Tweet
През безкрайно дългатазима, обикновено на маса крояхме плановедо къде да отидем през този сезон. И етопрез първите сравнително топли почивнидни, поехме към Инстамбул – деветнадесетияпо големина град в света и същевременнос това една близка и до сега непознатаза нас дестинация. Не разполагахме сдостатъчно време, за да го разгледаменапълно, но въпреки това тръгнахме, наливсе трябва да се започне от някъде?!.
Новосформиралата сегрупа беше от 8 човека и 6 мотора – всеХонда , все „V”- образни и все с водоохладендвигател – една много важна подробност,както проумях в последствие, особено,ако става дума за лятно пътуване.
Ето и участниците поекипажи:
Павката и Маги с ХондаВарадеро1000- най- бързият мотор в групата,който толерантно ни изчакваше навсякъде:
Митака и Пепа с HondaShadow 1100:
Стефан с Хонда Трансалп650:
И обичайните заподозрениДимитър, Гергана и моя милост- Ивансъответно с: Honda Shadow 1100; Хонда Брос 650 и Хонда Трансалп 650:
На 13.04.2012г – Петък –тринадесети, тежко, тежко потеглихме соще по- тежко натоварените ни с багажмотори – ей това не му харесвам наранните пътувания – многото багаж!
Разстоянието Панагюрище– Капитан Андреево го преодоляхмебързо с леко объркване в района наПървомай и то по моя вина, ама нали бешеПетък – тринадесети, трябваше да иманесгоди! Пристигайки в Капитан Андреево,единия мотор спря да пали..... все сенадявах, че объркването при Първомай еизчерпало лимита от несгоди, които нисе полагаха за този ден, но не би....!Проблема бързо го решихме, оказа се чеедната клема на акумулатора се бешеразхлабила и ни остана само гимнастикатапо сваляне и качване на багажа. И такапо обяд тържествено започнахме даминаваме границата. Аз лично за пръвпът минавам тази граница и в сравнениес други граници, които съм минавал, мисе видя безкрайно бавно и сложно. Нокакто за всички , така и за гол Асан. Следповече от един час процедури и чакане, бяхме на турска територия.
Следващата ни цел бешекъмпингът, в който трябваше да нощувамеследващите две нощи. Този къмпинг сенамира на около 60 км от центъра наИнстамбул, но с координатите на по-подходящкъмпинг не разполагах. Малко след Одрин(на около 30км от границата) започна магистралният участък на международнияпът Е80, магистралата О-3. Бяхме напълнилибензин в България, но резервоара наГерганка е 11,8 л, така, че нямаше как даминем без междинно зареждане. Километритеси летяха , а „ефтиния“, българскибензин безвъзвратно се превръщаше впушек. Започна да ми става нервно, защотонямаше бензиностанция, на която дазаредим. Започнах да „разлиствам“ GPSи всички моментни тревоги ми минаха,когато видях , че след около 20 -25 км имабензиностанция.
Заредихме точно навреме, починахме и запътувахме отново,в очакване на някакви проблеми принамирането на къмпинга. Тук трябва дакажа, че в отсечката Одрин -Истамбул има2 бензиностанции, така, че който планираподобно пътуване, да го има предвид.Проблемите не закъсняха! Този гей-GPS-ът, ни измами за пореден път! Първоискаше да слезнем от магистралата отнесъществуващ пътен възел, а после ,след като слязахме ни прекара през едничерни, ама много черни пътища. Следвръщане, лутане и псуване, най-накрая,волю-невою минахме около 8 км черен пъти намерихма заветния къмпинг. Ето такаподлъгващо започна всичко.
Сега като се замисляпак аз имах вина за този проблем. Ще горазкажа по-надълго, та дано поне единчовек да избегне подобна грешка. Предида тръгнам, аз свалих най-новата картана Турция, до която можех да се добера.Тази карта е доста по-подробна отЕвропейската и макар да бях забранилчерните пътища в настройките на GPS-a,той реши да ни прекара точно през такива.Е.... малко offroad никога не е в повече, тамакар и в групата да имеше два чопъра.Колко по- лесно щеше да ни е ако си бяхмекарали по европейската карта!
Така или иначе стигнахмезаветния къмпинг и след лудо жестикулиране,смятане и жалки опити от наша страна запазарлък, се настанихме благополучно– бяхме единствените посетители, коетони постави в крайно превилигированапозиция ( за информация ще кажа цените:Човек-4евро /нощ; Мотор- 2евро/нощ; Палатка:3евро/нощ). Вечерта беше приятна.
На следващия ден рано,рано сутринта нямаше човек, който да небеше буден. Аз лично таех някаквипритеснения от това че бях поел функциитена пътепоказател, при все, че аз самиятимах нужда някой да ме води! За пореденпът се доверихме на каката с механичнияглас, но този път тя явно беше в настроениеи ни прекара по хубав маршрут. Бързостигнахме Мегаполиса, но така и неразбрах от къде всъщност започва самиятград. Противно на моето очаквания, лесносе добрахме до координатите, коитопредварително бях свалил от Чичко Гугъл,оставихме моторите на платен паркингсрещу 15 tl/мотор за целия ден и тръгнахмеда обикаляме.
В началото се впечатлявахот подобни контрасти:
Разхождайки се стигнахмеглавната цел на част от групата –„църкво-джамията“ Света София. Аз многоисках да я видя, но когато осъзнах, чеогромната тълпа на площада пред самиямузей всъщност беше опашка от чакащида си вземат билет, се разколебах. Товаза Димитър и Гергана , обаче е дребнаподробност и те отидоха да се редят забилет. Защо ли не бях изненадан?! Впоследствие разбрах, че са извадиликъсмет и не са чакали и малко ме хванаяд, че се отказах ... ама такъв ми билкъсмета!
Ето малко снимки оттяхната разходка:
Аз никога не бях влизалв джамия. Много се зарадвах, когатодругите две дами от групата също искахада влезнат и така с две мацки успях дапоправя този пропуск – влезнахме вСинята джамия под злокобните звуцитекоито идваха от всякъде. Не знам каквоозначават тези песнопения, ако изобщоможе да се нарекат така тези вопли, нопредполагам че би трябвало да призоваватмюсолманите към смирение, а и да всяватстрах от Аллах. Когато влезнахме останахбез дъх..... и в буквалния, и в преносниясмисъл на думата. От една страна местъписа задушливата миризма на не дотамчисти чорапи, миризма, към която и азбях дал своя дан, а от друга странавеличествената и отвътре постройка наджамията. За мене беше най-интереснагрупата млади момчета, облечени в белидрехи с бели шапчици, които бяха коленичилии пееха някакви религиозни песни колкотоим глас държи. Друго интересно за менбеше килимите ,с които беше застлан пода - дебели и скъпи персийски килими,искрящи от чистота. Поснимахмепоразгледахме още малко
и излезнахме. Снимкиза спомен:
Следващата спиркатрябваше да бъде Капалъ Чаршия – главнатацел на другата част от групата. Нетържествувах от перспективата да попаднав Меката на циганията, но тъй като неуспях да намеря Гергана и Димитър, сезапътих и аз натам. Намерихме я сравнителнолесно и макар да попаднахме на някакъвзлатен „булевард“ ( безкрайна поредицаот златарски магазини),
Въпреки това циганияталъхаше от всякъде:
Воня на застояло,зализани, мазни търговци, по-нахални иот конски мухи подвикваха по нас, гледайкини като потенциални жертви. Разбира се знам, че за турците пазарлъкът енационална черта, но за мен е предивсичко липса на фиксирани правила , абез правила настъпва хаос. Може и да имастойностни неща в това море от стока ихора, но лично аз няма как да разберакое е стойностно и кое менте, за тованищо на света не би могло да ме накарада си купя дори и една карфица от там!Няма как да не ти „светне червенаталампичка“, че има нещо гнило в ценатана съответната стока, щом като търговецабез особенно убеждаване сваля ценатанаполовина и ти бута в ръцете още нещо.Въпреки всичко казано до тук не съжалявам,че отидох и видях всико това, коетоописах. Още си задавам въпроса: Възможноли е цялото това многообразие от стокада бъде продадено някога?!!!?!!
Не знам колко времепрекарахме там, но когато всеки се сдобис това, за което беше тръгнал натам, сезапътихме обратно към Синята Джамия,където трябваше да съберем групатаотново. Срещнахме Гергана и Димитър ощепо пътя, а когато стигнахме Джамията,аз влезнах заради тях още веднъж вътре,за да не се налага да се ориентитат изначало– обстановката беше аналогична.Междувременно заваля дъжд и с надеждатада отмине, пихме традиционен турски чак– блювоч и половина за 2,5 TL. Дъждътпонамаля и тръгнахме. От тук започнанай- голямото приключение в това нашепътуване. Докато си вземем моторитеотново заваля силно, което напълно ниотказа от предварителните ни плановеда минем през моста над Босфора или понеда го видим. Малко по късно осъзнах колкоправилно решение взехме. Не след дългопопаднахме в най- задръстеното задръстване,в което съм попадал някога. Под всепо-силния дъжд, навлизахме във всепо-гъстото автомобилно блато . На всичкотоотгоре след преминаването под един мостGPS-ът изгуби обхват, а когато след малкоотново се „намери“ беше сменил мнениетоси и ни казваше да завием в обратнапосока – да, ама не - това беше мисияневъзможна! И така безпомощни носениот автомобилното течение се насочихмекъм моста „Ататютк“ . Около час по-къснои не повече от 1,5км, спонтанно ни напуснадоброто възпитание и направихме еднаселска хватка от нашия репертоар, като направихме обратен завой през еднапешеходна пътека, използвайки пешеходниясветофар, за да спрем неспирния потокот автомобили. Не че излезнахме от тозизапек, но поне тръгнахме в правилнатапосока. След още поне един час неравнаборба с автобуси, бусове, баничакрки ивсякакви други видове автомобили,успяхме да се откъснем от този сложенпъзел, за да осъзнаем , че трябва спешнода сипем гориво, което си беше стръмназадача за неориентирани хора, като нас,попаднали в час пик в огромния мегаполис.Пак с помоща на GPS-а намерихме еднабензиностанция, разбира се извънмагистралата, което ни вкара в пореднотозадръстване. След още около половин часбръмчене на място успяхме да се откъснеми запътувахме под едрите капки дъжд исилния страничен вятър. След не повечеот 45 минути си бяхме вече в къмпинга,премръзнали, мокри, но изпълнени свпечатления за националните особеностипри градското шофиране в Турция. Нямакак да не се впечатлиш, когато видишавтобус, колкото една селска гимназияда прави безумна маневра , престроявайкисе от крайно лява лента две лентипо-надясно и всичко това в задръстване,при което буквално не може да се мушнедори и скутер.“Машала Комшу!!!“ - товае единственото, което може да си кажеумерено разумен човек. Явно такаваманевра без помоща на Аллах няма как дасе осъществи – до този извод стигнахаз след няколко дневни разсъждениявърху видяното.Определено тези автобусиимат мигачи на покрива, за да даватсигнали на Всевишния! А докато сиразглеждахме впечатления в задръстванетоси мислех: „ А ако беше 35-40 градуса и вгрупата имаше мотор-въздухарка....?! Неми се мисли!“
Прекарахме една хубававечер в сушилната на къмпинга, нали такаи така бяхме единствените посетители....!
Сутринта отново всичкисе бяха събудили рано. Даже някои майизобщо не бяха спали, за да стигнат доизвода, че „Палатката си иска стълб...“ След кафе и стандартната суетня посъбирането на багажа, тръгнахме в посокаОдрин.
Пак малко повече от200км скучна магистрала и стигнахмеграда. Бързо намерихме джамията наСултан Селим, където по-малката част отгрупата искахме да влезнем. Трябва дакажа, че Одррин ми хареса много повечеот Истамбул. Има какво да се види там,има хубава търговска улица достапо-евтино е, усещаш някак по-топлоотношение на хората....!
Аз Гергана и Димитървлезнахме в джамията.
В тази джамия царешенякакво спокойствие. Може би точно такатрябва да бъде в един религиозен храм. Не знам дали така ми се стори, но каточе ли беше по-величествена от СинятаДжамия в Истамбул. Най-много се впечатлихотново от пищните персийски килими ,които наистина искряха от чистота.
Изобщо всичко е многомащабно и величествено, а когато застанешпод минарето и погледнеш нагоре, виждаштова и се чувстваш малък:
Когато излезнахме,останалите от групата тъкмо приключвахаизследванията си върху турската шкембечорба. Отделихме малко време за разходкипо търговската улица , хапнахме дюнерии разни благуши и отново поехме на път.
След половин час бяхмевече на КПП-то и за мое учудване, минахмеизключително лесно. Първата ни работабеше да заредим с наш-роден бензин и дасе оттървем от хартисалите турски лири.Взехме решение да спим на хотел някъдев Харманли и с едното да рагледамеградчето, защото никой от нас не бешеходил там. Настанихме се в хотел „Спартак“,ако изобщо можеше да се нарече хотел,но нали имаше всичко необходимо – банятоалетна и легла. Имахме належаща нуждаот баня и след неизбежния тоалет,тръгнахме на разходка из града, коятоотне доста по-малко време от очакваното.За сметка на това пък попрекалихме схраната в една местна пицария, а вечертаотново прекарахме в коментари , смях и„мерене на пишки“.
На следващата сутринзапочна онзи етап от всяко пътуване,който ненавиждам, а именно неговияткрай. Става ми гадно, като си помисля чеотново влизам в сивото ежедневие, зазадълженията, които ме чакат от следващияден и т.н.
Единственото, което мекрепи са плановете, които ми се въртятиз главата за следващото по-значимопътуване, осъществяването, на което,надявам се няма да се забави много!
Новосформиралата сегрупа беше от 8 човека и 6 мотора – всеХонда , все „V”- образни и все с водоохладендвигател – една много важна подробност,както проумях в последствие, особено,ако става дума за лятно пътуване.
Ето и участниците поекипажи:
Павката и Маги с ХондаВарадеро1000- най- бързият мотор в групата,който толерантно ни изчакваше навсякъде:
Митака и Пепа с HondaShadow 1100:
Стефан с Хонда Трансалп650:
И обичайните заподозрениДимитър, Гергана и моя милост- Ивансъответно с: Honda Shadow 1100; Хонда Брос 650 и Хонда Трансалп 650:
На 13.04.2012г – Петък –тринадесети, тежко, тежко потеглихме соще по- тежко натоварените ни с багажмотори – ей това не му харесвам наранните пътувания – многото багаж!
Разстоянието Панагюрище– Капитан Андреево го преодоляхмебързо с леко объркване в района наПървомай и то по моя вина, ама нали бешеПетък – тринадесети, трябваше да иманесгоди! Пристигайки в Капитан Андреево,единия мотор спря да пали..... все сенадявах, че объркването при Първомай еизчерпало лимита от несгоди, които нисе полагаха за този ден, но не би....!Проблема бързо го решихме, оказа се чеедната клема на акумулатора се бешеразхлабила и ни остана само гимнастикатапо сваляне и качване на багажа. И такапо обяд тържествено започнахме даминаваме границата. Аз лично за пръвпът минавам тази граница и в сравнениес други граници, които съм минавал, мисе видя безкрайно бавно и сложно. Нокакто за всички , така и за гол Асан. Следповече от един час процедури и чакане, бяхме на турска територия.
Следващата ни цел бешекъмпингът, в който трябваше да нощувамеследващите две нощи. Този къмпинг сенамира на около 60 км от центъра наИнстамбул, но с координатите на по-подходящкъмпинг не разполагах. Малко след Одрин(на около 30км от границата) започна магистралният участък на международнияпът Е80, магистралата О-3. Бяхме напълнилибензин в България, но резервоара наГерганка е 11,8 л, така, че нямаше как даминем без междинно зареждане. Километритеси летяха , а „ефтиния“, българскибензин безвъзвратно се превръщаше впушек. Започна да ми става нервно, защотонямаше бензиностанция, на която дазаредим. Започнах да „разлиствам“ GPSи всички моментни тревоги ми минаха,когато видях , че след около 20 -25 км имабензиностанция.
Заредихме точно навреме, починахме и запътувахме отново,в очакване на някакви проблеми принамирането на къмпинга. Тук трябва дакажа, че в отсечката Одрин -Истамбул има2 бензиностанции, така, че който планираподобно пътуване, да го има предвид.Проблемите не закъсняха! Този гей-GPS-ът, ни измами за пореден път! Първоискаше да слезнем от магистралата отнесъществуващ пътен възел, а после ,след като слязахме ни прекара през едничерни, ама много черни пътища. Следвръщане, лутане и псуване, най-накрая,волю-невою минахме около 8 км черен пъти намерихма заветния къмпинг. Ето такаподлъгващо започна всичко.
Сега като се замисляпак аз имах вина за този проблем. Ще горазкажа по-надълго, та дано поне единчовек да избегне подобна грешка. Предида тръгнам, аз свалих най-новата картана Турция, до която можех да се добера.Тази карта е доста по-подробна отЕвропейската и макар да бях забранилчерните пътища в настройките на GPS-a,той реши да ни прекара точно през такива.Е.... малко offroad никога не е в повече, тамакар и в групата да имеше два чопъра.Колко по- лесно щеше да ни е ако си бяхмекарали по европейската карта!
Така или иначе стигнахмезаветния къмпинг и след лудо жестикулиране,смятане и жалки опити от наша страна запазарлък, се настанихме благополучно– бяхме единствените посетители, коетони постави в крайно превилигированапозиция ( за информация ще кажа цените:Човек-4евро /нощ; Мотор- 2евро/нощ; Палатка:3евро/нощ). Вечерта беше приятна.
На следващия ден рано,рано сутринта нямаше човек, който да небеше буден. Аз лично таех някаквипритеснения от това че бях поел функциитена пътепоказател, при все, че аз самиятимах нужда някой да ме води! За пореденпът се доверихме на каката с механичнияглас, но този път тя явно беше в настроениеи ни прекара по хубав маршрут. Бързостигнахме Мегаполиса, но така и неразбрах от къде всъщност започва самиятград. Противно на моето очаквания, лесносе добрахме до координатите, коитопредварително бях свалил от Чичко Гугъл,оставихме моторите на платен паркингсрещу 15 tl/мотор за целия ден и тръгнахмеда обикаляме.
В началото се впечатлявахот подобни контрасти:
Разхождайки се стигнахмеглавната цел на част от групата –„църкво-джамията“ Света София. Аз многоисках да я видя, но когато осъзнах, чеогромната тълпа на площада пред самиямузей всъщност беше опашка от чакащида си вземат билет, се разколебах. Товаза Димитър и Гергана , обаче е дребнаподробност и те отидоха да се редят забилет. Защо ли не бях изненадан?! Впоследствие разбрах, че са извадиликъсмет и не са чакали и малко ме хванаяд, че се отказах ... ама такъв ми билкъсмета!
Ето малко снимки оттяхната разходка:
Аз никога не бях влизалв джамия. Много се зарадвах, когатодругите две дами от групата също искахада влезнат и така с две мацки успях дапоправя този пропуск – влезнахме вСинята джамия под злокобните звуцитекоито идваха от всякъде. Не знам каквоозначават тези песнопения, ако изобщоможе да се нарекат така тези вопли, нопредполагам че би трябвало да призоваватмюсолманите към смирение, а и да всяватстрах от Аллах. Когато влезнахме останахбез дъх..... и в буквалния, и в преносниясмисъл на думата. От една страна местъписа задушливата миризма на не дотамчисти чорапи, миризма, към която и азбях дал своя дан, а от друга странавеличествената и отвътре постройка наджамията. За мене беше най-интереснагрупата млади момчета, облечени в белидрехи с бели шапчици, които бяха коленичилии пееха някакви религиозни песни колкотоим глас държи. Друго интересно за менбеше килимите ,с които беше застлан пода - дебели и скъпи персийски килими,искрящи от чистота. Поснимахмепоразгледахме още малко
и излезнахме. Снимкиза спомен:
Следващата спиркатрябваше да бъде Капалъ Чаршия – главнатацел на другата част от групата. Нетържествувах от перспективата да попаднав Меката на циганията, но тъй като неуспях да намеря Гергана и Димитър, сезапътих и аз натам. Намерихме я сравнителнолесно и макар да попаднахме на някакъвзлатен „булевард“ ( безкрайна поредицаот златарски магазини),
Въпреки това циганияталъхаше от всякъде:
Воня на застояло,зализани, мазни търговци, по-нахални иот конски мухи подвикваха по нас, гледайкини като потенциални жертви. Разбира се знам, че за турците пазарлъкът енационална черта, но за мен е предивсичко липса на фиксирани правила , абез правила настъпва хаос. Може и да имастойностни неща в това море от стока ихора, но лично аз няма как да разберакое е стойностно и кое менте, за тованищо на света не би могло да ме накарада си купя дори и една карфица от там!Няма как да не ти „светне червенаталампичка“, че има нещо гнило в ценатана съответната стока, щом като търговецабез особенно убеждаване сваля ценатанаполовина и ти бута в ръцете още нещо.Въпреки всичко казано до тук не съжалявам,че отидох и видях всико това, коетоописах. Още си задавам въпроса: Възможноли е цялото това многообразие от стокада бъде продадено някога?!!!?!!
Не знам колко времепрекарахме там, но когато всеки се сдобис това, за което беше тръгнал натам, сезапътихме обратно към Синята Джамия,където трябваше да съберем групатаотново. Срещнахме Гергана и Димитър ощепо пътя, а когато стигнахме Джамията,аз влезнах заради тях още веднъж вътре,за да не се налага да се ориентитат изначало– обстановката беше аналогична.Междувременно заваля дъжд и с надеждатада отмине, пихме традиционен турски чак– блювоч и половина за 2,5 TL. Дъждътпонамаля и тръгнахме. От тук започнанай- голямото приключение в това нашепътуване. Докато си вземем моторитеотново заваля силно, което напълно ниотказа от предварителните ни плановеда минем през моста над Босфора или понеда го видим. Малко по късно осъзнах колкоправилно решение взехме. Не след дългопопаднахме в най- задръстеното задръстване,в което съм попадал някога. Под всепо-силния дъжд, навлизахме във всепо-гъстото автомобилно блато . На всичкотоотгоре след преминаването под един мостGPS-ът изгуби обхват, а когато след малкоотново се „намери“ беше сменил мнениетоси и ни казваше да завием в обратнапосока – да, ама не - това беше мисияневъзможна! И така безпомощни носениот автомобилното течение се насочихмекъм моста „Ататютк“ . Около час по-къснои не повече от 1,5км, спонтанно ни напуснадоброто възпитание и направихме еднаселска хватка от нашия репертоар, като направихме обратен завой през еднапешеходна пътека, използвайки пешеходниясветофар, за да спрем неспирния потокот автомобили. Не че излезнахме от тозизапек, но поне тръгнахме в правилнатапосока. След още поне един час неравнаборба с автобуси, бусове, баничакрки ивсякакви други видове автомобили,успяхме да се откъснем от този сложенпъзел, за да осъзнаем , че трябва спешнода сипем гориво, което си беше стръмназадача за неориентирани хора, като нас,попаднали в час пик в огромния мегаполис.Пак с помоща на GPS-а намерихме еднабензиностанция, разбира се извънмагистралата, което ни вкара в пореднотозадръстване. След още около половин часбръмчене на място успяхме да се откъснеми запътувахме под едрите капки дъжд исилния страничен вятър. След не повечеот 45 минути си бяхме вече в къмпинга,премръзнали, мокри, но изпълнени свпечатления за националните особеностипри градското шофиране в Турция. Нямакак да не се впечатлиш, когато видишавтобус, колкото една селска гимназияда прави безумна маневра , престроявайкисе от крайно лява лента две лентипо-надясно и всичко това в задръстване,при което буквално не може да се мушнедори и скутер.“Машала Комшу!!!“ - товае единственото, което може да си кажеумерено разумен човек. Явно такаваманевра без помоща на Аллах няма как дасе осъществи – до този извод стигнахаз след няколко дневни разсъждениявърху видяното.Определено тези автобусиимат мигачи на покрива, за да даватсигнали на Всевишния! А докато сиразглеждахме впечатления в задръстванетоси мислех: „ А ако беше 35-40 градуса и вгрупата имаше мотор-въздухарка....?! Неми се мисли!“
Прекарахме една хубававечер в сушилната на къмпинга, нали такаи така бяхме единствените посетители....!
Сутринта отново всичкисе бяха събудили рано. Даже някои майизобщо не бяха спали, за да стигнат доизвода, че „Палатката си иска стълб...“ След кафе и стандартната суетня посъбирането на багажа, тръгнахме в посокаОдрин.
Пак малко повече от200км скучна магистрала и стигнахмеграда. Бързо намерихме джамията наСултан Селим, където по-малката част отгрупата искахме да влезнем. Трябва дакажа, че Одррин ми хареса много повечеот Истамбул. Има какво да се види там,има хубава търговска улица достапо-евтино е, усещаш някак по-топлоотношение на хората....!
Аз Гергана и Димитървлезнахме в джамията.
В тази джамия царешенякакво спокойствие. Може би точно такатрябва да бъде в един религиозен храм. Не знам дали така ми се стори, но каточе ли беше по-величествена от СинятаДжамия в Истамбул. Най-много се впечатлихотново от пищните персийски килими ,които наистина искряха от чистота.
Изобщо всичко е многомащабно и величествено, а когато застанешпод минарето и погледнеш нагоре, виждаштова и се чувстваш малък:
Когато излезнахме,останалите от групата тъкмо приключвахаизследванията си върху турската шкембечорба. Отделихме малко време за разходкипо търговската улица , хапнахме дюнерии разни благуши и отново поехме на път.
След половин час бяхмевече на КПП-то и за мое учудване, минахмеизключително лесно. Първата ни работабеше да заредим с наш-роден бензин и дасе оттървем от хартисалите турски лири.Взехме решение да спим на хотел някъдев Харманли и с едното да рагледамеградчето, защото никой от нас не бешеходил там. Настанихме се в хотел „Спартак“,ако изобщо можеше да се нарече хотел,но нали имаше всичко необходимо – банятоалетна и легла. Имахме належаща нуждаот баня и след неизбежния тоалет,тръгнахме на разходка из града, коятоотне доста по-малко време от очакваното.За сметка на това пък попрекалихме схраната в една местна пицария, а вечертаотново прекарахме в коментари , смях и„мерене на пишки“.
На следващата сутринзапочна онзи етап от всяко пътуване,който ненавиждам, а именно неговияткрай. Става ми гадно, като си помисля чеотново влизам в сивото ежедневие, зазадълженията, които ме чакат от следващияден и т.н.
Единственото, което мекрепи са плановете, които ми се въртятиз главата за следващото по-значимопътуване, осъществяването, на което,надявам се няма да се забави много!
Коментар