Tweet
Петият елемент.
Тъй кръстих Ваньо на гарата в Карлово, къдято се срещнахме във вторник сутринта. Другите бяхме аз, Ирена, Радко и Йоана. Идеята беше да пообиколим към крайните Родопи и околности.
В понеделник от заранта ни тръгва на инчики /за щастие само с това малко произшествие се разминаваме за цялото ходене/. Та... на бензиностанцията във Ветрино, установявам, че едната задна гума забележимо е спаднала. Оглеждам я отбилзо и се посмущавам от пълната липса на грайфер на места и някакви стърчащи телчета от гладките като тиква повърхности. Затова спора от кой проход ще минем за Южна България абортивно приключва, а аз се възползвам от „приятелския си кръг” и купвам едни две почти нови гуми от познат в най-близкото място до нас - т.е. Провадия /с приятелски кръг е покрита цяла България като и ние сме част от него и си помагаме при нужда с разни свестни хора .../
Преди демонтажа на галошите и монтажа на новите, изнесяме целия багаж на тротуара до гумаджийницата /да видим на какъв хал е резервната/ за радост и сеир на сънените провадийци, които се подсмихват под мустак, докато сърбат кафета и бири или деликатно прескачат натрупаните като Хеопсова пирамида пред едно барче - каски, гащеризони, канчета, чували, палатка, платнища, книгата ми за оцеляване по методиката на СпН на ГРУ, торби с гащи, фланелки и чорапи и най–разнообразни и еднообразни манджи. Към 11 часа с благословията на „обади се на приятел” – Тошко и гумаджията му, потегляме през Айтоския проход към Богдан. Прохода се оказа в нормално състояние за учудване и само скок-подскока преди самия Айтос ми поразтърсва далака и събужда децата отзад. После е ... жега. Спирам през стотина километра да пия студена вода или кола и на третия път май вече сме на разклона за Хисаря. За посещение на попа още е рано /не хисарския , а нашия приятел от Богдан/ , та решаваме да се отбием до това емблиматично градче. Там спирам до крепостната стена /тя опасва целия град по периметъра/ и се насочваме към местния музей. Понеделник „затворено” както и предполагам, ама не се наскърбяваме. Пообикаляме насам-натам и си купувам една камуфлажна фланелка, която в края на пътуването, като се поумирисва на феромони и други парфюми, разменям с една оранжева на Ванката от „Вия ферата”- Ледницата /впрочем, последната също не озонира колата и околната атмосфера в петък вечер след няколко дни.../.
Тигелите, които чертаеме из сънната следобяд Хисаря, накрая ни отвеждат до църквата. Тя е празна. Има една жена да продава свещи и след като се пооглеждаме и си купуваме, тичешком ги носим до свещника да ги запалим, щото извадени от хладилника... за секунди придобиват форма на въпросителни знаци от жегата.
Към 17.30 вече сме на път за Богдан. По телефона се чувам с отчето. Чака ни. В селото вземаме от магазина това-онова /аз на свой страх и риск едно шише водка „Савой”, за което после скръбно съжалих/ и паркираме колата пред къщата. Ирена се опитва да пренесе багажа в стаята, в която обикновено спим и почти веднага изскача като тапа от шампанско от портата на къщата с почернели от бълхи панталони и блуза. /Отчето се кахъреше после , че кумшиите му купили един табун овце и не е.авали нито да ги къпят нито да ги обезпаразитяват или както там се казва... и че в двора му оттогава шавала тревата и гадините стигнали дори до стаите, и на брой биле като китайската народна армия на квадратен метър, а той пръскал пръскал па накрая се отказал../.
Та решаваме да спим пред манастира горе. Попренасяме едно друго, нахранваме децата с каквото Господ дал, па после, като се мръква, сядаме на лаф моабет. /Още докато беше светло постреляхме с една от пневматиките на попа и аз се представих най-добре – десятката на снимката е моя, втори е Савата, трета Йоана. Дистанцията е май 15 метра, 4.5 чашки, пищова на Gamo, то ли 600 то ли 800./
Изгряват звездите и заскърцват щурците. Коварната водка вече ме е омотала /а изпих, има няма 200 мл/. Абе към 23 часа вече гледам към зенита с разширени зеници и склопени очи.
Вторник.
На другата сутрин ставаме раничко, тъй като имат мерак децата да посетят Къщата музей на патриарха на литературата ни в Сопот, а и треба да попълним командата с Петия елемент /Ванката/ на гарата в Карлово. Назад-напред, докато се натамъним и си вземем довиждане с попа, става 11 преди обяд. След туй минаваме отново през Хисаря. Този път музея работи. Обикаляме после и из градчето.
На прима виста много сталкерско изглежда. Стари къщи, мирис на сяра и почти не се виждат хора.
Около обяд вече сме на път за Пловдив. Там карам директно през града и докато изляза на асеновградското шосе сто пъти се препотявам /не обичам градското/. Как да е... към Хвойна още изненади ни чакат. Пътя е в ремонт, макар че се минава ... е по-бавно. /Това ни преследва почти до края впрочем, накъдето се качим тия дни и навсякъде текът или започват ремонти - където избирам да минем, обикновенно ни посреща знака на чичкото с лопатата после 40 или 50 км разстояние зъби и канчета тракат като кастанети./ Втората нощувка е планирана за Орехово при Пепа и Атанас Калинови. В 15 ч. зареждам в магазина на центъра бири и салам и отиваме към къщата им „Синчец” пеша. От вратата ме гледа Наско Калинов като млад, от един некролог. Починал през март. Хм... и позвънявам след кратък размисъл. Излиза леля Пепа. Прегърщаме се, жената се държи. Уговоряме нощувката, виждаме се за малко на две-три приказки и тръгваме на разходка към Костен камък. На мен ми е лошо още - първо заради Наско, второ заради смотания Савой от снощи. Избичваме до Костения камък през няколкото параклиса, поснимаме се, па поемаме назад.
Ванката прави снимки с Лумикса ми, ма не му се барали настройките затова не стават нещо особено, пък и тука съм снимал доста, предните пет шест пъти когато сме идвали.
Вечерта мина в приказка с Пепа в кухничката долу. Имам чувството, че чичо Наско е жив и е тук. Това заради картините му, иконите, които ни гледат отвсякъде, от няколкото книги, които беше написал... сякаш беше ей така в съседната стая, или при козите, или до магазина и ей ся щеше да влезе.
Но така и не влезе.
Нощ в Орехово.
Сряда.
На другата сутрин когато главата ми се беше попрояснила, вземаме си чао с Пепито и отпрашиваме към Чепеларе. Там посещаваме Пещерния дом заради музея. Впечатляващо е подредено всичко и са се постарали интериора да предполага интерес. Има горе долу всичко като история, развитие на спелеологията в България, богата колекция на камънаци и дори една сглобена в скелетен вид пещерна мечка /това е наскорошен екземпляр май/.
Следва по предложение на Ваньо - скалния феномен „Невястата”, западно и над Смолян. Това са едни красиви скали от които се открива нелоша панорама към града долу и Родопите въобще.
Има няколко легенди защо всичко това се казва „Невястата”, но няма да ги цитирам, щото легендите са си легенди и се ползва обичайния шаблон и конфликт между лошия и добрия етнос дето населяват тея места.
Панорамата наистина си я бива и правя някоя снимка. Виа фератата не ми се стори от най–предизвикателните, а накрая като взе да приръмява и се връщам при колата, разбирам, че останалите четерима са отишли до алпийския тролей. После имаше ох и ах... и си обещавам, че навръщане ще го пуснеме, поне – аз и децата.
Пладне превалява отдавна, а аз съкрцам със спирачки по баира към Смолян. Така скърцам, че чак замирисва на изгоряло по едно време. Кой не ползава скоростите за спирачка ахахах...
Продължаваме към Смилян. Там имаме среща със Сашо /приятел на Ванката/, който ни обещава на следващия ден проникване в Голубовица и най-прецизно ни обяснява за няколкото опции за бивак около с.Кошница.
Смилян. Часовника.
На плахия въпрос на Радко относно мечките, момчето само се усмихва иронично и нездравия интерес на децата към тези бозайници се изпарява. Сетне в 15.40 сме на паркинга под Ухловица. Бърз тръс нагоре и влизаме с последната група. Пещерата е красива, но има маса мъхове заради топлото осветление. Някъде в земните недра се запознавам с една колежка от Спешна помощ, филиал Севлиево.
Ухловица отвътре.
Пътя към изхода мина в раздумка за нашата работа, прекъсвана чат-пат от Ванката с полезно инфо относно цивилизованите и не до толкова дупки в България.
За лагер първо си избираме беседката под Голубовица. Но има един минус – шосето минава точно пред нея и цяла нощ местните сигурно се канят да бръмчат с таратайките си и ще ни се вписват в сънищата. Втория минус слиза не след дълго от една маршрутка с олюляваща се крачка и с две половин литрови шишенца в ръцете. Езика не го слуша много, но разибрам, че е пазача на близкия рибарник и идва да пусне някаква вода. В едното шише айрян, а в другото нещо прозрачно - цапни две ха още пет оха явно... иначе е любезен, обяснава нещо на местния диалект... но ние в един момент се насочиваме към паркираната кола и давам газ към другия вариант - „Трошачката”. Ей това е харен лагер. Има две навесчета, Арда тече на петдесе метра и няма хора.
С колата се слиза до долу, ако не се бърза.
Времето между късния следобяд и вечерта ми е любимо. Да се опъна на някоя пейка, да напълня канчето с бира и да изпадна в дзен... а другите да ми слугуват в лагерното устройство, понеже цял ден съм карал. Абе помагам, не е както да не е. Малко преди мръкване Ванката залага един капан за рибки /после щяхме да ги пуснеме/ от пластмасова бутилка. Ама не слага стръв и затова рибки на сутрнита няма. Преди да легне и да заспи, Радко тича из поляната и нещо страшно крещи, за по-добро храносмилане...
Какви мечки, кви пет лева...
После децата си лягат, а ние с Ваньо и Ирена се събраме около лагерния котлон - никой от тримата, се разбира, не обича да пали огън от съчки тънки и дебели /освен ако не умира от студ/. По някой време Петия елемент се опита да си опъне хамака между диреците на заслона и след като му чукват топките в гърлото заради сгъването, се отпуска върху шалтето си на каменния под. Аз наблизо правя същото, а Ирена ляга при децата в палатката и зачакваме да заспим. Мечки не чувам, но някаква птица периодично хрипиливо крещи от гората, сякаш някой си прочиства гърлото та чак заглушава речния ромон. Ноща минава спокойно.
Четвъртък настана.
На сутринта след мързеливо кафе при входа на Кошница, цъфваме под Голубовица.
Самата Кошница.
Наще учавстват в сутрешното заседание на местния парламент. Пие се само уиски в бира. Извънпараментарните сили на кафе. Обаче на Октавиан Август след две дълги вафли с кола му доскучава малце...
Пак Арда.
Новите ни приятели - Сашо и едно друго момче вече ни чакат с раничка с железа. Висящо мостче по пътеката.
На входа, следва екипиране – гащеризони, ботуши, осветления.
След кратък инструктаж започват да ни транспортират през местния Стикс с лодки, към сухата част на пещерата.
Много е красиво, счупвания има само тук-таме.
Малко преди туристическия край, Радко със зор прецапва един вир и за малко не се скрива под водата целия, а аз го хващам за врата и го избутвам към брега. Е туканка.
Великолепната седморка хахахахха.
Сифона в края на туристическата част.
Излизаме.
Преди сифона биваме запознати накратко с историята на пещерата и резултатите от експедициите по натам. Навън е светло, а на връщане пускаме близкия тролей.
Сина ни засяда посредата на гьола, над който е опънато въжето, за всеобщо увеселяване и поради низката си телесна маса... Едният от батковците го отървава силово /стига до него с набирания на ръце, осигурен де/ и така докретват до края на тролея впримчени един в друг като две гигантски скариди...
Следващия етап включва посещение отново на „Невястата” над Смолян, че аз и децата да се пуснеме по големия тамошен също алпийски тролей. Честно казано очаквам по-голяма височина, но като се изправям на платформата краката ми отначало леко омекват. Не държа да продължавам тая агония и скоквам разсеяно в нищото / уговорка да ме пуснат на максимална скорост/. Ех че кеф... верно е като че сънувам, че летя. На средата на въжето Тошко /собственика/ рязко ме спря и за момент петите ми намигват на слънцето, и дълго се мандахерцам като изпрани гащи в буря, но постепенно колебателните движения на трупа ми утихват, а то и идва краят. Следващата Йоана откровенно се накефи, а Радко има нужда от три минути кандърми, но достойно прекрачва рубикона и полетява с главата напред / вързан за гърба/ да цепи въздуха в южна посока. Нещо весело крещи обаче с леко треперещ гласец.
От Невястата снимки няма, щото батерията свърши. Спомените обаче са неизтриваеми.
След тая адреналинова закуска, вече умиротворен подкарвам колата към Ракитово. Пътя през тая част на Родопите е еднообразно много красив, попадат и действително райски кътчета като брега на язовир Широка поляна, където поспрамеме да разкършим членове... така де крайници.
Отсечката Доспат-Батак си е в ремонт /естествено/, като се ремонтира на части явно, понеже асфалт тип джам се следва от първа предавка и най-много втора и слалом между дупките.
Тук в Ракитово пристигаме късния следобяд и се запознаваме с много любезни и отзивчиви хора от сдружение ”Суткя”. Ето линк.
http://www.sutkya.org/
С тях пием бири до късна доба в центъра на Ракитово. Те са приятели на Ваньо и следващите два дни ни съдействат всячески и за всичко относно бит и обиколки из района. Късно вечерта замъкваме багажите на един хълм в самия град – Бърдото, където разпъвам палатката, а ние с Ванката се изтягаме под звездите
Вечерта е топла, а небесните светила си съперничат с градските ламби долу и бързо се унасям.
Следва.
Тъй кръстих Ваньо на гарата в Карлово, къдято се срещнахме във вторник сутринта. Другите бяхме аз, Ирена, Радко и Йоана. Идеята беше да пообиколим към крайните Родопи и околности.
В понеделник от заранта ни тръгва на инчики /за щастие само с това малко произшествие се разминаваме за цялото ходене/. Та... на бензиностанцията във Ветрино, установявам, че едната задна гума забележимо е спаднала. Оглеждам я отбилзо и се посмущавам от пълната липса на грайфер на места и някакви стърчащи телчета от гладките като тиква повърхности. Затова спора от кой проход ще минем за Южна България абортивно приключва, а аз се възползвам от „приятелския си кръг” и купвам едни две почти нови гуми от познат в най-близкото място до нас - т.е. Провадия /с приятелски кръг е покрита цяла България като и ние сме част от него и си помагаме при нужда с разни свестни хора .../
Преди демонтажа на галошите и монтажа на новите, изнесяме целия багаж на тротуара до гумаджийницата /да видим на какъв хал е резервната/ за радост и сеир на сънените провадийци, които се подсмихват под мустак, докато сърбат кафета и бири или деликатно прескачат натрупаните като Хеопсова пирамида пред едно барче - каски, гащеризони, канчета, чували, палатка, платнища, книгата ми за оцеляване по методиката на СпН на ГРУ, торби с гащи, фланелки и чорапи и най–разнообразни и еднообразни манджи. Към 11 часа с благословията на „обади се на приятел” – Тошко и гумаджията му, потегляме през Айтоския проход към Богдан. Прохода се оказа в нормално състояние за учудване и само скок-подскока преди самия Айтос ми поразтърсва далака и събужда децата отзад. После е ... жега. Спирам през стотина километра да пия студена вода или кола и на третия път май вече сме на разклона за Хисаря. За посещение на попа още е рано /не хисарския , а нашия приятел от Богдан/ , та решаваме да се отбием до това емблиматично градче. Там спирам до крепостната стена /тя опасва целия град по периметъра/ и се насочваме към местния музей. Понеделник „затворено” както и предполагам, ама не се наскърбяваме. Пообикаляме насам-натам и си купувам една камуфлажна фланелка, която в края на пътуването, като се поумирисва на феромони и други парфюми, разменям с една оранжева на Ванката от „Вия ферата”- Ледницата /впрочем, последната също не озонира колата и околната атмосфера в петък вечер след няколко дни.../.
Тигелите, които чертаеме из сънната следобяд Хисаря, накрая ни отвеждат до църквата. Тя е празна. Има една жена да продава свещи и след като се пооглеждаме и си купуваме, тичешком ги носим до свещника да ги запалим, щото извадени от хладилника... за секунди придобиват форма на въпросителни знаци от жегата.
Към 17.30 вече сме на път за Богдан. По телефона се чувам с отчето. Чака ни. В селото вземаме от магазина това-онова /аз на свой страх и риск едно шише водка „Савой”, за което после скръбно съжалих/ и паркираме колата пред къщата. Ирена се опитва да пренесе багажа в стаята, в която обикновено спим и почти веднага изскача като тапа от шампанско от портата на къщата с почернели от бълхи панталони и блуза. /Отчето се кахъреше после , че кумшиите му купили един табун овце и не е.авали нито да ги къпят нито да ги обезпаразитяват или както там се казва... и че в двора му оттогава шавала тревата и гадините стигнали дори до стаите, и на брой биле като китайската народна армия на квадратен метър, а той пръскал пръскал па накрая се отказал../.
Та решаваме да спим пред манастира горе. Попренасяме едно друго, нахранваме децата с каквото Господ дал, па после, като се мръква, сядаме на лаф моабет. /Още докато беше светло постреляхме с една от пневматиките на попа и аз се представих най-добре – десятката на снимката е моя, втори е Савата, трета Йоана. Дистанцията е май 15 метра, 4.5 чашки, пищова на Gamo, то ли 600 то ли 800./
Изгряват звездите и заскърцват щурците. Коварната водка вече ме е омотала /а изпих, има няма 200 мл/. Абе към 23 часа вече гледам към зенита с разширени зеници и склопени очи.
Вторник.
На другата сутрин ставаме раничко, тъй като имат мерак децата да посетят Къщата музей на патриарха на литературата ни в Сопот, а и треба да попълним командата с Петия елемент /Ванката/ на гарата в Карлово. Назад-напред, докато се натамъним и си вземем довиждане с попа, става 11 преди обяд. След туй минаваме отново през Хисаря. Този път музея работи. Обикаляме после и из градчето.
На прима виста много сталкерско изглежда. Стари къщи, мирис на сяра и почти не се виждат хора.
Около обяд вече сме на път за Пловдив. Там карам директно през града и докато изляза на асеновградското шосе сто пъти се препотявам /не обичам градското/. Как да е... към Хвойна още изненади ни чакат. Пътя е в ремонт, макар че се минава ... е по-бавно. /Това ни преследва почти до края впрочем, накъдето се качим тия дни и навсякъде текът или започват ремонти - където избирам да минем, обикновенно ни посреща знака на чичкото с лопатата после 40 или 50 км разстояние зъби и канчета тракат като кастанети./ Втората нощувка е планирана за Орехово при Пепа и Атанас Калинови. В 15 ч. зареждам в магазина на центъра бири и салам и отиваме към къщата им „Синчец” пеша. От вратата ме гледа Наско Калинов като млад, от един некролог. Починал през март. Хм... и позвънявам след кратък размисъл. Излиза леля Пепа. Прегърщаме се, жената се държи. Уговоряме нощувката, виждаме се за малко на две-три приказки и тръгваме на разходка към Костен камък. На мен ми е лошо още - първо заради Наско, второ заради смотания Савой от снощи. Избичваме до Костения камък през няколкото параклиса, поснимаме се, па поемаме назад.
Ванката прави снимки с Лумикса ми, ма не му се барали настройките затова не стават нещо особено, пък и тука съм снимал доста, предните пет шест пъти когато сме идвали.
Вечерта мина в приказка с Пепа в кухничката долу. Имам чувството, че чичо Наско е жив и е тук. Това заради картините му, иконите, които ни гледат отвсякъде, от няколкото книги, които беше написал... сякаш беше ей така в съседната стая, или при козите, или до магазина и ей ся щеше да влезе.
Но така и не влезе.
Нощ в Орехово.
Сряда.
На другата сутрин когато главата ми се беше попрояснила, вземаме си чао с Пепито и отпрашиваме към Чепеларе. Там посещаваме Пещерния дом заради музея. Впечатляващо е подредено всичко и са се постарали интериора да предполага интерес. Има горе долу всичко като история, развитие на спелеологията в България, богата колекция на камънаци и дори една сглобена в скелетен вид пещерна мечка /това е наскорошен екземпляр май/.
Следва по предложение на Ваньо - скалния феномен „Невястата”, западно и над Смолян. Това са едни красиви скали от които се открива нелоша панорама към града долу и Родопите въобще.
Има няколко легенди защо всичко това се казва „Невястата”, но няма да ги цитирам, щото легендите са си легенди и се ползва обичайния шаблон и конфликт между лошия и добрия етнос дето населяват тея места.
Панорамата наистина си я бива и правя някоя снимка. Виа фератата не ми се стори от най–предизвикателните, а накрая като взе да приръмява и се връщам при колата, разбирам, че останалите четерима са отишли до алпийския тролей. После имаше ох и ах... и си обещавам, че навръщане ще го пуснеме, поне – аз и децата.
Пладне превалява отдавна, а аз съкрцам със спирачки по баира към Смолян. Така скърцам, че чак замирисва на изгоряло по едно време. Кой не ползава скоростите за спирачка ахахах...
Продължаваме към Смилян. Там имаме среща със Сашо /приятел на Ванката/, който ни обещава на следващия ден проникване в Голубовица и най-прецизно ни обяснява за няколкото опции за бивак около с.Кошница.
Смилян. Часовника.
На плахия въпрос на Радко относно мечките, момчето само се усмихва иронично и нездравия интерес на децата към тези бозайници се изпарява. Сетне в 15.40 сме на паркинга под Ухловица. Бърз тръс нагоре и влизаме с последната група. Пещерата е красива, но има маса мъхове заради топлото осветление. Някъде в земните недра се запознавам с една колежка от Спешна помощ, филиал Севлиево.
Ухловица отвътре.
Пътя към изхода мина в раздумка за нашата работа, прекъсвана чат-пат от Ванката с полезно инфо относно цивилизованите и не до толкова дупки в България.
За лагер първо си избираме беседката под Голубовица. Но има един минус – шосето минава точно пред нея и цяла нощ местните сигурно се канят да бръмчат с таратайките си и ще ни се вписват в сънищата. Втория минус слиза не след дълго от една маршрутка с олюляваща се крачка и с две половин литрови шишенца в ръцете. Езика не го слуша много, но разибрам, че е пазача на близкия рибарник и идва да пусне някаква вода. В едното шише айрян, а в другото нещо прозрачно - цапни две ха още пет оха явно... иначе е любезен, обяснава нещо на местния диалект... но ние в един момент се насочиваме към паркираната кола и давам газ към другия вариант - „Трошачката”. Ей това е харен лагер. Има две навесчета, Арда тече на петдесе метра и няма хора.
С колата се слиза до долу, ако не се бърза.
Времето между късния следобяд и вечерта ми е любимо. Да се опъна на някоя пейка, да напълня канчето с бира и да изпадна в дзен... а другите да ми слугуват в лагерното устройство, понеже цял ден съм карал. Абе помагам, не е както да не е. Малко преди мръкване Ванката залага един капан за рибки /после щяхме да ги пуснеме/ от пластмасова бутилка. Ама не слага стръв и затова рибки на сутрнита няма. Преди да легне и да заспи, Радко тича из поляната и нещо страшно крещи, за по-добро храносмилане...
Какви мечки, кви пет лева...
После децата си лягат, а ние с Ваньо и Ирена се събраме около лагерния котлон - никой от тримата, се разбира, не обича да пали огън от съчки тънки и дебели /освен ако не умира от студ/. По някой време Петия елемент се опита да си опъне хамака между диреците на заслона и след като му чукват топките в гърлото заради сгъването, се отпуска върху шалтето си на каменния под. Аз наблизо правя същото, а Ирена ляга при децата в палатката и зачакваме да заспим. Мечки не чувам, но някаква птица периодично хрипиливо крещи от гората, сякаш някой си прочиства гърлото та чак заглушава речния ромон. Ноща минава спокойно.
Четвъртък настана.
На сутринта след мързеливо кафе при входа на Кошница, цъфваме под Голубовица.
Самата Кошница.
Наще учавстват в сутрешното заседание на местния парламент. Пие се само уиски в бира. Извънпараментарните сили на кафе. Обаче на Октавиан Август след две дълги вафли с кола му доскучава малце...
Пак Арда.
Новите ни приятели - Сашо и едно друго момче вече ни чакат с раничка с железа. Висящо мостче по пътеката.
На входа, следва екипиране – гащеризони, ботуши, осветления.
След кратък инструктаж започват да ни транспортират през местния Стикс с лодки, към сухата част на пещерата.
Много е красиво, счупвания има само тук-таме.
Малко преди туристическия край, Радко със зор прецапва един вир и за малко не се скрива под водата целия, а аз го хващам за врата и го избутвам към брега. Е туканка.
Великолепната седморка хахахахха.
Сифона в края на туристическата част.
Излизаме.
Преди сифона биваме запознати накратко с историята на пещерата и резултатите от експедициите по натам. Навън е светло, а на връщане пускаме близкия тролей.
Сина ни засяда посредата на гьола, над който е опънато въжето, за всеобщо увеселяване и поради низката си телесна маса... Едният от батковците го отървава силово /стига до него с набирания на ръце, осигурен де/ и така докретват до края на тролея впримчени един в друг като две гигантски скариди...
Следващия етап включва посещение отново на „Невястата” над Смолян, че аз и децата да се пуснеме по големия тамошен също алпийски тролей. Честно казано очаквам по-голяма височина, но като се изправям на платформата краката ми отначало леко омекват. Не държа да продължавам тая агония и скоквам разсеяно в нищото / уговорка да ме пуснат на максимална скорост/. Ех че кеф... верно е като че сънувам, че летя. На средата на въжето Тошко /собственика/ рязко ме спря и за момент петите ми намигват на слънцето, и дълго се мандахерцам като изпрани гащи в буря, но постепенно колебателните движения на трупа ми утихват, а то и идва краят. Следващата Йоана откровенно се накефи, а Радко има нужда от три минути кандърми, но достойно прекрачва рубикона и полетява с главата напред / вързан за гърба/ да цепи въздуха в южна посока. Нещо весело крещи обаче с леко треперещ гласец.
От Невястата снимки няма, щото батерията свърши. Спомените обаче са неизтриваеми.
След тая адреналинова закуска, вече умиротворен подкарвам колата към Ракитово. Пътя през тая част на Родопите е еднообразно много красив, попадат и действително райски кътчета като брега на язовир Широка поляна, където поспрамеме да разкършим членове... така де крайници.
Отсечката Доспат-Батак си е в ремонт /естествено/, като се ремонтира на части явно, понеже асфалт тип джам се следва от първа предавка и най-много втора и слалом между дупките.
Тук в Ракитово пристигаме късния следобяд и се запознаваме с много любезни и отзивчиви хора от сдружение ”Суткя”. Ето линк.
http://www.sutkya.org/
С тях пием бири до късна доба в центъра на Ракитово. Те са приятели на Ваньо и следващите два дни ни съдействат всячески и за всичко относно бит и обиколки из района. Късно вечерта замъкваме багажите на един хълм в самия град – Бърдото, където разпъвам палатката, а ние с Ванката се изтягаме под звездите
Вечерта е топла, а небесните светила си съперничат с градските ламби долу и бързо се унасям.
Следва.
))
Коментар