До Кения и назад...

[Марто (Мартин Христов)]

От: До Кения и назад...

Нека истинският пътепис започне сега...

Както вече разбрахте, тръгнахме от София на 19-ти вечерта. Почти непрестанните двумесечни дъждове у нас, ни караха да мечтаем за огрените от слънцето бели пясъци на африканския бряг и лазурно-сините води на Индийският океан въпреки, че бяхме съвсем на ясно за времето, което ни очакваше в Момбаса - екваториален дъждовен сезон, което ще рече, че вали по 15-30 минути през 2-3 часа, като дъждовете варират от типа "воден прах" и стигат до класически порои. Но нека за сега се върнем в София... Взехме си едно тъжно сбогуване със синът ни Алекс (на 6 г.), за който след множество консултации с лекари и приятели били в Африка решихме, да не излагаме на този физиологичен стрес (африканската бактериална и вирусна среда). Успяхме да удържим детските сълзи с обещания за много подаръци (най-големият африкански нож, който татко успее да събере в куфара), грабнахме си няколко пъти оптимизирания и подреждан багаж, съставляващ основно лекарства и репеленти. Така и не успях да разбера как няколко тениски и 2-3 чифта гащи могат да тежат цели 29,5 кг., както не успяха да го разберат и всички тези - които опитаха да носят куфара с идеята да изкарат бакшиш..?! Пътуването до Истанбул мина спокойно. Фрапиращата разлика между българският и турският граничен пункт на Капитан Андреево беше станала още по-голяма - нашият, представляващ входа на Европа от към Ориента беше още по-порутен и мизерен от преди 2 години, а турците вече бяха открили МОЛ от тяхната страна браздата... Докато се движехме по българските пътища си пътувахме с автобус, но щом стъпихме на турският асфалт усещането беше за пътуване със самолет (без турболенцията). Влязохме в "Пъпа на света" (Така са наричали Константинопол на времето) на развиделяване. По небето нямаше пукнато облаче (бях забравил, че небето може и да е такова), а въздухът беше невероятно свеж - все едно не се намирахме мултимилионен мегаполис, а някъде на село...



Пристигнахме на автогарата в Истанбул в 5.00 сутринта, а полета ни за Момбаса бе в 18.30 - беше невъзможно да направим по-добър график. Времето не стигаше за пълноценна разходка из града и беше прекалено много, за да висим на летището. Все пак решихме да отидем до аеропорта и да оставим багажа си там, а после да се върнем да историческата част на града и да посетим основните забележителности. За целта ползвахме градския транспорт, който се движи много по-точно и от съвременните авиолинии. На автогарата има спирка на метрото, от където само за 3 турски лири на човек се отива на летището, за около 20 минути. Метрото отваря в 6.00, затова седнахме да изпием по едно кафе, и по един превъзходен фреш от портокали. Тук искам да отворя една скоба - портокалите в България нямат нищо общо с портокалите в страните, в които виреят. Ние ядем зелени (недоузрели) плодове, пръскани с химикали и боя, а хората ядат портокалите, когато паднат сами от дървото - това е критерият, че този плод е узрял и готов за консумация! Разликата в силата на вкуса и аромата е покъртителна - не можеш да измиеш миризмата на портокал от ръцете си по 2 дни!

[Марто (Мартин Христов)]

От: До Кения и назад...

Бързо се ориентирахме на летището - намерихме гардероб на който да оставим багажа си (намира се на второ ниво - "Пристигащи", в дъното в ляво, ако си с лице към вратите през които излизат пътниците след митническият и паспортен контрол). Цената е приемлива - 1 турска лира на час, като за сигурно място на което можеш да си оставиш нещата. Освежихме се в тоалета и поехме обратно. Отново използвахме метрото (има перфектни графични схеми на градския транспорт на всякъде), като хубавото тук е, че пътуването е от първа до последна спирка на линията. Слязохме в Аксарай и там се прехвърлихме на трамвай, който ни свали точно на площада със Света София и Синята джамия. Тук влезе в действие и камерата която взех от Веско. Ще кача само няколко кадъра, за да добиете представа (големи са а тук нета е по-бавен и от пощенски гълъб...) за какво иде реч:











И така - поразходихме се в централната историческа част, снимахме и се наслаждавахме на прекрасното време! У нас пролетта още не бе дошла истински, а в Истанбул нещата отиваха към класическо лято... Винаги съм харесвал този град, попил толкова много от превратната история на света. Уникален микс от култури, религии, езици и обичаи, неразрушимо споен от Нейно Величество Търговията. Град с уникален собствен ритъм и енергия, който винаги ме е карал да се усмихвам при мисълта за него... Този път обаче не само видях, но и почувствах разлика - града все така продължава да се разраства с невероятни темпове и мащаби. Навсякъде никнат нови жилищни, търговски и бизнес комплекси с уникална архитектура и инфраструктура, но хората някак си бяха по-различни! Жените вече са масово забрадени, като не малка част от тях са облечени в бурки, а доста от мъжете са пуснали бради. Усещането у мен за светска държава бе силно разклатено... Има и някаква промяна в отношението към чужденците - на пръв поглед всичко е ОК, но има нещо в погледите - станали са студени... Разходката из този прекрасен град бе помрачена за малко и от гореописаната случка с продавача на килими и чанти - държа се отвратително до такава степен, че ако това се бе случило в България, щях да го просна на пода на собственият му магазин! Приемам за себе си, че този тип все още е изключение там! Ако бъркам, то това е изцяло за сметка на турците - огромна част от туристите избират тази страна заради уникалното отношение и гостоприемство... Ако те изчезнат, туризма им определено ще пострада!

[Марто (Мартин Христов)]

От: До Кения и назад...

Унесени от прекрасните гледки, не разбрахме кога стана обяд! Решихме да седнем в едно малко и симпатично ресторантче и да хапнем преди да тръгнем обратно за летището! Наблегнахме на традиционната турска кухня, която обожаваме със съпругата ни! Макар, че заведението беше на "пъпа на пъла" - точно срещу Света София, обяда ни полят с по една прекрасно изстудена бира, ни излезе 80 лири с бакшиша...



След като приключихме с хапването, решихме да убием още малко време, като пропуснем трамвая и да вървим пеш до станцията на метрото. На отиване видяхме, че не е много далеч - 5 спирки през 2 минути или около 5-6 километра. Попихме още малко от атмосферата на този уникален град и поехме за летището. След около 40 минути пъруване с метрото бяхме на Кемал Ататюрк. Взехме си багажа и потърсихме свободно място, където да изпънем за малко уморените си крака. Тук е концентрирана есенецията на определението "Пъп на света" - из терминала сновеше пъстра тълпа от хора, дошли или заминаващи за всички краища на света. Въпреки това хаоса е добре организиран и има ред. Сигурността е на изключително ниво - за да влезеш в терминала се минава същата проверка, която се прави и на влизане в самолета - рентген за багажа, рамки-скенери и тараш на ръка, ако се наложи. Охраната е изключително учтива и внимателна, въпреки многото работа - в това отношение Турция все още е светска определено - хората са усмихнати, говорят по няколко езика и създават впечатлението, че са там не да пречат, а за да помагат. Направи ми много приятно впечатление следното - на летището видяхме няколко инвалида. Имаха персонален асистент, който ги поемаше от входа и ги доставяхе до седалката в самолета, независимо от наличието на близки хора. Буквално ги носеха на ръце... Така в размишления от типа "Къде сме ние и къде са те?" и в опити да се опълчим на съня (не бяхме спали над 24 часа, като изключим накъсаната дрямка в автобуса) дочакахме полета си. Качихме се в чисто новият Боинг 737 на турските авиолинии и поехме към Африка... Преди да ви пренеса там, ще постна няколко снимки на Истанбул от въздуха - само така, човек може да осъзнае колко огромен наистина е този град - на 6 000 метра височина самолета лети почти 20 минути и единственото което се вижда е град!







Следва продължение...

[Nik Nikolov]

От: До Кения и назад...

Абонамент !

[bochkata]

От: До Кения и назад...

С нетърпение чакам продължението!

[Марто (Мартин Христов)]

От: До Кения и назад...

И така - с 40 минутно закъснение, заради претоварения трафик на летището излетяхме за нашата крайна цел - Момбаса - вторият по големина град в Кения, намиращ се на южното крайбрежие на Индийският океан. Очакваше ни почти 8 часов полет с междинно кацане в Килиманджаро - Танзания. Самолета беше почти празен - освен нас имаше няколко американски граждани, видимо от дрехите и екипировката, тръгнали да катерят най-високия връх в Африка, група италиански ученици, тръгнали на сафари (пак в Танзания) и местни от индийски произход, които явно се прибираха в къщи. Полета мина нормално, но за наш "късмет" се случваше през нощта. Прелетяхме точно над Кайро (според GPS информацията на монитора пред мен и светлините на града от долу). Надявам се на връщане да ползваме същия въздушен коридор и да успея да заснема пирамидите от въздуха. За разлика от повечето пътници, аз продължих с неуспешните опити да поспя. Всички се пръснаха из самолета и се излегнаха по дължина на свободните седалки. За мое огромно съжаление - моите крака препречваха пътеката и не можах да се възползвам от "намалението". След няколко часова нездрава дрямка и въртене в търсене на невъзможната удобна позиция за спане, кацнахме в Килиманджаро - малко летище само с един терминал. Атракцията тук бе огромен брой чапли, които се разкарваха по полосата, без грам да им пука от рева на самолетните двигатели. Не личеше някой да си прави труда да ги гони. Без да искам се сетих за поредицата "Разследване на самолетни катастрофи" и за стотиците инциденти предизвикани от птици. Тези чапли изглеждаха толкова големи, че със сигурност само една от тях бе достатъчна да ни вкара в световните новини...
Следва (нета наистина е скапан - утре ще си искам парите обратно...)...

[izo4x4]

От: До Кения и назад...

Добре си го почнал, чакам с нетърпение нататък

[Марто (Мартин Христов)]

От: До Кения и назад...

След като заредиха самолета ни с гориво и качихме няколко пътника, които се връщаха в Европа. излетяхме за Момбаса. Полета продължи само 25 минути така, че нямаше време за повече опити за сън... Кацнахме в 4,20 сутринта. Без никакви грижи преминахме паспортния (където платихме визите си - $50 на човек) и митнически контрол. Оказа се, че единствените туристи освен нас са млада двойка от Германия, които миналата година са били на почивка в България - Златни Пясъци. Според мен бяха малко учудени да видят българи тук, но тепърва щеше да има чудене около нас... В чакалнята ни посрещна представителя на туроператора ни, който ни предаде в ръцете на двама симпатични местни с туристическо бусче, с което трябваше да ни закарат до хотела. Летището беше прилично - доста по-голямо от това в Танзания - по броя на гишетата си личеше, че мястото се посещава сериозно по принцип... Позабавлявахме се малко с борбата на едното от момчетата с тежкия ни куфар (сигурен съм, че изпсува няколко пъти на местния диалект) и потеглихме през града. Момбаса се намира на остров. От това което успях да видя в тъмното - града беше голям, имаше нещо като рафинерия и доста фабрики. Пътя ни минаваше през предградията, където мизирията беше покъртителна. Високата влажност и честите дъждове се бяха погрижили гледката да е още по-потискаща (особено за немците - на лицата им ясно бе изписан въпроса - Господи, в какво се забъркахме?) - боята по всички фасади бе измита от дъжда, на много места липсваха огромни парчета от мазилката, а в тъмното всичко изглеждаше така все е едно е покрито с дебел слой мухъл. Архитектурата варираше от палмови коптори подсилени с отпадъчен найлон до кооперации, които изглеждаха да са строени без план - все едно всеки бе строил сам апартамента си с каквото има и е сметнал за добре. Пътищата по които минахме в града бяха много лоши, като на места си беше чист офроуд. Все пак имаше асфалт, за сметка на тротоари - техните логични места бяха заети от огромни локви, кал и неизмерими купчини боклуци. Стигнахме до ферибота, който трябваше да ни прехвърли на континента, където изчакахме 5-6 минути, докато се натоварят всички - доста хора тръгваха на работа още в този ранен час. Самото прехвърляне представляваше прекосяването на ръкав, не по широк от 200 метра, но според местните - много дълбок и пълен с акули. Смешното за нас (и много учудващо за тях) бе, че ние умирахме от високата влажност (не бе много топло - 23 градуса) и се чудехме как да се разхладим, а местните умираха от студ и масово бяха облекли дебели якета... Измъкнахме се от града и поехме към Diani Beach. Извън града пътя стана хубав. Край него се редуваха малки симпатични къщички (поне така изглеждаха в тъмното) потънали в зеленина. След около час и половина, след тръгването ни от летището пристигнахме в курортното градче. На фона на това което видяхме до момента си изглеждаше супер - нещо като нашите Кранево или Обзор преди 10-15 години. Магазинчета, разнообразни заведения и дървени сергии на всякъде. Оставихме немците в техния хотел и поехме към нашия - Boabab Spa end Resort. На входа с двойна бариера и чек пойнт ни посрещна униформена охрана от няколко човека, провериха буса и най-вече шофьора и ни пуснаха навътре. Това в което влязохме беше нещо средно между култивирана джунгла и ботаническа градина! Райска градина подредена като аптека!!! От клоните на дърветата се носеха непознати за нас звуци (оказаха се маймуни), а от декоративните езерца с риби пееха жаби (точното определение е "пееха" - няма нищо общо с квакането на нашите). Звука наподобяваше този който издават малките патета, когато търсят майка си! Хотелът има централна масивна част и вили с по 4 апартамента. Бързо ни обслужиха на рецепцията и въпреки, че трябваше да ни настанят чак в 11,30, в 6,30 бяхме в стаята си с гледка към Индийският Океан. Бяхме скапани - не бяхме спали (най-вече аз) като хората почти 48 часа и след един бърз душ се паркирахме в леглото. Прибоя на океана ни приспа за секунди. В 10,30 бяхме на крак и вече можеше да видим всичко в цялата му прелест...



















Следва продължение....

[s_s1]

От: До Кения и назад...

...Следва продължение....

Очакваме го с нетърпение.

[zzlatev]

От: До Кения и назад...

Опа, Марто усети Африка. Това с мизерията за някои като мене си е нещо нормално. Но виж природата и океана ... ох-ох, вече завиждам

[Марто (Мартин Христов)]

От: До Кения и назад...

Към някои нетърпеливи колеги, които ме съветват да изляза от клетката, за да видя и усетя истинската Кения - разказа е още на първия ден от престоя ни тук! Днес излизаме да се разходим до един близък град, за няколко часа с такси, а в неделя и понеделник сме на сафари, но ще разказвам всичко в хронологичен ред ! За съжаление ще пропуснем екстрите в океана заради метеорологичните условия, но както е казал мъдреца - не може и оная работа до края и душата в рая! Определено ако бях без съпругата ми тук, програмата ми щеше да е коренно различна, но от сега знам, че това няма да е последното ми посещение тук... Осъществих и един много ценен за форума контакт тук, но и за него като му дойде времето!

Поздрави и следва продължение....

[Purple Elephant]

От: До Кения и назад...

Чета с голям интерес, пожелавам ви всичко най-хубаво там!!

[Vili4ka]

От: До Кения и назад...

До тук е супер! Чакам с нетърпение продължението И много хубаво да си изкарате!

[goshko-loshko]

От: До Кения и назад...

Излез от клетката и не се връщай в нея, освен последния ден да си вземеш жената!... Клетки има навсякъде, а Африка е една!

[smng0303]

От: До Кения и назад...

E това откъм морето преди 5-6 месеца....Посети зоопарка, ще откриеш много изненади!


И аз се абонирам. Весело!