Tweet
Вчера сутринта. Гледам през прозореца, а то едно мрачно, едно мокро, та чак и студено. А съм гладен, гладеееен.
Семейството още спи. Обикалям около хладилника, а телефона звъни. Приятел с оферта.
- Искаш ли да ходим да Лесковац? Има ежегоден фестивал Рощилиада, който се закрива днес. Купон, програма, скара и все такива хубавини.
Бях го чувал това за фестивала, но никога не бях ходил, та не му мислих много-много.
-ОК, но за всеки случай, чакай да питам и жените.
Те, нали живеят с мен, та вече и те не мислят много - всички сме ЗА.
Следваше организация - телефони, кога да тръгваме, с коя кола, кой да кара - нищо сложно като време и усилия. Е, не беше точно по план, ама нейсе.
Стана 11 часа и айдеее, тръгнахме. От Кюстендил до границата са около 20-30 км. Пункта Олтоманци, откакто няма ембарго е меко казано спокоен. Мен ако питате си е чисто мъртвило, митничарите умряха от глад
(виж сн.1)
Сърбите също скучаят. Точно на техния пункт четири-пет лястовички така се бяха сгушили една до друга от студ, та си викам, сега взех награда за снимка. Да ама не, първо не съм добър фотограф, а второ не дадоха да снимам, като че ли кой знае какво.
Има - няма петнадесетина километра и - Босилеград. Градче около 5 - 6 хиляди човека, планина, почти никакъв поминък, а бе с една дума на мен ми се стори мизерия. Градчето винаги е било в периферията и на Сърбия и на България. Иначе там са си Българи. Дори на центъра има паметник на Левски, който е много по-хубав и стойностен от този в Кюстендил. Отделно вървят всякакви пари - левове имам пред вид. Местните( е не всички де) се борят за българско гражданство, наште ги мотаят, те се редят по два дни на опашки за визи, а наште им дават виза за по едно влизане на месец, те пък си карат колите с кюстендилска регистрация, техните полицаи ги..... Такъв е сега живота, казват.
Там трябваше да вземем още един наш човек - Любен - шефа на местната телевизия, та затова спряхме пред автогарата да го изчакаме. Ако видите сн.2 да знаете, това е автогарата.
Обаче вижте какъв ЗВЯР е паркиран там-сн.3
Понеже се оказа, че трябва да изчакаме около час, а глад не се търпи ( мисля, че ме разбирате) се озоваваме пред кафана с име Младост. Нищо особено като обстановка, ама аз така и така отдавна гледам други неща - да ми е чистичко, да ми е вежливо и да ми е вкусно. А там как е вкусноооо. До сега не съм вярвал, че човек може да изпита такова удоволствие от ядене. Не знам защо, но месото има друг вкус, вкуса, който си спомням от моите тийнейджърски години. За да не стане някое объркване - сещате се, че не сме яли супа топчета, нали
За всички, които са се заинтересували - координати N42 30.035 E22 28.436
Трябва да Ви кажа, че негладния човек пътува по-добре, по-весело и не се дразни от дупките по асфалта, вижда платното с многото кръпки, като черга, заглежда се по стръмните, алпийски и идеално окосени ливади, склонен е да спре и да си откъсне няколко лешника, а бе друго си е.
Тъй като пътя се вие по долината на р. Драговищица, от дясната страна по скалите от време на време - хоп сн.4. Оказва се, че има местен, чието име не запомних, но той( а дали е един) ходи и пише по скалите - "Тук не е Сърбия", а след него минава друг, трие "Н" - то и пише Тук е Сърбия.
Скоро стигаме до язовирче на р. Драговищица, за чието маловодие всички Кюстендилски рибари го попържат, а то какво се оказа -сн.5. Страшна гледка Ви казвам. От 50 години не се помни такова нещо.
Няма да усетиш как ще минеш два тридесет километра и пред теб в ниското ще видиш Власинското езеро-сн.6.
Интересното на тази снимка, е че направена от място, на което местните викат "Стара граница" . Стара, стара, ама май това е истинската граница между България и Сърбия. Досега, уж цял час караме в сръбско, а ние сме си били в ...
Не случайно си говориме тука, че на 2-3 часа път с кола в коя да е посока от Кюстендил, все си си в България.
От тук(сн.7) натам, тия места не са били наши.
Следва продължение.......
Семейството още спи. Обикалям около хладилника, а телефона звъни. Приятел с оферта.
- Искаш ли да ходим да Лесковац? Има ежегоден фестивал Рощилиада, който се закрива днес. Купон, програма, скара и все такива хубавини.
Бях го чувал това за фестивала, но никога не бях ходил, та не му мислих много-много.
-ОК, но за всеки случай, чакай да питам и жените.
Те, нали живеят с мен, та вече и те не мислят много - всички сме ЗА.
Следваше организация - телефони, кога да тръгваме, с коя кола, кой да кара - нищо сложно като време и усилия. Е, не беше точно по план, ама нейсе.
Стана 11 часа и айдеее, тръгнахме. От Кюстендил до границата са около 20-30 км. Пункта Олтоманци, откакто няма ембарго е меко казано спокоен. Мен ако питате си е чисто мъртвило, митничарите умряха от глад
(виж сн.1)Сърбите също скучаят. Точно на техния пункт четири-пет лястовички така се бяха сгушили една до друга от студ, та си викам, сега взех награда за снимка. Да ама не, първо не съм добър фотограф, а второ не дадоха да снимам, като че ли кой знае какво.
Има - няма петнадесетина километра и - Босилеград. Градче около 5 - 6 хиляди човека, планина, почти никакъв поминък, а бе с една дума на мен ми се стори мизерия. Градчето винаги е било в периферията и на Сърбия и на България. Иначе там са си Българи. Дори на центъра има паметник на Левски, който е много по-хубав и стойностен от този в Кюстендил. Отделно вървят всякакви пари - левове имам пред вид. Местните( е не всички де) се борят за българско гражданство, наште ги мотаят, те се редят по два дни на опашки за визи, а наште им дават виза за по едно влизане на месец, те пък си карат колите с кюстендилска регистрация, техните полицаи ги..... Такъв е сега живота, казват.
Там трябваше да вземем още един наш човек - Любен - шефа на местната телевизия, та затова спряхме пред автогарата да го изчакаме. Ако видите сн.2 да знаете, това е автогарата.
Обаче вижте какъв ЗВЯР е паркиран там-сн.3
Понеже се оказа, че трябва да изчакаме около час, а глад не се търпи ( мисля, че ме разбирате) се озоваваме пред кафана с име Младост. Нищо особено като обстановка, ама аз така и така отдавна гледам други неща - да ми е чистичко, да ми е вежливо и да ми е вкусно. А там как е вкусноооо. До сега не съм вярвал, че човек може да изпита такова удоволствие от ядене. Не знам защо, но месото има друг вкус, вкуса, който си спомням от моите тийнейджърски години. За да не стане някое объркване - сещате се, че не сме яли супа топчета, нали
За всички, които са се заинтересували - координати N42 30.035 E22 28.436Трябва да Ви кажа, че негладния човек пътува по-добре, по-весело и не се дразни от дупките по асфалта, вижда платното с многото кръпки, като черга, заглежда се по стръмните, алпийски и идеално окосени ливади, склонен е да спре и да си откъсне няколко лешника, а бе друго си е.
Тъй като пътя се вие по долината на р. Драговищица, от дясната страна по скалите от време на време - хоп сн.4. Оказва се, че има местен, чието име не запомних, но той( а дали е един) ходи и пише по скалите - "Тук не е Сърбия", а след него минава друг, трие "Н" - то и пише Тук е Сърбия.
Скоро стигаме до язовирче на р. Драговищица, за чието маловодие всички Кюстендилски рибари го попържат, а то какво се оказа -сн.5. Страшна гледка Ви казвам. От 50 години не се помни такова нещо.
Няма да усетиш как ще минеш два тридесет километра и пред теб в ниското ще видиш Власинското езеро-сн.6.
Интересното на тази снимка, е че направена от място, на което местните викат "Стара граница" . Стара, стара, ама май това е истинската граница между България и Сърбия. Досега, уж цял час караме в сръбско, а ние сме си били в ...
Не случайно си говориме тука, че на 2-3 часа път с кола в коя да е посока от Кюстендил, все си си в България.
От тук(сн.7) натам, тия места не са били наши.
Следва продължение.......
Прикачени файлове
и ако не ме слушаш ,,,,,,
0878 33 81 37 по всяко време
Коментар