Tweet
Списването на тази тема се забави по ред причини, но се надявам няколкото месеца да не са заличили същественото. Та така...
Продължавайки традицията за прекарване поне на част от зимните студове на топло (в буквалния, а не в преносния смисъл на думата
), тази година все по-оредяващата ни група отлетя към остров Inhaca в Мозамбик. Тук: http://www.offroad-bulgaria.com/showthread.php?t=162179 и тук: http://www.offroad-bulgaria.com/showthread.php?t=184872 можете да видите предишните пътешествия.
Приготовленията, надеждите, очакванията, ни крепяха няколко месеца до настъпването на заветната дата - 5-ти февруари того (2015г.).
Та на горната дата, рано сутринта, вече пренавити от очакване на събитието, се събрахме на Терминал 2 на Софиискиот аеропорт в пълна бойна готовност. Предната вечер с много любов и надежди да си ги получим в крайната дестинация, опаковахме харпуните в един гоооолям тубус, дълъг къде два линейни метра, та сега поредният "крокодил" стоеше насред куфари и чанти в очакване да отлети (и то без допълнителни такси за свръхбагаж
).
Визуално купчината изглеждаше така:
На наша територия нямаше проблем с багажа и след като по команда си взехме първите хапчета против малария, най-накрая се настанихме удобно в самолета за Рим. Полета доволно кратък. Храната оскъдна, нищо интересно. Кацнахме поживо поздраво и пред дилемата да висим на летището 14 часа до следващия полет, взехме мъдрото решение да наемем стая в близък хотел и там да починем от бъдещата умора . Хотелчето беше прилично, не колкото нас 
, но го преглътнахме някак
Починахме, хапнахме и отново сме на летището в очакване на самолета до Адис Абеба. Тук обаче очакването малко се попроточи. Оказа се, че самолетът на Етиопските въздушни лъвове закъснява. Час, два, два и половина, къде третия час от забавянето най-накрая излетяхме. Да обаче, требеше да гоним следващ полет от Адис Абеба до Мапуто... Въпреки уверенията на наземните стЮардеси, че тъй като и следващия полет е също на Етиопските лъвове, ще ни чакат... се оказА, че металната птица е излетяла без нас за Мапуто...
. Преди да разберем нерадостната новина, бяхме загащени от черни човечета в бели престилки, с термометри като пистолети, които премервайки се между очите ни, проверявахме доколко сме се затоплили по време на полета. По-затоплените ги отделяха със съмнения за ебола... Тъй като още не бяхме научили за пропуснатия полет, не бяхме вдигнали достатъчно температура за да ни отделят и нас и ни пуснаха. Оказа се, че освен нас има още 2-3 късметлии за същия пропуснат полет. Вариантите бяха два: или летим през майна си Райна (друга африканска държава с недобро реноме) и пристигаме на другия ден, или ни осигуряват хотел и превоз до и от него, спим и на другата сутрин мааме краци към Мапуто. Така и така ни беше тръгнало на хотели, избрахме втория вариант. Снабдиха ни с транзитна виза, натовариха ни на микробус и право в хотела. Освен екстрите като единична стая, получихме и бонус - телефонно обаждане до три минути без ограничение на дестинацията. Почувствах се като в едно друго заведение, в което също дават право на едно обаждане, ама казват винаги имало първи път . Така изглеждаше хотела
Взехме по един душ и хайде на оглед на Етиопската столица. Първо решихме да огледаме близкия пазар, обаче... такъв контингент не бях виждАл досега. Все едно бяха пуснали питомците от местния затвор на пазар, и ни гледат като новото попълнение . В един момент ни осени мисълта, че мястото на три бели младежа , не е там и се изнесохме поживо-поздраво. Оттам - към "центъра". Пълен отврат. Такова село не бях виждал. Куриерите от DHL се носеха на метли, пардон на мотори
Т.нар. център беше един голям мегдан с хаотично, като за африканска държава движение. С множество започнати и недовършени строежи с дървени скелета.
Такситата бяха "от нашите"
Единственото прилично нещо май, беше "устройството" за приготвяне на кафе в хотела
Рано на сутринта на ден втори от пътуването, се метнааме на самолета за Мапуто и нямаше сила, която да ни свали оттам.
Нек`ви си 5-6 часа и ето ни на Мозамбикска земя. Радост по трибуните, приповдигнато настроение. Да, ама не
. И като се започна. Първо: Зайо, що си без шапка, демек що сме без жълта книжка (ама не такава, каквато си имаме от д-р Саян, ами удостоверяваща поставена ваксина за жълта треска)? Единият се промъкнА, обаче на другите двама ни прибраха паспортите и айде на конфиденциален разговор в кабенета на един от служителите. Па като се започнАха едни обяснения, чудесии, надлъгвания... Оказа се, че проблема ни идва от печатите за влизане в Етиопия. Демек там били по-болни от жълта треска от Мозамбик и стъпиш ли там, требе да си си се ваксинирал. ЛъгАхме, мазАхме, визи за Танзания от 2013г. показвАхме, хеле миг преди да попитам КОЛКО?, пича излезе Човек и с назидателен тон ни върна паспортите, па и ни пусна. Тамааан да минем паспортния контрол и се оказа, че нямаме визи . Аре пак обратно. Снимки, отпечатъци, блокаж и рестарт на системата , доларес и пак сме на пасконтрола. Те тоя път сме неотстрелими 
. Минаваме като стой, та гледай. Беж към лентата с багажа, на която се мъдрят само нашите багажчета, накачулени обаче от услужливи носачи, които ни гледаха като касички. Ние ги пъдим, те налитат дваж повече. Хеле предадохме се и тъкмо да напуснем салона на пристигащи, баааам и ни отстреляха . Крокодила с харпуните е на операционната маса, над него са се надвесили неколко митничари у чудни премяни и потриват доволно черни кунки. Я елате пиленца при баткооо... И така те в тоя тон, ама с мозамбишки напеви. Кой туй? Задава се въпросът. Туй байно, са харпуни. НАШИТЕ харпуни, носим си ги от еди къде си за еди къде си. Отваряй вика байното. И ние започваме да отваряме. Не от края обаче, където сме прикътали една кутийка с дъхави нашенски суджуци, а от другия край . Започват да дърпат харпуните. А те миличките, четири чисто нови Роб Алънчета 140, с по няколко стрели и още един на Бьоша, по-късичък - за всеки случай. Не мой така, вика чичкото. ХИЛЯДА амаркански пари трябва да платите мито. Как тъй мито за наши си вещи, които после ще изнесем, бре джанъм? Това е положението, ако не с харпунчетата - обратно. Заформя се спор. Дълъг. Много дълъг за да го предам тук. За да са по-убедителни, байновците започнаха да тарашат и останалия багаж. Узото за зъбобол им се видя множко, но не го секвестираха. През това време носачите дърпат багажа, митничарите им викат, абе африканска трагикомедия. С напредване на времето и поради дивата ни балканска неотстъпчивост , намалява цифрата $ 1000-700-500 и когато стигнахме до $ 300, решихме да не си подритваме повече късмета. Стиснахме ръцете и кандисахме на сумата, завоалирана като "временен внос", ама по Мозамбишки . Уговорката е като си затръгваме, да ни ги върнат. Да ама на бележката за плащането ни брой, ни вид, ни модел, ни даже написано, че харпуни вкарваме. Което както очаквах ни създаде проблеми на излизане, но затова по-късно .
Продължавайки традицията за прекарване поне на част от зимните студове на топло (в буквалния, а не в преносния смисъл на думата
), тази година все по-оредяващата ни група отлетя към остров Inhaca в Мозамбик. Тук: http://www.offroad-bulgaria.com/showthread.php?t=162179 и тук: http://www.offroad-bulgaria.com/showthread.php?t=184872 можете да видите предишните пътешествия. Приготовленията, надеждите, очакванията, ни крепяха няколко месеца до настъпването на заветната дата - 5-ти февруари того (2015г.).
Та на горната дата, рано сутринта, вече пренавити от очакване на събитието, се събрахме на Терминал 2 на Софиискиот аеропорт в пълна бойна готовност. Предната вечер с много любов и надежди да си ги получим в крайната дестинация, опаковахме харпуните в един гоооолям тубус, дълъг къде два линейни метра, та сега поредният "крокодил" стоеше насред куфари и чанти в очакване да отлети (и то без допълнителни такси за свръхбагаж
).Визуално купчината изглеждаше така:
На наша територия нямаше проблем с багажа и след като по команда си взехме първите хапчета против малария, най-накрая се настанихме удобно в самолета за Рим. Полета доволно кратък. Храната оскъдна, нищо интересно. Кацнахме поживо поздраво и пред дилемата да висим на летището 14 часа до следващия полет, взехме мъдрото решение да наемем стая в близък хотел и там да починем от бъдещата умора
. Хотелчето беше прилично, не колкото нас , но го преглътнахме някак Починахме, хапнахме и отново сме на летището в очакване на самолета до Адис Абеба. Тук обаче очакването малко се попроточи. Оказа се, че самолетът на Етиопските въздушни лъвове закъснява. Час, два, два и половина, къде третия час от забавянето най-накрая излетяхме. Да обаче, требеше да гоним следващ полет от Адис Абеба до Мапуто... Въпреки уверенията на наземните стЮардеси, че тъй като и следващия полет е също на Етиопските лъвове, ще ни чакат... се оказА, че металната птица е излетяла без нас за Мапуто...
. Преди да разберем нерадостната новина, бяхме загащени от черни човечета в бели престилки, с термометри като пистолети, които премервайки се между очите ни, проверявахме доколко сме се затоплили по време на полета. По-затоплените ги отделяха със съмнения за ебола... Тъй като още не бяхме научили за пропуснатия полет, не бяхме вдигнали достатъчно температура за да ни отделят и нас и ни пуснаха. Оказа се, че освен нас има още 2-3 късметлии за същия пропуснат полет. Вариантите бяха два: или летим през майна си Райна (друга африканска държава с недобро реноме) и пристигаме на другия ден, или ни осигуряват хотел и превоз до и от него, спим и на другата сутрин мааме краци към Мапуто. Така и така ни беше тръгнало на хотели, избрахме втория вариант. Снабдиха ни с транзитна виза, натовариха ни на микробус и право в хотела. Освен екстрите като единична стая, получихме и бонус - телефонно обаждане до три минути без ограничение на дестинацията. Почувствах се като в едно друго заведение, в което също дават право на едно обаждане, ама казват винаги имало първи път . Така изглеждаше хотелаВзехме по един душ и хайде на оглед на Етиопската столица. Първо решихме да огледаме близкия пазар, обаче... такъв контингент не бях виждАл досега. Все едно бяха пуснали питомците от местния затвор на пазар
, и ни гледат като новото попълнение . В един момент ни осени мисълта, че мястото на три бели младежа , не е там и се изнесохме поживо-поздраво. Оттам - към "центъра". Пълен отврат. Такова село не бях виждал. Куриерите от DHL се носеха на метли, пардон на мотори Т.нар. център беше един голям мегдан с хаотично, като за африканска държава движение. С множество започнати и недовършени строежи с дървени скелета.
Такситата бяха "от нашите"
Единственото прилично нещо май, беше "устройството" за приготвяне на кафе в хотела
Рано на сутринта на ден втори от пътуването, се метнааме на самолета за Мапуто и нямаше сила, която да ни свали оттам.
Нек`ви си 5-6 часа и ето ни на Мозамбикска земя. Радост по трибуните, приповдигнато настроение. Да, ама не
. И като се започна. Първо: Зайо, що си без шапка, демек що сме без жълта книжка (ама не такава, каквато си имаме от д-р Саян, ами удостоверяваща поставена ваксина за жълта треска)? Единият се промъкнА, обаче на другите двама ни прибраха паспортите и айде на конфиденциален разговор в кабенета на един от служителите. Па като се започнАха едни обяснения, чудесии, надлъгвания... Оказа се, че проблема ни идва от печатите за влизане в Етиопия. Демек там били по-болни от жълта треска от Мозамбик и стъпиш ли там, требе да си си се ваксинирал. ЛъгАхме, мазАхме, визи за Танзания от 2013г. показвАхме, хеле миг преди да попитам КОЛКО?, пича излезе Човек и с назидателен тон ни върна паспортите, па и ни пусна. Тамааан да минем паспортния контрол и се оказа, че нямаме визи . Аре пак обратно. Снимки, отпечатъци, блокаж и рестарт на системата , доларес и пак сме на пасконтрола. Те тоя път сме неотстрелими . Минаваме като стой, та гледай. Беж към лентата с багажа, на която се мъдрят само нашите багажчета, накачулени обаче от услужливи носачи, които ни гледаха като касички. Ние ги пъдим, те налитат дваж повече. Хеле предадохме се и тъкмо да напуснем салона на пристигащи, баааам и ни отстреляха . Крокодила с харпуните е на операционната маса, над него са се надвесили неколко митничари у чудни премяни и потриват доволно черни кунки. Я елате пиленца при баткооо... И така те в тоя тон, ама с мозамбишки напеви. Кой туй? Задава се въпросът. Туй байно, са харпуни. НАШИТЕ харпуни, носим си ги от еди къде си за еди къде си. Отваряй вика байното. И ние започваме да отваряме. Не от края обаче, където сме прикътали една кутийка с дъхави нашенски суджуци, а от другия край . Започват да дърпат харпуните. А те миличките, четири чисто нови Роб Алънчета 140, с по няколко стрели и още един на Бьоша, по-късичък - за всеки случай. Не мой така, вика чичкото. ХИЛЯДА амаркански пари трябва да платите мито. Как тъй мито за наши си вещи, които после ще изнесем, бре джанъм? Това е положението, ако не с харпунчетата - обратно. Заформя се спор. Дълъг. Много дълъг за да го предам тук. За да са по-убедителни, байновците започнаха да тарашат и останалия багаж. Узото за зъбобол им се видя множко, но не го секвестираха. През това време носачите дърпат багажа, митничарите им викат, абе африканска трагикомедия. С напредване на времето и поради дивата ни балканска неотстъпчивост , намалява цифрата $ 1000-700-500 и когато стигнахме до $ 300, решихме да не си подритваме повече късмета. Стиснахме ръцете и кандисахме на сумата, завоалирана като "временен внос", ама по Мозамбишки . Уговорката е като си затръгваме, да ни ги върнат. Да ама на бележката за плащането ни брой, ни вид, ни модел, ни даже написано, че харпуни вкарваме. Което както очаквах ни създаде проблеми на излизане, но затова по-късно .
. Втора серия на "Зайо, защо си без шапка". Появява се полицай и вика: проблем бате, рано е да се отпускате 
. Проблема пак е в харпуните. Капитана слиза на кея и започват едни обяснения, ръкомахания, телефонни разговори, преглеждане на разписката за платеното "мито", а през това време вече се чудим да се смеем ли, да плачем ли, да псуваме, или що ли. След близо половин час, тиквата на униформения увира и ни пуска. И гааааззззз към острова. Лодката се казва Numero 1 или Number 1, със скромните 2х150 к.с. 
.
Коментар