Tweet
Сборния пункт е... И да ви го обясня няма да ме разберете!
Отправяме се към изходния пункт. Викам си, ей сега ще ги смая, пътят до Узана ми е до болка познат, катеря го като на рали. Рали за баничарки!
Лево, десно и на третия завой – мъгла. Ядва се до петия такъв. Тук видимостта пада на 5 метра. До тук беше със смайването. Разпореждам на единия пасажер да следи листата или мантинелата, каквото вижда. Хем да не се отдалечава, хем да не приближава прекалено. Карам си аз и пред мен мантинела, след това се чува предупреждението. След малко гледам дърво и чувам предупреждение. Абе човек, късно ти идва информацията! – отбелязвам аз. Преодолявам колоездач, и то в седем без нещо в Балкана. Стигам до извода, че някой трябва да слезе и да води с челник, всички се съпротивляват. Ама верно, карам с 7 км/ч., ще трябва водачът да бяга или да се движим по-бавно. Е как да е, стигаме х. Партизанска песен, напиваме се, спим и на обратно.
Но решихме, че по високото ще го раздуха.
Паркираме, товарим се и поемаме нагоре. Оказва се, че аз съм минавал най-скоро по тази пътека и ще трябва да водя. Да отбележа от сега, движа се с професионалисти, а аз съм прост аматьор. Ще водя, ама нека всички знаят, че колкото пъти мина все пропускам отклонението, след това се налага да катеря едно сечище. А и сега е мъгла. Но въпреки предупрежденията всички се водят по мене, е този път не бъркам пътеката.
Стигаме х. Мазалат и спираме за чай и закуска, продължаваме нагоре, нагоре и на далеко. Минаваме през прекрасни места, Това седлото на Мазалат, резерват „ Пеещи скали”. Абе разкош, едни панорами, едни изгледи... Само да нямаше мъгла!...
Предлага да подсечем вр. Къртбашица от южната страна, но си премълчавам, че пътеката е леко изронена. Е понесох си последствията, псувни до „Пеещи скали”. Но там никой не се сети да каже „Благодаря”. Първо, че са живи и здрави, второ, че им спестих около 30 мин. трамбоване.
Името на пеещите скали идва от свиренето на вятъра, когато преминава през тях. Но свирене не се чува, само свистене в качулката.....
Въпреки мъглата границата между есента и зимата ни показва своята красота........
В групата си имаме от всичко, даже и човек от породата на Mad Dog….
След Пеещи скали гледаме да не пропуснем разклонението на пътеките между вр. Пиргос и маршрута на Ком-Емине. Там някъде трябва да хванем пътя на бившата военна база до вр. Голям Кадемлия.
Масивът Триглав се състои от три върха, Голям Кадемлия, Малък Кадемлия и Пиргос. Пиргос е най-нисък от трите, най-високия е ясен. Голям Кадемлия е вторият по височина връх в Стара Планина. На времето за да определят кой връх е по-висок между него и вр. Ботев са убивали по едно животно на двата върха. След това са следели на кой връх по-бързо ще се разложи животното. Днес се знае, че вр. Ботев е 2376 м.н.в., а Кадемлията е 2276 м.н.в.
Нашата цел е да преспим в заслона на върха. Поради тази причина освен всичко си носим гориво и други дребни неща нужни за многодневни преходи. По пътя се оказа, че някой са спестили други неща, необходими за нормалното провеждане на мероприятието.
Но да се върнем на разклона, където спряхме за по цигара. Непушачите за да не скучаят ми изпиха половината вода. Понеже беше най-достъпна. Тук вече всички замлъкнаха, забавихме темпото за да не се разкъсва групата. Вятъра направо хапе и макар да беше малко под нулата, усещането беше като за - 15 градуса. Започна и на мен да ми натежава, но бе поносимо. Всеки трябва да си знае границата на възможностите, аз моята не я знам. Само знам, че имам доста ресурс. Други и това не знаят. Десет минутки след началото на изкачването се наложи да взема раницата на най-опитния.
По думите му 17 кг., какво толкова носи не знам. Моята по сметки е около 10кг, а уж общия багаж е разпределен и всеки индивидуално има еднакви потребности. В този момент вече не мога, а и нямам желание да преценявам, кое колко тежи. След още десет минути решихме да се разделим и тук влязоха „излишните” ми токита. Първата група имахме задача да запалим печката в заслона, втората да се подкрепят. В нея остана и трапера. Снимки довечера.
Отправяме се към изходния пункт. Викам си, ей сега ще ги смая, пътят до Узана ми е до болка познат, катеря го като на рали. Рали за баничарки!
Лево, десно и на третия завой – мъгла. Ядва се до петия такъв. Тук видимостта пада на 5 метра. До тук беше със смайването. Разпореждам на единия пасажер да следи листата или мантинелата, каквото вижда. Хем да не се отдалечава, хем да не приближава прекалено. Карам си аз и пред мен мантинела, след това се чува предупреждението. След малко гледам дърво и чувам предупреждение. Абе човек, късно ти идва информацията! – отбелязвам аз. Преодолявам колоездач, и то в седем без нещо в Балкана. Стигам до извода, че някой трябва да слезе и да води с челник, всички се съпротивляват. Ама верно, карам с 7 км/ч., ще трябва водачът да бяга или да се движим по-бавно. Е как да е, стигаме х. Партизанска песен, напиваме се, спим и на обратно.
Но решихме, че по високото ще го раздуха.
Паркираме, товарим се и поемаме нагоре. Оказва се, че аз съм минавал най-скоро по тази пътека и ще трябва да водя. Да отбележа от сега, движа се с професионалисти, а аз съм прост аматьор. Ще водя, ама нека всички знаят, че колкото пъти мина все пропускам отклонението, след това се налага да катеря едно сечище. А и сега е мъгла. Но въпреки предупрежденията всички се водят по мене, е този път не бъркам пътеката.
Стигаме х. Мазалат и спираме за чай и закуска, продължаваме нагоре, нагоре и на далеко. Минаваме през прекрасни места, Това седлото на Мазалат, резерват „ Пеещи скали”. Абе разкош, едни панорами, едни изгледи... Само да нямаше мъгла!...
Предлага да подсечем вр. Къртбашица от южната страна, но си премълчавам, че пътеката е леко изронена. Е понесох си последствията, псувни до „Пеещи скали”. Но там никой не се сети да каже „Благодаря”. Първо, че са живи и здрави, второ, че им спестих около 30 мин. трамбоване.
Името на пеещите скали идва от свиренето на вятъра, когато преминава през тях. Но свирене не се чува, само свистене в качулката.....
Въпреки мъглата границата между есента и зимата ни показва своята красота........
В групата си имаме от всичко, даже и човек от породата на Mad Dog….
След Пеещи скали гледаме да не пропуснем разклонението на пътеките между вр. Пиргос и маршрута на Ком-Емине. Там някъде трябва да хванем пътя на бившата военна база до вр. Голям Кадемлия.
Масивът Триглав се състои от три върха, Голям Кадемлия, Малък Кадемлия и Пиргос. Пиргос е най-нисък от трите, най-високия е ясен. Голям Кадемлия е вторият по височина връх в Стара Планина. На времето за да определят кой връх е по-висок между него и вр. Ботев са убивали по едно животно на двата върха. След това са следели на кой връх по-бързо ще се разложи животното. Днес се знае, че вр. Ботев е 2376 м.н.в., а Кадемлията е 2276 м.н.в.
Нашата цел е да преспим в заслона на върха. Поради тази причина освен всичко си носим гориво и други дребни неща нужни за многодневни преходи. По пътя се оказа, че някой са спестили други неща, необходими за нормалното провеждане на мероприятието.
Но да се върнем на разклона, където спряхме за по цигара. Непушачите за да не скучаят ми изпиха половината вода. Понеже беше най-достъпна. Тук вече всички замлъкнаха, забавихме темпото за да не се разкъсва групата. Вятъра направо хапе и макар да беше малко под нулата, усещането беше като за - 15 градуса. Започна и на мен да ми натежава, но бе поносимо. Всеки трябва да си знае границата на възможностите, аз моята не я знам. Само знам, че имам доста ресурс. Други и това не знаят. Десет минутки след началото на изкачването се наложи да взема раницата на най-опитния.
По думите му 17 кг., какво толкова носи не знам. Моята по сметки е около 10кг, а уж общия багаж е разпределен и всеки индивидуално има еднакви потребности. В този момент вече не мога, а и нямам желание да преценявам, кое колко тежи. След още десет минути решихме да се разделим и тук влязоха „излишните” ми токита. Първата група имахме задача да запалим печката в заслона, втората да се подкрепят. В нея остана и трапера. Снимки довечера.
Коментар