Tweet
Отдавна се каня да публикувам пътеписи от скитанията ми по балканските планини. В периода юли 2008 – юли 2011 с приятели изкачихме всичките най-високи върхове по планините на Балканския полуостров (имам впредвид първенците на отделните държави). Отначало идеята не беше такава, а просто скитане, но малко по малко пъзела се нареди и се получи това. Та ще пускам пътеписи в поредността на изкачване, когато имам възможност. И така започваме естествено с нашия си Мусала, за където не съм писал, ама него всички си го знаем. Следващия по ред е гръцкият Митикас в планината Олимп.
Ден 1
Действието се развива в не чак толкова далечната 2008 година през месец Юли. И така... Наканихме се 3-ма човека да качваме първенеца на Гърция (Аз – Любо, Иван и Краси). Идеята трябваше да се осъществи за уикенд, тъй като някои от нас бяха притиснати във времето. Е, като поспестим малко сън, което не е проблем и всичко се получава. Все пак са само 400 км в посока от врата до стартов пункт.
И ето как в една ранна юлска утрин към 5:00 ч се понесохме трима ентусиасти към Кулата. Там минаваме цялата граница за под минута време и колата вече доволно търкаля гуми по гладките гръцки пътища. Подминаваме Солун, където трафика чувствително се засилва и продължаваме по магистралата в посока Атина. Малко след отбивката за Катерини се отклоняваме вдясно към малкото градче Литочоро, а от там по около 18 км хубав планински път се озоваваме в местността Приона, където има сравнително голям паркинг, който е направо претъпкан от коли с рагистрационни номера от почти цяла Европа. Е, то вярно, че славата на Олимп е голяма, ама чак пък толкова. Едва намирам място да завра колата, стягаме експедитивно багажа, зареждаме се с много, ама найстина много вода и хайде нагоре. Да си призная честно на мен това ми е втория опит за изкачване на върха, защото 2 месеца по-рано с една друга дружинка се опитахме да се качим, но на около 40 минути от върха се върнахме, защото склона беше много заледен, а наклона е сериозен, а и бездънната пропаст надолу не бяха за подценяване. Но пък тогава се качихме на втория по височина в планината – връх Сколио, който беше по-достъпен и разгледахме Метеорите, които определено си заслужават. Е, това си е друга история и няма да се отплесвам.
И така да се върна на настоящата история. Крачехме бодро из ниската част на планината по пътеката, която аз добре познавах и се радвахме на хубаво време. Абе направо си беше адска жега. Все пак си беше средата на Юли в Гърция на планина, която е почти само камънаци. Първата спирка по маршрута е хижа Refuge A, която е на отстояние около 4 часа и нещо от Приона. Ако някой иска да спи на хижата е хубаво да си направи предварително резервация през силния сезон, защото почти винаги е препълнена. До хижата се стига по чакълести пътеки виещи се нагоре на серпентини и в един момент се чудиш дали ще свършат някога. При вида на червения покрив на хижата, усмивка изгрява на лицето на запъхтяния планинар и топло чувство сгрява сърцето му. До хижата има площадка за хеликоптери. Тук правим голяма почивка около 1 час, хапваме стабилно, снимаме малко и е време да потегляме нагоре.
Аз нещо хич не съм във форма. Не знам нещо не се чувствам, както би трябвало да бъде, но кретам малко по малко, а и дума не става да се отказвам. От хижата нагоре е само, ама само каманак и жарко слънце. Групата ни се разкъсва по каменистото било и всеки си хваща негово си темпо под лъчите на безпощадното слънце. Отдавна не се бях пържил така. Буквално като глист върху напечена ламарина. Идва най-неприятния за мен участък. Подсича се едно било точно преди финалното катерене, но е толкова монотонно и безкрайно, че съвсем ми изстиска и без това не пълния капацитет от сили. След като свърши това изкачване се стига до връх Скала.
Оттам наляво се отделя пътека за връх Сколио, а надясно се продължава към Митикас – нашата цел. До тук бях стигнал миналия път. От тук започва много стъмно ту слизане, ту качване и трябва много, ама найстина много да се внимава, защото всяко погрешно движение ще е почти със сигурност фатално. Осигуровката не би била излишна. Но пък да си кажа честно за мен това беше най-интересния участък. Драпаш по склона като мравка в пясъчна дупка, но въпреки това си е кеф.
След около 40 минути се стига върха, а оттам се сипят орди от народ. Някакви младежи, направо цял клас се спускат оттам, но за наше щастие след тях върха се опразва и сме само ние. Всички много се радват, поздравяваме се, снимаме се и доста се мотаме. Връх Митикас е 2917 м висок и се пада 2-ри на Балканите. Само малко по-висок от Вихрен, но пък по-нисък от Мусала. Отне ни около 7:30 часа да се дотътрим. Гледката е страхотна, а времето много ясно. Толкова се мотаме всъщност, че чак залеза дочакваме там. Но определено си заслужаваше!!!
Слизането по стръмнотийте е по-кофти от качването, но за щастие минава безпроблемно. Тук няма много места за опъване на палатки, а и по принцип е забранено, но ние успяваме да я сместим. Установяваме се малко под върха на около 2700 метра надморска височина.
Денят беше дълъг и моментално заспивам непробудно и така до сутринта.
Ден 2
Още със събуждането се наслаждаваме на интересна гледка. Планински кози се мотаят из околните склонове. Сблъсъкът с дивите животни винаги е бил интригуващ за мен и самото наблюдаване е голямо удоволствие. Толкова непринудено, толкова истинско! Такава идилия цари тук високо в планината далеч от проблемите и забързаното ежедневие на големия град. А само като се замисля, че някои хора никога не са усещали това. Колко много са изпуснали, но не го осъзнават, защото никога не са се докосвали до този планински рай. Спирам с лиричните отклонения и се връщам обратно на пътеката, която за разлика от вчера сега върви само надолу. Пътят до Приона минава неусетно. На паркинга буквално се изкъпваме на чешмата с ледено студена планинска вода. Качваме се в колата, но е още рано да се прибираме в България, затова се отправяме към Катерини за един бърз плаж. Като стигаме и заварваме голяма навалица по плажа. Мяркат се и българи, но най-вече румънци. Колко е странно усещането само преди няколко часа да си на 2700 м.н.в. в планината и после изведнъж на морското равнище. Изкъпваме се в топлата морска вода. Контраста е много голям в сравнение с планинската чешма:-) Плажа не ни харесва изобщо. Но пък имаше една гледка, която бих нарекъл не комична, а по-скоро „трагична”. На няколко метра от нас се е разположило румънско циганско семейство, ама от най-мангалските. Търкалят се из пясъка с разхвърляни боклуци наоколо, за да се чувстват по-комфортно и мърлявите им крака се търкат в нарязана диня, която междувременно консумират. Имат си и едно циганско куче, което се търкаля барабар с тях. Абе, гледката е неописуема и не може да се пресъздаде и напише. Не се сдържам и снимам. Време е да се омитаме. Към 18:00 ч стигаме в Солун и решаваме да се помотаме из града по най-забележителните места. Паркирам в центъра и хич не ми е ясно дали е безплатно в неделя. Отивам при едни хора в близост, аха да ги попитам и те ме питат същото на английски. Поглеждам регистрацията на колата и...ами българи естествено. Единодушно решаваме, на своя глава, че е безплатно и тръгваме из града. На брега на морето се заглеждам в пенливата катранено черна вода. Толкова е мръсно, че ако хвърля въглища във водата сигурно ще станат по-черни. За забележителностите в Солун няма какво да споменавам. Не е много интересен град, но си има история и си заслужава да се направи разходка за няколко часа. Купуваме си да опитаме гръцка бира. Аз като шофьор пийвам само няколко глътки, а другите се наслаждават на по цяла бутилка. Малко преди мръкване поемаме към България и добре, че беше ГПС-а да ни изкара от града по някакъв негов си път през малките улички. Преминаваме границата към 22:30 ч и към 0:30 ч сме в София. Толкова разнообразен уикенд беше, че сякаш ме е нямало една седмица, а не 2 дена. Общо изминатото разстояние беше към 930 км.
Малко повече снимки тук:
https://picasaweb.google.com/1089534...7MNaiVisokVGR#
Ден 1
Действието се развива в не чак толкова далечната 2008 година през месец Юли. И така... Наканихме се 3-ма човека да качваме първенеца на Гърция (Аз – Любо, Иван и Краси). Идеята трябваше да се осъществи за уикенд, тъй като някои от нас бяха притиснати във времето. Е, като поспестим малко сън, което не е проблем и всичко се получава. Все пак са само 400 км в посока от врата до стартов пункт.
И ето как в една ранна юлска утрин към 5:00 ч се понесохме трима ентусиасти към Кулата. Там минаваме цялата граница за под минута време и колата вече доволно търкаля гуми по гладките гръцки пътища. Подминаваме Солун, където трафика чувствително се засилва и продължаваме по магистралата в посока Атина. Малко след отбивката за Катерини се отклоняваме вдясно към малкото градче Литочоро, а от там по около 18 км хубав планински път се озоваваме в местността Приона, където има сравнително голям паркинг, който е направо претъпкан от коли с рагистрационни номера от почти цяла Европа. Е, то вярно, че славата на Олимп е голяма, ама чак пък толкова. Едва намирам място да завра колата, стягаме експедитивно багажа, зареждаме се с много, ама найстина много вода и хайде нагоре. Да си призная честно на мен това ми е втория опит за изкачване на върха, защото 2 месеца по-рано с една друга дружинка се опитахме да се качим, но на около 40 минути от върха се върнахме, защото склона беше много заледен, а наклона е сериозен, а и бездънната пропаст надолу не бяха за подценяване. Но пък тогава се качихме на втория по височина в планината – връх Сколио, който беше по-достъпен и разгледахме Метеорите, които определено си заслужават. Е, това си е друга история и няма да се отплесвам.
И така да се върна на настоящата история. Крачехме бодро из ниската част на планината по пътеката, която аз добре познавах и се радвахме на хубаво време. Абе направо си беше адска жега. Все пак си беше средата на Юли в Гърция на планина, която е почти само камънаци. Първата спирка по маршрута е хижа Refuge A, която е на отстояние около 4 часа и нещо от Приона. Ако някой иска да спи на хижата е хубаво да си направи предварително резервация през силния сезон, защото почти винаги е препълнена. До хижата се стига по чакълести пътеки виещи се нагоре на серпентини и в един момент се чудиш дали ще свършат някога. При вида на червения покрив на хижата, усмивка изгрява на лицето на запъхтяния планинар и топло чувство сгрява сърцето му. До хижата има площадка за хеликоптери. Тук правим голяма почивка около 1 час, хапваме стабилно, снимаме малко и е време да потегляме нагоре.
Аз нещо хич не съм във форма. Не знам нещо не се чувствам, както би трябвало да бъде, но кретам малко по малко, а и дума не става да се отказвам. От хижата нагоре е само, ама само каманак и жарко слънце. Групата ни се разкъсва по каменистото било и всеки си хваща негово си темпо под лъчите на безпощадното слънце. Отдавна не се бях пържил така. Буквално като глист върху напечена ламарина. Идва най-неприятния за мен участък. Подсича се едно било точно преди финалното катерене, но е толкова монотонно и безкрайно, че съвсем ми изстиска и без това не пълния капацитет от сили. След като свърши това изкачване се стига до връх Скала.
Оттам наляво се отделя пътека за връх Сколио, а надясно се продължава към Митикас – нашата цел. До тук бях стигнал миналия път. От тук започва много стъмно ту слизане, ту качване и трябва много, ама найстина много да се внимава, защото всяко погрешно движение ще е почти със сигурност фатално. Осигуровката не би била излишна. Но пък да си кажа честно за мен това беше най-интересния участък. Драпаш по склона като мравка в пясъчна дупка, но въпреки това си е кеф.
Слизането по стръмнотийте е по-кофти от качването, но за щастие минава безпроблемно. Тук няма много места за опъване на палатки, а и по принцип е забранено, но ние успяваме да я сместим. Установяваме се малко под върха на около 2700 метра надморска височина.
Денят беше дълъг и моментално заспивам непробудно и така до сутринта.
Ден 2
Още със събуждането се наслаждаваме на интересна гледка. Планински кози се мотаят из околните склонове. Сблъсъкът с дивите животни винаги е бил интригуващ за мен и самото наблюдаване е голямо удоволствие. Толкова непринудено, толкова истинско! Такава идилия цари тук високо в планината далеч от проблемите и забързаното ежедневие на големия град. А само като се замисля, че някои хора никога не са усещали това. Колко много са изпуснали, но не го осъзнават, защото никога не са се докосвали до този планински рай. Спирам с лиричните отклонения и се връщам обратно на пътеката, която за разлика от вчера сега върви само надолу. Пътят до Приона минава неусетно. На паркинга буквално се изкъпваме на чешмата с ледено студена планинска вода. Качваме се в колата, но е още рано да се прибираме в България, затова се отправяме към Катерини за един бърз плаж. Като стигаме и заварваме голяма навалица по плажа. Мяркат се и българи, но най-вече румънци. Колко е странно усещането само преди няколко часа да си на 2700 м.н.в. в планината и после изведнъж на морското равнище. Изкъпваме се в топлата морска вода. Контраста е много голям в сравнение с планинската чешма:-) Плажа не ни харесва изобщо. Но пък имаше една гледка, която бих нарекъл не комична, а по-скоро „трагична”. На няколко метра от нас се е разположило румънско циганско семейство, ама от най-мангалските. Търкалят се из пясъка с разхвърляни боклуци наоколо, за да се чувстват по-комфортно и мърлявите им крака се търкат в нарязана диня, която междувременно консумират. Имат си и едно циганско куче, което се търкаля барабар с тях. Абе, гледката е неописуема и не може да се пресъздаде и напише. Не се сдържам и снимам. Време е да се омитаме. Към 18:00 ч стигаме в Солун и решаваме да се помотаме из града по най-забележителните места. Паркирам в центъра и хич не ми е ясно дали е безплатно в неделя. Отивам при едни хора в близост, аха да ги попитам и те ме питат същото на английски. Поглеждам регистрацията на колата и...ами българи естествено. Единодушно решаваме, на своя глава, че е безплатно и тръгваме из града. На брега на морето се заглеждам в пенливата катранено черна вода. Толкова е мръсно, че ако хвърля въглища във водата сигурно ще станат по-черни. За забележителностите в Солун няма какво да споменавам. Не е много интересен град, но си има история и си заслужава да се направи разходка за няколко часа. Купуваме си да опитаме гръцка бира. Аз като шофьор пийвам само няколко глътки, а другите се наслаждават на по цяла бутилка. Малко преди мръкване поемаме към България и добре, че беше ГПС-а да ни изкара от града по някакъв негов си път през малките улички. Преминаваме границата към 22:30 ч и към 0:30 ч сме в София. Толкова разнообразен уикенд беше, че сякаш ме е нямало една седмица, а не 2 дена. Общо изминатото разстояние беше към 930 км.
Малко повече снимки тук:
https://picasaweb.google.com/1089534...7MNaiVisokVGR#
Коментар