциганица. Хижата е голяма, затворена и жертва на някакви ежби, а жалко. Природата тук е прекрасна. На около половин час път е пещерата Добростански бисер /култивирана, стълби, парапети, но неосветена/. Осветление да искаш при нас и нахълтва дори Ирена вътре. Дупката е много симпатична, въпреки поразиите породени от достъпността ѝ. На връщане през Добростан, само поздравявам нашия спасител и отбелязвам, че мъжете са се преместили в другия край на чаршията на сянка пак.
Следващата е село Мостово, или по-скоро скалния мост под селото. Под Мостово е тиха пустош. Някъде от дерето като смътен спомен ромоли реката, а пътеката е доста стръмна.
След половин час подскокове по камънете и снимки по моста най-сетне тръгваме към Беланташ.
Закъсения венитлатор си бучи изправно и като потрия аладиновата лампа, няма проблеми с температурата. На Чотрова чешма спираме, да направя ревизия на походната пералничка. Изплакваме килото бельо, просваме го връз задната кора и закретвме нагоре.
Колата я оставяме пак до гробище. Вместо некролози оградата до вратата е накичена с оферти за продажби на имоти в някаква „РЯКАТА”. Радо каза, че звучи по японски – „тата-сан искаш ли къща в ряка-ТА...”
После влизаме в една гора. Дърветата са надвесени като зелен, тих покрив. А от горе завалява.
После дъжда спира, и се озоваваме пред строеж на голяма църква... От тук, поради колизии в навигацията и моята припряност, забиваме към някакви вили ”Сабазий”. Еми пообиколяваме, изслушвам критиките и се връщаме в подножието на Беланташ. После бързо нагоре. Дежурния литър вода е на привършване и малко повече от обичайното, бързаме.
Пътя към Орехово през Асеновград и Бачково общо взето е безинтересен финал на наситения с емоции ден.
Пепа Калинова ни чака. Водиме интересни триалози, после вечерта угасва и към ... дори, преди полунощ се скатаваме по стаите.
Ден 4.
Ден 4 започва доста мързеливо. Към 11 сме на разклона Забърдо–Мостовете. Вентилаторът боботи, а мене ме изяжда мисълта, колко ли ще издържи така. През ноща сънувах жици. Бяхме решили в Чепеларе да си купим кабел, ключ и да си го пускам от кабината при нужда. Да, но предстоеше изкачване до Мостовете, и аз взех на автостоп на въпросния разклон една много... хубава жена. Ама много и после двайсе минути очаквах амортисьорите да пробият дупетата на задноседящите по нанагорнището. Слава богу докретахме. Цялата интрига с Мостовете беше на Радун печата за стоте обекта. Понеже е ходил няколко пъти, а печат няма. Половин час ни отне разходката и не съжаляваме за шматкането там. Надолу тръгнахме с видимо ококорена, олекнала и живнала Астра.
В Чепеларе намирам магазин за електроуреди, купувам три метра жица тип тел и прекъсвач за нощна ламба /кой ти мисли за ампеража/ и се запознаваме с местния механик Росен, който ни монтира системата, /а .... и Човека смени дебелия маркуч, за антифриз който се беше спукал над Добростан /с оригиналния гумен змеевик. Доста доходчиво ми обясни защо оригинала е с предимство пред импровизацията. Стария маркуч -спасител, го сложих в багажника на почетното място до аптечката.
Благодаря Росене.
След Чепеларе, отпрашваме към Широка Лъка / вентилатора си го управлявам, не че има нужда де, и тъжно чакам ключа да прегори/. В Лъката ни запрасква ужасен дъжд точно на центъра и се евакуираме в една страноприемница, а докато прибягваме от колата, градушка колкото боб ни шиба по главите.
В кръчмицата мятваме по едно шкембе с кола, за Радо - съответно деликатни пържени картофи и намирам къде да спим - в Златоград. По нетя.
Следва Смолян /музея/ и едни страшни баири към Златоград, където прекъсвача най-сетне се размирисва и дава фира. Поне спираме да почиваме и да ни духа лекия ветрец покрай скромната още Арда.
В Златоград се настаняваме в карапузеста една къщурка, ама много близо до главния път през града, бе. След привечерна разходка и импровизирана манджа на балкончето, цяла нощ преживяваме тукашния грешен нощен живот...
Импровизирана манджа - набрахме конесерви от багажника, смесихме ги алхимически, водица, примус. Резултата е позитивен. Не остана.
Ден 5.
Ден на култрата. Празника на „Св.Кирил и Методий” наближава бавно като товарен влак и цял преди обед накипрени с чисти тениски и гащи обикаляме старата реставрирана част на Златоград - етнографския квартал, с къща за гости „Скат” / май е на истинския Скат.../, сарачи, златари, търговци и невръстни деца изпълзяващи от огромни автобуси.
Малката църква. Строена е май първата третина на 19 век и първа по тукашните земи през Османското робство.
Семейство Ад-амс.
Посетихме и двете църкви - запалихме свещички за здраве и ранния следобяд, след припряно обиколяне три пъти на града, понеже забравих да заредя гориво, се успокояваме на пътя към „Крокодилите”.
„Крокодилите” са едни образования над Дрангово. Крокодили ги е кръстил Марин, стар приятел от безотговорните години в началото на политическия екзистенциализъм в България. До тях има една чешма, а докато Ирена пълни вода и диша кислород, ние с Радко щъкаме из камънаците. Има полянки, има странни скални форми /не са светилища надявам се.../ има големи тополи и в сянката още една сгушена варосана чешмичка ромоли.
Реално "Крокодил".
Тази почивка ни е необходима, и после, по някое време се окзваме в Мъженци. Съвсем безлюдно селце до Бенковски. Оставям колата под защитата на Аллаха до една от джамиите и хукваме да търсим някаква скална гробница. Две околни лица които срещаме, нищо не знаят /а то и първото не е много тавряс май/. Освен това езиковата бариера си казва своето, а вероятно изглеждаме подозрителни. После за гробницата правим един гооооолям тигел по близкия хълм и накрая я откриваме на връщане към селото.
Наблизо има няколко аязма, оформени като островърхи каменни кладенци, вероятно от свързани с мусульманските вярвания, доколкото мога да съдя по изрязаните символи на камъните отгоре.
След поразителните обиколки там и срещата с едни полицаи отпътуваме към Ивайловград. По пътя, след яростен скандал с Ирена, внезапно завивам към Джебел. Ще се качваме на крепоста Устра и това е. А ще спим, където сварим. До Устрен страстите позатихват и тихо ми изгаря и вторя ключ за вентлитора /и овонява кабината/. Сещам се накрая, че трябва, ама много високоамперажен ключ и закъсявам ръчно и в движение при загряване. Лекото побождане, искричките и греенето на проводниците в ръката действа като да седнеш в лиген с шведска горчивка по гол задник... но до изхода за крепоста склоките сглъхват. Крепостта та крепостта. Напред деца на Родината. По пътя има и черешки.
Един глухоням човек копаещ в една нива, ни дава ценни указания и навлизаме в сенчестата гора. О, благодат. До изоставената хижа стигаме за 40 минути. От там е стръмно. По някой време се свличам по сипея и огласям планината с... абе срам ме е да кажа какво извиках. Накрая сме на крепоста.
Ееееееееееееееееееееееееееееееееааааааааааааааааааааааа.
В момнета пиша, но не се сещам за целесъобразно обяснение на чувствата които изпитах там.
В стратосферата съм, това е. Дори видялия всичко Бат Радо, а пък и Ирена, започнаха да се пляскат по коленете и да подвикват възбудено и те не бяха виждали такова чудо. Една от най-запазените крепости в републиката. И една от доста високите. И няма никой. Само ние. Тримата мускетари на крачка от Боговете.
Половин час мълчание там и после леко и замислено надолу.
Продължаваме към Джебел. От там си купувам викоамперажен ключ от магазин за авточасти, ей че забравих как се казва... и ключа се оказва фалшив, еми просто не работи.
Примирявам се с електроинквизицията по пътя и стигаме чак до Момчилград. Там ангажирам някаква стая в Крумовгрод / пак чрез нетя/ – в една къща и накрая към 19 часа сядаме на по бира в дворчето под стрехите ѝ.
Ден 6.
На финала сме. Къщата беше доста приятна. Правя ѝ реклама заповядайте, има инфо в нета. Който иска на лични... Та на път за Ковил, минаваме през един вече нормален автомагазин, вземам мощен автотумблер и в едно кюше на шосето го монтирам. Пускам спирам въртилатора и карам с кеф към Ковил после.
Цък работи, цък спира. И не ме удря ток и не пари... кеф. Радвам се, че се събудих тая утрин и Астрата хвърчи под синьото родопско небе, по идеалния асфалт в посока Ковил.
До Ковил спираме на спирката на автобуса под една сянка и поемаме по успорединя път на шосето в посока Джанка - пешачката.
Софрата или както там и казват. Монолитна плоча , стояща хоризонтално върху три опорни точки. Очевидно е поставена така с човешка намеса. Предназначение - неизвестно.
Шарапани.
Хехе...
Дупките на Асара. До там не стигаме, че излиза ураганен вятър /в цяла България по това време - после разбрах/.
Панорамка.
Артефакт.
Давид.
След около час и половина обиколки се връщаме.
Надолу към Студен кладенец.
Поляни, абразивни кладенци – не навсякъде правим сники.
Нашата Астра.
Нагоре. Черепово. Има път до долменчето, а на края се оказва, че долменче няма.
Ааааа има, откриваме го в едни зарастнали покрайнини на нива.
Снимки.
Наоколо.
След това на север на север. Обаче се появяват някакви пушилки около Нова Загора и отначало много се плашим.
Противогазите естествено са у дома. А и се оказва че пушека не е смъртоносен а няккавъв прахоляк дигнат от силния все още вятър в някакви рудници /Трояново мисля едно и две/. Но за живеещите там, не знам как се оправят...
Пътя сетне към Дебелец, вече дори е скучноват.
Ден 7.
Завръщане към Суворово и Варна.
Малко преди Търговище ирена и Радко за малко да сменят колата с мого по луксозна...
Черешки покрай Ветрино. Кеф.
Благодаря за вниманието.:-)
Ден 1.
Малко се бях бъгнал на работа в последно време. Еми ... двойни смени, умираха ми хората - с две думи звездопад от проклетии, та нагласихме пътуването чак за втората половина на май. Едно мислехме, друго стана после, де.
Установих, че се понасям само с жената и бат Радо. Втория екипаж нямаше да е много доволен ... ако го имаше. Постоянно променяхме маршрутите и нормални хора надали щяха да ни изтърпят.
На 18 май най-сетне потегляме на заден ход, както винаги, из-под ореха пред блока. За трасето до Бузовград какво да кажа... жега, чат-пат изруди зад и насреща по Пътя.
След обяд сме в Бузовград. Оставяме колата на края на селото и махаме крачоли по една разкошна пътека до мегалитите. Тихо е, еловата сянка е балсам за самочувствието, приятни, хладни миризми преборват аромата на потните ни жлези... с две думи гоуем кеф.
Култов надпис в прахта.
..и астралното Му тяло.
Върху ... самолетата който се издига хахахаха...
След „обсерваторията” и плочата на Александър Фол пътеката тръгва наобратно. Замисляме се /всъщност доста шумно/ и се отпочват едни лакърдии...
Тук току-що написах доста неща. Спонтанно. После ги изтрих.
С две думи, по пътя към колата разговаряхме за тракийската антропология, „великите им царства” и учЕните ни. И замирисва на море... и на финикийски знаци.
Всяка дупка в камъка – „тракийско светилище”. Хахахаха как ли пък не.
Базата за преспиване естествено беше къща Росана в Твърдица. Росито ни посрещна както винаги - като наместници и след обичайни хигиени и поемане на течности и храни излетяхме към Морфея от белите писти на чаршафите.
Ден 2.
Покрай Паничерево едно много приятно пътче се спуска на юг. Ходеше ни се до Змейово и околности и ранния пред обяд спирам да напълним прясна вода в голямата чешма под ореха в селото. Заговарям се там с един другар. Пълни вода и той, щото местната не била хубава за пиене. Митко. От дума на дума, разбираме, че дядо му – отец Димитър написал някога историята на село Турян / това е едно родопско село до ... примерно до с.Кошница/. Естествено, питам откъде мога да закупя книгата, че си падам по тея писани бисери на ентусиазираното родолюбие.
” Елате до дома, ще ви я подаря” – дума човека.
Ние така и правим.
Малко отклонение – затова реших да кръстя тея драсканици – Точка на опората. Заради такива хора. Българите били прости и зли, а? Напротив, срещаме само най-сърдечно отношение. Един другар на име Ангел по-после ни спаси от грандиозни неприятности, а аз за пръв път за 43 години се почуствах горд, че съм Българин... понеже имам такива сънародници - войни, победи, бойни знамена, това е сериозно, но лично ми е малко далечно и да, по-скоро интерес за историците. В републиката са останали страшно много стойностни хора, а това че отрепки принципно се домогват до властта според мен е временно и изживяемо.
Та за Змейово. Над селото има една пещерка - Змейова дупка, която в най-голямата жега търсим около два часа. Безрезултатно. Имам чувството, че е ей там край близкия храст, но не би, и пак така... Като свърши водата – 1л., просто се връщаме до колата. Там заварваме група местни младежи /става дума за пътя към кариерата, една борова гора/ да беседват оживено, на огромна бутилка безалкохолно!!!
Казват ни къде всъшност е дупката, но е късно. Продължаваме нататък към Старозагорските минерални бани.
Интересно ми беше дали е останало нещо там от почивните станции по времето на РС.
Не само е останало, ами е доста ъпгрейтнато. Направо град – курортен тип. В местно магазинче зареждаме кисело мляко и сол /за напитката на пътуващите/ и с два литра айран продължаваме на югозапад.
Тази вечер се бяхме уговорили да спим при познато семейство под Асеновград. Селото се казва Тополово и е в полите на Родопа. Хората излязоха много симпатични и темите около масата слаломираха от ветроходството !!!! подводното ориентиране /сефте чувах за такова/ та до бизнеса с близалки. Неусетно стана време за лягане, заредихме походната ни пералничка /имаме и такава, пести дрехи и представлява пластмасов буркан с дръжка – от онея с кисело зеле, който се зарежда с малко мръсни гащи и чорапи плюс настърган домашен сапун и гореща вода и цял ден се лумбурка в колата/ и се гушнахме под един дебел хладен юрган.
Ден 3 ... си деня беше. Ден на контрастите.
Сутринта след няколко кафета и лаф моабет, отпътуваме към с. Добростан. Баира до горе е впечатляващ, а датчика на вентилатора дето е на Астрата, от време оно се опитва да ми скъси живота /сменял съм го, но файда йок/. С две думи, над селото колата позагрява. Спирам да поизстине и да закъся вентилатора, както съм правил и преди и изведнъж планинската омара е разтърсена от гръм... и гейзер пара из под капака се насочва към лятното вече слънце.
/разбрах после, че съм извършил неправилна манипулация ама де ти таме.../
„Брях, това беше” – казах си.
„Това са изпитания бе” – промълви в мене друг глас и спокоен отивам да отворя капака да видя какво се е случило...
Ирена и Радо се бяха изпарили от колата за секунди, щото жена ми помислила /и еваллах/ че ще последва няква детонация на газта примерно.
Парата като се разсея, установявам, че се е пукнал един дебел змиевиден маркуч, който довежда охладителната течност към двигателя. Помощ в пустото селце не очакваме, залепяме „раната” с текстилна лепенка, доливам вода, закъсявам въртилатора и палвам яваш-яваш надолу към цивилизацията.
После става най-интересното. В центъра на селото няколко кибици-мъже на голяма възраст бистрят ...всичко. След разговор с най-младия. – Ангел с изненада установявам, че човека има необходимия маркуч и умението да го постави. Бъдещето започна да придобива по-светли тонове, а човека отказа „почерпката” като каза, че парите ще го обидят.
Но, това бате Ангеле аз няма да го забравя, което направи за нас. Ще ти бъда вечно благодарен и ще се старая и занапред да помагам безвъзмездно на непознати, което според мен е най-разумната реплика на твоята добрина.
Накратко казано, към обяд с временна маркучева присадка, отново щурмуваме околностите на хижа Марциганица. Хижата е голяма, затворена и жертва на някакви ежби, а жалко. Природата тук е прекрасна. На около половин час път е пещерата Добростански бисер /култивирана, стълби, парапети, но неосветена/. Осветление да искаш при нас и нахълтва дори Ирена вътре. Дупката е много симпатична, въпреки поразиите породени от достъпността ѝ. На връщане през Добростан, само поздравявам нашия спасител и отбелязвам, че мъжете са се преместили в другия край на чаршията на сянка пак.
Следващата е село Мостово, или по-скоро скалния мост под селото. Под Мостово е тиха пустош. Някъде от дерето като смътен спомен ромоли реката, а пътеката е доста стръмна.
След половин час подскокове по камънете и снимки по моста най-сетне тръгваме към Беланташ.
Закъсения венитлатор си бучи изправно и като потрия аладиновата лампа, няма проблеми с температурата. На Чотрова чешма спираме, да направя ревизия на походната пералничка. Изплакваме килото бельо, просваме го връз задната кора и закретвме нагоре.
Колата я оставяме пак до гробище. Вместо некролози оградата до вратата е накичена с оферти за продажби на имоти в някаква „РЯКАТА”. Радо каза, че звучи по японски – „тата-сан искаш ли къща в ряка-ТА...”
После влизаме в една гора. Дърветата са надвесени като зелен, тих покрив. А от горе завалява.
После дъжда спира, и се озоваваме пред строеж на голяма църква... От тук, поради колизии в навигацията и моята припряност, забиваме към някакви вили ”Сабазий”. Еми пообиколяваме, изслушвам критиките и се връщаме в подножието на Беланташ. После бързо нагоре. Дежурния литър вода е на привършване и малко повече от обичайното, бързаме.
Пътя към Орехово през Асеновград и Бачково общо взето е безинтересен финал на наситения с емоции ден.
Пепа Калинова ни чака. Водиме интересни триалози, после вечерта угасва и към ... дори, преди полунощ се скатаваме по стаите.
Ден 4.
Ден 4 започва доста мързеливо. Към 11 сме на разклона Забърдо–Мостовете. Вентилаторът боботи, а мене ме изяжда мисълта, колко ли ще издържи така. През ноща сънувах жици. Бяхме решили в Чепеларе да си купим кабел, ключ и да си го пускам от кабината при нужда. Да, но предстоеше изкачване до Мостовете, и аз взех на автостоп на въпросния разклон една много... хубава жена. Ама много и после двайсе минути очаквах амортисьорите да пробият дупетата на задноседящите по нанагорнището. Слава богу докретахме. Цялата интрига с Мостовете беше на Радун печата за стоте обекта. Понеже е ходил няколко пъти, а печат няма. Половин час ни отне разходката и не съжаляваме за шматкането там. Надолу тръгнахме с видимо ококорена, олекнала и живнала Астра.
В Чепеларе намирам магазин за електроуреди, купувам три метра жица тип тел и прекъсвач за нощна ламба /кой ти мисли за ампеража/ и се запознаваме с местния механик Росен, който ни монтира системата, /а .... и Човека смени дебелия маркуч, за антифриз който се беше спукал над Добростан /с оригиналния гумен змеевик. Доста доходчиво ми обясни защо оригинала е с предимство пред импровизацията. Стария маркуч -спасител, го сложих в багажника на почетното място до аптечката.
Благодаря Росене.
След Чепеларе, отпрашваме към Широка Лъка / вентилатора си го управлявам, не че има нужда де, и тъжно чакам ключа да прегори/. В Лъката ни запрасква ужасен дъжд точно на центъра и се евакуираме в една страноприемница, а докато прибягваме от колата, градушка колкото боб ни шиба по главите.
В кръчмицата мятваме по едно шкембе с кола, за Радо - съответно деликатни пържени картофи и намирам къде да спим - в Златоград. По нетя.
Следва Смолян /музея/ и едни страшни баири към Златоград, където прекъсвача най-сетне се размирисва и дава фира. Поне спираме да почиваме и да ни духа лекия ветрец покрай скромната още Арда.
В Златоград се настаняваме в карапузеста една къщурка, ама много близо до главния път през града, бе. След привечерна разходка и импровизирана манджа на балкончето, цяла нощ преживяваме тукашния грешен нощен живот...
Импровизирана манджа - набрахме конесерви от багажника, смесихме ги алхимически, водица, примус. Резултата е позитивен. Не остана.
Ден 5.
Ден на култрата. Празника на „Св.Кирил и Методий” наближава бавно като товарен влак и цял преди обед накипрени с чисти тениски и гащи обикаляме старата реставрирана част на Златоград - етнографския квартал, с къща за гости „Скат” / май е на истинския Скат.../, сарачи, златари, търговци и невръстни деца изпълзяващи от огромни автобуси.
Малката църква. Строена е май първата третина на 19 век и първа по тукашните земи през Османското робство.
Семейство Ад-амс.
Посетихме и двете църкви - запалихме свещички за здраве и ранния следобяд, след припряно обиколяне три пъти на града, понеже забравих да заредя гориво, се успокояваме на пътя към „Крокодилите”.
„Крокодилите” са едни образования над Дрангово. Крокодили ги е кръстил Марин, стар приятел от безотговорните години в началото на политическия екзистенциализъм в България. До тях има една чешма, а докато Ирена пълни вода и диша кислород, ние с Радко щъкаме из камънаците. Има полянки, има странни скални форми /не са светилища надявам се.../ има големи тополи и в сянката още една сгушена варосана чешмичка ромоли.
Реално "Крокодил".
Тази почивка ни е необходима, и после, по някое време се окзваме в Мъженци. Съвсем безлюдно селце до Бенковски. Оставям колата под защитата на Аллаха до една от джамиите и хукваме да търсим някаква скална гробница. Две околни лица които срещаме, нищо не знаят /а то и първото не е много тавряс май/. Освен това езиковата бариера си казва своето, а вероятно изглеждаме подозрителни. После за гробницата правим един гооооолям тигел по близкия хълм и накрая я откриваме на връщане към селото.
Наблизо има няколко аязма, оформени като островърхи каменни кладенци, вероятно от свързани с мусульманските вярвания, доколкото мога да съдя по изрязаните символи на камъните отгоре.
След поразителните обиколки там и срещата с едни полицаи отпътуваме към Ивайловград. По пътя, след яростен скандал с Ирена, внезапно завивам към Джебел. Ще се качваме на крепоста Устра и това е. А ще спим, където сварим. До Устрен страстите позатихват и тихо ми изгаря и вторя ключ за вентлитора /и овонява кабината/. Сещам се накрая, че трябва, ама много високоамперажен ключ и закъсявам ръчно и в движение при загряване. Лекото побождане, искричките и греенето на проводниците в ръката действа като да седнеш в лиген с шведска горчивка по гол задник... но до изхода за крепоста склоките сглъхват. Крепостта та крепостта. Напред деца на Родината. По пътя има и черешки.
Един глухоням човек копаещ в една нива, ни дава ценни указания и навлизаме в сенчестата гора. О, благодат. До изоставената хижа стигаме за 40 минути. От там е стръмно. По някой време се свличам по сипея и огласям планината с... абе срам ме е да кажа какво извиках. Накрая сме на крепоста.
Ееееееееееееееееееееееееееееееееааааааааааааааааааааааа.
В момнета пиша, но не се сещам за целесъобразно обяснение на чувствата които изпитах там.
В стратосферата съм, това е. Дори видялия всичко Бат Радо, а пък и Ирена, започнаха да се пляскат по коленете и да подвикват възбудено и те не бяха виждали такова чудо. Една от най-запазените крепости в републиката. И една от доста високите. И няма никой. Само ние. Тримата мускетари на крачка от Боговете.
Половин час мълчание там и после леко и замислено надолу.
Продължаваме към Джебел. От там си купувам викоамперажен ключ от магазин за авточасти, ей че забравих как се казва... и ключа се оказва фалшив, еми просто не работи.
Примирявам се с електроинквизицията по пътя и стигаме чак до Момчилград. Там ангажирам някаква стая в Крумовгрод / пак чрез нетя/ – в една къща и накрая към 19 часа сядаме на по бира в дворчето под стрехите ѝ.
Ден 6.
На финала сме. Къщата беше доста приятна. Правя ѝ реклама заповядайте, има инфо в нета. Който иска на лични... Та на път за Ковил, минаваме през един вече нормален автомагазин, вземам мощен автотумблер и в едно кюше на шосето го монтирам. Пускам спирам въртилатора и карам с кеф към Ковил после.
Цък работи, цък спира. И не ме удря ток и не пари... кеф. Радвам се, че се събудих тая утрин и Астрата хвърчи под синьото родопско небе, по идеалния асфалт в посока Ковил.
До Ковил спираме на спирката на автобуса под една сянка и поемаме по успорединя път на шосето в посока Джанка - пешачката.
Софрата или както там и казват. Монолитна плоча , стояща хоризонтално върху три опорни точки. Очевидно е поставена така с човешка намеса. Предназначение - неизвестно.
Шарапани.
Хехе...
Дупките на Асара. До там не стигаме, че излиза ураганен вятър /в цяла България по това време - после разбрах/.
Панорамка.
Артефакт.
Давид.
След около час и половина обиколки се връщаме.
Надолу към Студен кладенец.
Поляни, абразивни кладенци – не навсякъде правим сники.
Нашата Астра.
Нагоре. Черепово. Има път до долменчето, а на края се оказва, че долменче няма.
Ааааа има, откриваме го в едни зарастнали покрайнини на нива.
Снимки.
Наоколо.
След това на север на север. Обаче се появяват някакви пушилки около Нова Загора и отначало много се плашим.
Противогазите естествено са у дома. А и се оказва че пушека не е смъртоносен а няккавъв прахоляк дигнат от силния все още вятър в някакви рудници /Трояново мисля едно и две/. Но за живеещите там, не знам как се оправят...
Пътя сетне към Дебелец, вече дори е скучноват.
Ден 7.
Завръщане към Суворово и Варна.
Малко преди Търговище ирена и Радко за малко да сменят колата с мого по луксозна...
Черешки покрай Ветрино. Кеф.
Благодаря за вниманието.:-)
))
Коментар