Истрия и северните хърватски острови

[zippel]

Колебаех се в кой раздел да сложа този пътепис, но тъй като в по-голямата част от него става дума за северната част на Хърватска и Словения и само нищожна част от Италия, реших, че повече му приляга раздела „Балкани“. Неотдавна колегата Asterix също е публикувал пътепис за Хърватска, при това много добър, но местата не са едни и същи, така че дублирането е малко.
Уточнявам, че става дума за лятото на 2016 г. Тогава не бях ходил в нито една от планираните държави. Основната цел беше Хърватска, за която непрекъснато четем хубави неща. И понеже времевият ми лимит на еднократно отсъствие не позволява да обиколя много наведнъж, трябваше да я разделя на два етапа. Реших първия да обхване северната част – Истрия и Северно Приморие. И разбира се, столицата Загреб и Плитвичките езера.
Пътуването до Загреб през лятото е тягостно. Съвместно пътуване с тълпи от турски гастарбайтери. Преди бяха почти изцяло в Германия, но сега вече са и в Австрия и в Швейцария и къде ли не. Европейците се отучиха да работят, особено по-неквалифицираните дейности и ги прехвърлиха на турците. И лятото на сръбските граници се чака понякога 2-3 часа.
Може да се каже, че на Калотина минахме нормално (за час и половина). Беше 2016 г. и голяма част от магистралата до Ниш още не беше отворена както е сега. В момента едниствения бавен участък е около Сичевачката клисура, но тогава имаше и други.
Край Пирот





След Пирот





И най-вече клисурата, която иначе е много красива.








При Ниш излязохме на магистралата и поехме на север. От Бургас до Загреб имам около 1200 км и две граници с гастарбайтери и не става за един ден. Затова бях планирал нощувка малко след Белград. Мястото бе Сремска Митровица. Няколко думи за града, но преди това едно пояснение. Текстовете с наклонен шрифт в кафяво представляват описания на различните места. Правени са чрез “copy-paste” от различни източници и после редактирани до най-важното. Всеки читател може да ги прескочи, но по-заинтересованите имат опцията да ги прочетат.


Названието на града Митровица произхожда от името на Свети Димитър, а средновековното му българско име Срем вероятно идва от това по времето на Римската империя когато градът е бил известен като Сирмиум, античното название на Сремска област. Областта е част от Първата българска държава и крепостта, и градът, който е неин център, носи това име до 12 век, след това получава сегашното си име, към което е прибавено определението "Сремска" за да се отбележи, че града се намира в Срем и да не се бърка с Косовска Митровица. Населението е около 40 хиляди. Разположен е на река Сава.


Хотелът бе на самия бряг и доста сносен. Край реката имаше няколко ресторантчета, вероятно с рибен акцент, но след 860 км и час и половина на Калотина не ни беше до тях. Хапнахме в ресторанта на хотела а масата ни беше...на терасата към студиото. Супер удобно.
Ето и следата на дългия преход





Както и една снимка от терасата на студиото.

[zippel]

От: Истрия и северните хърватски острови


Ден втори : Сремска Митровица – Загреб.


За днес километрите бяха доста по-малко – 340 и то само по магистрала. Като се вземе предвид, че повечето от тях са по хърватската магистрала, преходът трябваше да е съвсем лек. Времето бе слънчево, а ситуацията на ГКПП Батровци направо изненадваща. Късмет.





Придвижването до Загреб също беше нормално. Няколко думи за хърватската столица.


Градът датира от края на 11 век, когато унгарският крал Ласло I основава епископство на хълма Каптол. На съседния хълм Градец се развива отделна светска общност. През 14 и 15 век тези две общини активно се съревновават, икономически и политически. Епископството отлъчва Градец, който в отговор изгаря Каптол. Те си сътрудничат само при важни търговски начинания, като организирането на панаири. Тези средновековни общини – Градец и Каптол, в крайна сметка се сливат в град Загреб в началото на 17 век. Днес те са културният център на града.
В следващите три века Загреб постепенно се разраства, поглъщайки околните села. Разрастването става по-силно след построяване на железопътната линия през 1860 г.
В края на 19 и началото на 20 век градът е бил в рамките на Австро-унгарската империя. Тогава се е наричал Аграм.
Населението към момента е малко над 1 милион жители.


Главната входна артерия на Загреб.





Първо се отбихме до мола „Авеню“ за да се освежим.





След това решихме да въведем малко културен елемент в екскурзията и отидохме до най-посещавания музей в Загреб – Мимара


Музеят на изкуството МИМАРА е разположен в историческа триетажна сграда - бивша гимназия, строена през 19 век. Отваря врати през 1987 г. В него се съхраняват над 3500 произведения на изкуството, в т.ч. платна на Каналето, Рубенс, Гойа, Моне, Реноар и др.


Наистина огромно нещо. Много зали с картини, подредени тематично и хронологично. На входа с билетите ти дават и брошура с номерацията на залите и тяхното съдържание. Предполагам, че човек с интерес към живописта може да прекара няколко дни вътре. Но аз и компания не сме от познавачите на този вид изкуство и го обиколихме за около час и половина. Все пак остава удовлетворението, че си видял оригинали на такива световни майстори.
Хотелът беше апартаментче в някаква дупка, но за сметка на това разположен в сърцето на Стария град по средата на известната улица Ткалчичева.
В Загреб има няколко забележителности, част от тях видяхме, но не правихме снимки. Все пак няколко по-интересни кадъра от града. На първия отляво се вижда малка част от сградата на музея, а на последния е малкото площадче „Йезуитски Трг“.














Вечерта бяхме на централния площад и в една пицария на открито гледахме четвъртфинала от европейското между Германия и Италия. Интересно, че когато италианците вкараха своя гол целият площад ликуваше. Явно Италия е много по-близка на хърватите от Германия. Тя е и по-близко, де.
Мачът завърши с дузпи, така че оттам право в хотела. Следата от днешния ден

[Пенчо]

От: Истрия и северните хърватски острови

Хубаво е, ама защо е толкова пусто? Ни хора, ни коли.

Кризата не ги ли е пуснала?

[zippel]

От: Истрия и северните хърватски острови

Ден трети : Загреб – Плитвички езера


Днешният преход беше още по-малък – едва 130 км. Главната цел бяха Плитвичките езера, където трябваше да пристигнем по обяд. Това при хубаво време. Само, че прогнозата бе траен валеж следобеда. Още преди да тръгнем от Загреб беше ясно, че езерата ще останат за друг път. Само, че планът си беше план и нощувката бе при тях, затова и тръгнахме по-късно от Загреб


Сутринта замъкнахме багажите на площадчето пред катедралата. Минахме през градския пазар и от една пекарна си купихме щрукли. Това са техни банички с козе сирене, много вкусни. Отидох да взема колата от паркинга, който бе на няколкостотин метра, през това време останалите направиха снимки на катедралата. Тя е една от най-големите в Средна Европа и, разбира се, е католическа. Кулите й са високи 104 и 105 м.(не са еднакви)




Ето я катедралата и от регистратора заедно с площада.





Последни няколко кадъра от Загреб. Катедралния площад от обратната страна.





Църквите Свети Фран





и Свети Дизма





Сградата на Хърватския Народен Театър





И веднага след него Музеят на изкуствата и занаятите (отляво) и Етнографския музей (отдясно)





Тук по-добре се вижда сградата на музея Мимара (отдясно)





Излязохме от Загреб и продължихме по магистралата на запад. При Карловац се слиза от магистралата. Край на гастарбайтерите, оттам нататък само туристи, доста от тях с мотори.





Първата спирка, която бях набелязал бе Растоке. Колегата Asterix също е спрял на това място, аз допълвам с пояснения и още сминки.


Намира се в урбанизираната територия на Община Слун и всъщност е старата част на града. Изавестна е с добре запазените воденици и живописните малки водопади на река Слунчица точно преди да се влее в Корана.
Водениците датират от 18 век и до появата на електричеството имат голямо икономическо значение. Построени са на най-подходящите за целта места. Долната част е от камък, а горната от дърво. С помощта на наклонени дървени улеи водата се е насочвала към задвижващото колело, което пък е въртяло 2-3 воденични камъка. Повечето камъни са мелели царевица, ръж, ечемик, просо и овес, като по-специланите камъни са смилали пшеница. Общият брой на водениците е бил 22. Носели са имената на собствениците, които са ги експлоатирали. Занаятът се е предавал от поколение на поколение и рядко се е случвало някоя да смени собственика си, което се е считало за голям срам. Освен за мелене, водениците са били използвани и за пране на дрехи на същия принцип както работят съвеменните перални - въртящ се цилиндър с дупки.
Някои от тях работят и до ден днешен. Известен в цяла Хърватска е местният Расточки хляб, приготвен от специална смеска от прясно смляно на воденицата брашно от пшеница, царевица, ечемик, ръж и просо. В приготвянето му се ползва вода от реката и домашна мая.


Що се отнася до природния феномен - водопадите, той е същия както на Плитвичките езера, само че в умален размер.


Мястото се оказа много приятно и определено си струва посещението. Ако идвате от север това е отбивката





Избрахме паркинга долу при реката. Ето как се стига дотам.

И няколко снимки от Растоке








Оказа се, че по дървеното мостче може да се мине с кола, а това дава възможност да се види повече от комплекса.

Излязохме от другия изход и продължихме пътя си. След половин час стигнахме Плитвичките езера, където обстановката беше точно според прогнозата.





При това време най-разумното бе да се настаним в хотела и да чакаме дъждът да спре. Край двата входа към Националния парк има хотели с цени съответстващи на местоположението. Само на 2-3 км встрани от пътя има прилични хотелчета, където цените са по-ниски. Бях избрал именно такова. Ето го





На около 20 км на юг има разклон с голям туристически комплекс, където има ресторант, нещо като закусвалня за бързо хранене, хотел и обширен паркинг. Казва се Борие, а това е разклона





Спряхме на паркинга и влязохме в закусвалнята. Беше нещо огромно, поне за 200 души. Имаше и много ястия, но дали ние сбъркахме с избора или те просто така си готвят, нито едно не струваше.
Междувременно дъждът почти спря. За посещение на Плитвичките езера трябва минимум половин ден и хубаво време, а и двете не бяха налице. Затова решихме да се върнем при входа към езерата за да разгледаме поне туристическата инфраструктура там.
Главния паркинг е платен и се влиза през бариера.





Паркингът представлява множество алеи, повечето дори в самата гора и всеки спира където намери място. Събира доста коли, но заради дъжда посетителите не бяха при езерата, а именно тук. Кратък откъс от обстновката

След малко обикаляне намерихме това паркомясто.





Край бариерите има туристически център и няколко магазинчета за сувенири.





Взехме си някакви сувенири, красиви календари с езерата и оттам в хотела. Макар и малък, имаше нещо като ресторант. Предложиха само някакъв гулаш, но беше много далеч от истината. С това приключи и третия ден. Както по-нататък се разбра, беше единствения дъждовен и то точно когато трябваше да видим това, което най-много зависи от времето. Е, човек предполага но Господ разполага. Явно беше решил да ни прати още веднъж до това място. Дано. Както обикновено, ето и следата от днес.

[faster]

От: Истрия и северните хърватски острови

При следващо пътешествие,планирайте залива на Риека ,Опатия и полуострова .Там е уникално и има каво да се види.Страхотна природа , планината над Риека и Адриатика .Островите в залива.При първа.възможност ще кача снимки ,имам доста и с моя милост къпещ се в морето през ноември!Хърватия е много красива навсякъде!

[zippel]

Ден четвърти : Плитвички езера - Крк

Днешната цел бе най-големия остров в Адриатическо море – Крк. Преходът бе 260 км и имаше няколко места със спиране. Както се очакваше, времето се бе нормализирало. Край пътя около Плитвичките езера има много такива места



На познатия от вчера разклон завихме надясно и се насочихме на запад към морето. Пътят до брега минава през планински район и малки населени места. В по-голямата си част изглежда така



На билото спряхме на една отбивка за да видим за пръв път при това пътуване Адриатическо море. Спомням си, че вятърът бе много силен



Спускането бе доста тягостно поради завоите и многото неделни шофьори, които са на пътя през отпускарския период.



Западния склон беше по-красив от източния.



Вече сме на морския бряг малко преди град Сень. (не е съвсем на български, но така означих, че „н“-то е меко)



По настръхналото море се виждаше колко силен е яътъра. Няколко думи за града

Сень е малък курортен град на брега на Адриатическо море. Населението му е едва 5 хиляди, но има над 200 хотела. Датира от 4 век преди Христа. По римско време е бил един от развитите градове в провинция Далмация. След падането на Рим през 7 век от новата ера бива населен от авари и хървати.
През 12 век е образувана католическа епархия, а малко по-късно градът преминава в ордена на Тамплиерите. През 15 век е образувана войскова част, която да защити населението от нахлуващите османски и венециански войски. Тогава градът приютява хиляди бежанци от окупираните територии. През 16 век построяват и крепостта Нехай на едноименния хълм, който тогава е бил извън града, но по-късно влиза в границите му.
Войните с османските войски продължават и през 17 век. По това време в града и крепостта са живели ускоците (хайдути от Херцеговина), които имали бързи лодки и били ефективни в сраженията. Въпреки това след приключване на войната с Венеция на тях им било забранено да пребивават в района.
18 век носи просперитет на Сень, особено след изграждане на прохода Йозефина, който го свързва с Карловац и Загреб. По-късно той става част от Кралство Австрия.
През есента на 1943 г., по време на Втората световна война, когато фашистка Италия капитулира, партизаните поемат контрола на Сень и го използват като пристанище за доставка. В последствие Луфтвафе бомбардира града, разрушавайки повече от половината сгради.
Съвременен Сень е основно летен туристически център. Запазена е крепостта Нехай.

Крайморската част на Сень



От град Сень се насочихме на север към Крк. Пътят се движеше успоредно на морския бряг и предоставяше красиви гледки.



Сега е ред за няколко думи за крайната за днес цел.

Остров Крк е най-големия остров в Адриатическо море. Разположен е в залива Кварнер. Площта му е 406 кв.км., а територията ниско планинска. Най-високата точка е 568 м. Крайбрежието му е доста насечено, особено в югоизточната си част. Има и плажове, преобладаващо каменисти.
Крк е един от малкото острови, свързан с континенталната част посредством мост. Името му е Крчки мост и е една от забележителностите там. Дълъг е 1430 м и представлява двусводова конструкция от предварително напрегнат стоманобетон. Двете арки са с различна ширина и се съединяват върху фундамент, разположен на малкото островче Свети Марко. По-голямата арка е широка 390 м, което я нарежда на второ място в света сред стоманобетоновите арки. Проектантите и изпълнителите са от бивша Югославия. Строен е в периода 1976-1980 г. и е пуснат в експлоатация два месеца след смъртта на Тито. По тази причина в началото се е наричал "Титов мост".
Мостът има огромно транспортно значение, тъй като свързва най-големия хърватски остров с континента и още повече най-голямото хърватско пристанище Риека с летището му, което е разположено на острова. Годишно по него минават над 1 мил. автомобила.

По пътя нямаше кой знае какъв трафик. Поне половината от участниците в движението бяха туристи, но още бе началото на сезона. Така сравнително бързо стигнахме до Крчки мост. Минаването по него е платено. Ето гишетата при входа.



По моста се минава за около 2 минути.

[zippel]

Хайде сефтето с новия софтуер.
Вече сме на остров Крк. Първото място, където се отбихме е село Омисаль. То е със стара история и с много запазени сгради. Разположено е на хълм непосредствено над морето, което осигурява великолепни гледки към залива на Риека.

Няколко снимки от Омисаль





И една панорамна на марината. В дъното се вижда заливът на Риека.



Следващото място бе Главоток. Това е селищно образувание, където има францискански манастир, построен през 15 век и няколко плажа. През сезона тук действа център за гмуркане.
Не бяхме само ние желаещите да посетят това място.



На основния плаж не беше чак претъпкано, но не беше и празно.



Ето го и плажа. Не се заблуждавайте от жълтия цвят, че това е пясък. Има и пясък, но основното са малки обли камъчета. Както всички плажове, които видяхме в Хърватска по време на това пътуване.



Манастирът беше малко по-нататък, но от нета бях видял, че не е кой знае какво, затова го пропуснахме. Продължихме към главния град Крк.
Главните пътища на остров Крк с нищо не се отличават от тези в континенталната част на Хърватска. Състоянието им е безупречно. Всъщност това се отнася и до второстепенните, по които се движехме към града.



Но тамошните шофьори, както и туристите, не са фенове на високите скорости. Бих определил своето шофиране като нормално, т.е. нито бързо нито бавно, но на този и на следващите острови не си спомням някой да ме изпревари с висока скорост. Това ставаше само по магистралата от коли с немска, австрийска или швейцарска регистрация, карани от мургави субекти с ориенталски черти на лицата.
Друго, което не ми се случи НИТО ВЕДНЪЖ е някой да ми премигва с фаровете когато съм в лявата лента и самият аз изпреварвам. Това не го правят дори гастарбайтерите. А у нас...всички знаем как е.
Няколко думи за главния град на острова, който също се казва Крк.

Той е и общински център. Такъв е бил още по римско време и се е казвал Курикум. Отбранителните му стени тогава са били сред най-сигурните от всички градове на Източна Адриатика. Когато Рим се разпада, Крк остава в Източната империя.
Все пак отбранителните стени не са издържали атаките на аварите през 7 век, но за разлика от други градове в региона Крк бързо се връща към нормалния живот. Населват го предимно хървати, които обаче запазват много от римските имена. През 10 век градът е под владението на Византия. Тогава се е казвал Векла или по-романизираното име Велия, което използват венецианците в продължение на седем века, през които владеят града на прекъсвания с хърватите. След падането на Венеция в края на 18 век Крк попада под владение на Австрия, която обаче позволява да се възродят хърватите като религия и култура.
В началото на 20 век Крк е предаден на Хърватска, а след Втората св. война на Югославия.
Исторически в града преобладават хърватския език и култура, но поради дългото присъствие на венецианците доста голяма част от населението е говорела италиански. След Втората СВ италианците, като съюзник на Хитлер, стават нежелани и се изселват.
Населението не е много - малко над 6 хиляди. Основния поминък са риболова и туризма, особено след построяването на моста.

Хотелът в главния град Крк се намираше в центъра на старата част. Опитвайки се да стигна с колата до него се набутах сред едни тесни улици, та трябваше да се връщам. Все пак по този начин мога да покажа няколко кадъра от старата част.







От последното място се наложи да се върна. Излязох от този район и опитах да вляза в старата част от друго място.



Табелката под лошия знак показваше, че по това време имам право да мина край него. Така и направих.

От това място вече хотелът бе на 150 м. И този хотел се оказа дупка, както в Загреб. Но и той се намираше в сърцето на старата част на града. Въобще местоположението за мен е водещо когато правя резервации. Второто е достъпа с кола (за да не се мъкнат багажи надалече), а цената и комфорта след това. В случая отсъстваше само комфорта, но за една вечер не е фатално.

[zippel]

Оставихме чантите и продължихме с програмата. Следващото място бе градчето Пунат.

ПУНАТ е с население около 2 хиляди. Намира се във вътрешността на Пунтарска Драга - много затворен залив, почти като езеро. Най-голямата му атракция е малкото островче КОШЛЮН, чийто диаметър е едва 300 м, а площта му 65 дка.
Единствените обитатели на островчето са група бенедиктински монаси, които живеят в манастира "Св. Дева Мария". По римско време на острова е имало вила тип рустика, но сегашните сгради датират от 15 век, когато са построени църквата и останалите сгради на бенедиктинския манастир.
До кея има статуя на Свети Франциск с вълк, често срещан иконографски мотив за този светец. Над главния вход на манастира има текст, написан на глаголица, "Mир и благополучие". В манастира има етнографска сбирка, включително предмети, използвани от фермерите и рибарите по Крк от края на 19 и началото на 20 век. Има и постоянна изложба на църковни предмети, намиращи се в старата бенедиктински църква от 12 век. Манастирът притежава и богата библиотека от 15 000 книги, която съдържа еврейска библия от 11-ти век, глаголически проповеди и Птоломейски атлас, отпечатан във Венеция през 1511 г.

До манастира се стига единствено с лодки-таксита, които нямат разписание. Цената е 20 куни на човек, отделно за манастира още толкова, понеже се счита и за музей.

Пристигнахме на кея в Пунат



Не се наложи да търсим водно такси, веднага ни бе предложено. Качихме се и след 10 минути бяхме на островчето.
Една снимка от лодката



На слизане се уговорихме с лодкаря да дойде след 1 час за да ни върне в Пунат. Първото нещо, което се вижда е споменатата статуя на Св. Франциск с вълка.



Този манастир определено си струваше посещението. Ето снимка от вътрешността му.



Както и на кея



Лодкарят дойде в уреченото време и ни върна на кея. Оставаха две неща да видим за днес, а те бяха близо, затова можеше да си позволим малко време за обяд. Предложиха ни спагети с риба. За да не развалям хубавите впечатления от Хърватска ще кажа, че съм ял и по-вкусни неща. Добре, че бирата беше студена.
И в Пунат имаше марина и то никак не малка. Не е за чудене, защото заливът е голям и почти затворен, което предполага липса на големи вълни.



Поехме към следвщата дестинация - село Башка.

БАШКА е разположено в дъното на широк залив в най-югоизточната част на остров Крк. Населението му е около 1000 жители. Характерно е със старите каменни къщи и тесни улички. В околностите му има няколко плажа, като прилежащия към Башка е дълъг почти 2 км.

Предварително бях проучил, че в старинната част на Башка ще има проблеми с паркирането, затова в плана ни беше само да отидем дотам за го видим от колата. Така и направихме. Кратко клипче от слизането до кея в Башка, което си струва да се види. Както и очаквах нямаше никакъв начин да паркираме.

Поехме обратно към последното място за днес –Врбник

ВРБНИК е също като Башка, само че на източния бряг на остров Крк. Разположен е върху варовикови скали на 50 м височина над морето. Бил е ограден, като част от крепостната стена е запазена. И там има стари каменни къщи и тесни улички. Нещата, което могат да се видят са библиотеката Витезич и църквата "Санта Мария делла Салуте".

Старата част на Врбник се вижда насреща отляво



Тук дори не успяхме да влезем в нея и се наложи да оставим колата на паркинга при входа. При разходката видяхме и двете споменати по-горе места, но в тези тесни улици е трудно да се направят снимки на сгради. Все пак няколко кадъра от старата част.





С това свърши и днешната програма. Вечерта се разходихме малко из старата част на Крк, вечеряхме в близката пицария за да избегнем риска от гладуване и се прибрахме в дупката да спим, че следващия ден трябваше да ставаме рано. Следата от днес

[bochkata]

Чудесен пътепис и прекрасни снимки!
Благодаря за споделеното!

п.п при мен се виждат снимките.

[zippel]

Ден пети : Крк - Пула

Програмата за днес бе посещение на още два големи острова – Црес и Лошинь и придвижване до град Пула. Фериботът бе в 7:30, а до пристанището Валбиска имаше 12 км. Толкова рано сутринта в старата част нямаше жива душа, затова си позволих да дойда с колата максимално близо до хотела. Наложи се да мина по алеята, по която снощи и тротонетка не можеше мине. Предимството на ранното тръгване.



Валбиска е малко пристанище, което обслужва фериботите от Крк до Црес. За разлика от Гърция почти всички вътрешни линии в Хърватска се обслужват от една единствена компания – Ядролиния. И почти за всички няма опция закупуване на билети онлайн. В случая билетите се купуват от павилиончето вдясно.



Оказа се, че фериботът е в 8 часа, което позволи по едно кафе. А качването на ферито става така

Още с отплаването пред фериобота се виждаше остров Црес.



ЦРЕС е условно втория по големина остров в Хърватска след Крк. Условно, защото площта му е толкова близка до тази на Крк, че разликата е в рамките на допустимата неточност. Формата на Црес е много издължена, успоредна на бреговете на залива Кварнер. И тук релефът е нископланински, но малко по-висок от този на Крк (максимума е 639 м).
Црес е бил населен още от древни времена. Бил е владян от древните гърци, римляните, византийците, Венецианската република. По времето на Наполеон е бил под автсрийско владение а по реме на Първата св. война е бил придаден на Италия. След Втората СВ попада в границите на Югославия, а понастоящем Хърватска.
Поминъка на населението е предимно земеделието и туризма, който придобива все по-голям дял.
На Црес има повече от 10 населени места, като главното е и пристанище и носи същото име.
Острова има свой собствен водоизточник - сладководното езеро Вранско, което се характеризира с това, че е едно от най-дълбоките в Източна Европа. Дълбочината му достига до 75 м, като най-дълбоката му част се намира на 50 м под морското ниво. Като всеки източник на питейна вода езерото е строго охранявано.
Фауната на Црес се характеризира с наличието на няколко вида рядко срещани неотровни змии, както и на сравнително голяма популация на белоглавия лешояд.

Вече сме на Црес



Още в първите километри се виждаше, че теренът на този остров е по-планински от този в Крк.



Излязохме на главния път, който върви по дължината на Црес и се насочихме на юг. Пътищата на остров Црес бяха на същото ниво както и навсякъде в Хърватска до този момент. Перфектни.



Достигаме най-южната част на остров Црес – село Осор, В него има малък подвижен мост, който свързва Црес със съседния остров Лошинь. Мостът се вдига всеки ден в 9 и 17 часа за да пропусне лодки и яхти от морето към дълбокия 15 км залив между двата острова.



Лошинь е по-малък от предните два, но също е от големите. Площта му е около 75 кв.км, което го нарежда на 11-то място в Адриатическо море. Формата на Лошинь също е издължена с размери 33 км на средно 2-3 км и се явява като продължение на Црес. Има няколко населени места, като основното е Мали Лошинь.

По принцип на островите такава крайпътна обстановка се среща често.



Морето се появява ту от едната ту от другата страна.



Пристигайки в Мали Лошинь спряхме на паркинга на кея.



Градчето се оказа изключително приятно, особено крайморската алея.



Пихме по едно хубаво кафе край брега и отидохме да видим близкия плаж. Пътят към него



И самия плаж



Поехме обратно към северната част на Црес, където трябваше да видим главния град със същото име. Стигнахме до кея и слязохме за малко, но не беше нищо забележително. Продължихме на север към пристанището Порозина.
Пътят се виеше по склона на планината а от дясната страна се откриваха красиви гледки. На места имаше отбивки за желаещите да се полюбуват на тях. Спрях на една такава.



След десетина км морето се появи от другата страна.



Порозина е малко пристанище, обслужващо линията до Брестова на континенталната част. Има няколко павилиони, кафета и капанчета, гише за билети и административни сгради. Малко на опашката, после на гишето и се качваме на ферибота.



И това плаване не трая повече от 30 минути. Отново сме на континента.



И по-точно на полуостров Истрия.

[zippel]

ИСТРИЯ е най-големия полуостров на Адриатическо море. През класическата античност е населяван от илирийското племе Хистри, откъдето идва и името му. Завладян е от римляните през 177 г.Пр.Хр., а през 9 век попада под Венецианско влияние, което се запазва чак до края на 18 век. Това е географски обусловено защото Истрия се намира точно срещу Венеция на отстояние по-малко от 100 км.
В началото на 19 век полуостровът през няколко години сменя владетелите си. Първо става част от династията на Хабсбургите, после попада в империята на Наполеон, след това Австрийското кралство отново си го възвръща, но след Първата св. война е даден на Италия.
След Втората СВ Истрия попада в рамките на Югославия и преобладаващото италианско население емигрира в Италия. След разпада на Югославия през 1991 г. по-голямата част от полуострова попада в Хърватска, но и до днес има спорове къде точно е границата между Словения и Хърватска тъй, като тя не е била точно определена когато са били федеративни републики в рамките на Югославия.
Истрия е известен със своите красиви кътчета по крайбрежието и затова тук идват много туристи. Трите най-известни градове-курорти са : Пула, Ровин и Пореч.

Крайната цел за днес бе Пула, затова се насочихме на юг. Пътят дотам бе в по-голямата си част прав, така че се придвижвахме бързо.



ПУЛА е най-атрактивното място на Истрия. Крайморски град, най-големия на полуострова с население над 60 хиляди. Разположен е в подножието на седем хълма във вътрешната част на дълбок залив.
Археологически разкопки диказват наличието на селища от Х век Пр.Хр. Намерените древногръцка керамика и част от статуя на Аполон са атестат за присъствието на гръцката култура по тези земи.
По времето на Юлий Цезар градът е издигнат в ранг на колония като десети регион от Римската империя. През този период селището нараства, достигайки в зенита си население от 30 хиляди жители. Градът се превръща във важно Римско пристанище с обширна околия под неговата юрисдикция. По време на гражданската война между триумвирата Октавиан, Марк Антоний и Лепид срещу убийците на Юлий Цезар - Брут и Касий, градът взема страната на Касий. След победата на Октавиан, градът е разрушен но скоро след това е издигнат наново по искане на дъщеря му Лулия. Наред с мащабното строителство е издигната и великата Арена Пула, голяма част от която е запазена и до днес. Изгражда се канализация и водоснабдяване. Градът е укрепен с крепостна стена с десет порти. За съжаление малко от тях остават до наши дни : Арката на Сергий, портата на Херкулес и Двойната порта.
През 1148 г. Пула е превзета от Венецианците и през 1150 г. градът се заклева във вярност към Венецианската република. От този момент съдбата на града е обвързана в продължение на векове с Венецианското владичество.
Градът е известен с останките от древноримски сгради. Най-прочута от тях безспорно е амфитеатъра от I век, наричан още "по-малкия брат на Римския Колизеум". Амфитеатъра е сред шестте най-големи оцелели римски арени в света и е рядък пример за технологични решения сред общо 200 римски амфитеатри, оцелели в света до наши дни. Колизеумът в Пула е много добре запазен, като стените му са все още почти цели. Арена Пула се счита за най-добре запазения античен монумент в цяла Хърватия и се използва и днес за летните филмови фестивали, както и за концерти на открито. По време на Втората световна война италианската фашистка администрация замисля арената да бъде демонтирана камък по камък за да се пренесе в Италия. Намерението е изоставено след като става ясна цената за осъществяването му.

При влизането в Пула се виждаше, че това си е съвременен град.



Лесно намерихме амфитеатъра, имахме късмет и с паркирането.



Не съм ходил в Рим, но от познати съм чувал за тълпите с туристи, заради които често разглеждането на Колизеума е доста тягостно. Не знам колко е по-голям Римския Колизеум, но този в Пула никак не е малък, при това е доста запазен. Дори ако човек няма работа в този град, си струва да се отбие само за да посети този амфитеатър. В момента се подговяше сцената за някакво мероприятие, но това не пречеше на разглеждането. Имаше и неколцина други туристи, съвсем спокойна обстановка.





Хотелът и тук бе в историческия център. Аз наричам местата за нощуване хотели, но всъщност почти винаги ползваме апартаменти, които се дават на хотелски начала. Тук собственикът дойде при амфитеатъра за да ни преведе. Така се стига до паркинг в историческите части

Не е трудно, стига да знае човек откъде да мине.

Този път трабваше да носим чантите по улици със стъпала, но за сметка на това апартаментът беше съвсем приличен. Много е приятна и атмосферата в историческата част на Пула, макар и да не направихме снимки. Следата от днешния ден

[zippel]

Ден шести : Пула - Триест

Програмата за днес беше доста натоварена. Трябваше да посетим двата останали големи града в Истрия, да прекосим Словения и да стигнем навреме в Триест. Разстоянието бе само 145 км, но спирките бяха много.
Първият от двата града бе Ровинь. Явно мекото „н“ е доста разпространено в хървтаския език.

Ако трябва да се видят само две неща от Истрия, то град Ровинь е второто от тях след Пула. Намира се на западния бряг и наброява 15 хиляди жители. Историята му изцяло се покрива с тази на полуострова.
Ровинь е един от водещите морски курорти в района и поминъка на населението е свързан почти изцяло с туризма. През летния сезон в старата част на града е наситено с магазини, кафета и галерии пълни с туристи.
Основната забележителност в Ровинь е Стария град, който се намира на невисок хълм край морския бряг. Многовековното присъствие на Венецианците е повлияло на архитектурата и въобще на атмосферата в него. Най-интересната сграда е църквата Света Еуфемия, строена през 18 век, в която има запазени прозиведения на изкуството - готически статуи и картини от 15-16 век. Камбанарията на църквата е умалено копие на тази на базиликата Сан Марко във Венеция.

Пътят до Ровинь е хубав, но скоростта на придвижване не е висока заради многото кръгови кръстовища и селищни образувания. Тъй като интересната част на града се намира непосредствено до пристанището, потърсихме място за паркиране именно там. Наредих се зад два буса, които влизаха на паркинга, но когато дойде моят ред ситуацията се оказа следната :



Според знака не може, но за тях може, защото вероятно са вътрешни хора. Все пак балканска държава. Наложи се да отидем до входа за външни лица.



Паркингът бе претъпкан, но в интерес на истината много добре огранизиран. Служителката при бариерите насочва колите където има свободни места. Натискаш копчето, вземаш билтече и влизаш. Забелязах, че на билетчето беше отпечатан регистрационния номер на колата. Умна камера.
Паркирахме и отидохме да видим Стария град. Вече споменах, че на тесните улици е трудно да се фотографират сгради, но поне може да се види обстановката и атмосферата.
Две снимки към стария град откъм пристанището



Няколко из уличките в Стария град





Катедралата, доколото можах да я снимам и една масичка за сутрешно кафе.



И няколко панрорамни. Първо гледката от катедралата към залива



Две от площада при входа към Стария град





Близо до този площад има местен пазар, където освен плодове и зеленчуци продават домашно приготвени зехтини и вина. Както приляга на туристическите места, бизнеса трябва да върви.

[zippel]

Продължихме към следващия град – Пореч.

ПОРЕЧ е с население около 12 хиляди. Селището има дълга история, датираща от повече от 2000 години. Най-интересното, което може да се види в него е Епископския комплекс от римско време с Ефразиевата базилика, който е в списъка на ЮНЕСКО за световното културно наследство.
Комплексът е строен през 5-6 век по времето на епископ Ефразий и включва базилика, дворец на архиепископа, кръщелня, камбанария и други постройки. Комплексът е един от най-добрите примери за ранно византийската архитектура в региона на Средиземно море.
Струва си да се види и централния площад с градската църква.
В непосредствена близост до пристанището се намира малкия остров Свети Никола, на който е разположен луксозния комплекс ВАЛАМАР.

И в Пореч също потърсихме място на паркинга край пристанището. Уви, не намерихме нито едно. Повъртяхме се малко из града с надеждата да открием нещо свободно. Място не немерихме но затова пък регистратора записа обиколката. Ето няколоко кадъра.











Всички паркинги в историческите градове са платени и въпреки това места трудно се намират. В крайна сметка отидохме до един по-страничен, който беше много голям.



Епископският комлекс е доста пръснат и труден за представителни снимки. Ефразиевата базилика не е атрактивна отвън, затова прилагам една снимка на интериора.



Снимката е от нета, а ние напарвихме няколко из улиците.





И накрая две панорамни от южния и северния кей. На първата в далечината се вижда остров Свети Никола.





Край на Хърватска, поне за тази екскурзия. Има още много неща за гледане в тази страна, но не може наведнъж.
Ако не вярвате, това е хърватският граничен пункт към Словения. Нямаше нито една кола.



Хърватският дежурен прегледа паспортите ни за 10 секунди, а словенският въобще не ги поиска. Ето доказателството

Защо на Калотина не може да е така ? Да не говорим за турската граница. Там на първата бариера ти записват номера на колата, после минаваш паспортна проверка, след това на друго гише ти вписват колата в паспорта, после те проверява митничар и на изходната бариера преглеждат всички паспорти да не би нещо да е пропуснато. Ако имаш късмет и ти вземат колата на големия рентген, там процедурата е 20 минути ако преди теб няма никой. Като съпоставям всичко това се замислям защо полуевропейците така си усложняваме живота, който и бездруго не е лесен. Но това не е темата.

Вече сме в Словения. И тук безупречни пътища.



Първата работа беше да си купим винетка. На OMV - 15 евро и талона на колата.



Е, успяха да ме изненадат словенците. Дадоха един огромен стикер да го залепя за предното стъкло. Шест години по-рано в Румъния вече нямаше стикери, само си пазиш касовия бон. Камерата ти чете номера, порверява дали имаш валидна винетка и ако нямаш сигнализира на близката патрулка. А тези още със стикери. Е, поне нямат „тол-полиция“. Те и румънците нямат, нищо че са с електронни винетки. А ние си имаме, че и автомобили им купиха.
Преминаването през Словения е дълго 22 км. Има маршрут по странични пътища без винетка, но си купих, защото щеше да ми трабва на връщане.
Границата с Италия се преминава с ограничение 30 км/ч. Шенген.

[zippel]

Реших да поизчакам малко за да мине миграцията, но явно скоро няма да стане, затова продължавам

Крайната цел за този ден бе Триест. Тъй като историята му е интересна, ще я представя малко по-подробно.

ТРИЕСТ е разположен в едноименния залив в най-северната част в дъното на Адриатическо море. Административен център е на провинция в региона Фриули-Венеция-Джулия. Населението му е около 200 хиляди.
Има данни за наличие на живот на това място две хилядолетия преди Христа, но не са съществени. В късния античен период и началото на новата ера е бил владян от византийците и ломбардците. В периода на ранното средновековие са се сменяли владетели с местно значение, които за нас не са популярни. 14 век е бил доста динамичен за Триест. Първо го завладяват венецианците, за които е бил основен търговски съперник, но след кратко време са принудени да се оттеглят и градът получава автономия в рамките на Хабсбургите. Това обаче води до западане на търговията.
През 15 век голям брой общности в Истрия отправят петиция до Венеция да превземат Триест. Тогава се намесва папа Пий II, който е бил епископ там и спасява града.
През 16 век след неуспешен опит на Хабсбургите да превземат Венеция, последните отново окупират Триест, но за кратко. Хабсбургите си го връщат и го правят основно австрийско пристанище.
17 и 18 век са период на растеж и развитие на града, който получава статут на свободно пристанище в рамките на Хабсбургската империя, което води до още по-голям разцвет.
След Наполеоновите войни, Триест продължава да просперира като имперски град. Ролята му като основен търговски порт и по-късно корабостроителен център на Австрия е била подчертана с основаването на търговското корабоплаване и австрийската Lloyd през 1836 г., чието седалище е било на днешния площад Унита д'Италия. До 1913 австрийския Лойд е имал флота от 62 кораба.
Заради несигурния католически климат в новосъздаденото Кралство Италия в края на 19 в папа Лъв XIII решил да премести резиденцията си в Триест или Залцбург. Монархът Франц Йозеф I, обаче, отхвърлил идеята. защото използвал пристанището като база за флота и корабостроенето. По това време бива построена и ЖП линията Виена-Триест.
В началото на 20-ти век Триест е оживен космополитен град посещаван от артисти и философи, межди тях и Зигмунд Фройд. Виенската архитектура и кафенета доминират улиците на Триест и до днес.
Триест става италиански в края на Първата световна война, когато Италия бидейки на страната на Алианса го присъединява към територията си. Това е било малко неестествено, защото по това време в града е имало много повече словенци, отколкото италианци. Италианската средна класа се чувства застрашена от словенската и започва призиви Триест да стане чисто италиански град. Призивите са съпроводени с нападения срещу словенски собственици на магазини, кафенета и др. Тези им действия са подпомагани и от фашисткото правителство на Германия. Това принуждава голяма част от словенците да емигрират, главно в Кралство Сърбия и Южна Америка. По това време Италия анексира и провинция Любляна, прогонвайки още словенци.
Започва Втората световна война и през 1943 г. войските на Вермахта стигат до Триест и изпращат всички евреи и част от словенците в новоизградени концлагери на територията на Италия. Това предизвивка активиране на партизанското движение, състоящо се от сърби, словенци и италинаски антифашисти - движение, което придобива масов характер. През април 1945 г. антифашистките сили превземат целия град с изключение на замъка Сан Джусто, където германските войски отказват да се предадат на всички с изключение на Новозеландските войски.
Веднага след приключване на войната в града се настаняват югославските комунисти. Този период е известен в историята като "Четиридесетте дни на Триест". Тогава биват арестувани стотици италиански и словенски антикомунисти и въобще всички, които са преставлявали някаква заплаха за комунизма. Много от артестуваните са изпратени в комунистически концлагери в Югославия, останалите не се знае къде, но никой от тях не е бил видян отново. След споразумение между югославския лидер Тито и британския фелдмаршал Александър, югославските войски се изтеглят от Триест, който бива разделен между англо-американската и югославска военна администрация
През 1947 г. с Парижкия мирен договор е създадена Свободната територия Триест под закрилата на Организацията на обединените нации. Разделена е на две зони - А и В, като зона А включва целия град и се управлява от военното правителство на Алианса, а зона В включва няколко околни села и се управлява от Югославката народна армия. Това продължава до 1954 г, когато в съответствие с Лондонския меморандум по-голямата част от зона А, в това число на град Триест, е дадена на гражданската администрация на Италия. Зона В е била дадена на гражданската администрация в Югославия заедно с още четири села в Зона А и става част от Социалистическа Република Словения. Граничната линия с Югославия, както и статута на етническите малцинства в областите са били договорени през 1975 г. двустранно с Договора от Озимо. Тази линия сега представлява границата между Италия и Словения.
В околностите на Триест има обширен карстов район с множество пещери, част от които са пригодени за туристи. Най-известната от тях е ГРОТА ДЖИГАНТЕ, която в периода 1995-2010 г. фигурира в книгата на Гинес като най-голямата туристическа пещера в света.

Апартаментът за нощувка беше в центъра, но за ключа трябваше да се явим на друг адрес. Там имаше рецепция, в която чернокожо момиче извърши адресната регистрация, издаде фактура за нощувката и ми връчи лист с инструкции как да стигна до апартамента, коя врата с кой ключ се отключва, какво да направя при напускане и т.н. Собственикът не се появи. Явно фирма се занимаваше с управлението на апартаментите, които се дават под наем, собствениците въобше не знаят кой и кога нощува в тях. Така на практика всеки апартамент си има рецепция, към която може да се обърнеш при нужда. Измислили са го.
Поосвежихме се и излязохме да се разходим из Триест. Близо до хотела се намираше Пиаца д‘Унита – най-големия крайморски площад в Европа. Сградата е на местния парламент и префектурата.



Още две сгради от този площад. Първата е на Общината, а втората на управата на област Фриули-Венеция-Джулия.



И два орнамента от тези сгради



Седнахме в прочутото „Кафе делле спекки“ (Кафето с огледалата). Попитах сервитьорката защо кафето се казва така. Не знаеше, затова попита колежката си. И тя не знаеше. Разбираем е стремежът за евтина работна ръка, но това кафе е забележителност в града и си има история. Поне да им я бяха казали съвсем накратко. Кафето отваря през 1839 г. и е единственото запазено от четирите на този площад. В периода след Втората СВ в него е бил щаба на британските военноморски сили. Казва се така заради традицията важните световни събития да се гравират върху огледала по стените.
В Италия кафето се сервира в миниатюрни чашки в количество 2 глътки. За сметка на това е много силно. Знаех го, затова казах кафетата да са дълги. Може и да са ме разбрали, защото вместо 2 глътките бяха 3...
От големия площад излязохме на по-малкия Пиаца делла Борса, където най-забележителната сграда е Търговската камара.



Накрая стигнахме до площада Сан Антонио с едноименната църква.



Още две снимки от улиците на Триест и прилежащите им сгради.



Толкова кадри от Триест с фотоапарат. Ще покажа още няколко от регистратора, но това е от следващия ден. А този приключи. Ето и следата

[zippel]

Ден седми : Околности на Триест

Програмата за седмия ден беше посещение на градчето Палманова, аутлет-селото до него и двореца Мирамаре.
Няколко кадъра от излизането от Триест. Първо крайбрежната улица.



Минаваме край Централната ЖП гара.



След няколко километра виене по склоновете на възвишенията край Триест излизаме на магистралата. За първи път в живота си стъпвах на италианска магистрала. Нищо повече няма да кажа.







Градчето ПАЛМАНОВА е община в провинция УДИНЕ с население малко над 5000 жители. Характерно е с това, че е един от най-добре запазените примери на ренесансов укрепен град със своя осмоъгълен план и стените, строени в края на 16 век. От птичи поглед изглежда като звезда, която впечатлява с правилните си форми. Състои се от централен площад, представляващ правилен кръг с диаметър около 150 м. Навън има улици с формата на четири концентрични кръга на отстояние 90 м една от друга, които са прорязани от 18 радиално разположени улици, всички завършващи в централния кръг. В най-външната периферия се е намирала укрепената стена и ров също с формата на кръг. Всичко това най-добре се вижда на картата.



Входът към Палманова



Из улиците на градчето





И централния площад.



От града отидохме до аутлет-селото със същото име. Нещо като мол, само че магазините са на един етаж и има улици.



Като във всеки мол, има и скъпи, има и не толкова скъпи неща. За дамското съсловие най-интересен се оказа аутлета на Lindt. В него имаше много изделия, които в нашите магазини не се срещат.
В ранния следобед поехме по обратния път към следващата забележителност.

МИРАМАРЕ е дворец в шотландски стил, разположен върху надвиснала над морето скала на брега на Триесткия залив. Построен e през периода 1856-1860 по проект на архитекта Карл Юнкер за резиденция на австрийския ерцхерцог Максимилиан и съпругата му Шарлота Белгийска. Разполага с обширен крайморски парк на площ от 22 хектара, проектиран от самия ерцхерцог.
След трагичната смърт на Максимилиан дворецът е изпозлван за резиденция на австро-унгарското императорско семейство при посещенията му в Триест. След Първата световна война става собственост на италианското правителство, което връща в двореца голяма част от обзавеждането и ценностите, евакуирани по време на войната във Виена.
По време на Втората световна война дворецът е превърнат в германско училище за офицери. През 1945 г. в него се настанява командването на новозеландските части и щабквартирата на VIII британски корпус, а от 1951 г Мирамаре е използван като щабквартира на американски гарнизон.
През 1955 г. след мащабна програма за реставрирането на автентичния вид на стаите и парка на Мирамаре, дворецът е превърнат в музей и е отворен за свободни посещения.

Дворецът е малък, но кокетен и спретнат.



В задната му част има голяма тераса с панорамна гледка към залива.



От другата страна има кей към двореца, а зад него вероятно плаж.



Много е приятен и прилежащия парк.



За се влезе в двореца има такса, но не е голяма. Вътре обстановката е като във всеки дворец, а обиколката му отнема само няколко минути.
Тръгнахме обратно за Триест. Трафикът бе по-голям от сутринта, което е нормално привечер. И страшно много мотори. Ако кажа, че повече от половината МПС са на две гуми, няма да е далеч от истината. Предимно скутери за градско движение. На места има специални паркинги за тях. На този от дясната страна имаше повече от 200 мотора.



Карат ги всякакви, мъже и жени, млади и стари. Подобно нещо се вижда и в Гърция, но не чак толкова. Това е един от начините да се облекчи градкото движение. Единствено трябва да е подходящ климата и да няма много студове и валежи. Интересно, че у нас климатът е подходящ, а моторите са малко. Карат ги предимно любители на високите скорости и то излизат с тях специално за да покарат. Градски скутери и туристически мотори са доста по-малко. А именно те са да си свърши човек работата и да не вози четири празни седалки всеки ден. Но това е друга тема.
Имаше още време до вечерта, затова решихме да се качим с колата до Сан Джусто.

Хълма САН ДЖУСТО е историческия център на Триест. Първата култова сграда на това място е била пострена през 6 век от римляните. Много скоро след като била отворена за молитви бива разрушена след инвазията на Ломбардите. През 9 и 10 век върху руините са издигнати две базилики. Едната се казвала Успение Богородично, а другата Сан Джусто. През 14-ти век двете базилики са съединени с помощта на разрушаването на кораба на едната от тях и изграждането на проста асиметрична фасада и новата камбанария. Оттогава Сан Джусто е основния храм на Триест.
През 14-15 век на хълма е бил изградена крепост, а самия хълм бил обграден с крепостна стена. Комплексът включва малък красив парк и парадно стълбище.

Пътят до Сан Джусто минаваше през центъра на Триест, което дава възможност да видите още градски пейзажи.







Горе на хълма беше доста населено с автомобили.



Нямаше как да паркираме близо до църквата, затова се отказахме от посещението. Все пак направих едно кръгче за да може да се види църквата, площада пред нея и част от крепостната стена. Всичко в 90-секундно клипче.

И този ден мина. Основното изискване към ресторанта тази вечер бе да има голям телевизор и свободна маса срещу него. Оказа се, че не е толкова лесно. Много от кръчмите не си бяха направили труда да монтират екрани край външните маси под чадърите, та се наложи да сме вътре. По време на мача ангажираните с гледане посетители определено бяха по-малко от тези в Загреб. Може би нямаше да е така ако играеше италианския отбор. За моя голяма изненада на полуфинала Франция победи Германия и то с 2:0. Следата от днес