ПО ПЪТЯ ИЗ АЛЖИР И ТУНИС С КОЛАТА – ПУСТИНЯТА САХАРА, РИМСКИТЕ ГРАДОВЕ И СРЕЩИТЕ С ХОРАТА

[Asterix]

Предполагам че не ви се слуша за пътешествия из съседна Гърция, затова ето един разказ за малко по-нестандартна дестинация.
Изтърколи се почти една година от последното по-голямо пътешествие из Шотландия и две години от по-нестандартното пътешествие из близкия изток, така че беше време отново да се поеме в по-неутъпкана посока. Идеята за тези места ни се върти от има няма три години, но визовата процедура в Алжир беше доста по-сложна и това ни караше да отлагаме. Сега е доста по-лека и след като се сдобихме с алжирски визи, резервациите за три ферибота бяха готови и стана време за тръгване. Дестинацията предразполагаше за по-ранно тръгване през годината и затова в последния четвъртък на март в ранния следобед се отправихме към ферибота от Игуменица за Бриндизи. Южната съседка ни посрещна с дъжд, който щеше да ни съпровожда през първите дни на пътуването. На пристанището в Игуменица бързо се ориентирахме във формалностите предвид, че преди 3 години хващахме ферибот оттук. За разлика от тогава сега беше много натоварено от камиони и колоната от коли за ферибота беше трудна за откриване. Отплавахме навреме и може да се каже, че пътешествието започна.
Ден 1
Акостирахме в Бриндизи по график и този път успяхме да се измъкнем от пристанището без да ни проверяват особено. Отправихме се към градчето Остуни, което бях набелязал като симпатично за разходка. Имахме мераци и за Лече, но стана ясно, че ще е препускане и решихме да заложим на по-лежерно пътуване. Иначе Остуни се оказа малко спретнато бяло градче с приятен център, в което интересното са атмосферата и спокойствието. Тук дъждът ни пощади, но малко след него в една маслинова градина, където спряхме за обяд, едрите капки дъжд ни накараха да се изнесем скорострелно яли-недояли.












И оттук чак до Салерно валя ли валя. Дори се изсипа интензивна градушка и всички се евакуирахме под един мост като блокирахме движението. То така или иначе нищо не се виждаше и не ставаше за каране. За щастие нямаше щети от градушката. По-късно през деня едва успяхме да намерим прозорец от 10 минути без дъжд и спряхме на самата магистрала, за да си подготвим багажа за плаването до Тунис. Пристигнахме на фериботното пристанище, чекирахме се и зачакахме. Тук отварям една скоба, че пристанището, което Гугъл дава като фериботно за Тунис няма нищо общо с истината. През 2022-ра доста се въртяхме докато открием точното място и затова сега си знаехме. Граничните формалности бяха бързи, нямаше проверки на багажа и бързо се наредихме и зачакахме да се качим, после хайде в каютата и набързо заспахме.




Ден 2
На следващия ден фериботът спира в Палермо за няколко часа да разтовари малко коли и да качи други. Това е време, в което може да седиш на палубата и да се наслаждаваш на пейзажите около града и да наблюдаваш градския ритъм. В следобедните часове рампата се вдигна и ферибота се отправи към африканския бряг, но предстояха изпитания. Скоро задуха почти ураганен вятър, което не предвещаваше плавно пътуване. Разрази се буря и ние се мятахме из леглата в каютата и се държахме да не изпаднем, а горкият кораб стенеше и скърцаше под напора на по-големите вълни. Постоянно се вдигаше и пропадаше, а ние изпитвахме чувството на безтегловност. Най-ужасното пътуване с ферибот, което някога сме имали след близо 40 ферибота за всичките пътувания през годините. Не можеш и да излезеш на въздух, защото всички изходи бяха отцепени и заключени, лицата на хората бяха пребледнели и изтормозени, а по ъглите се виждаха следите от върнатите обяди. И така в такова настроение и върхова форма акостираме в полунощ на пристанището в Тунис, но всички бяхме благодарни, че клатенето е свършило. Граничните формалности са сравнително бързи и в рамките на час и половина напуснахме пристанището. Честно казано си имахме едно наум след като през 2022-ра година тунизийците се отнесоха така грозно с нас и не ни допуснаха в сраната, а ни изстреляха обратно на ферибота без обяснение за причината. Бях резервирал хостел, който открихме лесно, събудихме рецепциониста, паркирах колата в гаража им и се настанихме в малките часове на нощта.
Ден 3
Яркото слънце ни събуди и макар хич да не ни се ставаше, се измъкнахме за закуска и за разглеждане на тунизийската столица. Хостелът се намираше на стратегическо място и за около 20 минути ходене стигнахме централната част с основните забележителности. Наблюдавахме живота в града, хората, архитектурата, колорита и мизерията. Контраст имаше и то много, но тук е така. Градът иначе е доста голям. Междувременно пак заваля и поспряхме близо до входа на т.н. „казба“ (стара част на града оградена със стени). Дъждът може и да не създаваше идеални условия за разглеждане, но поне благодарение на него нямаше много народ и по-лесно се разглеждаше из тесните сукаци на стрия град. Пазарите лично за мен не представляват особен интерес, но интересните порти, синьо-белите сгради и фасадите с цветя и спящи котки пред тях ми допадаха. След казбата се отправихме към по-модерната част на града и площада с часовниковата кула, а оттам обратно в хостела, за да вземем колата и се отправихме към Sidi Bou Said.











Това е малко градче със синьо-бели сгради, кацнали във високото на фона на Средиземно море. Много приятно място, спокойно и с доста туристи. Напомни ми на мароканския град Chefchaouen. Там изкарахме остатъка от деня и малко преди мръкване се отправихме в посока границата с Алжир към най-северния граничен пункт между двете държави. Идеята беше да преминем сутринта на следващия ден. От дъждовете обаче всичко по пътя беше прогизнало и намирането на място за палатка беше сложна задача. Кал и тресавища навсякъде. Принудихме се да опънем палатката върху асфалта на някаква задънена отбивка на пътя, която си беше кофти място като цяло.
















Следва продължение...

[Asterix]

Ден 4
Рано-рано тръгнахме към границата, където за щастие нямаше много коли, но духаше ураганен вятър и беше доста студено. Това е може би най-главния граничен пункт между двете страни. Намира се в планината и по време на нашето преминаване течеше реконструкция. Преминахме бързо през тунизийския граничен контрол и от алжирска страна доста искрено ни се зарадваха. Всичко вървеше сравнително гладко, но въпреки това ни отне около два часа и половина, което си е добре за такъв тип граница. Прави се и застраховка тип „Гражданска отговорност“, тъй като зелената карта не важи тук. В края на процедурата дойде полицейска кола и казаха, че ще ни ескортират през първата част от пътя ни. Всички бяха много мили, усмихнати и се радваха на туристи чуждоземци. Навлязохме в Алжир и започнахме да попиваме заобикалящата ни среда. Нещо което ми се е запечатало в съзнанието бяха огромните дървета край пътя (може би върби), на които имаше десетки щъркелови гнезда. За първи път виждам щъркелово гнездо на дърво, а какво остава за няколко. Имаше ги обаче само в този пограничен район и все не беше удобно за спиране. Първата ни спирка в Алжир беше град Константин, а дотам от границата бяха около 240 км. Първоначално се движехме по междуградски пътища, които минаваха и през населени места, но в един момент излязохме на пустата магистрала към града. Полицаите, който ни ескортираха се сменяха на около 60 км, но всички бях сърдечни и усмихнати. Едни от тях дори ни дадоха кола, бисквити и плодово мляко като подарък за добре дошли. Точно на входа на града обаче ни се паднаха най-готините от всички. Бяха 4-ма в малка Шкода Фабия и главният от тях беше точно като Луи Дьо Фюнес като излъчване, маниери, колоритност и темперамент. Уникални хора. 4 часа обикаляха с нас из града, за да ни заведат в хотела, за да се пазарят с рецепцониста в наша полза, за да намерим работещ банкомат или място откъдето да се сдобием с местна валута. Беше Рамадан и това усложняваше нещата. Оказа се че да се сдобиеш с алжирски динари си е сложно начинание. Не можеш да ги купиш в България, в Тунис също не успяхме, на границата не стана, банките бяха затворени, банкоматите не даваха с нашите карти, а в хотела не искаха нито евро, нито долари. Но благодарение на подкрепата на приятелите от полицията на един банкомат успяхме. Получи се веднага след като се смени езика от английски на арабски и машината изплю исканата сума. Изтеглихме максимума, който ни позволи, защото като видяхме колко е сложно, решихме да се заредим, което в последствие се оказа, че беше грешка, защото курсът не беше най-добрия. На следващия ден в един голям хотел в центъра успяхме да обменим още динари на много по-добър курс. Но обмяната не ставаше със служители на самия хотел, а те се обадиха на човек, който дойде от другия край на града, за да ни ги смени. Но да се върнем на предния ден. С пари в джоба, се върнахме в хотела, настанихме се, сбогувахме се с полицаите и им дадохме кутия български вафли за благодарност. Те от своя страна казаха, че на следващия ден в 7 часа сутринта ще дойдат техни колеги, които да ни придружат на разходката из града, за да са сигурни, че ще си прекараме добре. Казаха, че тук това е част от професионалните им задължения и не е нещо необичайно. Мен доста ме учуди, но си рекох „да видим“. Рецепциониста в хотел „Ел Бей“ беше интересен, интелигентен и разговорлив човек. Беше пътувал из всички континенти, беше ходил дори в Исландия, знаеше за България и приличаше повече на англичани отколкото на местен, но каза че се казва Мехмед и е оттук. Пътешествията му бяха страст и някак успяваше въпреки сложните визови процедури да ги осъществява. Говорихме до късно с него, обсъдихме пътешествията по света и се разделихме като приятели.
Ден 5
На сутринта нямаше и следа от ескорт, затова след закуска се качихме в колата и се отправихме към центъра на града, който беше на 6 км от хотела. Първо се отбихме да видим водните каскади в покрайнините на града, а след това се отправихме към някои от емблематичните мостове на града. Константин е град на мостовете. Има много и са зрелищни, защото градът е построен от двете страни на дълбок каньон. По мое мнение най-хубавият от големите градове в страната. Качваме се до най-високия мост и тръгваме да разглеждаме отгоре надолу. Градът е много оживен, но туристите не са много. Има и стара част, но като цяло мостовете са това, което дават този неповторим облик на града.















В късния следобед решаваме, че можем да успеем да отидем до римския град Тимгад на около 120 км и да се върнем, за да спестим половин ден и да наваксаме вечното изоставане от графика по време на пътуванията. Напуснахме Константин в южна посока. Сега се сещам, че Алжир има две много сходни неща с Иран. Първото е добрината на хората и искрения интерес към теб като чужденец без задни користни мисли за печалба. Второто са безбройните гърбици по пътя – някои обозначени, а други не. Затова карането през нощта е силно непрепоръчително. Може спокойно с 80 км/ч да се изстреляш в космоса през някоя висока и разкъртена бабуна. Отломките от коли край тях, изровения от ауспуси асфалт и маслото свидетелстваха за многото клетници, които бяха минали бързичко през тях. И разбира се в близост винаги имаше гумаджийници и ремонт на гърнета. Няколко думи за шофирането по тези земи. Като цяло се долавя арабския манталитет, но е доста по-културно и се усеща европейското влияние. Дори на моменти се долавя отстъпчивост и толерантност в градовете, а мигачите се ползват сравнително често. Бих казал, че е на светлинни години по-добре в сравнение с Техеран или Багдад например, което за мен е мерило за хаос и самоубийствени изпълнения само и само, за да се мине първи и да се спестят едни 10 секунди. И така към Тимгад се минава през доста населени места и провинциални пътища, което дава възможност да се наблюдава как върви живота по тези места, а колорит не липсва. Пристигаме в последния момент и пазачът на входа припряно ни подканва да взимаме билети и да влизаме. Късния час си има и предимства. Слънцето е ниско, светлината е мека и приятна, а контрастът е подходящ за снимки. Слънцето огрява кафявите камъни и колони и прави мястото да изглежда някак топло и уютно. Срещаме двама моторджии от Швейцария дошли с ферибота директно в Алжир (има такъв от Марсилия и Аликанте, но в пъти по-скъп отколкото този за Тунис). Единият от двамата е видимо с алжирски произход, но натурализиран европеец. Разговаряме се за страната и за пътуването през нея и казват, че Алжир е идеално място за пътешестване, но заради сложните визови процедури доскоро е било трудно. Сега се отваря и ще става все по-посещавана според мен. Изкарваме в Тимгад до малко преди залез слънце, изяждаме по една ябълка и хайде обратно към Константин, но по паралелен път. Скоро се стъмва и се налага да се закрепя след някой местен, за да ме пази от гърбиците. Движението е като цяло интензивно и явно всички се прибират отнякъде.

[Asterix]

Ден 6
Рано сутринта преди да се събудят повечето хора се отправяме към столицата Алжир с междинна спирка в Djemila (друг запазен римски град). Разстоянието е около 440 км и с разглеждането си отива цял ден. За щастие времето вече беше хубаво и валежния период беше останал назад. Пристигнахме в Djemila в късна утрин, но още нямаше много хора, което беше добре. Входните такси за тези забележителности бяха от порядъка на два лева. Късмет беше, че сме тук точно през пролетта. Всичко наоколо беше зелено, изпъстрено с цветя, на заден план бяха планините, а насред цялата тази картина бяха останките от древния римски град, който беше един от най-запазените, които сме виждали. Много хубаво място, доста обширно и за качествено разглеждане си трябват едни 3 часа. На изхода има и музей с древни предмети и мозайки, който също не е за изпускане.























В ранния следобед продължихме към столицата, когато вече се беше напълнило с доста хора. Малко след това спряхме сред ливадите край пътя за обяд. Пътят до столицата Алжир е по магистрала, която беше доста натоварена и в лошо състояние. Често имаше дупки, но най-лошото бяха пропаданията, които хич не се виждаха и следваше голямо клатене като скочиш с над 100 км/ч. Особено с много натоварена кола като нашата. Бързо стана ясно, че няма как да се кара като на магистрала и средната скорост падна до 80-90 км/ч макар повечето местни да пердашеха здраво без да им пука, но затова пък и колите им изглеждаха подобаващо изстрадали. Караха се предимно европейски автомобили от всякакви ери като най-много разбира се бяха френските, а от тях Рено бяха на челно място с модели от 70-те до днес. Имаше прекрасни екземпляри с антикварна стойност, които радваха окото. Наближихме алжирската столица и попаднахме в задръстване. Изглежда всички се прибираха след почивни дни. След като се добрахме до предполагаемия хотел в града се оказа, че такъв не съществува, но услужлив местен ни заведе до няколко други в близост. Настанихме се малко преди мръкване и оставихме разглеждането за следващия ден.
Ден 7
Първа работа за деня беше да посетим т.н. “Martyrs Memorial”, който до известна степен ми напомняше на кулата “Azadi” в Техеран, макар тя да изглежда повече като произведение на изкуството след като се вгледаш в детайлите. Тази се намира на хълм над града и има хубава гледка към пристанището и крайбрежието на града. Тъй като е сравнително далеч от централната част на града, решихме да се възползваме от услугите на метрото, за да се доберем до стария център. Метрото е съвременно изградено и е доста дълбоко под земята. Интересно ми беше да наблюдавам хората, които се возят. Всеки потънал в своите си мисли, но повечето потънали в екраните на телефоните както е и у нас. Сега се сещам за нещо странно, което ми направи впечатление в цял Алжир. През цялото ни пребиваване видях максимум половин дузина негри, а очаквах да са доста предвид, че все пак е африканска държава и френска колония. Това беше лирично отклонение. Връщам се обратно при т. н. „Kasbah“ или стария център, където слязохме от метрото. Там е централната джамия, която е снежно бяла, има хубава гледка към морето и се влиза из дебрите на казбата. На площада до джамията имаше няколко дървета с огромни гъсти корони под формата на чадъри. Бяха толкова гъсти, че с усилие виждаш какво има в короната, но след по внимателно вглеждане се разпознаваха обособените леговища (спални) на бездомници, които вероятно се качваха там да нощуват. Близо до този площад срещнахме и се заговорихме с интересен човек. Швед, който е пътувал из целия свят, бил е в 100 държави (но не и в България). Той е на около 70 години и е в града за среща на някакъв клуб на хората посетили всички страни по света. Каза ни, че е разведен и се е отдал на живот а през целия си живот е бил собственик или съсобственик на близо 70 компании и хич не му дреме за пари - има в изобилие. Алжир много му харесвал като страна заради хората и начина, по който приемали чужденците. За това, че въпреки исляма, не били крайни и можеш да се държиш, както в Европа без да спазваш религиозни догми. След срещата с него навлязохме в казбата (или медината, както й казват в Мароко например). А тя е една особена смесица от хаос, мръсотия, мизерия, аромати на подправки, но и на канал. Място където котките царуват, сградите се рушат, но го има и онзи облик на автентичното и интересното, за което бяхме тук. Вътре можеш да видиш какво ли не, а сетивата се пренасищат. Само един поглед по терасите на сградите е достатъчен, за да видиш бая колорит. Минахме на зиг-заг по тесните улички, опитахме някакви местни тестени изделия и се отправихме по крайбрежието към сградата на пощата, която е архитектурна забележителност, а след това и към музея „Бардо“, който хванахме малко преди да затвори. Вальо е посещавал музея със същото име в Тунис и каза, че бил много по-хубав и голям макар на мен да ми хареса като цяло. Последната спирка беше ботаническата градина, която преливаше от хора. След нея опитахме някакви местни шишчета, които не бяха особено сполучливи и по тъмно се замъкнахме обратно в хотела.

[Asterix]

Ден 8
Тръгнахме към Tipasa. Последният римски град в Алжир, който разгледахме на това пътуване. Намира се недалеч от столицата и е разделен на източна и западна част като западната е по-голяма и запазена. В двете части се влиза с два отделни билета. Малко преди да стигнем, за кратко спряхме на „Royal Mausoleum of Mauritania“, който се оказа приятна изненада и се намира съвсем близо до Tipasa. Нямаше никакви хора, постройката беше внушителна и с интересна архитектура. Но да се върна на Tipasa. Оказа се, че е доста по-голямо и ни трябваше половин ден, за да обходим всичко. Чарът му беше, че е на брега на Средиземно море и старинните римски останки се открояваха на фона на кристално синята вода. Имаше и мемориал в памет на френския писател Албер Камю (Albert Camus), който е идвал тук за да черпи вдъхновение. След като денят вече беше подобаващо напреднал, изядохме някакви местни гозби и се отправихме към Оран по магистралата, която за щастие беше в по-добро състояние в сравнение с отсечката от Константин към столицата. Времето по време на престоя ни в Алжир беше приятно и подходящо за разглеждане. Това е най-добрият сезон за целта (февруари-април), както и есенно време октомври-ноември.





















Още с влизането в Оран, някак градът изглеждаше по-хаотичен, не толкова „светски“, с видимо повече мигранти от по-южните части на Африка. Вероятно Мали и Нигер. Познаваха се по облеклото, което беше традиционно африканско в сравнение с алжирците, при които в масовия случай то беше като в Европа. На юг към Гардая нещата се променят, но ще стигна и до там. Настанихме се в квартал на пешеходно разстояние от центъра тъкмо преди мръкване и се отказахме от нощна обиколка на града.
Ден 9
Започнахме деня с доста скромна закуска на покрива на хотела, но пък с хубава гледка към града и планината в близост. След това се отправихме към гарата, която е архитектурна забележителност. Интересното там е, че не можеш да влезеш към пероните, а трябва да те допуснат едва когато пристигне влака. Служителите бяха така любезни да ни съпроводят да разгледаме в тяхно присъствие. Хвърлих едно око на чакалнята вътре, в която чакаше напориста тълпа, която беше удържана единствено от заключената врата да не залее пероните. Напомни ми на тълпа екзалтирани футболни фенове, нетърпеливи да влязат на стадиона. След гарата минахме през пазара, където зеленчуците изглеждаха чудесни и след като заредихме запасите се отправихме към центъра за пешеходно опознаване на града. Оран е вторият по големина град в Алжир и мога да кажа, че не блести с нещо особено. За мен най-приятна беше разходката покрай морето с гледка към пристанището и многобройните разноцветни контейнери наредени като конструктор лего на брега. Минахме през една аптека, където се заредихме с лекарство против „корабно клатене“ за предстоящото връщане с ферибота, което по график беше с продължителност 32 часа. Както се казва – „страх лозе пази“. След това се насочихме към най-интересното в околността, а именно стария форт Санта Круз над града и църквата непосредствено под него, от които гледката беше уникална. Реално самите обекти не бяха толкова впечатляващи, а по-скоро местоположението им, кацнали над града. Можеш да седиш с часове горе и да откриваш какви ли не детайли сред улиците на Оран долу в ниското.





















В следобедните часове поехме на юг към Гардая. Първоначалният план беше оттук да поемем към Taghit и след това към Ghardaia, но при по-детайлен разчет на времето решихме, че ще падне голямо препускане, а все пак трябваше да сме в точно определен ден и час за обратния ферибот от Тунис. А най-първоначалният план включваше и Таманрасет, който е перла в короната на Алжир, но пусто ограничено време. Все пак сме тук и това не е малко, така че бяхме доволни. В посока Гардая минахме през много населени места и наблюдавахме колорита на живота там. Извънградските пътища също бяха интересни и приятни за пътуване в тази част от страната. Сякаш и гърбиците не бяха чак толкова много, което помагаше за удоволствието от шофирането. Замръкнахме в градчето Ain Dehab. Паркирахме пред местната полиция, защото се предполагаше, че до нея има нещо като хотел. Сградата хич не приличаше на хотел, но докато се въртяхме наоколо, полицията ни надуши и дойдоха да разпитват. Бяха много учтиви, но казаха че като така и така сме тук, ще трябва да ни регистрират и да понапишат един-два доклада по случая. И така си литна час и нещо в глупости и мотане. Нищо против, ама като си имат всички данни от паспортите ни, защо трябва да ни губят времето докато описват и най-малката подробност като моминското име на майките ни, вместо да си ходим пък те да си пишат. Тук просто е така и трябва да го приемеш. Като цяло в страната полицията не ни е губила времето с изключение на този случай. Където ни спираха, просто проверяваха документите и ни пожелаваха лек път. Та след всички проверки и писания, се обадиха на някакъв номер, отключиха сградата, която първоначално бяхме нарочили за хотел и се настанихме там. Беше по-скоро като хостел с доста базови условия, но нямахме претенции. Така или иначе сме пребивавали на места, които са къде, къде по-зле. Цената на човек беше 6 лв за нощувка, което си беше най-евтината нощувка, която си спомням да сме плащали някога. Тук се запознахме с Омар. Доста ерудиран човек, който се гордееше с образованието си и беше сложил дипломата си от университета в рамка на стената. Собственик или управител не знам, но беше много гостоприемен и по време на престоя ни написа такова хубаво послание на български език, след което ни го прочете на чист български. С акцент разбира се, но всичко се разбираше идеално. Направо ни смая. Веднага си казахме, че просто е ползвал доста успешно преводач, но завършека беше една поговорка, за която не знам преводачът как би се справил с превода й. Гласеше „Гостите са като дъжда – идват и си отиват, но оставят свежест след себе си“. Сгря ни сърцата това алжирско гостоприемство. Искаше ни се да направим една вечеринка с Омар с остатъци от български гозби, които все още имахме в запас, но така ни се искаше и да спим, че перспективата за лягане в малките часове хич не ни се нравеше предвид пътя който ни очакваше на следващия ден. Затова пуснахме кепенците на стаята и откъртихме.

[Asterix]

Ден 10
В ранна утрин Омар ни очакваше, за да ни изпрати. Подарих му няколко български сладка, които носехме за закуска. Нали тук много обичат всякакви сладки неща, а той не можа да остане по-назад и ни подари автентичен арабски чайник с разноцветна украса. Разделихме се като приятели и след дълго изпращане и снимки продължихме на юг. А интересно в Ain Dehab беше голямото наличие на стари руски Лади – Нива, 5-ца, 7-ца. Оказа се че хората ги предпочитали, карали ги по черни пътища без да създават особени проблеми и затова се ползвали толкова масово, а сухият климат ги пазеше от ръжда.












Постепенно пустинята Сахара започна да ни заобикаля отвсякъде. Винаги ми е бил интересен този преход към пустинен пейзаж. Помня го много добре при предишните ни срещи с пустини. Растителността изчезва лека-полека, остават предимно трънаци, след това става само каменисто, после се появява пясък, за да разцъфти в най-големия си блясък с величествените пясъчни дюни и големи мащаби. Усещането за шофиране из пустинята трябва да се изживее. Като че си на друга планета. При влизане в Гардая имаше полицейски пост. Ние минахме тихомълком, за да не ни занимават с проверки, но полицейските служители явно се засегнаха и започнаха да ръкомахат зад нас. Спряхме и дойдоха да се оплачат, че не можело така да ги подминаваме. С усмивка на уста и извинителен поглед им обясних, че не сме знаели, че се спира задължително. Нямаше напрежение, пуснаха ни бързо. Пристигнахме в Гардая следобед, намерихме приятен хостел, където отседнахме и тръгнехме да разузнаем. Тук е по-различно от останалата част, която бяхме видели. Още в Константин рецепционистът ни беше казал, че част от хората ще са в традиционни дълги облекла и населението е смесено – араби и т. н. „М‘заби“ (берберски племена). Градът е наречен „Портата към Сахара“ и се намира в долината М‘заб. Отправихме се към старата централна част. Беше спокойно и подходящо за разглеждане. Оказа се, че в съвсем центъра се влизало с водач. Някакъв там пред туристически офис ни каза силно преувеличена цена за местните стандарти. Пък и билет не давал. Малко на измекяр приличаше макар тук принципно да ги няма. Решихме да заобиколим и нещата се наредиха. Младо момче излезе от дома си, остави си училищната раница и предложи да ни води. Съгласихме се и добре че, защото си беше бая лабиринт, за да се стигне до най-високата част с джамията с минарето от кал и пясък. Пътеките между къщите бяха интересни и спокойни. След това слязохме от другата страна и излязохме на централния площад, който беше много живописен и автентичен, а в съседство имаше тераса, от която срещу малка сума можеш да се качиш да позяпаш хубавата гледка към стария град. Заслужаваше си! Вальо понечи да даде малко възнаграждение на момчето, но то първоначално отказа, което ни направи много добро впечатление. В Мароко или Тунис реакцията щеше да бъде по-скоро пазарлък за повече. От центъра продължихме към покрайнините на града, където се намираше интересен монумент, нещо като символ на града. Минахме през крайни квартали и наблюдавахме живота на обикновените хора. По пътя пихме сок от нар с тукашни сладкиши в малко кафене за социализация с местната общност. В края на града до монумента имаше и бонус. Издигаше се хълм, от който се откриваше доста добра гледка към околни малки градчета или може би квартали, които изглеждаха доста живописно. Особено на фона на златистата светлина от залязващото слънце. Поседяхме горе докато не се стъмни. Срещнахме дружелюбен до досада местен, който ни обясни, че всеки един от кварталите е или само арабски или М‘забски. Той бил от вторите, кореняк и видимо се усещаше, че изпитва превъзходство. Мисля че искаше да ни покани да му гостуваме за вечеря, но тъй като беше някак обсебващ отказахме любезно 5 пъти, защото сигурно трудно бихме си тръгнали без да го обидим. Абе сложно е тук с гостоприемството като нямаш много време за разтакаване. По тъмно се върнахме в стаята и начертахме плана за следващите дни. Времето се стопяваше и трябваше подходяща стратегия, за да можем хем да разгледаме, хем да стигнем навреме за ферибота.





























Ден 11
Време беше да се отправим отново в посока Тунис, но от най-южната граница между двете страни – пустинният граничен пункт Taleb Larbi. До там имаше около 500 км през пустинята. Но преди това се оказа, че са ни останали доста местни пари, които за да се обърнат си беше занимавка и на по-кофти курс. Вальо даде предложение да сложим нови гуми на колата, които така или иначе трябваше да сменя като се върнем. Бяха остарели, поизтъркани и даже едната сякаш се изметна малко след някоя от многобройните неравности в северната част на страната и при 100 км/ч се усещаше да тресе неприятно. В покрайнините на Гардая намерихме гумаджия, който имаше подходящия размер. Цената беше съпоставима с България с тази разлика, че като си купиш гумите монтажа и баланса са безплатни. Човекът беше много любезен и отзивчив. За около час всичко беше готово и поехме на път. Съвсем различно си беше с новите гуми без неприятното тресене. Пустинния пейзаж наоколо беше доста приятен, пътищата хубави, а градусите не бяха високи. Беше си удоволствие да се пътува. Спряхме за кратко в град Уаргла. Главно за да видим т.н. пустинен трамвай – градски трамвай, който в покрайнините на града имаше снимки с пясъчни дюни. Някак сюрреалистична гледка, но в крайна сметка макар да видяхме самия трамвай, не намерихме правилното място и след бърз обяд на не особено подходящо място продължихме напред, за да стигнем точно по мръкване в град El Oued на 90 км от тунизийската граница. Настанихме се в стая с гледка към някакво централно кръгово движение, където джангъра, форсирането на двигатели, клаксоните и многобройните сватби не секнаха до късна вечер.

[Asterix]

Ден 12
Тръгнахме към границата. Рецепционистът (който имаше вид на човек от някое племе, но не и на арабин), ни каза че ще минем през много хубави дюни след града, където те ходят на барбекю и да релаксират през свободното си време и беше прав. Съвсем малко след El Oued се появиха хубави дюни от двете страни на пътя. Спряхме и ги налазихме като мравки. Интересно беше да наблюдаваш как по пътя между дюните преминават пикапи Пежо на 50 години или някой Land Rover от първите поколения. Много автентично. Сред пясъците на места се забелязваха остатъци от въглени, което потвърждаваше думите за барбекютата на рецепциониста. Помотахме се и продължихме. Край пътя се виждаха хора, които седяха сред дюните и си почиваха или си говореха с приятели. Пустинята беше като парк за тези хора, но предполагам не и в юлската жега. Нижеха се селца, повечето доста бедни, които бяха погълнати от пустинята. Пясъкът беше с постоянно присъствие из улиците. Когато стигнахме до последното градче преди границата заредихме резервоара до горе и изхарчихме последните пари в един хранителен магазин. Границата ни зовеше, а тази беше от колоритните. Още на входа й се точеха колони от мерцедеси модел W124, които изглеждаха сякаш са минали през ада и то няколко пъти. Беше истинско чудо, че не рухваха точно в този момент. Не бях виждал толкова изстрадали автомобили на живо. Някои издаваха стенещи звуци, а други димяха зловонно и имаха тъжен вид. Така и не разбрах каква роля изпълняват. Най-логично ми беше да чакат пешеходци, които преминават границата и да изпълняват ролята на таксита макар някои от тях да минаха границата. Повечето бяха с тунизийска регистрация и е възможно да прекарваха евтино гориво през границата предвид десетките сергии с туби в селата непосредствено след нея. Преминахме през входната арка, до която пред метален прозорец се блъскаха хора. Не ни спряха и продължихме. На първите гишета, ни взеха документите и ни казаха да изчакаме на сянка в страни от основната колона. След малко ни върнаха документите и ни казаха да продължаваме още 30 м напред. Всички културни и възпитани. До тук добре. Стигнахме до Алжирската митница и падна чакане и разтакаване. Прехвърляха ни от един служител на друг, чакаме и не знаем какво. В един момент се появи някакъв върна ни документите, каза че всичко е ОК, ама къде ни било някакво си бяло листче. Ми и ние не знаем къде е, но бързо стана ясно, че онзи прозорец с тълпата в началото не е бил случаен. Хайде наобратно, а там тълпата вече беше станала тройно по-голяма. Анархията царуваше и важаха законите на грубото блъскане, лактите и крайното нахалство, а миризмата на застояла пот изпълваше мястото. Тъпото беше, че това се позволяваше от властите, а можеше просто да се обособи опашка и да има някакъв ред. В крайна сметка просто трябва да дадеш едни пари и да ти дадат заветната бяла бележка. Оправихме се и тук, върнахме се на митницата, дадохме им всичко и зачакахме. Какво чакахме, никой не знаеше. Започнах да настоявам да разбера и казаха, че се чакало началникът да позволи да си тръгнем, а къде е този началник - пак никой не знаеше. И така времето си минаваше докато най-накрая ни махнаха да продължаваме. От тунизийска страна всичко мина сравнително бързо и за около 2:30 часа общо време преминахме, което си беше добре, защото бях чел, че тази граница е особено натоварена и често се чакало по 5-6 часа, за да минеш. Пограничните райони изглеждаха бедни и западнали. Обратно в Тунис се насочихме към някогашната снимачна площадка на „Междузвездни войни“ сред пустинята. Там чакаха какви ли не продавачи на сувенири и камилари, които те налазват моментално. Мястото е интересно, но е оставено на произвола на съдбата и бавно се руши. Продължихме към оазиса Чебика и по пътя спряхме за бърз обяд. Скоро при нас спря момче с мотор и поиска нещо сладко. Дадохме му бонбони, поиска още и му дадохме бисквити. Тръгна си и след малко доведе друго, което да иска също. Дадохме му, но и то започна да иска още. Няма спокойствие в тази страна затова продължихме нататък. Оазисът Чебика беше приятно място без много хора, защото беше в края на деня. Пътеката се обхожда бързо, а във високата й част се разкрива доста панорамна гледка. Попаднахме там малко преди залезът да започне и да обагри околността в златисти тонове затова поостанахме, за да се насладим на момента. При колата слязохме малко преди да мръкне съвсем и се насочихме към Тамерза, откъдето щяхме да тръгнем да разглеждаме каньона на следващата сутрин. Настанихме се в хотел в пустинен стил със стени от кал и пясък, а цяла вечер един паун напомняше за себе си като огласяше околността със силните си викове.


























Ден 13
Първо се разходихме до водопада в близост и продължихме през каньона. Наоколо нямаше никой и утринната разходка беше приятна. Мястото изглеждаше доста сухо, но си личеше, че при дъждове водното ниво се качва драстично, за да извая причудливите форми на каньона. Не изглеждаше много дълбок, но беше тесен и криволичещ с многобройни гнездящи птици във вътрешността му. Като го обходихме се върнахме в Тамерза, за да разгледаме останките на старата част, която като цяло изглеждаше доста разрушена и не особено впечатляваща. Докато бяхме на темата с каньоните се отправихме към Мидес и последния каньон от обиколката ни в околността. Там имаше възможност за хубава гледка отвисоко на фона на останките от стария град, където поседнахме, за да усетим мястото. Имаше и някакъв празник, а многобройни момичета около 20-те в атрактивни облекла танцуваха на фона на тунизийски ритми. Някои от тях се закачаха невинно с нас. Беше забавно. Продължихме на югоизток през соленото езеро „Шот Ел Джерид“ към Матмата. По пътя спряхме за кратко в една гора от палми с фурми, където обядвахме и почерпихме изгладняло куче с нещо за хапване, но най-много се зарадва на водата и направо не можеше да спре да пие. Малко преди Матмата се натъкнахме на неочаквано интересно място – стария град Tamezret, където спряхме да разгледаме. Оказа се спокойно и автентично място. Липсваха всякакви туристи и местни досадници. Това търсехме по време на пътешествието, но рядко имахме този късмет. Спускайки се по стръмния път от Tamezret до Матмата се мяркаха берберски къщи край пътя. Това беше районът на вкопаните в земята жилища, които щяхме да разгледаме на следващия ден. Настанихме се в емблематичния подземен хотел Sidi Idris. Стаята беше като пещера, но много уютна и чиста. Имахме и вечеря с местна бира, която никак не беше лоша и всичко би било чудесно, ако не ме мъчеше някакъв стомашен вирус, който беше решил да превърне престоя ми в Тунис в едно трудно начинание. Добре че поне Краси и Вальо бяха в добра кондиция.


















Ден 14
Започнахме деня с разглеждане на подземните жилища в Матмата, както и музея в близост, за да добием представа за вътрешността на жилищата. След това директно се отправихме към т.н. ксарове. Видяхме Ksar Medenine, Ksar Hadada, Ksar Ouled Debbab, Ksar Ouled Soltane. Това бяха по мое мнение едни от най-интересните обекти, които могат да се видят по време на пътешествие в Тунис. А какво представляват ксаровете, ще оставя снимките да говорят. Отне ни цял ден да разгледаме всички като се отклонихме и към емблематичното градче Chenini, което се оказа доста интересно. Беше изцяло от камък, кацнало на стръмен склон, а на билото на склона се издигаше бяла джамия за контраст. Като паркирахме до нас се приближиха двама, които веднага набедих, че са поредните досадници, които искат да предложат неустоима оферта, затова им говорех на български и се правех, че не разбирам. След като казаха, че са от местната туристическа полиция и искат само да проверят, че всичко е ОК, смених стратегията и поговорихме малко. Обясних им, че сънародниците им са особено досадни и това е начинът за справяне с тях. Те казаха, че разбират и ни пожелаха приятно разглеждане. А Chenini наистина беше място, което да разгледаш с удоволствие. Щеше да е по-добре, ако не се налагаше да страдам тихо от бацила, който ме беше налазил, но няма как има и такива моменти. А истината е, че сега сме тук и дума не можеше да става за лежане и чакане да ми мине. През целия ден разглеждахме и чак по тъмно стигнахме до град Tataouine, където се настанихме в един хостел. Там срещнахме две французойки с две деца, които също пътуваха из страната, но с Лада Нива. Те бяха и в хотела в Матмата тази сутрин.

[Asterix]

Ден 15
Направихме кратка разходка сутринта и поехме на север към Ел Джем. Хванахме магистралата, която беше доста спокойна в този участък, а и в добро състояние. Мяркаха се често коли с либийска регистрация. Границата не беше далеч. Беше ми интересно как е ситуацията в страната и реших да попитам някой тунизиец, който ми вдъхне повече доверие. След строг транзит пристигнехме в Ел Джем и паркирахме точно зад римския амфитеатър. Платихме си входа, който беше най-скъпия от цялото пътуване, надут точно за туристите, които прииждаха на големи и малки групи. Амфитеатърът е много запазен и внушителен. Можеше да се качим чак до най-горното ниво и да погледнем отвисоко, както амфитеатъра, така и околния град. След това се разходихме до гарата, която беше в близост, но не беше така интересна като тази в Оран и седнахме да опитаме местна пица. Пицарят се оказа един от приятните хора в страната, разпита ме за пътуването ни и реших, че е подходящ да го попитам за Либия. Каза ми, че ситуацията като цяло е нестабилна – ту е спокойно, ту не е, но много тунизийци пътували за там, за да работят тъй като заплащането било чувствително по-добро отколкото в Тунис въпреки нестабилността в страната. Междувременно ме попита дали това е първата ми пица в Тунис и след като му потвърдих каза, че ще я направи най-хубавата, която съм опитвал. Накрая действително успя да я докара доста вкусна. Помотахме се още малко в Ел Джем и продължихме към Сус. Там се настанихме в хотел точно до входа на медината. Беше в старинна сграда с вътрешен двор, но като цяло подобаващо мърляв, в арабски стил и стандарти. Не се оплаквахме, това не бяха толкова съществени неща.















Ден 16
Бърза закуска и тръгнахме на разходка из старата част на града, който не беше никак малък. Интересен беше рибният пазар, пазарът за костенурки и охлюви. Тук всичко се ядеше. Горките животинки. По тесните улички из медината беше особена гъчканица и не се задържахме много. Изнизахме се към рибарското пристанище, където беше далеч по-спокойно. Там се плетяха мрежи, оправяха се такъми и рибарите се подготвяха за излизане на риболов. Имаше и приятна гледка с наредените лодки на фона на стария град на заден фон. Влязохме отново в медината от другата страна. Там имаше случка, която съвсем ни накара да загубим вяра в тунизийците. Група младежи, които минаха на 20 м от нас като видяха, че не сме тукашни, хвърлиха камъни по нас. Не ни уцелиха, но самото отношение без никаква провокация ни накара да искаме да си тръгнем от страната им. И това се случва в туристически град в страна, която се слави, че е туристическа дестинация.















Върнахме се при колата и поехме към Хамамет. Това беше центърът на туризма в страната. Паркирахме близо до старата част с крепостните стени и отидохме да разгледаме. Градчето беше спретнато, плажовете празни, но кристалната синя вода те викаше да опиташ как е като градуси. Е, хладна беше и активният сезон още не беше започнал. Централната част е в типичната синьо-бяла гама, но се различаваше от повечето медини по тези места. Тук изглеждаше лустросано и нагласено за западните туристи, за да цари заблуда, че това е истинското лице на Тунис. Говорил съм с доста хора, които са идвали тук на едноседмична почивка, която се състои от кацане в столицата, един ден там, остатъка от седмицата в Хамамет, еднодневна екскурзия до Сус и хайде на обратно.
От другия край на крепостните стени покрай морето тръгва дълга приятна алея за разходка, по която поехме. Има доста пейки, на които да седнеш и да зарееш поглед в морската шир. Използвахме и този момент. Почти се бяхме отнесли докато близко шумолене ни извади от унеса. Една костенурка се бореше с близката растителност. Побързах да я снимам, но тя се смути, отвори крачка и се скри бързо. Върнахме се отново в центъра. Имаше доста занаятчийски работилници, където хората изработваха наистина красиви неща с ръцете си. Хубавото беше, че тук никой не те дърпаше и не настояваше да купиш нещо. Изборът беше изцяло твой, както и трябва да бъде. От Хамамет поехме към столицата, за да хванем ферибота вечерта.











Първоначално обърках пристанището и отидох на товарното, където един полицай ме спря и каза, че нещо съм в заблуда. После благодарение на Вальо открихме правилното място, където макар и доста рано, вече се редяха автомобилите. Решихме да пътуваме до Чивитавекя (над Рим) и да се върнем сухопътно, за да не взимаме пореден ферибот до Гърция и да не отиде още един ден в прибиране. Цената беше същата, но с друга компания – GNV, а на отиване използвахме Grimaldi Lines. Влязохме в помещението за check-in и бързо стана ясно, че въпреки италианския произход на компанията, манталитета си е тунизийски. Оказа се че се плаща някаква незнайна такса за регистрация (нещо което на качване в Италия нямаше). Тя се плаща само в тунизийски пари, не получаваш документ и ако имаш само евро си го закъсал и трябва да ходиш да търсиш къде да ги обмениш. Добре че Вальо е съобразителен и беше оставил пари за такива случаи. С последните запаси успяхме да я платим, а тя беше някъде около 25 лв по спомен. Навсякъде около колите обикаляха навлеци, които искаха да ти помагат за нещо. От това на кое гише да отидеш до това да ти покажат очевидно място за паркиране срещу пари за незаменимите им услуги. Някаква смесена форма на просия и изнудване. Продължихме напред и се наредихме на опашка пред портите на пристанището заедно с доста други пътешественици. Там чакаха поредните просяци, продавачи на дрънкулки, помагачи и просто групи малолетни кибици, които само търсеха каква поразия да направят. Опитваха да отворят задната врата на един немски бус, легнаха под един стар френски автобус превърнат в много хубав кемпер. С две думи келеши. Но най-дразнещото беше, че всичко това се случваше пред погледа на граничните власти и явно се толерираше. По мое мнение, не може да се славиш като светска туристическа държава и да позволяваш това. За късмет скоро портите се отвориха и ни пуснаха вътре. Минахме паспортна проверка, X-Ray (където хората седят в колата – това го няма никъде, а съм минавал през много по различните граници) и стигнахме до митницата, където ни провериха багажа, но отгоре-отгоре. На последната стъпка – заверка на документите след цялата процедура се оказа, че няма да е толкова гладко. На вход в страната бяха пропуснали да сложат дата на документа за временен внос на колата и това беше голям проблем. Показах им, че в паспорта има дата, отбелязан е автомобила и става ясно, че всичко е наред. Но логиката тук не важеше. Пратиха ни при началника на митницата. Той каза, че това можело да се оправи само на някакво гише 4, където имало по-голям началник. Започна търсене. Пристанището е доста голямо, с множество сгради и търсенето си отнема време. С няколко питания го намерихме, там човека написа нещо и бяхме готови. Това удовлетвори проверяващите служители и оставаше само да чакаме да се качим на кораба, който все още не беше пристигнал. Дойде в късна вечер и се качихме с около 2 часа закъснение като мисълта на всички беше, да бъде по-спокойно морето от идването ни насам с голямото клатене. Предстояха 32 часа на ферибота.




Ден 17 и 18
Извадихме късмет и плаването беше спокойно. Събудихме се и видяхме, че вече сме акостирали в Палермо. Там имаше голям престой и изкарахме голяма част от времето на палубата. Голяма част от колите слязоха тук, а малко се качиха. Помислих си, че почти не са останали коли за крайната дестинация на кораба и ще се измъкнем бързо от пристанището в Чивитавекя, но грешах. В следобедните часове корабът отплава и последва спокойно плаване и втора нощ като използвахме възможността да спим почти постоянно, защото след акостиране ни чакаха 1700 км нон-стоп каране и на следващия ден сутринта с Краси бяхме на работа. В Чивитавекя пристигнахме без особено закъснение, но разтоварването беше много бавно. Бяхме в най-долната палуба, най в дъното и щяхме да сме последни. Основното забавяне идваше от многобройните ремаркета, които трябваше да бъдат закачени с влекачи и извадени, за да се освободи място. Но най-глупавото изпълнение на тунизийците беше, че когато отиваха при колите незнайно защо палеха двигателите и просто чакаха, въпреки че се виждаше, че поне час и нещо просто ще си стоим там. Един направеше ли го, останалите като овце копираха. След това се палеха цигари въпреки знаците, че е забранено. Дори рампата не беше отворена. Разбира се долу ставаше невъзможно за дишане и единствения вариант беше да се махнеш оттам. Попитах един по-прилично изглеждащ тунизиец защо се прави това и каква е логиката, но той каза, че тези действия са лишени от логика и здрав разум, а единственото обяснение е необяснимата човешка глупост. Когато дойде време да се измъкнем повечето коли вече бяха напуснали и поне не чакахме за гранична проверка от италианците. Стана бързо, без проверка на багажа. Големият транзит започна. Навън валеше и пътищата бяха много натоварени. Цяла Италия мина в дъжд, на моменти проливен. Дясната лента беше перманентно заета от цели „влакови композиции“ камиони, а колите се движеха в лявата между тировете и мантинелата в една непрестанна мъгла от разпръсваната от камионите вода. И така около 600 км. В Словения спряхме за винетка, бензин и скоростно ядене на крак. Дъждът беше намалял за момент и едно дърво ни даде кратка закрила. Тежкият трафик и дъжд продължиха в цяла Словения и се успокоиха чак в Хърватска. Влязохме в Сърбия малко след полунощ. След 1200 км дъжд очите ми бяха станали вече на понички и Краси седна зад волана. Той беше в кондиция и изкара цяла Сърбия. По изгрев стигнахме границата с България, минахме бързо и се насочихме към Перник да оставим Вальо. След това като десерт хванахме сутрешния трафик от Перник за София, а после и софийския. Когато стигнах до вкъщи, след бърз душ и преобличане се насочих към офиса с метрото леко неадекватен, но няма как има и такива моменти. Като цяло се получи отново пълноценно пътешествие от 6871 км, от които около 4100 км на африканска земя. Бих препоръчал Ажир на всички да отидат и да видят красотите й, да срещнат гостоприемните й хора и да си припомнят човешката доброта във формата, в която според мен трябва да съществува по света. В Тунис има също много интересни места, които да се видят, но хората й има много хляб да изядат, да се променят към по-добро, за да мога да я препоръчам като страна, в която да ти е приятно да отидеш. И все пак с малко по-здрави нерви, повечко време в запас и подходящо разположение на духа, това си е една достъпна дестинация, която да се посети в близост до България – само на няколко ферибота разстояние и няколко хиляди километра.

[BatGeorgeone]

Шукран!

[Валери Недялков]

Ей, не се спирате!
Видяли сте невероятни неща.
Браво!

[BENZBOSS]

БЛАГОДАРЯ

Да ви имам нервите обаче

[Asterix]

Благодаря! А за нервите, по тези места ги успокояваме, за да сме подготвени за ежедневието тук :-)

[Asterix]

Ей, не се спирате!
Видяли сте невероятни неща.
Браво!

Веднъж годишно хич не е много. Здравословния минимум :-)

[Валери Недялков]

Веднъж годишно, но какво..... Аз правя много, но къси.