До СИНОП и назад, т.е. половината от турското черноморие в Азия

[zippel]

Покрай пътеводителя за Турция, който пиша в ТАЗИ тема реших да пообиколя по турското черноморско крайбрежие. В рамките на една седмица, което ми беше времевия лимит нямаше как да видя цялото тъй, като от Истанбул до границата с Грузия е повече от 1300 км, затова заложих на горе-долу половината, т.е. с крайна източна точка гр. Синоп.
За да не минавам два пъти по едно и също място на отиване планирах маршрут успореден на крайбрежието, но отстоящ от него на 50-100 км. Планираните за посещение места бяха Адапазаръ, Дюздже, Сафранболу, Кастамону, Ташкюпрю, Боябат и Синоп. Ето и трасето на отиване. Обща дължина от Бургас : 1150 км.



Моят опит показва, че при пътуване с цел разглеждане на интересни места по пътя дневните преходи оптимално трябва да са между 200 и 300 км. Разбира се, зависи от броя и вида на интересните места, но средно така се получава.

Ден първи : преход до Адапазаръ.

Първият ден бе предназначен в по-голяма степен за придвижване и имаше само един обект за посещение - езерото Сапанджа.
Пътят до Истанбул не е предмет на този пътепис, затова го подминавам и показвам планираното трасе след Босфора.



До Истанбул всичко бе нормално. В Истанбул като в Истанбул - празно няма.



Пресякохме Босфора по северния мост (Фатих Султан Мехмед).



В Азиатската част трафика стана още по-интензивен. Това му е хубавото на Истанбул - дори и в най-пиковите моменти колоните се движат. Може да е с 10 км/ч, но се движат.



Големият зор бе до първата детелина при Аташехир. Вече се показаха и най-модерните нови небостъргачи на мегакомплекса.



Проекта се казва „Вариап Меридиан” и включва 5 небостъргача. Интересно, но вече четвърта година се строят и все още крановете са край тях. Верно, че са на по 40-50 етажа, дори Вариап А има 57 надземни, верно че разгънатата застроена площ е почти 400 хиляди кв.м., но като че ли за темповете на Истанбул малко се бавят нещата. Може би е заради това, че инвеститора е частен, а проекта струва повече от 1.2 милиарда долара. Ето как ще изглежда цялата работа в завършен вид.



В самия комплекс Аташехир има около 18 000 имота в предимно 30-етажни сгради, в които живеят повече от 80 хиляди души.




След около 20 минути се отбиваме до комплекса ВИАПОРТ, който е до самата магистрала. Удобно място за почивка при дълъг преход - има всичко. Дори бюро, където можеш да смениш евро за лири по почти нормален курс.



Административните граници на Истанбул на изток се намират някъде на около 35 км от Босфора. Нататък следват няколко града : Гебзе, Чаирова, Диловасъ и Кьорфез. Формално е така, но на практика от двете страни на магистралата е едно непрекъснато населено място. Самата магистрала е с три ленти в едната посока, но често и трите са заети, освен това голям дял имат тежките МПС, така че скоростта 117 км/ч., която се вижда на кадъра е по-скоро инцидентна. Разбира се, това е магистрала и разрешената е 120, но в реална обстановка е невъзможно да бъде поддържана постоянно.



В източната си част Мраморно море е много издължено в посока изток-запад и образува Измитския залив, наречен така на името на града, който е разположен в дъното.
В момента движението от Истанбул за Бурса и Егейския регион на Турция трябва да прави 120 километрова обиколка, движейки се почти изцяло в населено място в т.ч. преминаване през Измит. Поради задръствания и светофари средната скорост на тази обиколка е не повече от 40 км./ч. Другата възможност е фериботната линия Ескихисар-Топчулар, където фериботите са на 20-30 мин., но като се сумира времето, необходимо за чакане, качване, подреждане на автомобилите, пътуване и слизане се получава минимум 2 часа, често и повече ако опашката е по-дълга.
По тази причина турско-италиански консорциум инвестира изграждането на мост, който ще бъде дълъг около 2700 м, с две ленти по три платна. Това ще бъде четвъртия по дължина висящ мост в света. Той ще бъде свързан с третия мост над Босфора, който също се изгражда в момента в най-сверната част на протока с цел далечен обход на Истанбул и ще представлява част от бъдещата магистрала Истанбул - Измир. Строителството е започнало през март 2013 г. и в момента ситуацията изглежда така :



Планираното завършване е през 2017 г., когато нещата би трябвало да изглеждат така :



Следва много стръмен терен и в определен момент успоредно на брега на „етажи” минават отгоре надолу : магистралата, по която се движим 2х3 ленти, известния път D-100 (Капъкуле-Гюрбулак на границата с Иран) 2х2 ленти, двойната ЖП линия Истанбул-Багдад и един локален път. Гледката откъм морето сигурно е интересна, но от пътя няма как да се види.



После магистралата преминава през Измит и не след дълго от лявата страна се появи прочутото езеро Сапанджа. Всъщност само знаех, че се намира отляво, иначе от пътя не се виждаше. А защо е прочуто ? Най-вече заради това, че е близо до Истанбул и става за еднодневен излет. Освен това има много спа-хотели.
Самото езеро не ми направи никакво впечатление, може би заради мрачния ден, а може би просто е така. Малко не ми се получи сглобката, но ето панорама от Сапанджа.



Край езерото имаше обичайните сергии със залъгалки за туристи, а самото село Сапанджа, в което ома няколко десетки хотела също с нищо не впечатлява.



Спрях и при най-луксозния хотел - петзвездния Ричмънд, където се женят или ходят за отмора героите от повечето турски сериали. Там пък не ме пуснаха въобще в двора поне да направя снимки, та фотото е само отвън. Също нищо особено.



Въобще Сапанджа се оказа пълно разочарование. Продължихме към мястото на първата нощувка - Адапазаръ.

Адапазаръ е по-често наричан Сакария на името на вилаета, чийто център е. Разположен е около едноименната река, една от големите в Турция. Транспортен шосеен възел, има и крайна жп гара.
Развити са машиностроителна и дървообработваща промишленост, производство на автомобили (Toyota), гуми (Goodyear), текстил (LC Waikiki) и коприна. Население около 300 хиляди.
Оказа се приятен град. След настаняване се разходихме по главната пешеходна улица Чарк Джадеси, но заради дъжда не направихме никакви снимки. Така, че няколко кадъра от регистратора

[s_s1]

От: До СИНОП и назад, т.е. половината от турското черноморие в Азия

Много увлекателно започна. Чакам /сигурно не само аз/ продължението.

[aldr]

От: До СИНОП и назад, т.е. половината от турското черноморие в Азия

Много увлекателно започна. Чакам /сигурно не само аз/ продължението.

И аз на опашката

[ВладиЧ]

От: До СИНОП и назад, т.е. половината от турското черноморие в Азия

Е това не е точно по крайбрежието... Пътят по крайбрежието е още преди да се излезе от Истанбул се хваща на север към Шиле, после Агва, Кандира, Карасу, Акчакоса, Зонгулдак, Амасра, Сиде, Инеболу, Синоп. Пътят е хубав и живописен, но сравнително тесен с много завои. Гледките към Черно море са великолепни. Амасра е нещо като Несебър и Созопол заедно, и т.н...
И този път, който сте избрали е интересен, и хубав, но Черно море по този път ще го видите, чак когато стигнете в Синоп. Качете се на крепостната стена, около пристанището. Безплатно е, а гледките са много добри. Там на стената има и кафета.

[Shaquil]

От: До СИНОП и назад, т.е. половината от турското черноморие в Азия

Интересен пътепис, който ще следя с интерес.
Миналата година минах по обратния път от Измир към Истанбул и заобиколих целия Измитски залив и прекрасно знам за какво иде реч. Един познат ми каза, че е могло да спестя от пътя (може би не като време, а като шофиране), ако съм хванел ферибота от Ялова (Yalova) до Истанбул. Самият GPS ме караше към пристанището на Ялова, но аз си направих пълната обиколка.
Не разбрах добре къде точно ще бъде този нов мост?

[m64]

От: До СИНОП и назад, т.е. половината от турското черноморие в Азия

[QUOTE=ВладиЧ;2823461]Е това не е точно по крайбрежието... Пътят по крайбрежието е още преди да се излезе от Истанбул се хваща на север към Шиле, после Агва, Кандира, Карасу, Акчакоса, Зонгулдак, Амасра, Сиде, Инеболу, Синоп. Пътят е хубав и живописен, но сравнително тесен с много завои. Гледките към Черно море са великолепни. Амасра е нещо като Несебър и Созопол заедно, и т.н...
И този път, който сте избрали е интересен, и хубав, но Черно море по този път ще го видите, чак когато стигнете в Синоп. Качете се на крепостната стена, около пристанището. Безплатно е, а гледките са много добри. Там на стената има и кафета.

[Подкрепям те напълно. Миналата година, на път за Грузия минахме точно по този маршрут, и останах с много приятни впечатления, въпреки пътя...]

[zippel]

От: До СИНОП и назад, т.е. половината от турското черноморие в Азия

Е това не е точно по крайбрежието...

Разбира се, че не е. Пътят, за който говориш ще покажа подробно на връщане. Споменах, че на отиване съм избрал маршрут успореден на морската линия на 50-100 км от нея. По две причини : първо да не минавам по един и същ път на отиване и връщане и второ като пътувам по красивия път слънцето да ми е отазд с цел по-добри гледки. А какво стана ще видите след Синоп.
И така

Ден втори : Адапазаръ - Сафранболу.

Този ден прехода бе относително лек. Гвоздея на програмата, а може би и на цялата екскурзия бе градчето Сафранболу, където бях предвидил и да нощуваме. Ето и планираното трасе



Тръгнахме около 8:30 и малко след излизане от Адапазаръ отново се насочихме на изток по магистралата за Анкара. Този път обаче се пътуваше съвсем спокойно и бързо, като на магистрала.



Първата точка от дневната програма бе Дюздже - 120-хилядния административен център на едноименен вилает, който е един от най-малките и същевременно най-младия в Турция. Отцепен е от вилает Болу след катастрофалното земетресение през 1999 г.
Беше предвидено само да минем през града за да го видим, но и това се оказа излишно. Все пак един кадър от колелото на централния площад.



Четох за някаква часовникова кула, та минахме край нея но сами вижте що за забележителност е и в какъв район се намира.



След излизане от Дюздже се движихме малко по D-100 и ето ни при поредния чек-пойнт на магистралата за Анкара.



Трасето навлезе в силно хълмист, почти планински терен. Един след друг се редуваха виадукти, а настилката леко се влоши като повърхност, което намали скоростта.



Накрая видяхме големия тунел преди Болу, където работеше само най-лявата лента.



Бях видял на картата, че малко след тунела в обсега на магистралата се намира търговския комплекс HIGHWAY AVM, в който би трябвало да може да се пие сносно кафе. Тук вмъквам, че в Турция да пиеш хубаво еспресо, с каквото ние сме свикнали, не е никак лесна задача. Чай колкото искаш, при това истински и добре приготвен, но когато попиташ за кафе, обичайно предлагат или тип „турско” или разтворимо (нес кафе). Еспресо от машина има само в марковите кафета в моловете (Mado, Starbucks, Costa, Dunasi и др.)
Този търговски комплекс беше голям и вероятността да има някое от тези маркови кафета беше голяма, затова се отбихме. Оказа се, че комплекса е не само голям, но и изключително добре поддържан.





Веднага видяхме и това, което търсехме.



След кафето влязохме в главната сграда и установихме, че това представлява един мол от средна велечина, разположен край пътя. Освен няколкото кафета отвън, вътре имаше няколко ресторанта и закусвални, които предлагаха какво ли не. И разбира се, магазини на най-известните турски производители, при това доста големи. Най-силно впечатление ми направи безупречната чистота навсякъде, в това число и тоалетните, които светеха. Само в мъжката кабините бяха над 20 броя, имаше детски, за инвалиди, въобще изцяло на европейско ниво. Срещу тях имаше помещение за повиване на бебета с всичките му удобства. И всичко това напълно безплатно.
Пиша това, защото понякога турците ме изненадват с нивото на обществено достъпните места и културата на поведение в тях. На паркинга повече от 90 % бяха коли с турска регистрация, значи не става дума за чужденци. Спомням си преди две години в Гърция как изглеждаха обществените тоалетни по магистралата от Александруполи до Солун. Мръсотия и смрад на талази, предизвикана от ... турските гастарбайтери, които се връщаха от отпуск към Германия. Явно на магистралата Истанбул-Анкара турците са от друго тесто. Ето как изглежда центъра вътре.



На отрещната страна има бензиностанция, мотел, няколко ресторанта и паркинг за камиони и за да могат движещите се и в двете посоки да ползват всичко това, има изградени две рампи, по които меже да минеш с колата си над магистралата. Това си е направо инвестиция.
По-късно прочетох, че всъщност това бил най-големия крайпътен мол в Европа. (макар и географски погледнато да е в Азия)

Стана ми любопитно и направих един кръг по рампите за да видя как изглежда и отсреща.







Продължихме на изток. В следващия участък магистралата беше в перфектно състояние, а движение почти нямаше.



След 50 км напуснахме магистралата, която завива на юг към Анкара и продължихме на изток по споменатия път D-100. Един кадър и от него



По план трябваше да се отбием до Менген. Това е 5-хиляден град, център на околия. Прочут е с обучението на майстори готвачи. Възпитаници на специалното кулинарно училище могат да се открият в кухните на луксозните хотели в цяла Турция, а майсторите в кухните на президента и правителствените резиденции задължително минават специализация в Менген.

Малко рано бе за обяд и решихме да си спестим 20-километровата отбивка и да пропуснем кулинарната атракция.

След около 45 км напуснахме D-100 и поехме на север. И този участък бе с 4 ленти и разделителна ивица. Такъв тип пътища се наричат „скоростни” и са един клас по-ниски от магистралите. В Турция разрешената скорост по тях е 110 км/ч. Турците нямат много магистрали, но хубавото е, че почти всичките им главни пътища са такива и се пътува относително бързо.



Постепенно навлязохме в планински терен.



Преди да достигнем крайната точка за този ден Сафранболу се минава край центъра на вилает Карабюк. 110-хилядния град е новосъздаден, историята му няма и 100 години. Типично промишлен град - доменни пещи, леярни, химически заводи за сярна киселина и фосфати. Тук е и един от най-големите производители на стомана в Турция - Кардемир.
Всичко това прави пейзажа край пътя не особено приятен, но от друга страна пък това означава икономика.



Карабюк и Сафранболу са почти сляти. Един кадър от главния път между тях.



Часът беше доста ранен за пристигане, затова преди да се напъхаме в старата част на Сафранболу отидохме в северния край на градчето за да видим атракцията „Токатлъ каньон” с прочутата Кристална тераса.

Каньона Токатлъ е къс, с дълбочина 80 м. Разположен е така, че има добра видимост от скалата над основния завой. Точно на това място е изпълнена прочутата „Кристална тераса”, наричана още „Джам сеир”. Конструкцията е изключително здрава и всяка от клетките от трипластово закалено стъкло може да издържи 750 кг. Площта й е 100 кв.м. а капацитета 400 души. Въпреки това по психологически причини рядко на нея могат да се видят повече от 30-40 човека. Все пак поглеждаш в краката си и виждаш дъното на дерето на 80 м надолу.

Първо каньона



И после терасата



Случихме и такъв момент



Наблизо се намира и друга атракция - акведукт, построен от главния везир Иззет Мехмет паша през 18 век. Дължината му е малко над 100 м, а широчината 110-120 см, но дотам не стигнахме. Поехме към главния акцент на това пътуване - Сафранболу.

Град САФРАНБОЛУ е с древна история и забележителна архитектура, превърнала го в една от най-интересните туристически дестинации в района. Разрастването му започва след построяването на крепост, която да го предпазва от арабските нападения. Името му е сменяно няколкократно през вековете, докато накрая, вече като част от Османската империя, се нарича Сафранболу. Причина за това е тукашния шафран, който се смята за един от най-качествените в света. Растението е вид минзухар и е една от най-скъпите подправки, но освен в традиционната кухня се използва и в козметиката и фармацията.
Сафранболу става известен обаче не с шафрана, а с историческия си център, в който преобладават тесните калдъръмени улички, на които са се сгушили белосани къщи с дървени греди. Повечето от тях имат малки дворове, от които стърчат зелени асми. По-голямата част от центъра е превърнат в пешеходна зона. Този идиличен вид на стария град, който е придобит главно през 17 в., със своята изчистена архитектура е повлиял на градоустройството в цялата Османска империя.
В продължение на седем века градът е бил основна спирка по пътя на коприната, благодарение на което забогатява. През този период са изградени едни от най-хубавите къщи, характеризиращи се с типичен османски архитектурен стил.
Историческото минало на града е причина в него да има 25 джамии, 5 хамама, 3 кервансарая, 5 тюрбета, 8 исторически чешми, часовникова кула и повече от 300 запазени къщи в отомаснки стил. Всичко дова е довело до включването на стария град в списъка на световно наследство на ЮНЕСКО. Следват снимки.
Навлизане в стария град и първи впечатления





Някои от по-известните сгради : Саръ конак и Селвили Кьошк



Чешмели конак и до него още един, чието име не помня



Джинджи хамам и джамията Иззет паша.



И накрая причутия кервансарай Джинджи хан, в чийто двор пихме турско кафе.



От покрива на Джинджи хан може би най-добре си личи как изглежда старата част на Сафранболу. Много подобни са къщите в нашите Жеравна или Боженци.



Видяхме и историческия Араста базар



Разбира се, по уличките, пълни с туристи, имаше обичайните сергии за сувенири.





И разбира се, шафран във всякакви разновидности. В малките бурканчета има по 1 грам шафран. Цената е 20 лири, което прави почти 7000 евро за килограм. Всъщност реално цената на 1 кг качествен местен шафран на световния пазар е около 5000 евро.



И един интересен факт. Бях чел, че Сафранболу е много популярна дестинация за японците. Оказа се съвсем вярно, имаше ги на всяка крачка. Почти изпитах чувство за малоценност със своя Canon EOS 550 виждайки техниката в ръцете им. На повечето магазинчета си имаше и надписи на японски.



Това беше всичко за втория ден.

[zippel]

От: До СИНОП и назад, т.е. половината от турското черноморие в Азия

Ден трети : Сафранболу - Синоп.

Третия ден прехода бе около 300 км с няколко несъществени обекта по пътя и достигане до град Синоп, който по думите на сина на собственика на хотела трябваше да бъде „Турската Ривиера”. Дали беше така, ще разберете по-късно. Ето трасето за днес



За съжаление SD картата от регистратора за този ден някъде се изгуби и до ден днешен не мога да я открия. Та за третия ден снимки само от фотоапаратите.

Продължихме на изток по пътя за съседния вилает - Кастамону. Малко след излизане от Сафранболу, съвсем близо до главния път, се намира селото Йорук, в което преобладават същите отомански къщи, та решихме да се отбием и да минем през него. Снимки няма, но съвета ми е, че определено не си струва отбивката.

Около 100 км на изток се намира центъра на съседния вилает Кастамону. 90-хилядния град датира още от древни времена, бил е обитаван първоначално от хетите, което означава 1400 години преди Христа, после тук са живели фригийци, перси, римляни и византийци, след което 5 века е бил отомански.
Кастамону няма супер забележителности, но все пак ще покажа няколко снимки. Първо общ изглед преди спускане до центъра



От същото място се вижда и византийската крепост от 12 век.



По-надолу видяхме запазени скални гробове от древни времена



В центъра беше трудно с паркирането, но в турските градове често е така - много са населени. Тръгнахме малко да се поразходим.
През града минава река Карачомак, която не е голяма и водата й не е кристално чиста, но приятно впечатление прави състоянието на речното легло в града, което е префектно поддържано. Или местните власти си вършат добре работата или хората пазят чисто. А най-вероятно и двете.



Градът е доста ориенталски като атмосфера. Ето централната многокуполна джамия Насрулах и кервансарая до нея на фона на византийската крепост.



До ресторанчето край джамията имаше малка градинка с няколко десетки бая едрички костенурки, които се разхождаха вътре.



Толкова от Кастамону. Продължихме на изток. 50 км след Кастамону се минава край град Ташкюпрю, където има две интересни неща. Едното е 7-сводовия каменен мост над река Гьокърмак, строен през 13 век и все още функциониращ. Не знам каква е водосборната й област, но реката си беше доста пълна, а цвета на водата говореше по-скоро за поройни дъждове, изляли се над нея.



Другата забележителност е паметника на ... чесъна. Смята се, че чесъна, прозивеждан в този район в обем 18 000 тона, е най-хубавия в Турция и всяка година тук се провежда фестивал на вълшебния зеленчук.
Продаваха чесън навсякъде : в града, край пътя, на площада и къде ли не. Продаваха го на връзки, но малко по-различни от нашите. По-различен е и самия чесън - стеблото му е твърдо и кухо. На вкус е подобен на нашия. Взехме една връзка и я увихме в няколко торбички, но въпреки това през следващите дни така омириса колата, че почти бях на път да я изхвърля.
Както е да е, ето как изглеждат паметника и самия зеленчук



И отново на изток. Този път 70 км, до град Боябат, който вече е околия от вилает Синоп. По пътя край село Салар високо в хълма има скална гробница. Не се отбихме до селото, но все пак сложих телеобектива за една снимка от пътя.



Боябат датира от 15 век преди Христа, но единствената забележителност е крепостта, разположена върху близкия хълм. Крепостта е строена при основаването на града преди 2500 години, след това е била използвана от много поредни владетели по тези земи, при което е била разрушавна и възстановявана няколко пъти. Днес е обявена за исторически паметник с национално значение.



А ето и самия Боябат, гледан от хълма с крепостта



Оставаха 100 км на североизток, които изминахме сравнително леко. Сега няколко думи за 40-хилядния град Синоп. Първо два интересни географски факта :

* Синоп е най-северния град в Турция. Близкия нос Индже Бурун е втората най-северна точка в Турция (първата е край Одрин) и е на ширината на Ахтопол.
* Синоп е най-източната точка от тази обиколка и най-източната точка където въобще съм стъпвал до този момент.

Градът е център на едноименния вилает. В древността е бил хетско пристанище, по-късно през 7 век преди Христа е бил гръцка Милетска колония заедно с нашите Одесос и Месембрия. После за кратко става столица на Понтийското царство, след което Гай Юлий Цезар го прави Римска колония, после го владеят византийците и Селчукските турци. Следват доста размирни времена, по време на Кримската война руснаците печелят Синопската битка. През 18-20 век градът е вилает от Отоманската империя. Синоп е родното място на ексцентричния древногръцки философ Диоген, който така се и казва - Диоген Синопски.

Град като град. Оприличаването на Синоп с Ривиерата явно бе само в съзнанието на онова момче от Сафранболу. Не знам как му е дошло това на ума въобще. Има няколко ресторанчета на кея, типични капани за туристи, една-две улици с магазинчета и сергии, пристанище от южната страна и пясъчен плаж от северната. Типичен морски град, в който може да се почива, но чак пък Ривиера...

Заради изгубената карта от видеорегистратора не мога да покажа снимки от влизането в Синоп, но ето няколко от излизането на следващия ден.







Забележителностите са малко. Едната са останките от византийската църква Банат, строена 660 г. По това време беше затворена, както показаваше табелата, която разбира се бе само на турски. Но и отвън се вижда напълно достатъчно.



Другата забележителност е крепостта от римско време край пристанището. Съчетана с близкия парк е приятно място, но като крепост не е нищо впечатляващо. Стана дума по-горе, че от нея имало красива гледка. Възможно е, но ние не се качихме.



Имат и един исторически затвор, построен 1887 г. на мястото на вековна крепост и през 1999 г. превърнат в музей и туристическа атракция, но не го посетихме. Поне минахме край него на излизане. На кадъра е от ляво.



Вечерта ни подстригаха леко в едно от капанчетата на кея и с това приключи третия ни ден

[zippel]

От: До СИНОП и назад, т.е. половината от турското черноморие в Азия

Ден четвърти : Синоп - Амасра.

Съдържанието на четвъртия ден беше 320-километров преход в посока изток-запад изцяло по морския бряг. От предварителната информация знаех, че този преход обичайно продължава около 9 часа. Причината е, че пътят се движи по самия терен и понеже той е силно насечен, на практика тези 320 км представляват непрекъснато качване до билото на даден склон и после слизане до дерето, качване на следващия и т.н. И естествено от завой в завой. Показвам трасето, както и профила му.





Избрах това трасе за да разгледаме крайбрежието а изборът това да стане на връщане бе продиктуван от идеята да пътуваме от изток на запад и по този начин слънцето да е зад гърба ни, за да се наслаждаваме на морските гледки.
Човек предполагал, а Господ разполагал. Слънцето вероятно е било зад гърба ни, но в началото на прехода нямаше как да сме сигурни...



Що се отнася до морските гледки, както ще видите по-нататък, имаше ги, но не чак толкова често, най-вече заради теренните дадености и растителността край пътя
Все пак не бяхме чак такива грешници и след около половин час дъждът спря. Първите тридесетина километра пътят бе с добри елементи и безупречна настилка, дори бих казал и с красиви пейзажи.



От време на време се виждаше и морето, но още небето бе покрито с тъмни облаци.



Имаше и участъци в ремонт, но без такива работи не може. Освен това, както се вижда, ремонтът представлява удвояване на пътя.



В градчето Айанджик се отдалечихме от брега за да заобиколим един по-голям баир. В този участък пътя доста отесня.



Заредиха се едно след друго малки села и отново заваля, този път не толкова силно.



Отново излязохме на брега и отново пътят бе в ремонт. Но първите 100 км бяха зад гърба ни заедно със слънцето, което днес още не беше се показало.



Минаваме през едно от основните градчета в района - Тюркели.



Горната снимка е показателна за това колко са популярни пешеходните пасарелки в Турция. Слагат ги на главните пътища дори по селата. Според мен едно не толкова скъпо съоръжение, а върши добра работа за намаляване на инцидентите с пешеходци.

И на турските пътища има свличания. Като навсякъде.





Настигнахме един камион, който така се клатушкаше, че имах чувството, че ще се обърне всеки момент.



Малко по-нататък половината път беше отишъл в морето. Иначе мантинелата беше цяла.



Минаваме през друго крайморско градче - Чаталзейтин.



Лека полека започнаха да се оправят и времето и пътя, а и гледките.



Една снимка на красивия скалист нос Хаджи Вели. Този път с фотоапарата.



Още едно градче - Абана, център на околия. И то не е курортно.



Следе него, обаче има нелош хотел - Берунил.



Времето съвсем се оправи и пътят си стана направо красив.



Следващия околийски център - 10-хилядния Инеболу.



Пътя продължи край брега.





Имаше и по-планински участъци



Както и комбинация планина - море.





На една отбивка преди градчето Джиде имаше беседка, на която спрях да направя снимка на залива му.



Малко по-късно влязохме и в самото градче, където спряхме за около час.



По-нататък се отбихме от пътя за да слезем до един от хубавите турски черноморски плажове - Капъсую.



В заключение ще кажа, че пътят между Синоп и Амасра е с добра настилка, много завои и наклони, някъде по-широк, някъде по-тесен и се пътува със средна скорост 45-50 км/ч. И ако човек не бърза може да се каже, че е приятен и с красиви пейзажи около него.

Започна спускането към Амасра и видът на пътя коренно се промени.



По-късно ми стана ясно, че това е нов обходен път на градчето, който още го няма нито на турската, нито на европейската GPS карти на Garmin. Ъпдейтите на тези карти са горе-долу през три месеца, но ъпдейтите на пътищата май са по-начесто.

Амасра е едно от най-красивите градчета на турското черноморие. Датира от гръцки времена, когато се е казвало Амастрис. Разположено е на малък полуостров, а край него има два острова. Големият е населен и е съединен със сушата посредством стар сводов мост. Заради архитектурата си и близките плажове Амасра е много популярна туристическа дестинация. Населението е около 7 хиляди.

За разлика от Синоп Амасра се оказа наистина красиво и много приятно крайморско градче, в което атмосферата беше точно както се полага на подобни места. Заслужаваше си една добра разходка преди вечерта. Ето го и в снимки

Района на пристанището преди да оставим колата пред хотела.



Центъра на полуострова



Следващите вече са с фотоапарат. Двете врати към византийската крепост, намираща се на големия остров.



Стария каменен мост, който свързва големия остров със сушата и зад него малкия остров, наречен „Заешкия”, който не е населен.



Едно удобно място за любителите на скокове във вода.



Уличката „Чичек чаршъ” с магазините за подаръци и сувенири и малко по-надолу рибния пазар.



И рибни ресторанти колкото искаш. Само, че рибата както и в Гърция, е доста по-скъпа от месото. Толкова за Амасра. Приятно място. Толкова и за четвъртия ден.

[zippel]

От: До СИНОП и назад, т.е. половината от турското черноморие в Азия

Ден пети : Амасра - Акчакоджа.

Петия ден преходът бе най-къс и най-лек с няколко места за спиране. Ето трасето :



Първата „точка” бе на няколко километра от Амасра - крайпътния паметник „Куш кая”, т.е. „Птичия камък”. Създаден е в началото на Новата ера от римския губернатор на Понтус - Гай Юлий Акила. Представлява изсечени в скалите фигури на човек, римски фонтан и орел. Човека и орела в момента са без глави, а фонтана го няма въобще.



Десетина километра по-късно излязохме на главния път, поехме на запад и след още толкова влезохме в 60-хилядния гр. Бартън.



Бартън е център на един от най-малките вилаети в Турция. Въпреки, че датира от 12 век преди Христа, в него няма никакви забележителности. Пресичаме река Бартън на 15 км от устието.



Тук един интересен факт. Тези 15 км са плавателни и това е единственият речен плавателен участък в Турция !

Излизаме от Бартън и продължаваме на запад.



Днес придвижването бе значително по-бързо. Пък и бяхме на по-главен път.



И в Турция има търговци, които продават продукцията си край пътя. Всъщност това бяха по-скоро производители от близките зеленчукови градини. Доматите макар и дребни, изглеждаха слънчеви, но нямахме условия за салата, така че само огледахме.



На места поради хълмистия терен, слънчевото време и юнската зеленина пътят си беше направо красив.



Малко преди влизане в гр. Зонгулдак се отбихме на паркинга за пещерата Гьокгьол с намерението да я посетим. На паркинга нямаше никакви коли, но зад гишето имаше човек, от който разбрахме, че е затворена за реконструкция и ще я отворят след около 2 месеца. Е, поне спестихме време. Ето отбивката за паркинга в дясно.



Зонгулдак е също от малките вилаети. Най-характерното за него е въгледобивната промишленост, която е основен източник на препитание за населението. Градът е създаден заради пристанището в началото на 20 век. От друга страна пък пристанището е било необходимо във връзка с мините за антрацитни въглища. Няма забележителности.

Сегашния път явно е тесен за турците, затова строят нов с две платна по коренно различно трасе. Не искам да намесвам политика в пътеписа, но като им гледам строителството, съм доволен, че на власт е бат Бойко, та поне малко да ги стигнем американците.



Един „въгледобивен” пейзаж на влизането в Зонгулдак.



Няколко кадъра от преминаването през града.





Затворената пещера осугури достатъчно време за хубаво кафе в мола Демирпарк, който се намираше край пътя. Пък и за обяд беше време.



След мола продължихме по пътя си на запад. Отново се отдалечихме от брега и се върнахме край морето при главната околия в този вилает - Ерели, който в древността се е казвал Хераклея Понтийска. Освен името му, обаче нищо друго от древността не е останало. За сметка на това в 100-хилядния Ерели на площ от 4 000 дка е разположен най-големия металургичен комбинат в Турция - Ердемир, чието годишно производство на стомана надхвърля 6 млн. тона.

Преди да влезем в Ерели отново се натъкнахме на крайпътни търговци.



Този път, обаче знаехме за какво става дума. Освен с металургичния комбинат град Ерели е известен в Турция (а и не само) и с това, че в неговите околности по традиция се отглежда специален сорт ягода, наречена „Отоманска ягода”, на турски „Османлъ чилек”. Плодовете са кръгли и дребни, средно сладки, но изключително ароматни.
Освен ягоди за хапване вечерта, купихме и две кофички с коренчета. Вмъквам, че след засаждането им в средата на юни в едно Странджанско село вече са се образували повече от 20 коренчета. Следва разсаждане през есента и догодина ще разберем как ще бъде с количеството и качеството на плодовете.
Ето така изглежда Османлъ чилека



Следваше преминаване през град Ерели. Два кадъра от него





От Ерели до крайната цел за деня Акчакоджа пътят се движеше изцяло по брега.



Наколко думи за крайната цел на днешния преход. Околийския център Акчакоджа носи името на някакъв турски главатар от 14 век, който завладял района. Понастоящем градът е популярен туристически център, а населението освен с туризъм се занимава и отглеждането на лешници. Всяка година в края на юли има фестивал на популярната ядка.
Крайбрежната улица на градчето



Основната забележителност е централната джамия, строена цели 15 години и отворена през 2004 г., която впечатлява с необичайната си архитектура.



Отидохме до западния край на Акчакоджа за да видим останките от генуезка крепост и хубавия плаж край нея. Нито едното нито другото си струваха разкарването.



Градчето беше от тези издължените, дето имат една главна улица, няколко успоредни на нея и много пресечки. Всъщност главната улица бе тази край морето и всичко бе съсредоточено на нея. Точно на нея се натъкнахме на един от представителните ресторанти на Менген, където не се отбихме през втория ден. Било писано да опитаме гозбите не в града, където е майсторкото училище, а другаде. Поръчахме си три различни и трябва да призная, че и трите бяха върховни. А и на съвсем нормални цени. Единствения „дефект” в цялата работа бе, че няма как да пиеш една ракия и което е по-важно - към вечерята няма как да поръчаш бира. Писал съм за този турски абсурд неведнъж и все още си е така. Просто манталитет. Трябва да се нахраниш на едно място, а после да се наливаш с бира в друго заведение.

Така завърши и петия ден.

[zippel]

От: До СИНОП и назад, т.е. половината от турското черноморие в Азия

Ден шести : Акчакоджа - Бургас.

Всъщност интересното за този ден щеше да бъде пътя от Акчакоджа до Сакария. По-нататък всичко бе познато и минавано вече, затова и показвам само тази част от трасето.



Излизането от града бе по същата крайморска улица, но сега слънцето бе зад гърба ни, така че кадрите са много по-добри. На първия кадър от лявата страна се вижда и ресторанта на Менген.





Тръгнахме на запад покрай морския бряг. Може да се каже, че районът е полукурортен, защото на местата, където има нещо като плаж има и малки хотелчета и пансиони, но всичко е далеч от типичната обстановка на морски курорт.



В началото пътя бе тесен, но после придоби обичайния за междуградски път вид.



От това място нататък се простира 32-километрова ивица с много плажове, макар и не от най-хубавите. Смята се, че това е най-популярната черноморска дестинация в Турция. На ивицата има две по-големи градчета : Коджаали и Карасу.
Първо минаваме през Коджаали. Отбиваме се 500 м надясно за да видим крайбрежната улица.





Същото правим и в Карасу, но тук се натъкнахме на някакви инфраструктурни ремонти и почти нищо не видяхме.





След почти три дни и 560 км по черноморското крайбрежие, в Карасу окончателно го напуснахме и се насочихме на юг към Сакария



При преминаването през Сакария (или който препочита Адапазаръ) се минава край единия от двата местни мола - АДА.



Малко по-късно се излиза на обходна локална артерия



и след още малко на самата магистрала Анкара - Истанбул



която в общи линии е доста добре поддържана и в обратната посока



Следват два кадъра от преминаването през Истанбул, този път при по-добър ъгъл на слънцето





Отбихме се до двата съседни мола в непосредствена близост до магистралата : по-новия Буяка и по-стария Мейдан Юмрание





И ето ни отново ма моста Фатих Султан Мехмед в посока България



Малко преди да напуснем Истанбул от дясната страна виждаме новия луксозен комплекс Mall of Istanbul - една инвестиция със следните параметри :

площ : 123 дка
брой жилища : 1081 с продаваема площ 121 500 кв.м.
брой офиси : 180 с продаваема площ 34 200 кв.м.
разгъната застроена площ на мола : 148 500 кв.м.
брой магазини : 350
брой кина : 16



Връщането от Истанбул е само въпрос на придвижване, така че пътеписът свършва тук. Показвам цялостното трасе на обиколката от и до Истанбул.



Местата, които описах и показах не бяха нещо изключително, но дестинацията не е от популярните, затова дано да съм бил полезен за имащите намерение да отидат там. Имам желание да разгледам и втората половина на крайбрежието - от Синоп до границата с Грузия, но ще трябва повече време, затова засега остава само като намерение.