Tweet
Тасос е първата ми гръцка любов. Колкото и пъти да го посетих не можах да му се наситя. Всеки път ме изненадваше с нещо ново. Понеже доста е писано по темата, но не видях никъде да е засегнат въпроса за аязмото на манастира Свети Архангел Михаил, ще се опитам да Ви разкажа за него.
За всякакви въпроси по темата може да се обърнете към мъжа, който раздава полите и панталоните на входа на манастира. За тези които се питат какви ги говоря. За да влезете в манастира, трябва да сте облечени прилично. Никакви къси поли, панталони.Рокли или блузи с големи деколтета. Та на тези които не са облечени според канона на входа деликатно им подават дълги панталони, кърпи, широки блузи.
Едно от главните неща е да се тръгне рано сутринта. Времето да е хубаво, а морето спокойно. Точно преди входа на манастира в дясно има чешмичка а метална оградна врата води до добре подържана градина с бетонни алеи. Слизате надолу и попададе точно под стената на манастира. По стръмна пътека маркирана с метални колци се слиза до самият бряг.
Вече стигнали на морското ниво поехме по камъните следвайки маркировката.
Гледката си струваше от всякъде. Корените на дърветата преплели се в скалите от една страна а от друга тюркоазените води на морето.
Трасето си бе доста сериозно изпитание за закърнелите ни софийски мускули свикнали на огромната тежест да пренесат едно тяло от офиса до колата и от там до дома.
Трябваше да катерим канари, да се промъкваме в процепи на скали. Да минаваме под огромни късове скална маса. Къде на четири, къде на един крак.
През цялото време над нас бяха надвиснали огромни скали и дървета сякаш растящи в нищото. Гледайки цялата камара скали по които вървяхме неволно се замисляхме за причината, те да са тук. За възможността да се откърти ей тъй на, някоя и друга скала по време на пътешествието ни. Като прибавим и факта, че телефоните нямаха покритие е разбираемо защо съпругата ми едвам дишайки от умора отсече, че тука няма да стъпи вече. А продължавахме напред и аязмото още никакво го нямаше.
Слънцето вече така пареше, че разбрахме защо правилно тръгнахме раничко. Но явно трябва по рано. Знам, че най интересния въпрос е колко е дълъг прехода, но не мога да кажа точно. Може би около три часа, четири ?!?! Търсехме всяка възможност да се скрием от слънчевите лъчи, но сенчестите места бяха кът.
И накрая останахме изненадани от това което видяхме. Очаквахме някаква постройка, пещера в която да е изворчето, но аязмото се оказа тесен процеп в скалата през който едвам се пробрахме до водата.
Сипахме от водата в аязмото, запалихме свещички за здраве и събрахме сили за връщане.
На връщане бяхме супер изморени, но и доволни от това че намерихме аязмото на манастира.
Пътят беше вече познат, но от това не бе стенал по-лек.
На финала вече краката не ни държаха, главите не ни слушаха, но бяхме супер доволни.
За всякакви въпроси по темата може да се обърнете към мъжа, който раздава полите и панталоните на входа на манастира. За тези които се питат какви ги говоря. За да влезете в манастира, трябва да сте облечени прилично. Никакви къси поли, панталони.Рокли или блузи с големи деколтета. Та на тези които не са облечени според канона на входа деликатно им подават дълги панталони, кърпи, широки блузи.
Едно от главните неща е да се тръгне рано сутринта. Времето да е хубаво, а морето спокойно. Точно преди входа на манастира в дясно има чешмичка а метална оградна врата води до добре подържана градина с бетонни алеи. Слизате надолу и попададе точно под стената на манастира. По стръмна пътека маркирана с метални колци се слиза до самият бряг.
Вече стигнали на морското ниво поехме по камъните следвайки маркировката.
Гледката си струваше от всякъде. Корените на дърветата преплели се в скалите от една страна а от друга тюркоазените води на морето.
Трасето си бе доста сериозно изпитание за закърнелите ни софийски мускули свикнали на огромната тежест да пренесат едно тяло от офиса до колата и от там до дома.
Трябваше да катерим канари, да се промъкваме в процепи на скали. Да минаваме под огромни късове скална маса. Къде на четири, къде на един крак.
През цялото време над нас бяха надвиснали огромни скали и дървета сякаш растящи в нищото. Гледайки цялата камара скали по които вървяхме неволно се замисляхме за причината, те да са тук. За възможността да се откърти ей тъй на, някоя и друга скала по време на пътешествието ни. Като прибавим и факта, че телефоните нямаха покритие е разбираемо защо съпругата ми едвам дишайки от умора отсече, че тука няма да стъпи вече. А продължавахме напред и аязмото още никакво го нямаше.
Слънцето вече така пареше, че разбрахме защо правилно тръгнахме раничко. Но явно трябва по рано. Знам, че най интересния въпрос е колко е дълъг прехода, но не мога да кажа точно. Може би около три часа, четири ?!?! Търсехме всяка възможност да се скрием от слънчевите лъчи, но сенчестите места бяха кът.
И накрая останахме изненадани от това което видяхме. Очаквахме някаква постройка, пещера в която да е изворчето, но аязмото се оказа тесен процеп в скалата през който едвам се пробрахме до водата.
Сипахме от водата в аязмото, запалихме свещички за здраве и събрахме сили за връщане.
На връщане бяхме супер изморени, но и доволни от това че намерихме аязмото на манастира.
Пътят беше вече познат, но от това не бе стенал по-лек.
На финала вече краката не ни държаха, главите не ни слушаха, но бяхме супер доволни.
така и това там се нарича гръцка любов! Така че ... умната!, а може и ... русата 
Коментар