Tweet
От няколко години все мечтаем да се поразходим покрай част от югоизточната ни граница. И ето настава месец май, свободното време е осигурено, и на 2-ри сутринта потегляме с Астрата към Айтоския проход. Първия час карам доста сънливо. Не чакам трепетно някоя страшна челка както обикновено, и макар вниманието да е изострено няколкократно, мозъкът ми все още мига на парцали след спокойния сън. Та има поне двама-трима Васковци в мен сега – единия предугажда действията на другите участници в движението и хахахха ….. спокойно и мъдро заобикаля изенадите, втория още дреме, чак похърква, а третия си бърка в носа и се припича на утринното майско слънце по светлите поляни в дълбините на филогенегтичните си спомени…Преди Айтос на асфалтовите „вълнички” пак ставам един. После без особени произшествия стигаме до Тополовград. Е, преди това минаваме покрай поразените укрепления на Трета армия под Ямбол. Може и да са изоставени, но изглеждат като поразени. Само дето няма скелети. Но това са подробности.
В Тополовград зареждаме вода и храна и отпрашваме към Устремския манастир / в миналото Вакъфски / „Света троица”. По пътя има няколко табели на анлийски – St. Trinity та St. Trinity и аз за пръв път виждам такова преведено име у нас…Самият манастир е много красив, но за съжаление крайно беден.
Рекичката с моста покрай...
Иконите по прекрасния иконостас са облепени с някакво хартиено тиксо срещу дървояди и се усеща, че сестрите там са на ръба на усилията за поддръжка. Постояваме малко /снимането е забранено, ама и нещо нямам мерак/, разменяме няколко реплики с една от монахините /за съжаление от думите и не струи особен оптимизъм, не само за бъдещето на манастира, а и за бъдещето човешко/ купуваме си някаква книжка с историята на обителта и излизаме през голямата порта. По горската пътека, точно зад манастира се намира Каракольовата дупка /Вехтата църква/.
Пътеката е стръмна, затова пък разстоянието е малко и след дестина минути сме горе.
Глътка вода, някой лаф, поглед към близката мраморна кариера и хващаме пътя за наобратно. За днес сме решили освен това и да издирим пещерата „Бабини бозки” до село Мрамор и затова палим натам. Първо, пробваме подход от към кариерата, но пазачът ни разубеждава бързо… Втория опит е от към самото село. Получамвам инструкции от един младеж в края му и смело заджапваме с колата из разни кални рекички. Накрая последната е по-дълбочка, небето съмнително сивее, а пръста тук е мазна и като се намокри става дълбока, та оставяме дилижанса до една къшла и продължаваме пеш.
Един дядо чобанин ни уверява къде е дупката и че имало прецизна маркировка до нея. Не зад онова дере, но зад другото, после наляво по реката и нагоре… и тръгваме естествено. След полетата следва гора, после се появяват и тръни. Как да е стигаме до реката и тръгваме наляво.Много е красиво и непипнато иначе.
Нося гумиран гащеризон в колата и два чифта ботуши, но естествено кой в каквото си е върви…Слабост от превъзбуждане, като търсиме нещо е това сигурно. Как да е, преджапваме няколко пъти реката направо с обувките. После тръни, ама вече много бодливи. После нагоре по скалите…
Няма я, а маркировката заминавава под небесата от които вече сърдито капе. Затова се връщаме. До другия път който ще е скоро. Наобратно към Мрамор ту вали, ту спира, но в края на краищата пристигаме до колата повече издрани отколкото мокри. … после изследваме района за спане. Покрай Стрем открито, на Мрамор не става, в женския манастир не пускат да се наня. И избираме паркинга пред Сейнт Тринити и хотел Астра три звезди. Чувалите ни са добри, а с добър чувал и в градската канализация се спи…
На другата сутрин отпрашваме за Хлябово през Тополовград. В селото купувам още вода и словоохливата продавачка набързо ми разказва всичко което знае за околните дОлмени. Най-атрактивния според нея, е досами шосето за съседното село - Българска поляна. Намираме го лесно, въпреки микроскопичната табелка и подобието на паркинг.
Според информацията ми, това е най-запазения долмен на Балканите, та затова правя няколко снимки и пообикаляме наоколу двайсетина минути.
За долмените мога само да кажа от пречетеното за тях, че едно е сигурно – предназначението им е неясно, малко вероятно е да е било стопанско или военно и може би се е променяло с годините. /има ги из цяла Европа от северните страни до турска Странджа/.
Връщаме се в назад после и от центъра на Хлябово след това поемаме на юг. Скоро пътят и селото свършват, та оставям Астрата до една чешма. Вземаме сухарката с малко водица и осветление и се закатерваме нагоре към местното язовирче. По пътя сме пресрещнати от човек пасящ овце – бай Сашо, когото внимателно прослушваме относно местонахождението на част от другите долмени и скалната гробница в месноста Евджика. Човека е словоохотлив и добронамерен, неусетно се изнизва почти половин час в лакърдии и той дори повървява с нас нагоре през гората. Борова гора и язовирче, ей тва е мечтата на идиота. От както съм ходил в Русия за последно преди 25 години такова райско място не съм виждал.
Интересно дали има и риба, щото гъби определено се срещат. Масловки.
Ирена също намира голямо сходство с нейната Ленинградска област…За всеки случай маркирам мястото и продължаваме нагоре. Накрая след слалом из пресъхнали дерета и камънаци излизаме на черен път водещ на югозапад.
Има маркировка Сливен и я следваме към половин час. Накрая тя излиза от пътя в западна посока и преминава директно през голямо натрупване на скални канари, като аст от тях видимо са обработени от човешка ръка. Правя няколко снимки и продължаваме нагоре.
Дупка с паричка от комунизма
Поглед към първия долмен.
Стигаме до остра стърчаща скала. Тя, първия долмен /тоя най-запазения, първия, в местн. Начови чеири/, канарите /според мен – Юрушки камъни се казват/ покрай където преди малко бяхме, и долменът в местноста Евджика /който ще трябва да намерим на връщане/ имат изглежда пряка видимост един от друг. При липса на гора естествено
.
Следва...
В Тополовград зареждаме вода и храна и отпрашваме към Устремския манастир / в миналото Вакъфски / „Света троица”. По пътя има няколко табели на анлийски – St. Trinity та St. Trinity и аз за пръв път виждам такова преведено име у нас…Самият манастир е много красив, но за съжаление крайно беден.
Рекичката с моста покрай...
Иконите по прекрасния иконостас са облепени с някакво хартиено тиксо срещу дървояди и се усеща, че сестрите там са на ръба на усилията за поддръжка. Постояваме малко /снимането е забранено, ама и нещо нямам мерак/, разменяме няколко реплики с една от монахините /за съжаление от думите и не струи особен оптимизъм, не само за бъдещето на манастира, а и за бъдещето човешко/ купуваме си някаква книжка с историята на обителта и излизаме през голямата порта. По горската пътека, точно зад манастира се намира Каракольовата дупка /Вехтата църква/.
Пътеката е стръмна, затова пък разстоянието е малко и след дестина минути сме горе.
Глътка вода, някой лаф, поглед към близката мраморна кариера и хващаме пътя за наобратно. За днес сме решили освен това и да издирим пещерата „Бабини бозки” до село Мрамор и затова палим натам. Първо, пробваме подход от към кариерата, но пазачът ни разубеждава бързо… Втория опит е от към самото село. Получамвам инструкции от един младеж в края му и смело заджапваме с колата из разни кални рекички. Накрая последната е по-дълбочка, небето съмнително сивее, а пръста тук е мазна и като се намокри става дълбока, та оставяме дилижанса до една къшла и продължаваме пеш.
Един дядо чобанин ни уверява къде е дупката и че имало прецизна маркировка до нея. Не зад онова дере, но зад другото, после наляво по реката и нагоре… и тръгваме естествено. След полетата следва гора, после се появяват и тръни. Как да е стигаме до реката и тръгваме наляво.Много е красиво и непипнато иначе.
Нося гумиран гащеризон в колата и два чифта ботуши, но естествено кой в каквото си е върви…Слабост от превъзбуждане, като търсиме нещо е това сигурно. Как да е, преджапваме няколко пъти реката направо с обувките. После тръни, ама вече много бодливи. После нагоре по скалите…
Няма я, а маркировката заминавава под небесата от които вече сърдито капе. Затова се връщаме. До другия път който ще е скоро. Наобратно към Мрамор ту вали, ту спира, но в края на краищата пристигаме до колата повече издрани отколкото мокри. … после изследваме района за спане. Покрай Стрем открито, на Мрамор не става, в женския манастир не пускат да се наня. И избираме паркинга пред Сейнт Тринити и хотел Астра три звезди. Чувалите ни са добри, а с добър чувал и в градската канализация се спи…
На другата сутрин отпрашваме за Хлябово през Тополовград. В селото купувам още вода и словоохливата продавачка набързо ми разказва всичко което знае за околните дОлмени. Най-атрактивния според нея, е досами шосето за съседното село - Българска поляна. Намираме го лесно, въпреки микроскопичната табелка и подобието на паркинг.
Според информацията ми, това е най-запазения долмен на Балканите, та затова правя няколко снимки и пообикаляме наоколу двайсетина минути.
За долмените мога само да кажа от пречетеното за тях, че едно е сигурно – предназначението им е неясно, малко вероятно е да е било стопанско или военно и може би се е променяло с годините. /има ги из цяла Европа от северните страни до турска Странджа/.
Връщаме се в назад после и от центъра на Хлябово след това поемаме на юг. Скоро пътят и селото свършват, та оставям Астрата до една чешма. Вземаме сухарката с малко водица и осветление и се закатерваме нагоре към местното язовирче. По пътя сме пресрещнати от човек пасящ овце – бай Сашо, когото внимателно прослушваме относно местонахождението на част от другите долмени и скалната гробница в месноста Евджика. Човека е словоохотлив и добронамерен, неусетно се изнизва почти половин час в лакърдии и той дори повървява с нас нагоре през гората. Борова гора и язовирче, ей тва е мечтата на идиота. От както съм ходил в Русия за последно преди 25 години такова райско място не съм виждал.
Интересно дали има и риба, щото гъби определено се срещат. Масловки.
Ирена също намира голямо сходство с нейната Ленинградска област…За всеки случай маркирам мястото и продължаваме нагоре. Накрая след слалом из пресъхнали дерета и камънаци излизаме на черен път водещ на югозапад.
Има маркировка Сливен и я следваме към половин час. Накрая тя излиза от пътя в западна посока и преминава директно през голямо натрупване на скални канари, като аст от тях видимо са обработени от човешка ръка. Правя няколко снимки и продължаваме нагоре.
Дупка с паричка от комунизма
Поглед към първия долмен.
Стигаме до остра стърчаща скала. Тя, първия долмен /тоя най-запазения, първия, в местн. Начови чеири/, канарите /според мен – Юрушки камъни се казват/ покрай където преди малко бяхме, и долменът в местноста Евджика /който ще трябва да намерим на връщане/ имат изглежда пряка видимост един от друг. При липса на гора естествено
.
Следва...
.
Коментар