Tweet
Очите на Рила за последно видях през 1995. В предната, по-дръзка и прибързана половина от живота си. По тея времена при олтара на Рилския бог бях оставил вече единия си менискус от ски, и за малко не оставих един приятел – камъка от Куклата само му изкърти няколко парченца от черепа и обезобрази временно едната му ръка в края на колоритното лято на 92-ра. После лекарите от ВМА върнаха душата му обратно в тялото и човека оцеля без последствия. ... Това ми бяха досега последните спомени.
Настава емблематичната 2012 и поемаме отново нагоре. Хем на Радко му са се изчерпали част от най-високите върхове по нашите места – подарявани му като изживяване за Рождения ден. Вече има Вихрен, Ботев и някой подобни покрай тях. Ред е на Мальовица, Додов връх и Мусала.
Дългия път на 8-ми септември.
540 километра... надявам се да не карам повече никога толкова. Накрая почти се бъгвам. Чудя се дали по първостепенния път е по-гадно или по магистрала Тракия. Очасти по новите отсечки се минава през нещо като прерия, оградена с ограда. Едно пикане предполага доста прецизна маскировка, понеже няма ни клозет ни достъп до околните полета.
Над Пазарджик - ни маха един пътен полицай да спреме... намалявам и той прави пирует, като онея образи от клипа на Веско Маринов и с палката си сочи джипа зад мене.
В Боровец е като на Уудсток мамка му. Дори и място за паркиране няма. А народа щъка на тълпи забързано нанякъде. Продължаваме към Говедарци. В селото ни заинтригува една процесия от много, ама много жени с дополвина пълни кофи в ръцете. Кофите са различни – малки, големи, сини, червени, жълти... Има нещо течно в тях, по сянката разбирам. Ко ли може да е това?
Към 18 часа сме пред хотел Мальовица. Имаме резервация, кога ли сме си правили до сега... всичко е ок и бързо се настаняваме. Нормални стаи, по 15 на тяло, плюс закуска. Вдругиден пак смятаме да спим тук, ама разбирам, че хотела утре го затварят. Изприквам до ЦПШ и се уговарям с някаква жена за следващата нощувка /вдруги ден/ и започваме да отмаряме. Най-вече аз.
После си лягаме, а ръцете ми търсят скоростния лост - трета четвърта втора, трета четвърта пета... и цяла нощ сънувам пътни полицаи загърнати с кренолин и обути с палци да подскачат по белия като лебедово езеро асфалт покрай Татар базарджик...
Към Вазов.
Утрото е ведро, закуската – мекици колкото сомбреро и айрян – любимото ми питие. Към 09.30 отлепяме към хижа Мальовица.
На пейките пред хижата снимам носталгичната Кукла, разсъбличаме се и продължаваме нагоре.
На първа тераса ме напада един кон. Докато се опитвам да снимам нящо, успява да бръкне с език в джоба на панталона ми и да извлече някаква коричка хляб. После величествено се отдалечава. Не излъчвам женски феромони и не съм му интересен явно. На Радко и Ирена конете не обръщат никакво внимание понеже нямат трохи и семки по джобовете. После наближаваме скалата с плочи на загиналите ни бъгарски сънародници алпинисти. Има и на Цанко и Радко от Безенгийската стена. Виждал съм такава на ... Мисес кош май се казваше. Това беше отдавна.
Носим общо два литра вода за трима и едни месни пръчки суджук „Петрохан” – сухи, като подкрепа за из път. Имам май и няколко чирозчета малки в страничния джоб на панталона.
Скоро стигаме Еленини езера. Тук правим по-голяма почивка.
Спомням си, на Еленка като катерихме някога, един се беше запецнал в една цепка и вика - ... ” Боже, земи ми акъла и ми дай мускули”.
После пъшка половин час, като при запек да беше и пак извика -
... ”Боже, стига с тея мускули, дай малко акъл”... след което моментално друсна с главата надолу май, ама нямам спомен да е пострадал. Имаше тогава и един Вуйчо /прякор/ май от Хасково, който го бъзикаше по време на полета. Събитята са от края на юни 1989.
Скоро излизаме на билото. Тук духа приятно. По-точно от единия край те пържи слънцето, от другия те замръзява вятъра, но може да се върти човек постоянно или да не
бава и това е изход. Някъде от към върха се вижадат щъкащи възторежно фигурки и се чува откъслечна руска реч... мда братята са насякъде. /макнамара/.
Рилския манастир.
По-близо.
На Мальовица сме вече.
Радко се крие от вятъра.
Към Додов връх наняколко пъти си сменяме с Ирена обувките... лошо. Май Скарпетата не я заобичват от пърия път. Вината е моя, понеже обувката, е хубава, но никой луд няма да тръгне с нова обувка на дълъг преход. Освен Жена ми, щото аз съм я помолил...
Поглед назад...
По маршрута.
Накрая обува резервните платненки и нещата се оправят. Малко преди Вазов настигаме човек. Интересен, свещеник от близко село и доста добър познавач на района.
На Вазов е весело. Не се познавам лично с Венци и помощниците му, но ни приемат много добре. Аз не съм претенциозен към хижите и стопаните им, но в повечето случаи получаваме просто добър прием или лично и позитивно отношение от Хората горе. Що ли?
Картина от билки и семки в хижата.
Тук, в столовата до късна доба седим, говорим си, а Радко пада на табла от една симпатична какичка и накрая се скриваме в едно бунгало до хижата, под звездите.
Умората не се шегува...
Следва...
Настава емблематичната 2012 и поемаме отново нагоре. Хем на Радко му са се изчерпали част от най-високите върхове по нашите места – подарявани му като изживяване за Рождения ден. Вече има Вихрен, Ботев и някой подобни покрай тях. Ред е на Мальовица, Додов връх и Мусала.
Дългия път на 8-ми септември.
540 километра... надявам се да не карам повече никога толкова. Накрая почти се бъгвам. Чудя се дали по първостепенния път е по-гадно или по магистрала Тракия. Очасти по новите отсечки се минава през нещо като прерия, оградена с ограда. Едно пикане предполага доста прецизна маскировка, понеже няма ни клозет ни достъп до околните полета.
Над Пазарджик - ни маха един пътен полицай да спреме... намалявам и той прави пирует, като онея образи от клипа на Веско Маринов и с палката си сочи джипа зад мене.
В Боровец е като на Уудсток мамка му. Дори и място за паркиране няма. А народа щъка на тълпи забързано нанякъде. Продължаваме към Говедарци. В селото ни заинтригува една процесия от много, ама много жени с дополвина пълни кофи в ръцете. Кофите са различни – малки, големи, сини, червени, жълти... Има нещо течно в тях, по сянката разбирам. Ко ли може да е това?
Към 18 часа сме пред хотел Мальовица. Имаме резервация, кога ли сме си правили до сега... всичко е ок и бързо се настаняваме. Нормални стаи, по 15 на тяло, плюс закуска. Вдругиден пак смятаме да спим тук, ама разбирам, че хотела утре го затварят. Изприквам до ЦПШ и се уговарям с някаква жена за следващата нощувка /вдруги ден/ и започваме да отмаряме. Най-вече аз.
После си лягаме, а ръцете ми търсят скоростния лост - трета четвърта втора, трета четвърта пета... и цяла нощ сънувам пътни полицаи загърнати с кренолин и обути с палци да подскачат по белия като лебедово езеро асфалт покрай Татар базарджик...
Към Вазов.
Утрото е ведро, закуската – мекици колкото сомбреро и айрян – любимото ми питие. Към 09.30 отлепяме към хижа Мальовица.
На пейките пред хижата снимам носталгичната Кукла, разсъбличаме се и продължаваме нагоре.
На първа тераса ме напада един кон. Докато се опитвам да снимам нящо, успява да бръкне с език в джоба на панталона ми и да извлече някаква коричка хляб. После величествено се отдалечава. Не излъчвам женски феромони и не съм му интересен явно. На Радко и Ирена конете не обръщат никакво внимание понеже нямат трохи и семки по джобовете. После наближаваме скалата с плочи на загиналите ни бъгарски сънародници алпинисти. Има и на Цанко и Радко от Безенгийската стена. Виждал съм такава на ... Мисес кош май се казваше. Това беше отдавна.
Носим общо два литра вода за трима и едни месни пръчки суджук „Петрохан” – сухи, като подкрепа за из път. Имам май и няколко чирозчета малки в страничния джоб на панталона.
Скоро стигаме Еленини езера. Тук правим по-голяма почивка.
Спомням си, на Еленка като катерихме някога, един се беше запецнал в една цепка и вика - ... ” Боже, земи ми акъла и ми дай мускули”.
После пъшка половин час, като при запек да беше и пак извика -
... ”Боже, стига с тея мускули, дай малко акъл”... след което моментално друсна с главата надолу май, ама нямам спомен да е пострадал. Имаше тогава и един Вуйчо /прякор/ май от Хасково, който го бъзикаше по време на полета. Събитята са от края на юни 1989.
Скоро излизаме на билото. Тук духа приятно. По-точно от единия край те пържи слънцето, от другия те замръзява вятъра, но може да се върти човек постоянно или да не
бава и това е изход. Някъде от към върха се вижадат щъкащи възторежно фигурки и се чува откъслечна руска реч... мда братята са насякъде. /макнамара/.Рилския манастир.
По-близо.
На Мальовица сме вече.
Радко се крие от вятъра.
Към Додов връх наняколко пъти си сменяме с Ирена обувките... лошо. Май Скарпетата не я заобичват от пърия път. Вината е моя, понеже обувката, е хубава, но никой луд няма да тръгне с нова обувка на дълъг преход. Освен Жена ми, щото аз съм я помолил...
Поглед назад...
По маршрута.
Накрая обува резервните платненки и нещата се оправят. Малко преди Вазов настигаме човек. Интересен, свещеник от близко село и доста добър познавач на района.
На Вазов е весело. Не се познавам лично с Венци и помощниците му, но ни приемат много добре. Аз не съм претенциозен към хижите и стопаните им, но в повечето случаи получаваме просто добър прием или лично и позитивно отношение от Хората горе. Що ли?
Картина от билки и семки в хижата.
Тук, в столовата до късна доба седим, говорим си, а Радко пада на табла от една симпатична какичка и накрая се скриваме в едно бунгало до хижата, под звездите.
Умората не се шегува...
Следва...
И аз благодаря!
Поздрави.
Коментар