Tweet
От доста време се каня да прескоча до черноморието да поснимам. Все не остава време и все нейде по горите потъваме. Тоя път обаче сме решили твърдо с колегата Петър Крусев (kart). Няма хлабаво. Нагласили сме един маратон за два дена от Шабла до Резово. Тук фотографите вероятно ще се позасмеят, защото за два дена кое по-напред да снимаш, къде по-напред да спреш. Но този път толкова. Товарим техниката в Баба Тота (моята 19-годишна Тойотка) и газ франко Шабла. 
Натоварваме в багажника една сгъваема алуминиева стълба. Крадем ноу-хау от Дяо Цончо (Цончо Балканджиев). Няма да берем череши, а и те вече са преминали за жалост. Стълбата, приятели, е т.нар. подвижен подобрител на гледната точка. Давам пример: съзирате прекрасна нива със слънчогледи. Решавате да снимате. Стигате до нивата и с изненада установявате, че слънчогледите са по-високи от вас и няма как дори с вдигнати ръце да направите кадъра. В този момент на помощ идва стълбичката. Бодвате я в края на полето, качвате се най-отгоре и хоп – нова гледна точка с два метра по-висока. Нивата остава сякаш в краката ви.
Черно море при устието на Велека
Минаваме през средата на Добруджа. Житото и пшеницата наляли класове. Докъдето поглед стига златен килим е застлал чернозема. Жътвата ще започне всеки момент. „Ще снимаме и жътва – доволно потривам ръце“. Баба Тота няма климатик и жегичката плъзва из цялата кола. Но ние обичаме да ни е терсене. Колкото по-изстрадан излета, толкова по-сладки после кадрите. В един момент лилаво петно подразва периферното ми зрение. Обръщам се и съзирам поле с лавандула. Спираме рязко, вадим стълбата от багажника и директно на средата на нивата. Редуваме се да снимаме от високо. Съзирам наблизо пазача на блока. Човекът гледа и мълчи. Що за хора са тези? Аз си давам сериозен вид на експерт от САПАРД, жестикулирам, уж нещо записвам в мним тефтер, звъня по телефона и обяснявам, абе изобщо работата става сериозна. Всяваме респект дето има една дума. Сгъваме стълбата и и напускаме полето под слисания поглед на пазача. Предполагам, че друг път такива крадци не е виждал завалията. То бива вандали, ама в лавандулово поле да влезеш със стълба???
Петър Крусев снима отвисоко
Някъде по пътя към Дуранкулак
Номерът се повтори в една нива с пшеница. Видяхме две комбайни да жънат и моментално отбихме в нивата и газ по прашния път. В далечината спрял на сянка един джип и двама здравеняци наблюдават жътвата. Очевидно имат нещо общо с комбайните. По едно време всред облак от прах излиза стара Тойота и спира току зад джипа. Слизат двама, вадят една стълба, разпъват я в края на блока, по-едрият се покатерва отгоре и започват да снимат. Тоя път нещата не минават гладко.
- Какви сте вие? За кой вестник снимате? – намръщено пита единият.
- Фотографи, любители. Снимаме за кеф – предполагам достатъчно убедително звуча аз.
- Какъв кеф бе? Каква е таз стълба? Питам за кого снимате?
Усещам аз, че загрубавят нещата, а и битката хич няма да е равностойна и набързо изваждам от колата един фотоалбум „България – 200 невероятни места“. Разгръщам го и показвам къде сме ходили, какво сме снимали. Нещата се успокоиха и се разделихме по живо по здраво. Някой път първо ще ядем бой тогава ще ни питат защо снимаме. Трабва да се внимава
По обяд пристигаме в Шабла. Лятно време по обед е най-неподходящото време за снимане, ама няма как ще се изстисква от пръстите каквото може. Тръгваме по пътя към Тюленово. Отбиваме се в Яйлата.
Скалите около Тюленово
Яйлата
Поглед към морето от пещерно жилище на територията на резерват „Яйлата“
Резерватът е прекрасен. Отвесен скален бряг, блъскан безпощадно от морските вълни. Останки от древно поселище. Суров е брегът на северното черноморие. Привечер пристигаме на Калиакра. Прекрасно място. Ходил съм много пъти и винаги е вълнуващо. Заставате на ръба на отвесната скала, а в краката ви лодка като точка заобикаля носа. За първи път виждам делфини в естествената им среда. Калиакра е специално място. Има кътчета в България, които сякаш излъчват особена енергия. Тя не може да се опише. Усещаш я, когато си там и не можеш да я обясниш. Решихме да изчакаме залеза. Рибарска лодка пресича отраженето на залязващото слънце и се плъзга към таляна. Рибарите събират мрежите, а ние снимаме от ръба на високия бряг. Чудесен завършек на деня.
Крепостта Калиакра
Извити стълби, вкопани в скалите водят до морския бряг
Калиакра
Рибари в залива на Калиакра
Крепостта Калиакра
На залез по скалите около Калиакра
Поснимахме на тъмно и ветрогенераторите.
Ветрогенераторният парк край Каварна
На следващия ден дестинацията е Балчик. Дворецът е прекрасен. Розите са разцъфтяли и заливат с аромат крайбрежния парк. Рано сутрин няма туристи и човек може на спокойствие да се наслади на тази красота. Остана единствено огорчението от борбата между Софийския университет и министерство на културата, които са се хванали за гушите за това прекрасно място. Фронтовата линия се вижда на двете каси, на които човек заплаща билет за вход. По една за всяка институция.
Дворецът в Балчик. В близък план тронът на румънската царица
Градината на двореца
Поглет от каменния път, който заобикаля двореца
Снимаме, хапваме баници с айрян и поемаме към Несебър. Имах силно желание да снимам в стария град. Уви, разочарованието е пълно. Градът е пълен със сергии, китайски стоки, амбулантни търговци, контейнери с боклуци. Гъста мрежа пот и простотия. Наглеците вкарали сергии и в двора на една от църквите. Две неща ми пречат да въдворя ред: не е разрешена стрелбата още в България, а и на бодлива крава бог рога не дава. Иначе ще покажа нагледно как Христос е изпъдил търговците от храма. Спомних си Несебър от филма „С деца на море“. Автентичен, с прекрасните си къщи и спокойствието и хладината в сенките на тесните учлички. Нямаше останала дори частица от това очарование. Изнервени от жегата, навалицата и панаирджийския вид на защитения от Юнеско град поемаме към южното черноморие. Привечер снимаме устието на Велека. Започвам да огладнявам, а огладнея ли ставам нервен и сприхав. Набелязал съм една страхотна кръчма току на турската граница на брега на Резовска река. Пристигаме в Резово.
Залегнал съм пред прибоя
Скалите край Резово
На брега до Резово
Поснимахме и директно в кръчмата. Ах каква кръчмааа. Няма шум, няма дандании, обстановката е примитвна, но какво му трябва на човек повече. Менюто е късо и спретнато. Риба, каквато кръчмарят е уловил през деня, салата домати и крастивици, набрани от градината, биричка студена. Няма сигнал телефона. Идилия. Поръчвам порция сафрид и му помагам със студена бира да се хлъзне в лявата част на празния ми стомах. Излегнал съм се на пейката и се наслаждавам на тежкия рахатлък, който ме е споходил толкова навреме. Разглеждам кадрите и си мисля. И тук, както нявсякъде, фотографията иска време. Време да огледаш, да намериш мястото, да уцелиш подходящи условия. Така за ден-два не става. Завиждам благородно на колегите си, които живеят близо до морето. Но няма как. Ще се идва пак и това е ясно.
Има ли по-голям рахатлък след дългия преход?
След третата бира на Петърчо му се появява ореол. Така са светците – подкрепят се.
Ден трети.
Сутринта се придвижваме до устието на Ропотамо. Снимаме изумрудените води на плиткото море. Не издържам и след две минути вече блаженствам в прохладната вода. Уморени сме от пътуване.
Устието на Ропотамо
Ропотамо
Рибарска лодка в Ропотамо
Отчитам се с едно къпане преди пътя към дома
Прегаря някакси ентусиазма. Ще се прибираме полека. Минаваме през Айтос. Отбиваме се да видим Косара. Обадих му се и се разбрахме да го чакам на паркинга до колелото. Обикалям 10 минути не мога да намеря паркинг. Как да е откриваме Коса.
- Къде е тоз паркинг бе михлюзино? – питам аз.
- Как къде бе? Ще ти избоде очите. Кьор мусун? – сочи Косара напред.
Обръщам се и гледам гол кър, обрасъл в бурени и на средата един дирек с килната табела „Паркинг“. Това значи било паркинга. Е, естествено само нашата кола спряна там. Ако дойде някой и пари да иска ще призная айтослии. Пием по няколко бири. И днес сме хвърлили дюшеш. Наблизо има циганска сватба и музиката е безплатна. Пищят зурни и кларинети, някакъв известен циганин вие на умряло и постоянно поздравява младите от името на тоз и оня. Изобщо лъха на любов отвсякъде.
- Ееееех – викам си – къде е сега онази кръчмичка на Резово? Къде е онова спокойствие?
Както и да е. Срещите с Косара винаги са приятни и изпълнени с емоции. А и викам да се отбия в Айтос докато още има жив българин в него.
Прибираме се уморени от път, но заредени с емоции. Припяваме оная песен, дето върви със студена мента и дето нашите все ме караха да я свиря на цигулката когато имахме гости:
Моряците се връщат
от бурното море
само мойто либе го няма
във тези редове.
Ой, ти, Черно море,
защо тъй ревеш,
наща буйна, буйна младост
ще я погребеш.
И тъй приятели до нови срещи. И не забравяйте моята заръка: пътувайте, гледайте, снимайте. Не похабявайте свободното време като лежите вкъщи. Така животът преминава и не остават спомени. Дето се вика ще седнете някоя вечер на студена ракия с приятели и няма да има какво да разказвате
Натоварваме в багажника една сгъваема алуминиева стълба. Крадем ноу-хау от Дяо Цончо (Цончо Балканджиев). Няма да берем череши, а и те вече са преминали за жалост. Стълбата, приятели, е т.нар. подвижен подобрител на гледната точка. Давам пример: съзирате прекрасна нива със слънчогледи. Решавате да снимате. Стигате до нивата и с изненада установявате, че слънчогледите са по-високи от вас и няма как дори с вдигнати ръце да направите кадъра. В този момент на помощ идва стълбичката. Бодвате я в края на полето, качвате се най-отгоре и хоп – нова гледна точка с два метра по-висока. Нивата остава сякаш в краката ви.Черно море при устието на Велека
Минаваме през средата на Добруджа. Житото и пшеницата наляли класове. Докъдето поглед стига златен килим е застлал чернозема. Жътвата ще започне всеки момент. „Ще снимаме и жътва – доволно потривам ръце“. Баба Тота няма климатик и жегичката плъзва из цялата кола. Но ние обичаме да ни е терсене. Колкото по-изстрадан излета, толкова по-сладки после кадрите. В един момент лилаво петно подразва периферното ми зрение. Обръщам се и съзирам поле с лавандула. Спираме рязко, вадим стълбата от багажника и директно на средата на нивата. Редуваме се да снимаме от високо. Съзирам наблизо пазача на блока. Човекът гледа и мълчи. Що за хора са тези? Аз си давам сериозен вид на експерт от САПАРД, жестикулирам, уж нещо записвам в мним тефтер, звъня по телефона и обяснявам, абе изобщо работата става сериозна. Всяваме респект дето има една дума. Сгъваме стълбата и и напускаме полето под слисания поглед на пазача. Предполагам, че друг път такива крадци не е виждал завалията. То бива вандали, ама в лавандулово поле да влезеш със стълба???
Петър Крусев снима отвисоко Някъде по пътя към Дуранкулак
Номерът се повтори в една нива с пшеница. Видяхме две комбайни да жънат и моментално отбихме в нивата и газ по прашния път. В далечината спрял на сянка един джип и двама здравеняци наблюдават жътвата. Очевидно имат нещо общо с комбайните. По едно време всред облак от прах излиза стара Тойота и спира току зад джипа. Слизат двама, вадят една стълба, разпъват я в края на блока, по-едрият се покатерва отгоре и започват да снимат. Тоя път нещата не минават гладко.
- Какви сте вие? За кой вестник снимате? – намръщено пита единият.
- Фотографи, любители. Снимаме за кеф – предполагам достатъчно убедително звуча аз.
- Какъв кеф бе? Каква е таз стълба? Питам за кого снимате?
Усещам аз, че загрубавят нещата, а и битката хич няма да е равностойна и набързо изваждам от колата един фотоалбум „България – 200 невероятни места“. Разгръщам го и показвам къде сме ходили, какво сме снимали. Нещата се успокоиха и се разделихме по живо по здраво. Някой път първо ще ядем бой тогава ще ни питат защо снимаме. Трабва да се внимава
По обяд пристигаме в Шабла. Лятно време по обед е най-неподходящото време за снимане, ама няма как ще се изстисква от пръстите каквото може. Тръгваме по пътя към Тюленово. Отбиваме се в Яйлата.
Скалите около Тюленово
Яйлата
Поглед към морето от пещерно жилище на територията на резерват „Яйлата“
Резерватът е прекрасен. Отвесен скален бряг, блъскан безпощадно от морските вълни. Останки от древно поселище. Суров е брегът на северното черноморие. Привечер пристигаме на Калиакра. Прекрасно място. Ходил съм много пъти и винаги е вълнуващо. Заставате на ръба на отвесната скала, а в краката ви лодка като точка заобикаля носа. За първи път виждам делфини в естествената им среда. Калиакра е специално място. Има кътчета в България, които сякаш излъчват особена енергия. Тя не може да се опише. Усещаш я, когато си там и не можеш да я обясниш. Решихме да изчакаме залеза. Рибарска лодка пресича отраженето на залязващото слънце и се плъзга към таляна. Рибарите събират мрежите, а ние снимаме от ръба на високия бряг. Чудесен завършек на деня.
Крепостта Калиакра
Извити стълби, вкопани в скалите водят до морския бряг
Калиакра
Рибари в залива на Калиакра
Крепостта Калиакра
На залез по скалите около Калиакра
Поснимахме на тъмно и ветрогенераторите.
Ветрогенераторният парк край Каварна
На следващия ден дестинацията е Балчик. Дворецът е прекрасен. Розите са разцъфтяли и заливат с аромат крайбрежния парк. Рано сутрин няма туристи и човек може на спокойствие да се наслади на тази красота. Остана единствено огорчението от борбата между Софийския университет и министерство на културата, които са се хванали за гушите за това прекрасно място. Фронтовата линия се вижда на двете каси, на които човек заплаща билет за вход. По една за всяка институция.
Дворецът в Балчик. В близък план тронът на румънската царица
Градината на двореца
Поглет от каменния път, който заобикаля двореца
Снимаме, хапваме баници с айрян и поемаме към Несебър. Имах силно желание да снимам в стария град. Уви, разочарованието е пълно. Градът е пълен със сергии, китайски стоки, амбулантни търговци, контейнери с боклуци. Гъста мрежа пот и простотия. Наглеците вкарали сергии и в двора на една от църквите. Две неща ми пречат да въдворя ред: не е разрешена стрелбата още в България, а и на бодлива крава бог рога не дава. Иначе ще покажа нагледно как Христос е изпъдил търговците от храма. Спомних си Несебър от филма „С деца на море“. Автентичен, с прекрасните си къщи и спокойствието и хладината в сенките на тесните учлички. Нямаше останала дори частица от това очарование. Изнервени от жегата, навалицата и панаирджийския вид на защитения от Юнеско град поемаме към южното черноморие. Привечер снимаме устието на Велека. Започвам да огладнявам, а огладнея ли ставам нервен и сприхав. Набелязал съм една страхотна кръчма току на турската граница на брега на Резовска река. Пристигаме в Резово.
Залегнал съм пред прибоя
Скалите край Резово
На брега до Резово
Поснимахме и директно в кръчмата. Ах каква кръчмааа. Няма шум, няма дандании, обстановката е примитвна, но какво му трябва на човек повече. Менюто е късо и спретнато. Риба, каквато кръчмарят е уловил през деня, салата домати и крастивици, набрани от градината, биричка студена. Няма сигнал телефона. Идилия. Поръчвам порция сафрид и му помагам със студена бира да се хлъзне в лявата част на празния ми стомах. Излегнал съм се на пейката и се наслаждавам на тежкия рахатлък, който ме е споходил толкова навреме. Разглеждам кадрите и си мисля. И тук, както нявсякъде, фотографията иска време. Време да огледаш, да намериш мястото, да уцелиш подходящи условия. Така за ден-два не става. Завиждам благородно на колегите си, които живеят близо до морето. Но няма как. Ще се идва пак и това е ясно.
Има ли по-голям рахатлък след дългия преход?
След третата бира на Петърчо му се появява ореол. Така са светците – подкрепят се.
Ден трети.
Сутринта се придвижваме до устието на Ропотамо. Снимаме изумрудените води на плиткото море. Не издържам и след две минути вече блаженствам в прохладната вода. Уморени сме от пътуване.
Устието на Ропотамо
Ропотамо
Рибарска лодка в Ропотамо
Отчитам се с едно къпане преди пътя към дома
Прегаря някакси ентусиазма. Ще се прибираме полека. Минаваме през Айтос. Отбиваме се да видим Косара. Обадих му се и се разбрахме да го чакам на паркинга до колелото. Обикалям 10 минути не мога да намеря паркинг. Как да е откриваме Коса.
- Къде е тоз паркинг бе михлюзино? – питам аз.
- Как къде бе? Ще ти избоде очите. Кьор мусун? – сочи Косара напред.
Обръщам се и гледам гол кър, обрасъл в бурени и на средата един дирек с килната табела „Паркинг“. Това значи било паркинга. Е, естествено само нашата кола спряна там. Ако дойде някой и пари да иска ще призная айтослии. Пием по няколко бири. И днес сме хвърлили дюшеш. Наблизо има циганска сватба и музиката е безплатна. Пищят зурни и кларинети, някакъв известен циганин вие на умряло и постоянно поздравява младите от името на тоз и оня. Изобщо лъха на любов отвсякъде.
- Ееееех – викам си – къде е сега онази кръчмичка на Резово? Къде е онова спокойствие?
Както и да е. Срещите с Косара винаги са приятни и изпълнени с емоции. А и викам да се отбия в Айтос докато още има жив българин в него.
Прибираме се уморени от път, но заредени с емоции. Припяваме оная песен, дето върви със студена мента и дето нашите все ме караха да я свиря на цигулката когато имахме гости:
Моряците се връщат
от бурното море
само мойто либе го няма
във тези редове.
Ой, ти, Черно море,
защо тъй ревеш,
наща буйна, буйна младост
ще я погребеш.
И тъй приятели до нови срещи. И не забравяйте моята заръка: пътувайте, гледайте, снимайте. Не похабявайте свободното време като лежите вкъщи. Така животът преминава и не остават спомени. Дето се вика ще седнете някоя вечер на студена ракия с приятели и няма да има какво да разказвате
Благодаря за споделянето.
Коментар