Tweet
Едно пътуване отлагано десетина години. Всъщност и сега не знам, дали да го направя. Нямам кой знае какви ангажименти – отлагам ги, наливам гориво и се прибирам вкъщи.
Не обичам да ставам рано и да бързам, колкото и да е дълго пътуването. Нормално би трябвало да се тръгне около 10 часа, а в случая Ямбол е на около 160 км. и 12 години разтояние. Не спах добре от притеснение, вълнение и още нам какви си емоции, притеснителното не е в километрите, а в годините. Станах в 6:30 часът, а часовника е навит за 8 часа. Нищо, станах пих кафе, свърших дребни неща и през цялото време обмислям, разсъждавам и претрепервам. Когато ме попитаха дали ще пресъствам на сбирката отговорих:
- Като мина Шипка ще кажа със сигурност.
Една от причините е, че и аз не знам във всеки един момент какво ще ми щукне на главата. Другата причина е, искам ли да си на я напълня със сантиментални спомени, макар и хубави? Там съм живял в годините, когато се формира характера на човек. Ах, този Ямбол, каквото и да ми говорят обичам този град. В него научих нещата, които сега са ми от полза в живота. Но всичко това е минало, гадно сантиментално минало!
С тези мисли тръгнах към единадесет и половина, спрях на бензинката за кафе. Няма по-хубаво нещо, когато съм на път - от кафе, цигара и умерена рок или поп-музика от осемдеседте години.
Напускайки Севлиево с около 100км/ч си повторих, че не бързам и няма да се нервирам по пътят. Отпуснах газта и скороста падна на 80, пред мен в далечината се вижда връх Ботев, от ляво и от дясно на пътя нивите вече са ожънати. Въздуха трепери от жегата и небето се отразява в настилката, като локви вода. Минавайки покрай мотополигона след възвишението на Горна росица. Пунтото движещо се пред мен набива рязко спирачки и завива без мигач, изпсувах и мислено си дръпнах ухото за назидание. Нали си обещаш да не се ядосвам. За пътят до Габрово няма какво да кажа, минавам го почти всеки ден, а има дни и по два пъти. Познавам всяка копка, всяка неравност, като изключим случаите, когато от „пътното” го нарежат за ремонт и не сложат табели. В самото Габрово свърших половинчата работа, по независещи от мен причини.
Измъквам се от града и поемам към прохода, пред мен се влачат три коли. Търпеливо и аз започвам да се влача с 36,4 км/ч при ограничение 50. След като се отбих от пътят към Етъра и поех нагоре спрях да проверя гумата на 600 км. пробег. Преди два дена намерих в нея една видия, която в сервиза замениха с фитил. Притеснителното в случаят е небрежният отговор на въпроса ми дали не е добре да я сложа отзад.
- А нямаш ядове. ( казано през рамо)
Но отзад съм с клеберки, от които не съм доволен и прецених, че иокохамата макар и с фитил е по-добрият вариант. Всичко бе добре и реших да не го мисля много, защото по законът „за всеобщата гадост” от претеснения може да стане нещо с другата гума. Което няма да е по-добре, но ще е по-голяма изненада. През това време се турнаха още две коли. Настигам ги и ни втора, ни трета. А как се изпреварват пет коли набити като автовлак? И се почна едно дебнене....
XUD9 двигателят на Пежо дърпа ама над 3500 об/мин. И на първото видимо място, междинна газ и втора, изцеждане до 4600 об/мин., пак трета и се прибирам в платното си малко преди да се размина със спускаща се кола. Обичам я тази баничарка, никога не ме е предавала, макар и от ладата да нямам кой знае какви оплаквания. J
О, Шипка! Този проход е надценяван по мои наблудени, но малко хора знаят, че е най-ниското място на Балкана в региона, само 900 н.м.в. Те римляните да не са глупави да прокарват проход през високото?
В купето навлезе студен балкански въздух, на върха спрях, разтъпках се. Не че имах нужда но да подишам от шипченският въздух носещ толкова история. Спускането мина като по летище, озовах се в друга България. Южна България има инвестиции, за разлика от северна, инфраструктурата е съвсем друга, приятна. Подминавам Косматките, Светицата, защо не спирам. Ах, как обичам да се самопрецаквам, обадих се по-рано по телефона на човек от Крън, с който съм живял в една стая една година. Чака ме, няма начин. И това остава за следващият път. В Крън губя около час и половина.
От тук поемам по Подбалканската линия. Последните ми спомени са от преди десет години и са, до безобразие нагърчен път, а сега равен и прав. По пътят трафик, но не като при нас. Като те хване трафикът и караш със 100 - 110 км/ч, шофьорите културни, по-бавните(тирове и тежко натоварени бусове) дават път, абе спокойно се пътува. Наистина съм в друга държава, за това напомня и страничният вятър слизащ от величественият Балкан, клатейки колата с формата на тухла.
Дебна за яз. Жребчево, незнам как но го изпускам, но улових каменната кариера с нещо като изкуствен водоем. Спрях за момент и съжалих, че не нося фотоапарат с мен. Толкова синя вода съм виждал в Словения. А гледката, трябва снимка, но ще я преразкажа, доколкото може да се преразкаже една картина.
Отвесни дялани скали, обграждащи на П водоема и макар защитен по него има вълни образувани от вятъра. Фиданките около пътят се навесили към него (водоема), сякаш искат да си откраднат от водата му. А вятърът е парещ, усещането на топъл вятър е страхотно, когато докосва кожата ти. В този момент речникът ми става още по-беден. Чуват се приближаващите коли, на талази, на талази, като вятърът пресича шума от струята, от цепещият се горещ въздух.
Усеща се, че наближавам просволутият сливенски вятър.
Следва.....
Не обичам да ставам рано и да бързам, колкото и да е дълго пътуването. Нормално би трябвало да се тръгне около 10 часа, а в случая Ямбол е на около 160 км. и 12 години разтояние. Не спах добре от притеснение, вълнение и още нам какви си емоции, притеснителното не е в километрите, а в годините. Станах в 6:30 часът, а часовника е навит за 8 часа. Нищо, станах пих кафе, свърших дребни неща и през цялото време обмислям, разсъждавам и претрепервам. Когато ме попитаха дали ще пресъствам на сбирката отговорих:
- Като мина Шипка ще кажа със сигурност.
Една от причините е, че и аз не знам във всеки един момент какво ще ми щукне на главата. Другата причина е, искам ли да си на я напълня със сантиментални спомени, макар и хубави? Там съм живял в годините, когато се формира характера на човек. Ах, този Ямбол, каквото и да ми говорят обичам този град. В него научих нещата, които сега са ми от полза в живота. Но всичко това е минало, гадно сантиментално минало!
С тези мисли тръгнах към единадесет и половина, спрях на бензинката за кафе. Няма по-хубаво нещо, когато съм на път - от кафе, цигара и умерена рок или поп-музика от осемдеседте години.
Напускайки Севлиево с около 100км/ч си повторих, че не бързам и няма да се нервирам по пътят. Отпуснах газта и скороста падна на 80, пред мен в далечината се вижда връх Ботев, от ляво и от дясно на пътя нивите вече са ожънати. Въздуха трепери от жегата и небето се отразява в настилката, като локви вода. Минавайки покрай мотополигона след възвишението на Горна росица. Пунтото движещо се пред мен набива рязко спирачки и завива без мигач, изпсувах и мислено си дръпнах ухото за назидание. Нали си обещаш да не се ядосвам. За пътят до Габрово няма какво да кажа, минавам го почти всеки ден, а има дни и по два пъти. Познавам всяка копка, всяка неравност, като изключим случаите, когато от „пътното” го нарежат за ремонт и не сложат табели. В самото Габрово свърших половинчата работа, по независещи от мен причини.
Измъквам се от града и поемам към прохода, пред мен се влачат три коли. Търпеливо и аз започвам да се влача с 36,4 км/ч при ограничение 50. След като се отбих от пътят към Етъра и поех нагоре спрях да проверя гумата на 600 км. пробег. Преди два дена намерих в нея една видия, която в сервиза замениха с фитил. Притеснителното в случаят е небрежният отговор на въпроса ми дали не е добре да я сложа отзад.
- А нямаш ядове. ( казано през рамо)
Но отзад съм с клеберки, от които не съм доволен и прецених, че иокохамата макар и с фитил е по-добрият вариант. Всичко бе добре и реших да не го мисля много, защото по законът „за всеобщата гадост” от претеснения може да стане нещо с другата гума. Което няма да е по-добре, но ще е по-голяма изненада. През това време се турнаха още две коли. Настигам ги и ни втора, ни трета. А как се изпреварват пет коли набити като автовлак? И се почна едно дебнене....
XUD9 двигателят на Пежо дърпа ама над 3500 об/мин. И на първото видимо място, междинна газ и втора, изцеждане до 4600 об/мин., пак трета и се прибирам в платното си малко преди да се размина със спускаща се кола. Обичам я тази баничарка, никога не ме е предавала, макар и от ладата да нямам кой знае какви оплаквания. J
О, Шипка! Този проход е надценяван по мои наблудени, но малко хора знаят, че е най-ниското място на Балкана в региона, само 900 н.м.в. Те римляните да не са глупави да прокарват проход през високото?
В купето навлезе студен балкански въздух, на върха спрях, разтъпках се. Не че имах нужда но да подишам от шипченският въздух носещ толкова история. Спускането мина като по летище, озовах се в друга България. Южна България има инвестиции, за разлика от северна, инфраструктурата е съвсем друга, приятна. Подминавам Косматките, Светицата, защо не спирам. Ах, как обичам да се самопрецаквам, обадих се по-рано по телефона на човек от Крън, с който съм живял в една стая една година. Чака ме, няма начин. И това остава за следващият път. В Крън губя около час и половина.
От тук поемам по Подбалканската линия. Последните ми спомени са от преди десет години и са, до безобразие нагърчен път, а сега равен и прав. По пътят трафик, но не като при нас. Като те хване трафикът и караш със 100 - 110 км/ч, шофьорите културни, по-бавните(тирове и тежко натоварени бусове) дават път, абе спокойно се пътува. Наистина съм в друга държава, за това напомня и страничният вятър слизащ от величественият Балкан, клатейки колата с формата на тухла.
Дебна за яз. Жребчево, незнам как но го изпускам, но улових каменната кариера с нещо като изкуствен водоем. Спрях за момент и съжалих, че не нося фотоапарат с мен. Толкова синя вода съм виждал в Словения. А гледката, трябва снимка, но ще я преразкажа, доколкото може да се преразкаже една картина.Отвесни дялани скали, обграждащи на П водоема и макар защитен по него има вълни образувани от вятъра. Фиданките около пътят се навесили към него (водоема), сякаш искат да си откраднат от водата му. А вятърът е парещ, усещането на топъл вятър е страхотно, когато докосва кожата ти. В този момент речникът ми става още по-беден. Чуват се приближаващите коли, на талази, на талази, като вятърът пресича шума от струята, от цепещият се горещ въздух.
Усеща се, че наближавам просволутият сливенски вятър.
Следва.....
"
Все пак съм завършил спортно училище, а там развиват от главата на долу.
Коментар