ОТ БЪЛГАРИЯ ДО МАРОКО И ЗАПАДНА САХАРА. ПО ШОСЕ С КОЛА, ИЗ ПЯСЪЦИ И МАЛКО ПО ВОДА

[Asterix]

Дойде месец май, дългоочакваното пътуване наближи и обратното отброяване стартира. След известно чудене и пресмятане се оказа, че планът за скитане към централна Азия ще трябва да се трансформира поради липса на време. Трансформацията стана неусетно и почти моментално се визуализира идеята за обиколка из Мароко и Западна Сахара с междинни спирки в Монако, Гибралтар и изкачване на Сиера Невада в Испания. Като цяло много пъти ми се е въртяла идеята за Мароко като доста колоритна и контрастна страна и стана хубаво, че най-накрая успяхме да осъществим пътешествието до там. Африка винаги ми е била детска мечта и Мароко, макар и далеч от същинския африкански свят, беше добър вариант за докосване до континента. Слушах доста приказки преди заминаването, че това място няма нищо общо с Африка и било много цивилизовано, но информацията идваше от хора, които не бяха излизали от Маракеш, Казабланка или Рабат. Оказа се, че в по-затънтените планински и пустинни райони можеш да усетиш доста от бита на хората, но нека започна по ред. На 23-ти май след работа се събрахме дружината от трима човека и поехме към Калотина. Багажа беше предварително натоварен във верния автомобил и това ни спести доста време. Колата си знаеше наизуст пътя до там и направо си караше като на автопилот. Минахме за минути. Сърбия ни посрещна с участък от новата си магистрала, който бързо свърши, но след някой и друг километър имаше още един готов участък и действително се усети разлика във времето за пътуване между Димитровград и Ниш. На границата с Хърватска минахме отново за минути в късния час и се насочихме към предварително набелязано място за нощувка нейде в храсталаците след границата. Оказа се обаче, че там където си бяхме харесали имаше спряла патрулка, която осуети палатковия план. Продължихме още и ни спря друга патрулка. Проверката на документите отне доста време на сякаш леко почерпения полицай. Като се надвеси над мен и заговори замириса на скоро отпита глътка водка. Калпазанин такъв! Веднага ми стана ясно защо му е толкова трудно да намери входните ни печати в паспортите. В крайна сметка си пожелахме всичко хубаво и на няколко километра след това кривнахме по малко пътче и разпънахме бивака с всичките му екстри. Легнахме по малките часове на нощта с приятната мисъл, че пътуването сега започва и впечатленията предстоят!

Ден 1
За сметка на късното лягане станахме рано. Беше чудесен слънчев майски ден и след лежерна закуска се отправихме на запад. Днес по план трябваше да стигнем малко преди границата с Франция. Хърватска и Словения минаха неусетно. Дойде Италия със скъпите си магистрали и задръстванията по тях. Все имаше по нещо, което да ни бави. В един момент се оказа, че магистралата дори е затворена и трябваше да заобикаляме. В момента, в който тръгнахме на юг към Генуа, обаче движението стана спокойно и успяхме да наваксаме с километрите. Шапка им свалям на италианците за това какви етажирани пътища са изградили в района около Генуа на този пресечен терен. Привечер по тъмно около Сан Ремо излязохме от магистралата и се качихме към планината, където бях харесал място за нощувка на нещо като тераса край пътя с хубава гледка към морето. Тесният стръмен път нагоре към мястото побиращ само една кола бързо набра височина и като стигнахме мястото се оказа, че вече е заето. Наложи се да продължим нагоре, където за късмет не след дълго открихме друго подходящо за лагеруване място. Разпънахме палатките сред нощната влага и спретнахме чудна балканска вечеря със салата, домашна сланина, овче сирене и домашна ракия, които Сашо предвидливо беше взел за първите дни. Нощната тишина беше нарушавана единствено от нервното грухтене на шайка диви прасета, които се подвизаваха съвсем близо до лагера ни. Вероятно искаха де се присъединят за вечеря, но усещайки събратята си на масата под формата на сланина с чубрица, бързо се бяха отказали от намеренията си. Скоро си плюха на петите и ние се напъхахме по чувалите, за да се възползваме от няколкото часа сън. За утре Испания ни зовеше, но преди това кратка спирка в Монако.

Ден 2
Вече веднъж сме минавали транзит покрай Монако и този път решихме да му отделим няколко часа, за да видим що за чудо е това кралство. Първите впечатления бяха за огромно и пищно строителство, модерна архитектура, но и все пак някакъв запазен чар на морско градче. Паркирахме на етажен паркинг на ниво минус 12. Повярвайте бая свят ти се завива докато направиш 12 кръга, за да намериш място за паркиране. Оказа се, че формула 1 в Монако ще бъде след 2 дена и града беше по-жив от всякога. Не знам каква е тази случайност. Миналата година без да подозираме се озовахме в Баку една седмица след формула 1 там, а тази година два дена преди старта в Монако. Все пак пистата тук вече беше подготвена и имаше някакви подгряващи обиколки на болиди, така че целият град се огласяше от рева им. Ние се отправихме директно към хълма с двореца и океанографския музей, които според мен си заслужават най-много от всичко. Определено доста приятно местенце със страхотна гледка към града и Средиземно море. Виждаше се и почти цялото трасе на пистата. Направихме и кратка разходка в старата част на града в близост до двореца и отидохме до океанографския музей посветен на Жак Ив Кусто. Доста интересна сграда, която беше като естествено продължение на вертикалните скали, забиващи се директно в морето. Със сигурност си заслужава да се разгледа музея, но ние нямахме много време и го пропуснахме. Прекарахме няколко часа в Монако. Интересно е, има си атмосфера мястото, но определено не беше идеалното място за пътешественици като нас. Наоколо фераритата, мазератитата и ламборджинитата се срещаха толкова често колкото опелите и фордовете у нас.

Потеглихме и излязохме на магистралата, по която да пресечем Франция. Френските магистрали са по-хубави от италианските. Особено приятни са местата за почивка направени през около 50 км. Има си масички със столчета разположени под приятна сянка, които са идеални за обяд. Привечер след няколко стотин километра във Франция и няколко сменени магистрали влязохме в Испания и скоро след границата отбихме към малкото градче Кастелфолит Де Ла Рока. Едно от най-малките градчета в Испания се извисяваше на стръмна скала като голяма част от каменните къщи бяха естествено продължение на ръба на скалата. Мястото не е голям туристически обект, но пък е изключително чаровно и приятно за разходка. Ние пристигнахме малко преди мръкване и имахме малко под час, за да се разходим сред традиционните каменни къщи по единствените две улички на централната част. В края на градчето има обособена площадка, от която се разкрива хубава панорамна гледка към околността. По здрач си тръгнахме и недалеч на доста приятно местенце са установихме за нощувка сред едни високи тучни треви. Взехме по един бърз душ благодарение на походния душ и отново уважихме балканската вечеря.

Ден 3
През нощта ни понаваля малко, но сутринта беше свежа и ясна. Излизайки от палатките се разкри прекрасна гледка на околността, където бяхме нощували. Испания е чудесна в тази си част и заслужава специално внимание в някое друго пътуване, когато има повече време, но ние трябваше да потегляме на юг. Решихме да спестим малко платени пътища, че в Италия и Франция хич не си поплюват със сумите и тръгнахме по второстепенни шосета, които никак не бяха лоши. На места си бяха чисти магистрали, но безплатни. Карахме така някъде до след Валенсия, където се качихме пак на платена магистрала, защото пътя стана пълен с камиони и средната скорост от 60 км/ч хич не помагаше за изминаването на около 1000 км до Гибралтар. Докато заобикаляхме планината Сиера Невада близо до Гранада, снежни върхове се бяха изпъчили недалеч от магистралата. Замислихме се дали на връщане няма да ни трябват и котки за прехода до най-високия връх на Испания. Е, оказа се, че няма да са необходими, защото тази гледка беше само по северните и по-усойни склонове. Вече се стъмваше и решихме да разпънем бивака някъде наоколо сред иглолистните гори на планината, а на другата сутрин рано-рано да вземем оставащите около 270 км до Гибралтар. Добър избор, защото намерихме едно от най-хубавите места за лагеруване за цялото пътуване. Взехме по един бърз душ и обърнахме подобаващо внимание на вечерята, която така добре се връзваше със заобикалящата иглолистна гора и спокойствието, което излъчваше. Хич не ни се лягаше тази вечер, но ранното ставане на следващия ден напомняше за себе си и скоро налазихме палатките.

Ден 4
Измъкнахме се по тъмно от чувалите, събрахме бивака и се отправихме към Гибралтар. Заради ранния час решихме да поспестим малко платени магистрали и подкарахме по безплатните пътища, което беше добро решение макар и по-бавно. Започнаха да се нижат курорт след курорт. Доста еднотипни и бая презастроени, макар че нямаше отблъскващи бетонни чудовища на по десет етажа като по родните курорти. Пристигнахме на границата с Гибралтар след бая лутане, за да намерим подхода към КПП-то. Оказа се доста неорганизирано. Първо се забутахме в някакъв платен паркинг, после се оказа, че пътя, който ни дава GPS-ът е преграден с бетонни блокчета и чак от третия път уцелихме. Имаше опашка, но поне вървеше бързо. Никой не ни проверяваше багажа, така че писахме на техните митничари положителни точки за отношение към нас. Около 6 км след границата и бяхме в най-южната точка на страната, където има голям безплатен паркинг. Оттам вече се виждаше африканския континент на една ръка разстояние. Отправихме се с бодра крачка към „Скалата на Гибралтар“ – най-интересната част от „мини държавата“.

Пеша от паркинга до горе беше около 20 минути ходене. Искахме да погледнем от върха наоколо, както и да се запознаем с прословутите макаци, които си живеят там необезпокоявани на свобода. Видяхме много маймуни. Повечето просто не те отразяват и те гледат с досада. Ако обаче решиш да закачиш някоя от тези животинки получаваш в замяна изхъскване, злобна гримаса и оголени зъби, които респектират и автоматично правиш крачка назад. В един момент стана ясно, че тези макаци са буквално навсякъде. Наложи се да прескачаме някои на тясно стълбище. Други се караха за опаковка от вафла, а трета групичка лежерно се пощеха на един зид. Интересни са определено, но най-хубавото според мен беше, че ги виждаш в естествена среда, а не зад решетки. Гледката от върха също си я биваше.

Времето беше доста ясно и имаше чудна 360 градусова панорама. В ниското се мерна и чудесен чист и широк плаж, който доста ни привличаше, но нямаше време за излежаване, така че след известно количество снимки поехме надолу. На паркинга напълнихме водните си запаси на макс и тръгнахме към Algeciras. Там пообиколихме, за да си намерим добра оферта за ферибот до Ceuta и в крайна сметка обиколката се увенча с успех. За под 300 евро за трима човека и кола имахме билети за отиване и връщане. Фериботът беше след час, така че докато се усетим вече се бяхме натоварили. Качвал съм се на много фериботи, но за първи път на толкова бърз. Скоростта му беше 60 км/ч, което го прави 3 пъти по-бърз от стандартните. Като излезеш навън и отидеш в задната част е добре да се държиш за парапета, за да не скокнеш зад борда при някой подскок сред вълните. След един час акостирахме на африканския континент. Разтоварването беше бързо. Няма и някакви кой знае какви проверки. Шоуто идва като минаваш границата с Мароко. Там разбира се нищо не знаеш как се случва. Налазват те разни черни „помощници“, които трудно разгонваш. Е, на един от тях му дадохме шанс, защото изглеждаше по-културен и не така напорст. Преведе ни през цялата процедура. Попълни един документ вместо нас и ме водеше до всички началници, от които да взема печати. И сам може да се оправиш, но като нямаш време честно казано си заслужава да те разведе някой по отделните гишета и хора. Дадохме му 7 евро, на които не беше супер доволен, ама все пак ги изкара за 15 минути, така че не са му малко. На мароканска земя хаоса ни засипа от границата. Първият километър след границата беше пълен с каква ли не паплач, търговци, мигранти и дори според мен живеещи там. Разстоянието се взима на скорост със заключени врати. В град Tetouan беше първият ни сблъсък с мароканския маниер на шофиране, който може да бъде описан с думата „хаотичност“. Града беше доста отблъскващ, а и целият разкопан от ремонти. Трудно се измъкнахме, защото GPS-ът настойчиво ни връщаше в затворените улици и около един час се лутахме, за да нацелим посоката към Chafchaouen – първата ни спирка в Мароко. След града бял голф последен модел ни смигна с фаровете, направи рисков обратен завой, после изпревари на магия две коли, за да ни настигне и накрая се залепи пред нас биейки спирачки с пуснат десен мигач. Решихме да го видим какъв му е зора на тоя гринго и спряхме. Изскочи застаряващ ухилен мароканец и дойде да се здрависва с всички. После изскочи и младеж, който мина по същата процедура. Започнаха едни тиради за хубавата му къща в близост и как трябва да му отидем на гости. Това, че нямахме време и че отказахме любезно дузина пъти някак не го чуваше. Накрая извади тежката артилерия. Топка с хашиш, която със замах завря в носа на Краси на предната пасажерска седалка. Веднага се разсмърдя из цялата кола, Kраси направи гримаса от погнуса, а мароканецът кимаше неистово и редеше слова: „Yes sir, good, sir, very good sir“. Не чаках подкана, а натиснах газта и се сбогувахме с „доброжелателните“ мароканци. Най-тъпото беше, че тия досадни дилърчета бяха на всеки метър. Буквално от всеки храсталак, който обследвахме за нощуване изскачаше някакъв такъв келеш с обърната наопаки бейзболна шапка и празен поглед. Зачудихме се дали изобщо ще намерим къде да разпънем палатките на спокойствие. Изпълзяваха от такива безумни места, че направо да им се чудиш. Вече по здрач по много неприятен черен път се завряхме между едни кактуси и маслинови дръвчета и „О, чудо“ единственото живо същество, което ни посрещна беше някакво пиленце, което пееше с пълно гърло на близкото дърво. Това ще да е лагерът, съгласихме се дружно. За сметка на отрицателните емоции, вечерта се получи много приятна. Местенцето беше екстра.

[Asterix]

От: ОТ БЪЛГАРИЯ ДО МАРОКО И ЗАПАДНА САХАРА. ПО ШОСЕ С КОЛА, ИЗ ПЯСЪЦИ И МАЛКО ПО ВОДА

Ден 5
Кафе, чай, бисквити, тахан и мед оформиха закуската. После обратно по черния път и по ранна доба влязохме в Chafchaouen или т.н. „Син град“. Това е едно от най-хубавите градчета в Мароко и поради близостта, в която спахме и ранния час, получихме възможността за разходка без никакви туристи, а това си беше голяма привилегия. Мога да кажа само, че това е страхотно градче в синьо и бяло като цветята и котките допълваха идилията и правеха атмосферата уникална. По едно време започнаха да щъкат малки ученици, забързани към училище. Търговци заизваждаха продукцията си и мястото взе да се оживява. Една от основните стоки беше вързоп от живи кокошки омотани в сезал като букет.

Направихме едно пазаруване на зеленчуци и поехме към град Фес.
По пътя ни спря полиция за превишена скорост. При ограничение 60 км/ч ние сме се движели с 67 км/ч. Можел да направи компромис 10 % до 66 км/ч, но 67 вече си е проблем и трябва да се плаща глоба. Уговорките и възмутените ни физиономии, не го трогнаха и си държеше на своето. Искаше да ни глобява и това е. Дойде момента, в който Сашо се включи. Обясни му, че сме дошли да разгледаме хубавата им страна точно преди рамадана и спомена колко ще сме огорчени от тази глоба заради незначително провинение. Нещо се трогна тогава тоя полицай и ни върна документите. Това ни беше като обица през оставащите километри в страната и карахме точно в ограничението като наближавахме населени места. На извънградско полицай не можеш да видиш.

В следобедните часове се настанихме в хотел в покрайнините на Fes, взехме такси до медната (стария център, който обикновено е ограден с каменна стена) и се потопихме в атмосферата на древния град. Отначало всичко беше интересно и вълнуващо. В един момент обаче нормалните хора и туристите се изпариха и останаха само отрепки, които те накацват като мухи и ти предлагат от хашиш до какви ли не други боклуци. Оказа се, че и портите на медината ще бъдат затворени заради рамадана и трябваше да се изнесем по най-бързия начин оттам. Един „доброжелател“ ни изведе по лабиринта на града, защото нямаше време да се ориентираме сами. Получи 2 евро бакшиш, на които се намръщи като, че не беше получил и стотинка, но му беше казано, че или ги взима или не получава нищо, така че се задоволи с това. Контрастна и интересна страна е Мароко, но хората, които постоянно се опитват да те преметнат създават кофти лице на държавата, а дрогираните субекти, които се подпират по сградите по цял ден създават напрежение и ти развалят впечатлението от градовете. Отгоре на всичко и рамадана е размътил мозъците на всички. Не ядат и не пият цял ден и вечерта са зли и сприхави. Чакат залеза, за да могат да консумират храни и напитки. Такива хора срещнахме главно по големите туристически градове. В откъснатите места се срещат нормални и свестни хора. Поразходихме се още малко извън стените на медината и се върнахме в хотела.

[Asterix]

От: ОТ БЪЛГАРИЯ ДО МАРОКО И ЗАПАДНА САХАРА. ПО ШОСЕ С КОЛА, ИЗ ПЯСЪЦИ И МАЛКО ПО ВОДА

Ден 6
Тръгнахме към Merzouga, за да се потопим в дюните на пустинята Сахара. Пътят минаваше през планински проходи и се пътуваше сравнително бавно, но пък беше живописно. По едно време навлязохме в някакво курортно селище, което беше толкова спретнато, че се чувствахме като в Европа. Наоколо всичко беше с гъсти гори и никога няма да свържеш такова място с Мароко. Затова я наричат страна на контрастите. Беше мъгливо и температурата беше около 14 градуса. Чак не ми се вярваше по-късно като слязохме в пустинята къде сме били сутринта. Толкова беше различно. Срещнахме отново някаква група диви маймуни, която се подвизаваше край пътя, но ги подминахме транзит. Като слязохме от другата страна на планините пейзажа стана полупустинен и каменист като скоро след това се преля в същинска пустиня. Започнаха да се мяркат и пясъчни дюни, което си беше ново и интересно за всички ни.

Пристигайки в Merzouga отново ни накацаха досадници като буквално се налагаше да слаломирам между тях по пътя, за да не яхне някой капака. Нямат никакъв инстинкт за самосъхранение тези хора. Оказа се, че толкова са окупирали всичко, че дори не можеш да спреш и да тръгнеш пеша из пустинята, защото не знаеш в какво състояние може да си намериш колата след това в следствие на грубото отношение, с което се налага да подходиш към тях. Излязохме от Merzouga и тръгнахме по пътя успоредно на дюните. След няколко километра кривнахме по черен път, който ни отведе до началото на пустинята. Паркирахме там, попитахме в близкия хотел дали може да паркираме там и след като те казаха, че няма проблеми с раничка на гръб и палатки започнахме да катерим дюните, за да прекараме нощта на палатка в пустинята и да посрещнем изгрева там. Много е странно усещането. Сякаш гледаш филм, а всъщност си там, но е нереален пейзаж и на мозъка му е трудно да осмисли действителността. Малко преди мръкване на седловината между две дюни малко небрежно разпънахме палатките, което не подозирахме, че ще ни изиграе лоша шега през нощта. Вечеряхме и послушахме малко пустинната тишина. С Краси се качихме по близката дюна, за да огледаме откъде ще е най-добре да посрещнем изгрева и после се намъкнахме по палатките. През нощта обаче излезе такъв вятър, че прекарахме по-голямата част от времето със сгъната върху нас палатка. Рейките се огъваха сякаш бяха от пластелин, а полиестера не знам как не стана на парчета. Към сутринта пък направо си я придържахме да не се разпадне. Чудехме се какво ще стане като излезем от нея, за да посрещнем изгрева, който се задаваше. Май нямаше да заварим палатката на мястото й. Щеше да е хвръкнала към Алжир, чиято граница не беше далеч.

Ден 7

По изгрев вятърът все така брулеше, но по-неприятното беше ситният пясък, който биваше разнасян и посипван навсякъде. Не можеш да се скриеш от него. В един момент неизбежно започва да ти хрупа в устата, да те чеше в косата и да ти е напълнил ушите, но пък усещането, че си на такова необикновено място замаскира тези неудобства. Излязохме от палатката и натрупахме всичко що годе тежко в нея. Приличаше на безформена купчина желе, която се подмяташе на вятъра. Качихме се на близката дюна и след около 5 минути слънцето се показа от изток. Светлосенките от сутрешното слънце по пясъчния релеф предоставяше незабравима гледка, която се запечатва в съзнанието ти завинаги. В един момент вече не обръщаш внимание на вятъра и пясъка в лицето ти, а просто се въртиш като пумпал, попиваш гледката и снимаш. Наистина е уникално! Точно, както сме гледали по телевизията. Не след дълго слънцето се издигна и градусите скочиха главоломно. Върнахме се при палатките, събрахме ги на две на три пълни с пясък и се върнахме към колата. Под раницата ми се беше скрил на завет познат пустинен обитател – пустинният скорпион, който се различава от нашенските по това, че е бял или по-скоро направо прозрачен. Интересен екземпляр. Побърза да се зарови в пясъка след като му разбутахме убежището. На връщане минахме пак през Merzouga, където веднага ни се лепна един и започна тирада с някакви оферти. Сашо обаче се беше подготвил и подкара с неговите камъни. Прекъсна го и започна да го наставлява: „Я застани малко да те снимаме“, „Ама оправи си малко прическата, де“, „Усучи си хубаво чалмата“. Стратегията проработи. Снимахме го и му махнахме за довиждане. Той обаче си направи устата дали случайно нямаме алкохол да му дадем. Калпазанин такъв, ако те чуе Аллах за какво питаш по време на рамадана ще ти прати гръмотевична буря в пустинята и един гръм специално за теб.
Тръгнахме на запад в посока Маракеш като по път спряхме на каньоните Тодра и Дадес, които са почти по път и отбивката определено си заслужава.

Няма много туристи, а гледките са живописни. До Маракеш не стигнахме този ден, защото времето доста напредна. Привечер разгледахме калния град Ait Benhaddou, който според мен беше едно от най-интересните забележителности за цялото пътуване. Кацнал на хълм до река градът блестеше в цялата си прелест на фона на залязващото слънце. Влязохме и се разходихме из уличките сред калните постройки. Най-вероятно липсата на дъждове беше запазила мястото толкова време в това добро състояние, а материала вероятно е ненадминат за строителство в тукашните жеги. Вечерта се настанихме в хотел, който Сашо успя да спазари на по-ниска от предложената цена. Голямо удоволствие му доставяше пазарлъка с мароканците и активно го практикуваше през цялото пътуване.

[Asterix]

От: ОТ БЪЛГАРИЯ ДО МАРОКО И ЗАПАДНА САХАРА. ПО ШОСЕ С КОЛА, ИЗ ПЯСЪЦИ И МАЛКО ПО ВОДА

Ден 8
Тръгнахме към Маракеш. Разстоянието беше около 190 км, но целият път беше през планински проход и се пътуваше много бавно. Отне ни над 4 часа като пътят беше постоянно със стеснения за ремонтни дейности. Дори имаше взривове и се наложи да чакаме, за да разчистят пътя. Хубавото е, че беше живописно наоколо и бавното пътуване се компенсираше с планински гледки. Някъде насред планинския проход имаше магазин с демонстрационна как се прави арганово масло по старата технология със студено пресоване. Интересно беше, но като видяхме цените направо свят да ти се завие. Преди обяд паркирахме съвсем близо до центъра на Маракеш под едно портокалово дърво. Изръшнахме центъра, посетихме площада Jamaa-El-Fna, влязохме в двореца El Badi, който не блестеше с нищо особено освен с множеството щъркелови гнезда, разположени по дебелите стени. Гнездата бяха огромни и като цяло беше доста интересно, защото обикновено сме свикнали да виждаме по 1-2 гнезда на някой стълб или сграда, а тук си беше като малко щъркелово село. Много интересен феномен бяха местните хора. При тези жеги ходеха подобаващо навлечени с якета, но тук в Маракеш видяхме един изключителен субект, който гордо се разхождаше с дебело тъмно зимно яке с пухена яка и качулка като на всички други им беше топло дори и само по тениска. Как точно успяваше да не се разтопи като кубче лед не стана ясно на никой от нас. Изкарахме няколко часа в града, опитахме и местната прехвалена гозба Тажин, която на мен лично не ми хареса изобщо. Черният пипер беше слаган на кило, зеленчуците бяха или замразени или доста престояли.

Като цяло нещо не ни грабна много Маракеш. В късен следобед поехме към селцето Имлил в Атласките планини, където се настанихме в евтин хотел без никакви екстри. Е, поне имаше душ с ледена вода, от който все пак се възползвахме с радост. Вечерта приготвихме раниците и се настроихме за дългия преход на следващия ден до връх Тубкал – 4167 м (най-висок в Мароко и в Атласките планини).
Ден 9
Станахме подобаващо рано. Пред нас стоеше 17 часов преход с около 2500 м вертикална денивелация за преодоляване нагоре и още толкова надолу. Ние тогава не знаехме, че преходът ще ни отнеме толкова време, въпреки че взимахме двудневен маршрут за един ден. Очакванията за 12-14 часа обаче не се оправдаха. Отначало по криволичещи пътеки се излиза от селото. Тръгва се по приятна и живописна долина като леко се набира височина. В края на долината се минава през малко диво селце и започва по-стръмно изкачване до единствената хижа в района. Хижата е доста голяма и изцяло построена от камък, което и помага да се слее с околните планини. По никакъв начин не се набива на очи и не загрозява пейзажа. Тук направихме един обяд за около половин час и поехме нагоре по най-тегавия участък, който може да се опише доста красноречиво с две думи – стръмнотия и сипеи. Срещнахме хора по пътя, които казваха, че за тях това катерене е дошло малко в повечко и слизаха уморено надолу. Продължихме. На седловината след доста дългия стръмен участък се виждаха финалните метри до върха, макар че още имаше за катерене. Заваля странен сняг от някакви снежно-ледени топчета, които бяха сравнително едри, но не като градушка. На самия връх се случи нещо изключително странно. Явление, което не бяхме срещали през всичките години скитане по планините. Краси каза, че става нещо странно, но не може да определи какво. Казах му, че му се струва и нещо ни се мътят главите сигурно. Да, ама не беше така. Като го погледнах в главата, косата му се беше изправила като на пънкар във всички посоки. В този момент и на мен взе нещо да ми припуква около ушите. Приближихме се до металната пирамида на върха, която направо жужеше като трафопост. Нещата станаха още по-странни, когато натиснеш спусъка на фотоапарата. Издаваше силен електрически звук при всяка снимка, а като се пипнеш до металната част на щеките биеше ток като, че си бръкнал в контакта. Имаше такова голямо количество статично електричество на този връх, че не беше за вярване. Имаше тъмни сиви облаци над нас, но нямаше никакви светкавици и гръмотевици. Не се задържахме дълго на върха и заслизахме надолу. Обратният път беше бая дълъг. До хижата се смъкнахме къде на крака, къде по гъз заради сипеите. До долината стигнахме по светло, а оттам в тъмнината на нощта се насочихме към селцето Имлил. По едно време се чуха странни подвиквания, които малко по малко се усилваха. От тъмницата изскочиха две магарета с деца на гърба, които ги наставляваха и насърчаваха с виковете. Не знам магарето да вижда в пълна тъмница затова ме удиви как смело се придвижваха сред камънаците и скалните стъпала. Явно знаеха пътя на изуст. По късна доба стигнахме до хотела, вечеряхме и с удоволствие се спънахме в леглата доволни, че планината ни позволи да се качим.

[Asterix]

От: ОТ БЪЛГАРИЯ ДО МАРОКО И ЗАПАДНА САХАРА. ПО ШОСЕ С КОЛА, ИЗ ПЯСЪЦИ И МАЛКО ПО ВОДА

Ден 10
Не можахме да станем много рано, а и не беше здравословно. Закуска, багажи, зареждане на водните запаси и сравнително късно поехме в южна посока към Западна Сахара. Денят беше предимно пътуване. Занизаха се градовете Агадир, Тизнит, Гуелмин и Тантан. Попътно видяхме прословутите марокански кози, които се катерят като маймуни по аргановите дървета, за да ядат обвивката на ядките им. Ядат меката част, а черупчестата изхвърлят. Снимките обаче не станаха добри, защото светлината беше лоша, а като се приближавахме животните се разбягваха. На тръгване от мястото при нас дотича овчар, който подаде ръка за бакшиш, че сме му снимали козите. Не го отразихме и просто потеглихме. Прекаляваха вече тия мароканци с бакшишите. Денят се преля в нощ. Продължихме да караме и на около петдесетина километра от град Тарфая се отклонихме от пътя и намерихме чудно място за палаткуване точно до една пясъчна дюна, която да пази завет от вятъра. Последва лежерна вечеря сред пустинята. Беше много приятна вечер. Всъщност като всички такива, когато човек е на пътешествие и на палатки.

Ден 11
Влязохме в Западна Сахара. Няма граница между Мароко и тази анексирана от тях територия. Главният им град Ел Аюн изглеждаше добре поддържан. Личи си, че се наливат пари тук. Както цяло Мароко, така и тук бъка от полицейски постове, но рядко те спират, ако не си нарушил нещо. В Западна Сахара ни спираха няколко пъти по-скоро от любопитство. Един от полицаите даже извика колегите си да видят що е то български паспорт. Готини и културни бяха като цяло. Някои дори знаеха английски. Навлизайки все по-навътре в Западна Сахара, ветровете се засилиха здраво, пътищата бяха с пясъчни навявания, а колите със специални мрежи на предната решетка, защото пясъка проникваше навсякъде. Вятърът беше толкова силен, че таванният багажник се разтваряше от поривите и се пълнеше с пясък, въпреки че беше заключен. Под капака на колата пък донесох в България сигурно някое и друго кило сахарски пясък. Направи ми впечатление и, че 90 % от скобите на маркучите се бяха разхлабили от тласъците на ветровете и имаха нужда от затягане. Уникално е обаче усещането да караш по пустите пътища през Сахара. От едната страна е пустинята, от другата океана, а наоколо щъкат камили за цвят. Тия животни са направо идеално приспособени към средата. Рупаха някакви сухи трънаци, които с пръст не ти се докосват, а те си ги дъвчеха кротко и даже май им харесваха. Много ни забавляваха и бая спирахме да ги снимаме. Кулминационният момент дойде като настигнахме стар Land Rover серия 3 , който возеше отзад камила. Направо събрахме очите при тази гледка. Снимахме в движение, а камилата като някаква звезда гледаше свенливо зад ламарината. Абе просто си е изживяване да си там. Няма някакви конкретни забележителности, но удоволствието идва от атмосферата, от преживяването и от нетипичните гледки, с които окото на европееца не е свикнало. Спряхме за обяд на място с уникална гледка малко след град Boujdour.

Така ми се е запечатало в съзнанието, че ще го помня вероятно вечно. На 20 км след това обаче пътят стана доста зле. Проблемът е, че непрестанните ветрове, които духат перпендикулярно на пътя и непрестанно носят пясък със себе си дълбаят асфалта от банкета навътре. Образуват се дълбоки дупки на места повече от една педя и изравят здраво банкета. Ако си сам на пътя е ОК, но при разминаване е доста кофти. Камионите, които не бяха малко те засичат и ти си този, който трябва да скача в дупките. Доста неприятна работа. Така беше през по-голямата част от пътя до Дахла. По едно време ни задмина руснак на мотор и ни поздрави сърдечно. Отвърнахме на поздрава, а като го загледах веднага ми стана ясно, че е тръгнал за доста по-далеч от нас. Твърде вероятно и за Южна Африка. От време на време се мяркаха коли с френски и испански регистрации, но бяха пълни с чернокожи вероятно от Мавритания и надолу. Забелязвах автомобили с номера от Мавритания, Сенегал и Мали. Усещаше се полъха на същинската Африка. За жалост нашето време беше ограничено и най-южната точка от това пътуване беше град Дахла.

Идеята за още 2-3 дена в Мавритания не можа да се осъществи поради липса на време. Беше доста изкушаващо, защото границата беше само на около 300 км. Когато се отклонихме от главния път и се насочихме към Дахла пейзажа стана като от друга планета в продължение на около 10 км. Не знам дали снимките ще успеят да го предадат. Самата Дахла не е нищо особено. Нещо като курортно градче, което го водят рай за сърфистите поради непрестанния вятър. Започнахме да си търсим къмпинг. На едно място ни казаха, че имат само бунгала за 190 евро на вечер най-малко. Моля? Това да не е Шератон в центъра на Париж? На друго място за мизерна барака с три мазни дюшека на пода и вероятно с подобаващо количество бълхи, без вода искаха цена като за хотел , в който бяхме спали по-рано в Мароко. И оттук се изнесохме. Намерихме къмпинг, където имаше голяма офроуд група от италианци. Настанихме се там на прилична цена. Разпъването на палатките си беше предизвикателство на фона на силния вятър, а укрепването стана с подкрепата на доста бетонни блокчета, които се търкаляха наблизо. Взехме по един душ със солена вода и в компанията на половин дузина африкански хлебарки, които щъкаха по стените на отделенията за къпане. Една така настойчиво ме зяпаше от стената на нивото на лицето, че се зачудих дали да не й дам да ми държи челника вместо да го провесвам на душа. Няколко неминуемо бяха ликвидирани под тежестта на китайските ми джапанки, защото така бясно тичаха, че очаквах всеки момент да ми скокнат. Да поясня за тези, които не са виждали такива екземпляри. Става въпрос за насекомо дълго около 7 сантиметра и широко 4 сантиметра. Имаше и по-големи и по-малки екземпляри. Аз ги бях виждал по National Geographic и в природонаучния музей като дете. Не предизвикваха погнуса, но пък Сашо подобаващо го налазиха. Горкия. Нищо неподозиращ си беше оставил дънките без надзор и после след като ги е обул се е оказал в компанията на едно от тези едри приятелчета, което трескаво се е изхлузило от крачола му. Не е било приятно със сигурност, но пък Сашо стоически го прие без да е в потрес. Ние с Краси, които влязохме под душовете вече бяхме предупредени и всичко беше обезопасено. На вечеря бяхме бързи, защото вятъра не ни позволи да се разтакаваме. Салатата и всичко друго беше подправено с пясък и хрускаше в устата, така че нямаше място за лежерна вечер и скоро влязохме в укрепените палатки.

[Asterix]

От: ОТ БЪЛГАРИЯ ДО МАРОКО И ЗАПАДНА САХАРА. ПО ШОСЕ С КОЛА, ИЗ ПЯСЪЦИ И МАЛКО ПО ВОДА

Ден 12
В ранна утрин събрахме лагера и потеглихме на север. Оттук започваше обратният път към България макар и с доста спирки на интересни места по пътя. Хубаво нещо е пътешествието. Забравяш дали е делник или уикенд, откъсваш се от монотонното градско ежедневие и в един момент дори забравяш, че това което правиш сега е нещо временно и ще настъпи мига, в който ще обърнеш обратно по пътя към дома. Важно е обаче да можеш да се откъснеш от всичко, което ти обременява съзнанието и да се насладиш на моментите сега, което не винаги е лесна работа. По обратния път през Западна Сахара затвърдихме впечатленията от предния ден с едно малко изключение. На излизане от Дахла ни спря полиция и започна да се заяжда защо човека на задната седалка е без колан. Искаха да платим глоба. Ситуацията беше направо комична, защото масово се возеха по 20 човека прави в претъпкани каросерии на камиони, както и по цели семейства на малки моторчета, но нашият случай е сериозно провинение. Пуснаха ни пак след обяснението колко ще сме огорчени, ако по такъв начин ни развалят впечатленията от прекрасната им страна. Занизаха се отново гледки на камили, пясък и рядко по някой град. Неусетно пак бяхме на мароканска територия. Спряхме край пътя да изядем един пъпеш. Пъпеша беше много хубав, но се оказа, че сме сред колония на кърлежи кръвопийци. Краси пръв ги забеляза и алармира, че вятъра ги духа и се лепят по нас. Вдигнах крачола и видях един да се катери забързано нагоре. Изскочихме на асфалта и започнахме да се оглеждаме по всички части. Сигурно сме били комична гледка за преминаващите коли. В крайна сметка се изнесохме по бързата процедура от това място. Вечерта по тъмно се настанихме за нощувка сред едни кактуси и разпънахме палатките.

Ден 13

На сутринта на никой не му се ставаше, затова поокъсняхме. Отправихме се към известния плаж Legzira със скалните арки. Били са две, но преди около 2 години едната се е срутила и е останала само едната. Решихме, че това е мястото, където ще направим бързо къпане в студените води на океана. Мястото беше доста приятно. Огромен плаж, внушителна скална арка и липса на тълпи. Поразходихме се, изкъпахме се в океана и потеглихме към градчето Essaouira. То се оказа чудесно място с доста изразен европейски облик. Може би не само заради архитектурата, но и заради голямото количество бледолики индивиди, които щъкаха из града. Като за начало се отправихме към прочутия рибен пазар, който не се е променил сигурно от десети век. Ритъма на пазара си беше същия. Лодки разтоварваха, рибата се разфасоваше на момента, навсякъде се усещаше миризмата на риба, а гларусите и чайките изпълваха пространството с крясъци. Тук-там по някоя котка се промъкваше между навитите мрежи. Това не бяха обаче обичайните градски котки, които гледаха плахо и хукваха при най-малкия шум. Тези имаха тежък поглед като, че бяха господарите на пристанището с лица белязани от битки и опърпана козина. Имаше какви ли не видове риба, голяма част от които не бях виждал. Всичките пресни и изкушаващи, но ние нямахме условия за приготвянето и се налагаше само да разглеждаме. След пазара влязохме в медината, където ни посрещна приятен и приветлив стар град. Имаше много хубава гледка, която съчетаваше океана, крепостните стени и градчето зад тях. Е, на фона на тази идилия се намираше и по някой досадник, който предлагаше уж сладки, но като се приближеше до теб веднага предлагаше основната стока – хашиш. Бяхме се научили вече просто да ги подминаваме. В момента, в който дори погледнеш някой от тези лепки и после нямаше откъсване.

По залез слънце потеглихме в посока Рабат. Имаше около 500 км, които решихме да вземем по тъмно, за да понаваксаме с времето. По пътя станахме свидетели на две случки, които бяха потресаващ пример на тоталната липса на инстинкт за самосъхранение на местните жители. Във вечерната тъмнина задминавайки един камион видяхме как едно мотопедче се е залепило на точно една педя зад камион и караше залепено зад него с 80 км/ч. Не искам да си помислям какъв мармалад ще стане, ако камиона само пипне спирачката. Чудя се дали шофьора на камиона подозираше за ремаркето, залепено зад него. Вероятно моторчето използваше завета зад камиона. Не виждам друга причина за това малоумно изпълнение. Вторият пример беше, човек който седеше на средата на пътя в тъмнината на нощта. Само чист късмет го спасява от преминаващите коли. С облекчение го подминах, защото беше в другото платно. Констатирахме, че явно липсата на храна и течности по цял ден покрай рамадана им е размътило мозъците на тези хора и вършат безумия достойни за самоубийци. Излязохме на магистралата и подкарахме на север. Подминахме Казабланка транзит. Въпреки късния час трафикът покрай най-големия марокански град се усещаше. Към 2 часа през нощта влязохме в Рабат и се насочихме към централната част. Града ни направи първо впечатление с добрата си инфраструктура и оживлението, което цареше. Бях запазил няколко точки на хотели в GPS-a и се насочихме към единия от тях. Навън беше като час пик, но в тъмнината на нощта. Движение, народ, хаос. GPS-ът подаде сигнал за десен завой в една уличка при вида, на която моментално се отказах да го послушам. Ставаше въпрос за път, който приличаше по-скоро на пазар. Хора ядяха, гъчкаха се, надвикваха се, лежаха на платното и какво ли още не. Нямаше място да мине колело да не говорим за кола с чужда регистрация в 2 часа през нощта. Още повече, че приличаше и малко на гето. Преминахме към план „Б“. Хотел номер 2 се намираше в идеалния стар център на Рабат. Спряхме пред портите на града и се отправихме пеша към мястото. Коли трудно влизаха по тези сокаци. Трудно намерихме мястото макар да не беше далеч. Пред вратата на „уж хотела“, където нямаше табела никой не се отзоваваше на звънеца. Влязох и неочаквано се озовах насред хола на някакво семейство посред нощ. Хората не спяха и се чуваше суетня. Несигурно извиках „Hello“ и след секунда пред мен цъфна едра мароканка с малко хавайски черти, внушителни размери и ме изгледа с учудване. Започнах да се обяснявам, а тя извика мъжа си, който се оказа приятен мъж три пъти по слаб от нея. Бързо стана ясно, че тук хотел няма, колкото и google да настояваше за противното. Хората ни предложиха да спим в тяхна къща, която се намираше наблизо. Спазарихме малко по-ниска цена от предложената, макар да не се поддадоха на нашето предложение. Твърде късно беше за повече пазарлъци. Паркирахме в един тесняк за около 3 лева на ден и мъжът ни заведе в къща, в която беше видима кочина и до вчера някой беше живял там. Имаше недоядена манджа, мивката беше пълна с чинии, търкаляха се четки за зъби по мивките и цареше всеобща неразбория, но нямаше място за претенции. Всички искахме само душ и спане и след като всички се изредихме по тази схема налягахме в прашните легла.

[Asterix]

От: ОТ БЪЛГАРИЯ ДО МАРОКО И ЗАПАДНА САХАРА. ПО ШОСЕ С КОЛА, ИЗ ПЯСЪЦИ И МАЛКО ПО ВОДА

Ден 14
Поехме на разходка из старата част на града. Рабат създаваше впечатление на много хубав марокански град. Аз лично очаквах по-малко и ме впечатли това, което видях макар и впечатленията ми да са основно от туристическите места. Интересното там беше, че имаше стара и нова медина. Старата имаше по-занемарен вид и основно в бели и пясъчно жълти оттенъци, а новата блестеше в ярки бяло-сини цветове. Личеше си, че скоро е боядисвано със замах. Доста приличаше на Chafchaouen като облик. Реално ние спахме в старата медина, а в новата направихме сутрешната разходка. В края й се намира площадка с хубава гледка към океана и част от града. Разгледахме и градините, които се намираха в близост и бяха като оазис от зеленина сред камъка на старото градче. От брега пък имаше хубава гледка към цялата стара част и си заслужаваше да се обърне внимание на пейзажа. След това беше време да си ходим. На паркинга човека, който събираше пари се беше сменил и искаше да платим и на него. Обяснихме, че вече сме платили, но това не го интересуваше. Забаламосахме го и се изнизахме по чорапи преди да се усети. Не че сумата беше толкова голяма, ама въпроса беше принципен и тия хора трябваше да се научат, че не може да гледат чужденците като ходеща касичка.

Преди да продължим на север към градчето Assilah спряхме в голям магазин да попълним хранителните си запаси за връщането през Европа. Не знам Сашо как прецени нещата, но храната ни стигна точно до последния обяд в Сърбия. В Assilah се разходихме малко набързо. Градчето е доста приятно и хубавото е, че не е толкова туристическо. Наричат го още „Белият град“. Там имахме леки пререкания с местни келеши, които събираха пари за паркинг нерегламентирано. Малко горчив вкус остава след като ти поискат пари макар и малко, за да ти остане колата цяла. Предпочиташ да си платиш, но не е редно нещата да стават по този начин. Намесихме и полицията, за да се вземат някакви мерки, показахме снимки на мизерниците, но те искаха да ходим да подаваме жалба в участъка, което нямаше как да стане, защото гонихме ферибот, а тепърва имахме километри за минаване и по-важното Мароканско – Испанска граница.

Подминахме новия пристанищен терминал в Танжер и продължихме към Сеута. Наближавайки границата се появиха групи нелегални мигранти, които изглеждаха да са от по-далечните части на Африка. Изскачаха отвсякъде покрай пътя и стопираха минаващите коли. Точно преди спускането от планините към последния марокански град Fnideq се откриха чудни гледки. Светлината така добре обагряше околните планини, че беше само за снимка, но бързахме и не спряхме. Непосредствено преди самата граница обстановката изглеждаше покъртителна. Мръсотия, мигранти, хора по средата на пътя, които се спускаха към колата без да мислят, че може да ги сгазиш. Всеки иска нещо да ти пробута. Страшен хаос беше. Десерта обаче дойде на самата граница. Там нямаше ленти, които да следваш, а просто хаос от безразборно струпани коли, които като във фуния се събираха пред една порта, за да минат на принципа „който превари“. Настана картинка за чудо и приказ. Тия идиоти нарочно се блъскаха. На две места се удариха пред нас, а нас два пъти ни подпираха в теглича от зор. В един момент един взе да се вре странично и всеки момент се очакваше да ни удари. Сашо обаче взе нещата в свои ръце, отвори прозореца и удари няколко шамара по капака на колата му. Това обаче не го трогна особено. Явно е нормално тук така да се поздравяват. Наложи се да слезе и да размаха балкански юмруци пред стъклото му, за да има ефект. Цялата тази лудница беше леко изнервяща, но и комична, защото не ти се вярва, че може да има такъв хаос на граничен пункт, където трябва да има ред и дисциплина. В крайна сметка с доста блъскане дойде и нашият ред да минем през металната врата. След това пак някакви тъпи процедури с едни бели листчета, попълване, печати, заверки, дрън-дрън та пляс и накрая минаваш. От испанска страна интересно, че изобщо не ни проверяваха. Бърз поглед на паспортите и хайде добре дошли в Испания. Сеута е странно място. Има го хаоса на Мароко, защото вероятно повече от половината население е мароканско, но се усеща и по-голяма уреденост и европейско влияние. Дори и само като спреш на бензиностанция имаш това усещане. Разбира се изпуснахме ферибота, за който бързахме и заверихме билетите за следващия, който беше късно вечерта и се падаше последен. Врътнахме едно кръгче, напълнихме резервоара и се наредихме да чакаме. Като се натоварихме вътре беше почти празно. Най-празният ферибот, на който съм се качвал. Неусетно пак бяхме в континентална Европа. Процедурите по напускане на ферибота и на самото пристанище бяха светкавични и скоро след това по късна доба се носехме към покрайнините на Algeciras, където още в България бях цъкнал една точка на GPS-а с място, което изглеждаше подходящо за палаткуване. Намерихме го лесно. Малко беше мърляво и от далекопроводите в съседство се чуваше силно жужене, но късният час не предполагаше никакви претенции, така че се установихме без много да му мислим.
Ден 15
Сутринта ни посрещна с ведро и приветливо утро. След закуска събрахме лагера и се отправихме към изходна точка в планината Сиера Невада към връх Mulhacen (първенец на Испания), който възнамерявахме да изкачим. Пристигнахме ранния следобед и тръгнахме нагоре. Преходът се очертаваше да е доста по-лек от Атласките планини в Мароко, така че слизането по тъмно не беше проблем. Първоначално ни посрещна гъста мъгла, която след около час ходене и изкачване във височина се разреди и се показаха хубави планински гледки. Често се мяркаха планински кози, а заснежените върхове наоколо сред откъслечната мъгла създаваха усещането за висока планина. Качихме се! Гледката от върха беше страхотна! На фона на слънцето, което вече се ориентираше към залез изплуваха заснежени върхове сред мъглата в ниското. Не всеки път човек става свидетел на такава гледка и такива контрасти в планината. Рядък дар от планината, за което сме й благодарни. Поседяхме на върха, за да попием максимално от заобикалящия ни пейзаж и после с доста бърза крачка заслизахме надолу. Преди да се стъмни стъпихме на черния път, който вървеше по част от маршрута. Там решихме да потичаме, за да наваксаме малко с времето и да не стигнем съвсем късно до колата. Спестихме вероятно около час с тичането и към 22:00 ч стигнахме до колата. Оттам се смъкнахме още десетина километра с колата до място, което ни беше препоръчал един испанец по-рано през деня като подходящо за палатка. Мястото беше малко каменисто и твърдичко за палатки, но като цяло ставаше. В близост каменни маси за пикник наклониха везните в полза на мястото, а също така се чуваше и бучене на водопад недалеч. Установихме се доволни от изкачването.

Дни 16, 17, 18
От този момент вече строгият транзит до България не ни мърдаше. В рамките на първия ден прекосихме Испания и спахме на едно скътано място сред коркови дървета точно до границата с Франция. Беше супер лагер. През следващия ден от транзита стигнахме Словения след като платихме една камара пари за магистрални такси във Франция и Италия, но нищо ново. Беше странно усещането сутринта да си в Испания, а вечерта в Словения. Тук си намерихме отново супер местенце сред зеленината на словенските гори благодарение на Google maps. Единственият минус беше, че влаковата линия се оказа на 30 м от лагера отвъд шубрака. Ние нямаше как да заподозрем сред тъмнината, но след първия влак, който разлюля вече опънатия лагер нещата се изясниха. Всичко кънтеше, но това беше положението. Все пак спахме доста добре въпреки честите нощни влакове. На сутринта реално видяхме колко е близо линията и стана ясно защо ни се струваше, че влака ще мине буквално между палатките. Беше последна утрин сред уюта на лагера и природата за това пътуване. Нещо хич не бързахме. Словения се изтърколи неусетно, дойде Хърватска, а после и Сърбия, в която се чувствахме вече като, че сме си в задния двор. Сърбия се беше смръщила и се изля зловещ порой, който потопи магистралата. След Ниш се оказа, че пътят е затворен заради протест и трябва да чакаме. Започнахме едни обиколки по третокласни пътища, за да не губим време. Не ни трябваше и секунда да го обмисляме. Самата мисъл, че при отварянето на пътя всички натрупали се автомобили ще се изсипят на куп на границата беше достатъчна, а беше и неделя, така че хич не бяха малко. В крайна сметка успяхме и влязохме в България дори по светло. Нещо, което обикновено не се случва след голямо пътуване.
Ето и малко обобщение. Изминахме 12595 км като на африканска земя бяха 5275 км. Мароко се оказа една изключително колоритна и разнообразна дестинация, която ни остави много незабравими спомени и ни обогати. Единственото кофти там са хората по туристическите места, които са невъобразимо досадни. Накацват те като мухи за секунди в момента, в който видят че си чужденец. Сякаш си скочил в септична яма и ги привличаш неистово с миризмата си. Голяма част от хората, които видяхме бяха такива, които се носеха здраво по течението на тихата река, която представляваше живота им. Без път, цел и каквато и да било ценностна система. По цял ден кибичене на сянка и, ако падне някой дирхам от някъде това ще им осмисли живота. Но като цяло красотите на Мароко взимат превес пред всичко и остават изключителни спомени от тези необикновени места, така че, на който му се ходи в таи посока да не се чуди, а да стяга багажа! Нужно е да се въоръжи само с малко търпение и голяма доза ентусиазъм.

[Rattenfaenger]

От: ОТ БЪЛГАРИЯ ДО МАРОКО И ЗАПАДНА САХАРА. ПО ШОСЕ С КОЛА, ИЗ ПЯСЪЦИ И МАЛКО ПО ВОДА

Поздравления, Любо! Чудно пътешествие и много любопитни снимки, и информация. Определено и на мен ми се иска да се докосна до Африка, макар и да не знам как ще ми понесат контрастите и културния шок. Но определено ще е нещо различно. Успех в бъдещите начинания!

[bochkata]

От: ОТ БЪЛГАРИЯ ДО МАРОКО И ЗАПАДНА САХАРА. ПО ШОСЕ С КОЛА, ИЗ ПЯСЪЦИ И МАЛКО ПО ВОДА

Чудесен пътепис и прекрасни снимки! Благодаря!

[Валери Недялков]

От: ОТ БЪЛГАРИЯ ДО МАРОКО И ЗАПАДНА САХАРА. ПО ШОСЕ С КОЛА, ИЗ ПЯСЪЦИ И МАЛКО ПО ВОДА

Разкошно пътешествие. Благородно ви завиждам за преживяното и пожелавам още такива пътувания.

Един съвет. Оставяйте малко разстояние между снимките. Ефекта е огромен.

[Жоро Танев]

От: ОТ БЪЛГАРИЯ ДО МАРОКО И ЗАПАДНА САХАРА. ПО ШОСЕ С КОЛА, ИЗ ПЯСЪЦИ И МАЛКО ПО ВОДА

Благодаря!

[Asterix]

От: ОТ БЪЛГАРИЯ ДО МАРОКО И ЗАПАДНА САХАРА. ПО ШОСЕ С КОЛА, ИЗ ПЯСЪЦИ И МАЛКО ПО ВОДА

Поздравления, Любо! Чудно пътешествие и много любопитни снимки, и информация. Определено и на мен ми се иска да се докосна до Африка, макар и да не знам как ще ми понесат контрастите и културния шок. Но определено ще е нещо различно. Успех в бъдещите начинания!

Благодаря, Ванка! Ще се докоснеш скоро и ти до Африка. Не се чудиш много-много, а планираш и действаш, което е правилната стратегия, за да се случват нещата :-)

[Asterix]

От: ОТ БЪЛГАРИЯ ДО МАРОКО И ЗАПАДНА САХАРА. ПО ШОСЕ С КОЛА, ИЗ ПЯСЪЦИ И МАЛКО ПО ВОДА

Разкошно пътешествие. Благородно ви завиждам за преживяното и пожелавам още такива пътувания.

Един съвет. Оставяйте малко разстояние между снимките. Ефекта е огромен.

Благодаря! Така е признавам за разстоянието между снимките. Бързал съм малко повече отколкото трябва при оформянето.

[Венци- малкия]

От: ОТ БЪЛГАРИЯ ДО МАРОКО И ЗАПАДНА САХАРА. ПО ШОСЕ С КОЛА, ИЗ ПЯСЪЦИ И МАЛКО ПО ВОДА

Огромно БРАВО! И на вашият ентусиазъм и на МАШИНАТА

[Jimi]

ОТ БЪЛГАРИЯ ДО МАРОКО И ЗАПАДНА САХАРА. ПО ШОСЕ С КОЛА, ИЗ ПЯСЪЦИ И МАЛКО ПО ВОДА

Браво! Кефите с това Ауди.