Македония и Албания 2016

[lyubo73]

От: ден четвърти - Проклетие - от Валбона до Рогам

Много ми хареса, очаквам продължението с нетърпение. Браво.

[s_s1]

От: Македония и Албания 2016

Много красиво.
Очаквам продължението.

[CarTest™]

От: Македония и Албания 2016

От Боге до Тет е нов асфалт! Тесен.
В началото на Април:

[bgrali]

От: Македония и Албания 2016

От Боге до Тет е нов асфалт! Тесен.
В началото на Април:

[ATTACH=CONFIG]883493[/ATTACH]

Явно си стигнал само до превала, а не си слизал до Тет - 1000 метра денивалация по ужасен черен път, при това с натоварено движение и много трудно разминаване с връщане доста назад на едната кола. Бяхме там преди няма месец - няма асфалт за съжаление. След няколко поста ще стигна и до там.
Учудвам се, че успяват да чистят снега.

[hodjev]

От: Македония и Албания 2016

Страхотни места, красиви снимки, чудесен разказ! С нетърпение очаквам продължението...

[nebojsaMKD]

От: Македония и Албания 2016

Прекрасно опишано и многу интересно.

[bgrali]

Ден четвърти - от Рогам до кафене Симони

ДЕН ЧЕТВЪРТИ - продължение
от с. Рогам до кафене Simoni

Само да не си помислите, че ще пиша цял пост как сме се разходили до някакво кафене в забутано и неизвестно селце.
Когато разглеждах картата в Гугъл, планирайки пътуването, ми направи впечатление, че на пътеката от Валбона към Тет, високо в планината близо до превала има кафене. Нямаше отзиви за него, нито снимки. Реших, че някой ентусиаст, не разбирайки нищо от карти, го е плеснал неправилно високо в планината между скалите, а в действителност то се намира на съвсем друго място.
Предположението ми се оказа грешно. Заведението си го имаше. На най-невероятното място, за което може да си помисли човек, че може да съществува подобно нещо.

И така, след като напуснахме селцето Рогам, продължихме по пътеката към превала Qafe e Valbones. На линка може да видите интересна 360 градусова панорама на превала и околностите. Аз знаех, че няма да мога да стигна до превала - 1000 метра денивалация за качване и след това за слизане вече ми е невъзможна за съжаление. При това по тежък терен.
В началото пътеката беше много приятна. Изкачваше се плавно с малък наклон през широколистна гора. След жестокия пек по камъните към Рогам ходенето в гората беше много по-леко. Имаше места, на които пътеката излизаше на открити места и се виждаха стръмните върхове, заграждащи долината.





Постепенно пътеката започна да става по-стръмна. Колкото повече се изкачвахме, толкова по-стръмна ставаше. Трябваше често да спирам да почивам. Започнах да се замислям дали не е време да спра с изкачването.
Точно тогава излезнахме на открито място и се показа красива гледка към чукарите. Естествено почивката беше съчетана с гледане и снимане.





Едно младо дръвче, странно изкривено от природните стихии, успешно е оцеляло и сочи към внушителен връх.





Кратката почивка и гледката ми дадоха достатъчно сили да продължа нагоре. Пък и гаргата показваше, че хипотетичното кафене не е далеко (по разстояние - по денивалация беше на повече от 100 или дори на 200 метра над нас...). Реших, че ще се опитам да стигна до него.
Пътеката стана още по-стръмна и аз вървях все по-бавно. Крепеше ме само мисълта, че след още неизвестно колко катерене ще мога да седна като бял човек не на камък или на земята, и че ще изпия нещо тонизиращо и студено.
Малко след това имахме интересна среща. От горе слизат две жени и един мъж. Поздравяват любезно на английски, както е прието при среща в планината. А помежду си говорят на български! Бяха много приятно изненадани, когато отговорихме на поздрава им на родния ни език. Не е голяма вероятността да срещнеш сънародник в Проклетие. Естествено се заприказвахме.Бяха доста по-млади и можещи да ходят. Тръгнали към Мая Йезерце, объркали пътеката. Качили се на билото и видяли, че върхът, който искали да изкачат, е закрит от черни облаци и времето не предвещава нищо добро. Отказали се и тръгнали да слизат.
Това, което ме обнадежди и ми даде сили да продължа нагоре, беше информацията, че кафенето наистина съществува. Било като райски спа-център и само на 10 минути.
Информацията, че кафето не само съществува реално някъде в пущинака над нас, но е близко, ме окрили. Вече бях сигурна, че ще стигна до него. Само че пътеката стана толкова стръмна, че едвам пълзях нагоре. Това продължи не 10, а повече от 30 минути. Ако не бях сигурна в заветната цел, щях да спра и да тръгна надолу. Вече нямах никакви сили. Единственото, което ми помогна, беше че се чувствам много по-добре физиологически на 2000 метра височина, отколкото на морето. Но просто не бяха останали никакви сили.
Най-накрая го видях! Кафенето.



Като си седите пред компютъра и четете, сигурни ще сте разочаровани от вида му. Но след ходене в планината наистина изглежда като спа-център. Дори имаше тоалетна в малка дървена къщичка. С постоянно течаща вода и тоалетна хартия!







В момента, в който стигнахме, голяма организирана испаноговоряща група с водач се отправи нагоре към превала след заслужената почивка. Бяха с раници и явно отиваха към Тет. Но не си носеха раниците - те бяха натоварени на самарите на няколко коня. Местните задоволяват всички прищевки на богатите туристи. Естествено, срещу сериозна сума в евро.
Първата ми работа беше да огледам какво плува в хладилника, който е от изрязан дънер и се вижда отпред на първата снимка. Охладителят е водата от рекичката, която е ледено студена. Асортиментът не беше много голям - кенове кока-кола, няколко вида фанта, бира. Аз си избрах сода лимон - италиански кенчета с газирана вода, захар и натурален лимонов сок. Много вкусно и освежадащо питие, особено на върха на планината. Имаше и кафе и капучино, май и местна ракия. Всичко това се качва в планината с коне.
Седнах и започнах да се наслаждавам на питието, което се озова в стъклена чаша. Дори и на тази височина предлагат елементарни луксове.
След като се посъвзех, се заговорих с човека, обслужващ заведението (не знам дали е собственик или просто наемен работник). Нямаше други клиенти, така че имахме време спокойно да говорим. Петър, католик от Тет. С много добър английски. Завършил гимназия и тръгнал по големия свят. Работил години в Щатите, на о-в Закинтос в Гърция, стигнал дори до Южна Америка. След което се завърнал в родната планина. Много симпатичен и любезен човек.
От него научих доста неща. Разказа ми, че селцето Рогам е заселено от хора от Тет, и е католическо. Обясних си и защо долината на Валбона (както и тази в Тет, както се оказа по-късно), е покрита с камъни от всякакъв размер. Зимата падал по 6-7 метра сняг. Дори не мога да си представя как изглежда реката по времето, когато снегът се топи.
Показа ми и един от изворите на р. Валбона. В момента реката е като поточе, но пролетта явно гледката е съвсем различна.



Малко над кафенето имаше седнала млада двойка, която си почиваше. С огромни раници, спални чували и матраци. Тръгна надолу към Валбона, и като се заговориха с Петър, разбрах, че били от Аржентина! Явно Проклетие е станало известна туристическа дестинация по целия свят.
Починах си добре и трябваше да се връщаме. С неохота тръгнах надолу. Слизането по стръмното не беше нито по-лесно, нито по-бързо от качването.
Беше следобед и светлината беше много по-добра за снимки.







Естествено, снимах пак фотогеничното изкривено дръвче.





Слизайки, се разминахме с мъж и младо момче, които тичаха след два коня. Те не бяха натоварени, явно щяха да носят нечии раници. Зае съжаление опитът да снимам беше неуспешен - в бързината не успях да фокусирам конете. Малко след това срещнахме един възрастен мъж, облечен в костюм от времето на соца и още два коня. Мъжът вече не можеше да тича по камънаците и конете вървяха бавно пред него. Както се убедих в следващите дни, в много части на Албания и в 21 век конете са основното средство за придвижване на товари. Сякаш времето е спряло векове по-рано.

Слезнахме на ниско, сбогувахме се с невероятните върхове, извисяващи се над нас, и се отправихме по камънака от Рогам към колата.



След близо час ходене по камъните най-после стигнахме до нея. Бях на края на силите си и само силната воля ми позволи да се довлека до нея. Този ден бях изкачила и след това слезнала над 600 метра денивалация. Нещо, което не ми се е случвало от 6 години.
Прибрахме се в къмпинга. Трябваше ми половин час и няколко чаши студено Пиринско, за да събера сили и да направя качамак за вечеря.

Следва продължение...

[Daniel]

Re: Македония и Албания 2016

Благодаря, прекрасен пътепис.

[Edo]

От: Македония и Албания 2016

Поздравления за перфектната дестинация! Вярно са Алпи! Аз също бях в Албания по това време, но в южната част към Гърция и там няма такива гледки. Единствено ме натъжава това, че тези гледки са колкото красиви толкова и непристъпни! Едва ли има туристически пътеки, освен до най-популярните места по тези луди стени. Следващия път съм там, благодаря!

[Еделвайс]

От: Македония и Албания 2016

Браво за хубавата разходка, много хубави снимки и чакам с нетърпение продължението

[stojan_defender-a]

От: Македония и Албания 2016

...Единствено ме натъжава това, че тези гледки са колкото красиви толкова и непристъпни! Едва ли има туристически пътеки, освен до най-популярните места по тези луди стени...

То това му е хубавото!

[s_s1]

От: Македония и Албания 2016

Много красиво, хубави снимки и невероятни места сте открили в Албания. Благодаря за споделеното.

Само не ми стана ясно дали сте стигнали до Qafa e Valbones?

[bgrali]

От: Македония и Албания 2016

Много красиво, хубави снимки и невероятни места сте открили в Албания. Благодаря за споделеното.

Само не ми стана ясно дали сте стигнали до Qafa e Valbones?

За съжаление не, а и нямаше никакъв шанс поне аз да стигна до него - от кафенето има още над 300 метра денивалация по много стръмен терен. Преди години нямаше да е никакъв проблем, но вече не мога. Кафенето беше крайното място, до което стигнахме.

[bgrali]

Ден пети - Валбона - Комани лейк - Шкодра

ДЕН ПЕТИ
Валбона - Байрам Цури - Фиерца - Комани лейк фери - Шкодра.

Този ден трябваше да се придвижим от долината на Валбона до Шкодра. Вариантите за това са два - или цял ден да пътуваме по неясно какви тесни планински пътища, или да изминем половината разстояние с ферибот. Може да звучи налудничаво, когато сме насред планината, но по може би най-големия от многото язовири по р. Дрин и притоците й пътуват малки фериботи. Естествено, че избрахме да се повозим за известно време.
Ето на картата двата участъка, които минахме с колата и картата на яз. Комани (наричан кой знае защо езеро).







Този път нямаше защо да бързаме, защото ферито тръгваше в 13 ч. А пътят от Валбона до него не беше дълъг.
Наспахме се добре, закусихме, събрахме палатката, натоварихме и тръгнахме надолу. Трябваше да спрем в Байрам Цури, за да обменим малко леки. Градчето е малко, но едно от най-приличните, които видях в Албания. Нямаше я и типичната ориенталска обстановка. Съвсем нормално си изглеждаше. Нямаше ги и безумните магазинчета, предлагащи всичко на самата улица. За пореден път ми направи впечатление, че жените бяха нормално облечени, без характерните за исляма облекла и забрадки. Младите са съвсем модерни момичета и жени. Повечето възрастни, независимо дали мюсулманки или християнки, са облечени изцяло в черно и с бели забрадки на главата. Не ислямски забрадени през врата, а с обикновени триъгълни кърпи, вързани на възелче под брадата. Като нашите баби на времето на село. Явно предназначението им е да пазят главата от силното слънце и нямат никакво религиозно значение.
Банката беше в центъра, на главната улица. Спряхме колата пред нея и се наредих на опашка пред касата. След доста чакане дойде и моя ред. Изненада! Първо ми поискаха личната карта. За да обменя 20 евро се започна едно тракане по клавиатурата. Принтерът избълва няколко листа, на които трябваше да се подпиша. След което ми сканираха личната карта и прибраха в архива копието .
Следващата ми задача беше да купя хляб. Не бях видяла фурна и попитах две девойки. Едната много любезно ме заведе до миниатюрно магазинче. Това, което е много добре за всички туристи в Албания е, че всички деца в училищна възраст, всички млади и немалко хора на средна възраст знаят английски. Поне толкова, че човек да се разбере без проблеми. Нещо, което не може да се каже за Румъния, дори и за Гърция.
На път от фурната към колата минах покрай заведение за бързо хранене. Веднага ми се дояде и влезнах вътре. Поръчах си хот-дог. За моя изненада той се оказа с печен на ел. грил истински кренвирш в хлебче, в добавка сосове по избор, горчица, малко пържени картофи и тънки резени краставица. Много вкусен топъл обяд.

Пътят до ферито е типичен междуселски албански, но поне асфалтиран. Преди терминалът имаше будка, в която продаваха билети. Излезна мъж, поговорихме с него, огледа колата и ни продаде билет за 30 евро. Което беше много изгодно. По цените, които бях гледала в сайта за феритата, се плащаше по 5 евро на човек и 5 евро на квадратен метър от кола. Бях ги сметнала някъде 50 евро общо. А спестихме почти половината от тях.
Стигнахме до терминала. Той беше миниатюрен, но имаше заведение и по-важното - тоалетна. Нещо, което липсва на много по-големия терминал в Бекет, Румъния.
Едно хлапе ни поиска някаква друбна сума за ползване на терминала и дори донесе касова бележка.



Появи се един мъж и ни заговори. Той ни запита от къде идваме. Имах неблагоразумието да му кажа точно мястото, на което сме спали. Неговата реакция беше - Катрине (американката) ми се обади и ми каза да ви запазя места! А ние нито сме говорили с нея, нито сме я виждали. Били сме си купили билет за друг ферибот, трябвало да го върнем, защото било уговорено да пътуваме с този, за който нямаме билети! Пълно безумие. Първо помислих, че нашето фери няма да пристигне или ще пристигне кой знае кога. След дълги разправии че нямаме нищо общо с американката поне успяхме да разберем, че ферито, за което сме си купили билет, ще пристигне почти едновременно с другото, което явно е това от сайта и доста по-скъпо.
Какво се оказа - две конкурентни ферита, пътуват почти едновременно и всеки се опитва да привлече повече пътуващи - те не се редят на опашки. Малко са индивидуалните туристи като нас. Повечето са организирани групи, които извозват към Проклетие с микробуси. И се борят със зъби и нокти за всяка кола. Дори двете ферита имат отделни места за акостиране и разтоварване.
Първо пристигна конкурентното фери. То беше пълно с коли и доста туристи, които се натовариха на микробусите и заминаха.



Ферито дойде пълно, но нямаше желаещи да пътуват обратно с него... За това се задържа доста повече от разписанието си.
Най-после се появи и нашето. Със същата конструкция, но доста по-разнебитено и неподдържано.



И то дойде пълно, трябваше да изчакаме доста време, докато излезнат колите и хората. Качихме се на него, нямаше никой друг. След малко се появиха нашите съседи по къмпинг с Тата-та. И те се качиха.
Конкурентът отплава празен - само с 3 коли и без други хора.



Ние продължихме да чакаме...
По едно време се появи още една местна кола само с шофьор и най-накрая потеглихме. Бараката се тресеше и вибрираше ужасно. Притесних се, че снимките ще са размазани. Но явно стабилизацията на апарата ми е на ниво, защото нямам проблеми с тях.
Нарамих фотоапарата и едно голямо шише с вода и се качих на горната площадка, от където се вижда най-добре.
След дългото чакане най-после пътувахме. Гледките около нас бяха много красиви. Язовирът е наводнена долина на река и не изглежда като езеро, а по-скоро като по-широка река.



Отпред на ферито гордо се вееше албанския флаг.





Около нас се редуваха скали, зелени склонове, а понякога се виждаха високи върхове наблизо или на хоризонта.





На всяко място, където има и една педя земя, годна за обработване, имаше къщи. В които живеят целогодишно хора - видях коне, видях и много купи със сено. До почти всички от тях път изобщо не стига. И ток няма. Явно времето тука е спряло преди няколко века.
На доста места по брега имаше спрели лодки, имаше хора с коне, които товареха и разтоварваха какво ли не, деца плуваха в язовира. Въпреки невероятно трудните условия за живот , местните явно оцеляват. А ние изпадаме в истерия, ако за час ни спре нета...



На единият бряг, където имаше само няколко разпръстнати къщи, гордо се издигаше църква. През цялото пътуване на много места се издигаха кръстове. Явно християните преди векове са бягали и са се заселили по най-недостъпните места, където живеят и днес. Язовирът сега поне предлага някакъв път, но как ли са живели откъснати от света преди това?
Както се вижда, абсолютно всяко място, годно за земеделие, е терасирано и се обработва. А нашите села, разположени на равно, с изключително плодородна земя, ток, течаща вода, телефон и всякакви други луксове се обезлюдяват...



Съседите ни от къмпинга във Валбона (с индийската количка рентакар).







Срещнахме и единственото по-голямо фери, което може да качи на борда микробуси и кемпери.







Продължихме да лъкатушим по завоите на долината и да се радваме на невероятната природа около нас.



















Между тези скали току-що бяхме минали.







Излезнахме от дефилето.







Навлезнахме в място, по-пригодено за живот и веднага се появиха махаличките, накацали по склоновете.



Параклис с кръст, който се вижда от далече.



На другия бряг дори поливат с неизвестно какво захранване градините си.





Навлезнахме в ново скалисто дефиле.





На една заравненост на левия бряг се появи цяло селце. Отново християнско - големи кръстове се издигаха навсякъде.



На малък остров в реката имаше малко параклисче с огромен кръст над него.



От лявата страна на долната снимка се издига нещо каменно, увенчано с кръст от горе. Изглежда като човешки градеж, но на голям зум не се вижда такъв. От друга страна е прекалено равно отсечено, за да е природно образувание. Така и не успяхме да разберем кой е твореца - природата или човека.





А това е единственият начин за транспорт на товари. От лодката явно конете ги качват нагоре.





Отново къщи и терасирани градинки по стръмните склонове.



Тука се вижда стръмна пътечка към брега и има хора до водата.







Отново красива природа на края на пътуването. Вече е следобед и светлината е добра за снимки.









След повече от два часа и половина бумтене на двигател, невероятни вибрации и шумове, както и страхове бараката да не се разпадне под краката ни стигнахме до края на язовира. Въпреки неудобствата беше невероятно преживяване с това, което видяхме.



На терминала ни предупредиха да караме внимателно, че пътят е много лош. А ако се чудите защо на горната снимка не виждате път, ще обясня - между постройките се влиза в тунел, който е просто една дупка, пробита в скалата. Криволичеща, колкото за една по-широка кола, без облицовка и осветление.
След тунела излезнахме на път, който е копие на най-зарязаните междуселски пътища у нас. С големи дупки и каквото още се сетите. Плюс типичните албански екстри като катерене нагоре-надолу и куп завои.
В допълнение причерня много и на моменти валеше. Колкото повече се приближавахме до Шкодра, толкова по-черно ставаше небето над нас. И екстри като гръмотевици и светкавици.
Гаргата този път безпроблемно ни отведе до къмпинга в покрайнините на Шкодра. Малък много уютен къмпинг. Времето не беше благосклонно към палаткуващите, за това запитахме може ли да спим под покрив. Оказа се, че има малка хотелска част. Стая с две легла на цена 9 евро на легло. Естествено веднага се съгласихме. Стаята беше малка, само с две легла без никакви мебели. Но имаше достатъчно контакти, за да заредим всички гладни за енергия батерии. Имаше нещо много странно - нямаше чаршафи! За кърпи не придиряме, но пък да спим на легла в спални чували при тази цена е вече прекалено. И така си изпросихме чаршафи.
През цялото време (беше вечер и се стъмваше) имаше много силен високочестотен шум, който се чудех от какво е. Едвам се издържаше. Аз се оглеждах и се чудех какво чудо на техниката го причинява. Мъжката част излезна по-прозорлива в предположението си - цикади! Зад частта за къмпингуване имаше миниатюрна горичка, която явно беше къща на тези насекоми. А врявата беше меко казана оглушителна. Оказа се, че се чуват само около изгрев и залез слънце. През останалото време са съвсем тихи.
Като отидох да плащам спането, се заприказвахме с един мъж. Запита къде ще ходим. Казах му, че на другата сутрин тръгваме към Тет. Той ме погледна странно и каза, че с тази кола не можем да се качим до там. Показа ми една табела, която предлагаше организиран транспорт. Аз реших, че просто иска да си изкара комисионна, и любезно му обясних, че имаме много опит по черни пътища с обикновена кола (което е истина). След което пуснах нета на телефона и се убедих, че наистина последната част от пътя е черен (нещо, което бях пропуснала като информация при подготовката). Реших, че това няма да е проблем, и се запътих да правя салата и вечеря.
Вечеряхме и легнахме да спим с очакването, че на следващия ден отново ще сме в Проклетие.

Следва продължение...

[aldr]

От: Македония и Албания 2016

Като приказка ...ама с хубави картинки