МЕКСИКО - ЗАГАДКИТЕ НА МАИТЕ

[Дияна]

От: МЕКСИКО - ЗАГАДКИТЕ НА МАИТЕ

Все едно съм там. Чакам продължението с нетърпение ...

[cveti]

От: МЕКСИКО - ЗАГАДКИТЕ НА МАИТЕ

Много пъстро! Очакваме още..

[Stas]

От: МЕКСИКО - ЗАГАДКИТЕ НА МАИТЕ

3. НА ПЪТ КЪМ САН КРИСТОБАЛ

На 22 ноември отново станахме рано. Този път заради трансфер до летище Бенито Хуарес в Мексико Сити и полет до Туксла Гутиерес. Авиокомпания AeroMexico ни транспортира като селскостопанска стока със самолет MD-80. Малко силно се изказвам, но какво да кажа като получих сокче с пакет прокиснали фъстъци по време на 90-минутния полет, а накрая пилотът така изсипа возилото на пистата, че то по чудо не се разпадна. Това не можа да развали настроението ми, а предполагам и на останалите.

В групата си имаме авиоинженер – Жоро от София. От него получаваме редовно богата информация за самолетите и техните плюсове и минуси. Може би затова винаги искаше място близо до аварийния изход и прозореца. Понякога настояването му не ми действаше особено окуражително. Този път успя да се уреди с бленуваното място и по време на полета беше спокоен и доволен. Ако самолетите нямаха прозорци сигурно Жоро нямаше да лети.

В 12:50 кацнахме някакси на малкото провинциално летище и слава богу без щети. Интересното е, че даже и подобни летища в Мексико ползват „ръкави“ за достъп до самолета.



С дежурната табелка ни посрещна вторият ни екскурзовод в Мексико – Антонио, който помоли да го наричаме Джойс още докато се запознавахме. И двамата с шофьора Рамон се оказаха изключително симпатични хора и отлични професионалисти – всеки в своята област. Тяхната задача бе да ни покажат всичко останало от програмата ни чак до Канкун.



Качихме се на бусчето и за мое разочарование (или не) се отправихме директно към каньона „Сумидеро“. Въобще не влязохме в гр. Туксла Гутиерес – нямаше го по програма. Вероятно така беше по-добре, т.к. и без това времето беше разчетено съвсем точно.

По пътя към малкото пристанище с моторни лодки за туристи, Джойс обясни откъде идва името Сумидеро (El Sumidero) – това е испанската дума за „сифон“. Река Грихалва (Rio Grijalva) извира някъде от джунглите на Гватемала и се влива в Мексиканския залив. От съвсем малко поточе, в района на Туксла Гутиерес, тя достига максимална ширина от 400 м и максимална дълбочина 200 м именно минавайки през каньона Сумидеро. Малко след града реката изведнъж изчезва сред скалите като се наблюдава именно ефекта на сифона. Затова и каньона е кръстен именно така. През 1980 г. мексиканското правителство строи водноелектрическа централа, която напълно скрива ефекта на сифона. През същата година мястото е прието за Национален парк и поставено под закрилата на правителството заради многообразието си от животински и растителни видове, както и интересните скални и речни образувания.

На паркинга продаваха шапки – сомбрерос! Джойс изрично ни беше предупредил, че духа вятър и пече слънце и да си носим шапки. Наталия повлече крак на тема шапки...



Докато с Вальо, който нямаше никаква шапка, се пазаряхме за една и я свалихме от 100 на 50 песос, аз се замислих, че мойта обикновена с козирка ще излети прекалено лесно от вятъра. Айде, речено и сторено – уредих се и аз с едно сомбреро с връзка на вече наготово спазарена цена.



Сложихме си спасителни жилетки с крещящ оранжев цвят, които ни превърнаха в униформена маса туристи и се качихме на лодката, която ни събра съвсем точно. Нямаше нито едно свободно място. Разпределиха ни по тежест – сериозните мъже отпред, дамите отзад. Аз се паднах някъде по средата, даже по-скоро малко по-назад.

Тръгнахме! Още от първата секунда ни духна вятъра. Добре, че беше топло. Няма как да се сдържа да не ви покажа и нашия „капитан на кораба“ – един масивен и много усмихнат мексиканец. Мачото се снима гордо точно зад новата шапка на Наталия.



Време е да обърна внимание и на природата. В интерес на истината не изглеждаше толкова живописно в началото, но буквално след 5 минути покрай нас се занизаха едни красиви скали с вертикалнорастящи по тях кактуси.





И поглед напред - водата изглежда направо кална.



Не след дълго нашият мачо-капитан, който се оказа изключително опитен, намали рязко скоростта на лодката и отби вдясно до брега. Отстрани бяха кацнали ято чапли – бели и черни. Много красиви птици.





Вальо понякога, рядко де, успяваше да разбере, че говорим за него и си сваляше слушалката на MP3 плейъра от ухото, за да чуе.



Готина шапка, нали? Почти колкото моята!

Отново спряхме встрани – този път да видим ято черни лешояди.



Продължаваме напред и виждаме в далечината група скали – точно това е каньонът. Трите скали в точно това разположение са символ на щата Чиапас и са основа на герба му. Най-висок е средния – 1000 м. Имаше някаква легенда за девойки, които се хвърляли от върха, но така и не я запомних.



Разминавахме се от време на време и с други лодки, подобни на нашата:



От тук започна да става и доста по-интересно. Изведнъж слънцето се скри зад скалите и стана прохладно. В същото време нашия мачо зорко следеше брега и се оглеждаше. Разбрах защо. Всъщност човекът търсеше за нас различни диви животни. Каза, че ако имаме късмет ще видим крокодили и маймуни.



Късметът с крокодилите ни споходи почти веднага. Рязко спиране встрани и ... трябва да се загледаш, за да го различиш от камъните около него...



Приближихме се на около 3-4 метра с лодката, което ми дава възможност да снимам отблизо.



И... Пепа го уплаши! Всъщност не съм сигурен дали го уплаши или го привлече прясната мръвка от България, но се потопи и тръгна към лодката.



Не знам защо вида на тези мили животни провокира въпрос от Бисер дали имаме право да изнасяме крокодилска кожа от страната... Впоследствие Джойс го разочарова и му каза, че във вид на изделия няма проблем, но във вид на кожа – абсурд. Крокодилите тук са защитени от закона и убиването им води до сериозни санкции. Естествено както и всички останали животни в резервата. Явно камината на Бисер засега ще си остане без аксесоар от кайман.

Следващото животно, попаднало под зоркото око на мексиканския ни водач – игуана.



Следва истинско находище на каймани. Този път ги забелязах и аз отдалеч.





От време на време в джунглата отстрани се забелязваше едно много интересно дърво – без листа, но със златист цвят на кората. Много ми стана интересно какво е, но нямаше кого да попитам, а и да ми беше отговорил нашия мачо, едва ли щях да разбера местното наименование.



Стигнахме до най-фрапиращото място в реката:



Да! Боклуци! Огромно количество плуващи боклуци! Вярно, че повечето бяха клони и клечки, но не беше никак малък дела на найлоновите торбички и пластмасови бутилки. Веднага изстреляхме въпроса към местния мачо – оказва се, че това е голям екологичен проблем на този национален парк. Всичките тези боклуци са довлечени от обилните дъждове през август и септември. Когато в градовете се изхвърлят боклуци извън кофите и контейнерите, всичко се отнася от поройните дъждове и отива на най-неподходящото място! Борбата със замърсяването е безмилостна. Лодката ни си проби бавно път през сметището.

След малко намалихме, за да видим и два пеликана, кротко кацнали на дърво над реката.



Крайната точка на разходката е скалния феномен, наречен „Коледно дърво“. Някъде по средата на скалата има пробив и от там се излива вода във вид на водопад. Водата съответно мокри скалата и я облагородява – на нея растат различни видове цветя и мъхове, които придават изключителен вид на т.нар. дърво.



Приближаваме се съвсем близо и заставайки отдолу върху нас започват да падат финни пръски, действащи като освежителен душ. Колебаейки се за здравето на фотоапарата, все пак решавам да снимам. Ето малко повече снимки, за да разгледате това, което видяхме ние.











Тръгваме си обратно. Наближавайки района на замърсяването ми капитана ми показа лодката за балиране на боклуците. Значи все пак има начин да се коригира грозната гледка...



По едно време зоркия поглед на мехиканото забеляза на едно дърво две малки маймуни. За съжаление бяха достатъчно далеч, за да не мога да ги снимам нормално. Все пак извадихме късмета да видим и маймуни, които си играеха по клоните като се люлееха. Бяха дребни и черни – нямам представа от кой вид точно.

Отпред наближихме моста над каньона, по който минава пътят Туксла Гутиерес – Сан Кристобал.



Айде, на водата... Нищо че е леко мръсна и в нея плуват каймани! Важното е са се изкъпем!



Групата моряци със свалени сомбрерос (вятърът все пак победи), приближават пристана за края на обиколката.





Разходката продължи 2 часа и 20 минути и изминахме почти 60 км. Максималната скорост на лодката достигна 67 км/ч. Средно се движихме с около 40 км/ч. Доста снимки правих в движение, но не всички се получаваха читави.

След като групата прегладня страхотно, чувство засилено от разходката на чист въздух в каньона, предложението на Джойс да хапнем в типичен мексикански ресторант в селцето Чиапа де Корсо (Chiapa de Corzo) на 4 км от мястото, на което се намираме, бе прието с пълно единодушие.

Автобусчето ни влезе в Чиапа и хвана по едни малки улички, изглеждащи много красиво не толкова с архитектура, колкото с цветовете си.



Спряхме пред една от къщите, която се оказа ресторант Jardines de Chiapa. Както се вижда, бяхме в отлично настроение.





Ресторантът отвън изглеждаше като нормална къща, а отвътре имаше простор и даже градина в средата.





Поръчахме си храна на много прилични цени – супите бяха по 39 песос, основното между 50 и 110 песос, а бирата беше два вида – по 26 и по 35 песос. Припомням, че 1 песо = 0,12 лв. Не ми се седеше просто ей така на масата и докато чакам храната се изнизах навън да огледам уличките около ресторанта. Много приятно местенце се оказа. Чисто, поддържано, да ти е кеф да се шляеш!





Прибрах се 5 минути преди да дойде храната. Всички се захванахме с усърдие за приборите и въпреки това, докато се нахраним се стъмни. В Мексико през този сезон се стъмва рано.

Междувременно в ресторанта приготвиха лекарство за Венци Алексиев, който имаше проблеми със стомаха и корема от предните няколко дни. Явно не му понасяше много местната кухня. Смесиха следното: една кока кола + един зелен лимон + една супена лъжица царевично брашно. Този бъркоч му реши проблемите и през следващите дни човекът живна и си изкара остатъка от програмата с удоволствието, което изпитват здравите хора.

Излизаме от ресторанта и аз отскачам за 2 минути с фотоапарата до площадчето на селото.





Докато пътувахме с автобуса, Джойс използваше времето, за да ни разказва. Сега ще дам малко суха информация за щата Чиапас (Chiapas), в който щяхме да прекараме следващите няколко дни. Площ 75 000 кв.км (около 70% от България). 4 млн. жители, 54% са жените, 40% са мъжете и 6% ... гейове – казано с усмивка. В Мексико браковете между хора от един и същ пол са разрешени, както и осиновяването на деца. Даже има данни от древността за владетели с обратни наклонности.

В Чиапас има 23 града, които дават подслон на 40% индианци от племето „мая“. Тези индианци живеят в планините (около 60% от територията) и в джунглата. Името на щата Чиапас идва от подправката Chia като името означава „Земята на чия“.

Общо един час пътуване и влязохме в Сан Кристобал де лас Касас. Хотелът ни тук беше съвсем в центъра на градчето, категория 5* и изпълнен в традиционен стил.

Улицата на хотела:



Самият хотел:





Имахме си всички удобства в стаите, вкл. безплатен интернет – като навсякъде в Мексико. Оказа се впоследствие, че не всички стаи хващат сигнал на WIFI, но аз имах късмет и този път.







Аз лично реших, че ще използвам вечерта за разходка по улиците. Сториха ми се доста оживени и интересни, така че след експедитивно настаняване се изнесох навън за вечерна разходка. Джойс беше казал, че улиците на Сан Кристобал са абсолютно безопасни и няма от какво да се притесняваме, така че да се разхождаме на воля. Така и направих. Няколко часа запознаване с района и малко снимки... Това е резултатът.









Най накрая влязох е едно магазинче за антики и си излязох с една рисунка. Това ми беше първата покупка в Мексико. Първата, която правя за вкъщи.



Прибрах се в стаята, седнах да пиша и съм заспал... Никакъв спомен!

[zoro-1]

От: МЕКСИКО - ЗАГАДКИТЕ НА МАИТЕ

Браво Стас, сърдечно благодаря за споделеното с нас пътеществие. Ще очаквам с нетърпение. Успех.

[Stas]

От: МЕКСИКО - ЗАГАДКИТЕ НА МАИТЕ

4. САН КРИСТОБАЛ ДЕ ЛАС КАСАС

Денят ми започва с много ранно ставане – 7:00, 23.11.2010 г. Час, в който стартира и закуската. След като се надигнах да изключа алармата на телефона, първо погледнах часа, защото телефонът ми в Мексико постоянно се сверяваше по неясна за мен причина с някакво измислено време, нямащо нищо общо с истинското. Поради това събуждането винаги се придружава от проверка на часа и ако има грешка я коригирам и лягам да си доспивам. Не се замислих, ако грешката е в другата посока какво ще правя...

И така – хотелът ни, Posada Diego de Mazariegos, е разделен на две части.
За съжаление ресторантът, където сервират закуската е в другата част. Излизам на улицата – сутрин е тихо и пусто.



А това е улицата и другото крило, в което е ресторантът:







Нашата маса за закуска – аз явно съм пръв!



Самата закуска – яйца, шунка, някаква пилешка манджа (вкусна), пържени банани, препечени филийки и плодове – ананас, папая, пъпеш. За пиене фрешове от портокал, папая, пъпеш, ананас. Не е безумно богата, но е много вкусна!



След закуската тези индианки ни взеха поръчка за изработване на химикалки с бродирано име. Предната държи в ръката си подобни. Автентично облечени с цветни конци обикновени химикалки, поименно направени – не лош подарък за децата.



Този ден ще посетим две индиански селища край гр. Сан Кристобал, всяко от които на 8 км от града и на 8 км едно от друго. Това са: Сан Лоренсо Синакантан и Сан Хуан Чамула. В тях живеят индианци (маи) и помежду си говорят своя си език – мая.

От 3000 г. пр.н.е. тук е имало маи. Те са живели в обособени независими градове-държави и НИКОГА не са имали империя. До 900 г. са се развивали и са били в разцвета си. След тази година е последвал упадък, докато през 1520 г, с покоряването им от испанците, тяхната култура приключва. По това време маите вече са станали номади. Това, което съм си записвал от думите на Джойс е в сила само за индианците в Чиапас. И така...

Конкистадорите разделят Америка на 3 части:
I – Нова Испания (Това е Мексико)
II – Гватемала (включва още част от Перу, Панама, Коста Рика, Хондурас, Никарагуа, Чиапас и Юкатан)
III – Ю. Америка (Перу)

През 1810 г. Мексико, а също и Перу и Гватемала, получават независимост. Чиапас остава към Гватемала. През 1824 г. с гласуване на жителите на Чиапас, щата се отделя и влиза към Мексико, като 29-ти щат. В Мексико понастоящем има 31 щата + столицата Мексико Сити. Чиапас е била напълно изолирана територия и до 1824 г. Не е имало абсолютно никаква инфраструктура! Първият път в щата е построен през 1970 г. от Туксла Гутиерес до Сан Кристобал. По това време (1970) маите в Чиапас са живели както и през 1500 г.

Малко история на селищата Сан Лоренсо Синакантан и Сан Хуан Чамула.

През 1976 г. се строи първото начално училище. Да, чак тогава – имало е правителство, но то е нехаело за Чиапас. Щатът е бил в пълна изолация! Живели са буквално в миналото.
1980 г. – строи се първата клиника в Чиапас за всички времена.
1985 г. – първата гимназия.
1986 г. – електрификция.
1987 г. – водопровод.
1989 г. – телеграф.
1990 г. – първият колеж.
1994 г. – въстание на сапатистите. (Ще говорим за него по-нататък).
2000 г. – телефонизация.
2008 г. – построен е първият университет за двете селища, които посещаваме.

Основният поминък в индианските селца е земеделието. По принцип индианците не са гледали животни като средство за прехрана и труд. Животновъдството идва от Европа.
Сан Лоренсо Синакантан е основен производител на планински плодове и зленчуци за района. Много голяма част от известните плодове и зеленчуци произхождат от Америка. Освен това тук се произвеждат и много цветя (основно рози). Всяко семейство си има земеделска земя. Поради естеството на терена (много камъни) механизация не се ползва. Семейството само си обработва земята и излишъците от продукция продава на пазара в Сан Кристобал.

Наближихме Сан Лоренсо Синакантан и снимах от автобуса. Снимката не е достатъчно добра, но нямам друга.



Ще посетим местна къща и ше разгледаме как работят и живеят индианците мая сега.
Свалиха ни от автобуса буквално в къщата, предверието на която си беше направо изложбена зала за текстилна продукция!



Посрещнаха ни и Джойс се зае да обяснява за олтара в дома, за идолите и мястото за молитви. Накрая изкопа един телефонен апарат, сложен до олтара и някакси естествено ни обясни, че това е за връзка с бога. В крайна сметка всички ние се пръснахме да разгледаме, а през това време стопанката ни демонстрира как се произвеждат тъканите.





Ето някои готови неща:





Младите инданки решиха да облекат Бисер като младоженец.



Не закъсня и традиционната булчинска носия. Кордисаха ги двамата един до друг без въобще да ги питат да се искат или не! Важното е, че са усмихнати.



След като облякоха Пепа и веднага се появи наплив за младоженци. Жоро помоли Бисер да съблече дрехите и ... да ги облече той! Представям ви Жоро в действие, а от двете страни са кумовете – Наталия и Вальо.



По случай „празника“ индианките решиха да ни почерпят с традиционната алкохолна напитка – пош, която използват и за лекарство.



Всъщност като видите с какъв блажен израз на лицето Наталия пие традиционната им напитка и направо може да ви дойде апетита! Май само аз не опитах в крайна сметка – може би разбрах погрешно гримасата на „кумата“. Остана да ме гложди съмнение дали е било вкусно или не.

Преместваме се в съседното помещение – кухнята. Младата девойка меси и пече специален хляб на тънки питки (като палачинки).



Трапезата е сложена и Джойс демонстрира как се яде.





Изглежда апетитно! Това си го направих за мен. Сложих си почти от всичко – боб, сирене, доматен сос, паста от авокадо и два вида люто – едно по-малко и друго по-силно. Екскурзоводът веднага ме обяви за „мачо“ след като съм дръзвал да си слагам от най-лютата им подправка! Гледаше ме с интерес как ще го изям.



Айде и останалите... Да си хапнем по майски докато не е свършило! Ама не може то така сухо. Дайте по една кока-кола, моля!



И развалихме автентичния вид на трапезата. Но пък за сметка на това колата помага за друго, за което по-късно ще обясня и за което Бисер и Жоро по това време даже не подозираха.

Поразходих се из къщата. Стигнах до гостната, където беше сервирано като за голяма група хора.





На стената виси пончо, изработена от вътрешната част на кората на дърво, а отдясно до него в кожен калъф е закачен традиционният земеделски инструмент – мачете.

Сигурността е постигната с подръчни средства.



Айде прескочи оградата, ако ти стиска!

На тръгване реших, че няма как да не си взема нищо от тези любезни домакини. Пазаренето при покупка тук е традиция. Спазарихме една покривка от 350 на 250 песос и ... гледайте какви сме весели! Май тя е по-веселата, значи не съм се пазарил достатъ чно!



Следващото село е Сан Хуан Чамула. Население 5000 жители, от които 250 полицаи – редно си е да има ред и дисциплина.



Тук се намира единствената, може би в света, смесена църква за християни и нехристияни (индианци от племената мая). Вътре снимането е строго забранено под заплаха от арест. Тази опасност беше повода да се информираме дали в селото въобще има полиция, а то се оказа, че имало цяла армия! По-странна църква не можете да си представите! Има какво да се види, но няма да мога да го покажа за съжаление.



Още на вратата не искаха да ме пуснат с фотоапарат. Джойс услужливо го взе да го носи, за да не се налага да го оставям на непознати. Хм, за втория ми апарат въобще не повдигнаха въпрос, но и на мен не ми хрумна да рискувам с него. При толкова много полицаи в селото...



В това селище маите са покръствани, но им е обяснявано, че Йоан Кръстител е главния светец, а Исус и Дева Мария са след него на второ място. Поради това в църквата Йоан е изобразен на централния олтар, а останалите – отстрани.

Маите не са приели християнската религия и свещенниците били принудени да се примирят с техните ритуали. По пода на целия храм са постлани борови иглички, които се счита, че абсорбират отрицателната енергия и всичко лошо. Така, ако някой влезе болен или със скрита отрицателна енергия, то боровите иглички поемат всичко и останалите са незасегнати.
Жертвоприношенията и в момента се извършват за омилостивяване на боговете и за целта се използват кока-кола и пилета. Пиенето на газираната напитка води оригване, което те вярват, че изкарва лошите духове от човека, а пилето е за боговете – умъртвяват го безкръвно и го оставят да лежи в храма. Най-накрая пият пош като лекарство. Кока-колата се използва от около 15-20 години, а преди това са варяли листа, които са образували газове и пиейки отварата са предизвиквали това изкарване на лошите духове. Това е неподозираната функция на кока-колата, която Бисер и Жоро пиха в къщата на индианците в Сан Лоренсо Синакантан.

Всяка неделя католическите свещенници са отслужвали литургии в църквата, но хората не са ги слушали. Индианците си правели своите езически ритуали по време на службата без никакво притеснение. Изключение правели може би само метисите.

През 1750 г. индианците хванали тогавашния свещенник и го изгорили направо вътре в храма. Не разбрах какви са били причините, но случката поражда сериозно наказание от страна на папата – останали без свещеник завинаги. Все пак през 2008 г. наказанието е отменено и е изпратен Педро Итуриага като нов представител на католическата църква в това населено място.
Всичко това ни бе разказано от Джойс, който е метис с индианска кръв от племето сапотеки. Баба му е шаман. Той ни запозна и с един от местните шамани, когото познава покрай баба си. Шаман можеш да станеш по наследство, но не всеки от семейството е годен. От всички деца – момчета или момичета, обикновено се избира едно, което показва данни и от малко го обучават в ритуалите и заклинанията. И те си имат своите тайни.



Разходихме се с Вальо по улиците на Сан Хуан Чамула и огледахме сергиите за сувенири и текстил – нищо не си харесахме и се върнахме бързо при автобуса – последни! Явно и останалите не са били заинтригувани особено.

Единствено интерес за моя фотоапарат представляваха местните жители.






След като разгледахме двете индиански селища се върнахме в Сан Кристобал де лас Касас, за да може Джойс да ни разкаже за самия град и да ни покаже основните му забележителности. Градът е построен от испанците от основи. Тук не е имало друго селище преди това. Всичко е направено по план и в типичен испански стил.
Първо посетихме пазара за текстил, който се намира около църквата Санто Доминго. Построена е в бароков стил през II половина на XVI век.



Пазарът около нея е интересен с текстилните изделия, произведени от индианските фамилии от околността и продавани от тях самите. Пазарлъците са задължителни – това си е обичай. Всичко се отличава с ярки и свежи цветове.



Второто място беше зеленчуковия пазар – индианци маи от 9 племена от околността продават собствената си продукция – изключително голямо разнообразие от плодове и зеленчуци!







Всъщност в провинция Чиапас се гледат всякакви плодове целогодишно. Изклюително благодатен климат за земеделие. Няколкото реколти годишно изхранват работещите относително добре. Цените са символични:

- Мандарини – 1 кофа, около 5 кг = 20 песос (1 песо = 0,12 лв.).
- Гуава = 20 песос/кофа.
- Банани според вида и качеството – от 5 до 20 песос за килограм. На горната снимка са от 10 песос за кг. Дали е точно за килограм или за чепка, или пък кофа... Няма значение.
- Захарта е 12 песос/кг. Всичко тук е между 5 и 20 песос.
- Ананас – огромен = 18 песос. Папая – 20 песос/бр. Диня = 40 песос и това е доста скъпо.
Пилетата струват по 40-45 песос за кг. Горе долу като при нас.







Пазарът е доста обширен и има много красиви и по-мизерни сергии. Като цяло на мен ми се стори доста екзотичен. Обстановката бе колоритна и нямаше дразнещи миризми. Бутахме се между хората и не се притеснявахме за портфейлите си или от болести и мизерия – нямахме повод. Ако човек е прекалено придирчив винаги ще намери нещо, което да не му хареса, но при мен погледа бе изцяло привлечен от екзотиката на мястото.





От пазара тръгнахме пеша (тук всичко е на късо разстояние) към централния площад на Сан Кристобал. Там Джойс ни показа Катедралата, която е най-важната за целия щат Чиапас.





Джойс ни упъти къде бихме могли да обядваме и се разделихме – ние имахме свободен полуден или по-скоро вечер, а той малко време за семейството си преди да тръгне с нас към останалите точки от програмата ни в Мексико. Видях децата му – изключително красиво момиченце на 6 години и момче на около 11. Казах му, че децата му са много красиви, а той отговори с усмивка, че явно приличат на жена му, която е креолка (родена в Мексико с бели родители). Вървяло му на красиви жени – всичките му гаджета прeди жена му били все красиви и ... не знае защо се хващали с такъв като него!? Смее се! Явно е чаровен за другия пол, но скромничи.

Минах през хотела и реших без да губя време да изляза на разходка. Времето беше чудесно за снимки. Възползвах се. Върнах се до текстилния пазар и тръгнах по малките улички...







Стигнах до църквата Гуаделупе, която се вижда от центъра на града, т.к. е разположена върху хълм. Построена е през 1835 г.





От високото – Сан Кристобал на залез слънце. Малко срещу слънцето, но няма как...



Отново се пуснах по улиците на града в посока обратно към центъра, където е и нашия хотел.



Пешеходната улица при залез слънце:





Стигам до централния площад – Сокало с бялата сграда на кметството. Красивите облаци ме предизвикваха да снимам повече и повече.









Последна снимка на катедралата, символ на града, основан от конкистадор Диего де Масариегос:



Този ден като цяло ни въведе в духа на мястото. Усетихме атмосфера, каквато по-нататък нямаше – всичко тук си е автентично и не толкова нагласено като за туристи. Е, има и такива места, но като цяло Сан Кристобал и околните селца си имат колорит, който човек най-добре усеща докато се движи сред местните жители.

Не всичко е било така романтично в близкото минало. Тепърва ни предстоеше да научим от нашия любезен водач факти от историята на Мексико, с които страната никак не се гордее. Това щеше да стане по пътя ни към Паленке на следващия ден.

[jenia7812]

От: МЕКСИКО - ЗАГАДКИТЕ НА МАИТЕ

Благодаря! Чакам с нетърпение продължението!

[Майкъл]

От: МЕКСИКО - ЗАГАДКИТЕ НА МАИТЕ

Много увлекателен разказ.
Четахме го с интерес 4 човека едновременно.

[Stas]

От: МЕКСИКО - ЗАГАДКИТЕ НА МАИТЕ

5. ОТ САН КРИСТОБАЛ ДО ПАЛЕНКЕ

Сутринта на 24 ноември отново станахме рано-рано. В 8:15 трябваше да сме тръгнали. Закуска на бегом и ... за малко да забравя! Трябваше да си вземем поръчаните химикалки от индианките. Добре, че дойдоха навреме до хотела. Те останаха с добрите си продажби, а ние с красиви подаръци, изработени собственоръчно от ръцете на коренните местни жителки.

По пътя към Паленке (Palenque) щяхме да спрем до чудните водопади Aqua Azul и Misol-Ha, но преди това трябваше да минем през град Окосинго (Ocosingo), територия подвластна на сапатистите от въстанието през януари 1994 г.

Разказът на Джойс за въстанието на сапатистите започна малко по-отдалеч. Като начало трябва да си изясним кои са петте социални групи в Мексико и какви са противоречията между тях.
1. Индианци.
2. Католическата църква.
3. Политици.
4. Наркотрафиканти.
5. Учащи, учени, работещи, интелигенция.

След Мексиканската революция през 1910 г., предвождана от Емилиано Сапата (Emiliano Zapata), положението в страната си остава нетърпимо за голяма част от населението. Щатът Чиапас останал напълно откъснат от цивилизацията, местното население, съставено от индианци от различни племена маи, е било подложено на постоянен терор от управляващите и оставено без каквито и да било условия за нормален живот.

При такива условия през 1960 г. Самуел Руиз Гарсия основава движението на „мравките“. В него бързо се включват около 600 000 индианци, чиито права са потъпквани постоянно. Защо движението се казва така? Основният им начин на протест е бил начинът по който са работели – стремяли са се да не вършат работа повече, отколкото би свършила една мравка! Били са много, били са потъпквани и експлоатирани и са работели възможно най-малко в знак на несъгласие със системата.

По това време в Мексико е царял абсолютен произвол на управляващите. Например в щата Чиапас е имало губернатори, които направо се вманиачили в присвояването на индиански земи. Обикаляли селата и където каквото си харесали – присвоявали! Често това ставало с цената на убиване на местните индианци – собственици на апетитни земи. Напрежението през това време ескалирало постоянно.

В същото време САЩ станали най-големия световен потребител на наркотици. Замисляйки се реално пътят на наркотиците до щатския пазар няма много алтернативи. В крайна сметка най-удобно и лесно било минаването им през Мексико. Страната не произвежда дрога, но транспортирането й от Ю. Америка, от пристанищата, в които акостират кораби от Азия и Африка до границата със САЩ станало изключително доходно занимание. Веднага се завъртели едни сериозни суми пари и каналите започнали да се контролират от организирани банди. Така се появили организираните наркотрафиканти. Те имали нужда от надеждни коридори за транспортиране на скъпата стока, от съмишленици и от закрилата на властта. Силата на парите си казала думата и връзките на трафикантите с политиците станали факт. В същото време населението на малките градове и селца продължавало да живее свръхбедно, а Католическата църква изпитвала сериозни финансови състресения и духовна криза – все по-трудно убеждавала населението да влезе в църквата. Духовниците трябвало по някакъв начин да покажат загриженост към народа, да му посочат верния път, а това било изключително сложно в създалата се обстановка.

Връзките на Католическата църква с политиците и правителството били финансово обезпечени от наркотрафикантски пари. От една страна те се издържат по този начин, а от друга страна си осигуряват властта, посредством сила, каквато законната полиция не им предоставя.

Вече споменахме, че в Чиапас не е имало пътища, училища, клиники... В тези години, обаче, те започват да се строят. Правителството не е отпускало пари. Дали се досещаме с какви пари се строи всичко това? Наркотрафикантите си осигуряват подкрепата на населението на страната посредством финансиране на обществено полезни дейности. Връзки между обществените прослойки толкова се задълбочават, че вече никой не знае кой с кого е и кой на кого се оповава.

Джойс е родом от гр. Оахака, но е живял дълго време в Европа. През 1992-а се върнал в Мексико и се заселил в гр. Сан Кристобал. Тук започнал работа в местно представителство на френска фирма за петрол. Добре платено и стабилно работно място. Всичко, което ни разказва е ситуацията през неговия личен поглед. По улиците на града, вървейки по тротоара, забелязва, че идващия срещу него индианец пресича на другия тротоар, а след като се разминат се връща обратно. Изглеждало му странно, но в действителност се оказало, че порядките по онова време са били такива. Индианците не са третирани като хора и най-малкото проявено неуважение от тях към белите управляващи се наказвало сурово. Дотолкова са били наплашени, че не смеели да погледнат бял човек в очите по време на разговор. Нормалното при тези условия се случило – индианците намразили белите и до ден днешен им нямат доверие. Една скоба: въпреки това те с готовност сватосват дъщерите си за бели, осигурявайки им по-добър живот.

Стигаме до 1993 година.

През тази година напрежението ескалира максимално и в момент, в който предстоят президентски избори, борбата за надмощие сред политиците взима страховити размери. Главата на Католическата църква започва да се меси в политическите въпроси, касаещи страната. Петимата кандидати за президент обикалят страната и агитират... Политическите сили се карат и нажежената обстановка довежда до взрив. Най-популярният кандидат-президент е убит в един провинциален град. Убит е с множество куршуми без никаква милост! Страната е потресена!

Политиците са разединени и враждата между тях прераства във война. Но не каква да е война, а всъщност във война на поддържащите ги наркотрафикантски армии. Започват безмилостни екзекуции. Главата на Католическата църква, гонейки финансови интереси и свързвайки се с мафията, взима страна в политическия живот и по този начин си подписва смъртната присъда. Екзекутиран е от престъпни банди. Действията на политиците били толкова възмутителни, че народът в лицето на интелигенцията, учените, работещите, учащите и студентите, излиза на протест в град Мексико. На полицията е заповядано да открие огън и така биват избити 14000 демонстранти!

В щата Чиапас на сцената излиза формация, създадена през ноември 1983 г. Това е Сапатистката Армия за Национално Освобождение (EZLN). Ползвайки името на националния герой Емилио Сапата и вярвайки, че продължават неговата идеология те открито обявяват война на Мекисканското правителство на 1.1.1994 г. Техните искания са за свобода и равноправие на индианското население. Демокрация, мир и правосъдие – това е лозунгът на сапатисткото движение. Автономия на някои индиански територии е друго тяхно искане от общо 63 на брой. Въстанието на сапатистите приключва със сключено примирие три години по-късно – през 1997-ма. От всичките 63 искания са удовлетворени едва 13, но между тях е и автономията на 7 сапатистки града, един от които е градът, в който започва всичко – Окосинго (Ocosingo).

***

Междувременно попаднахме на задръстване. В първия момент си помислих, че сапатистите са блокирали пътя и няма да ни пуснат. Джойс слезе, за да провери какво става и попита дали някой иска да се разходи. Аз веднага се шмугнах след него. Оказа се обикновен ремонт на пътя. Вляво и вдясно имаше екзотични плантации, а хората по колите бяха типични мексикански мачос. Джойс ми показа храст кафе и ми каза, че спокойно може да се опита. Опитах го! Няма вкус на никакво кафе! Просто още е зелено и си има вид на обикновени бобови зърна.



По пътя за Паленке правим междинна спирка в едно крайпътно заведение – на около 3-4 км преди гр. Окосинго. Тук влизаме в двор с прекрасна градина – явно стопаните имат пристрастие и към флората и фауната.





Още от вратата забелязах папагал върху клетка! Погледнете какво превъзходство на птицата над оковите!



В друга клетка зад къщата, която намерих обикаляйки за нещо интересно, имаше 3 огромни папагала АРА. Много интересни като поведение!



Забелязах, че Джойс се е хванал за един бинокъл и упорито се взира в планините насреща. Изчаках го любезно и го разпитах какво гледа. Също толкова любезно ми обясни, че наблюдава един много интересен град на маите – Тонина. Хм, даже не бях чувал за него. Попитах защо счита, че е толкова интересен и той отговори: „Там преди един месец бе открита най-голямата пирамида в Мексико – висока е 120 метра!“. Изненадващ отговор, особено след като бяхме посетили Теотиуакан и пирамидата на Слънцето там. За мое най-голямо съжаление Тонина не влизаше в програмата ни и нямаше как да го разгледаме.

Градината беше цъфнала и разноцветна







Това е кафе:



А Джойс намери на стената една стара пушка и веднага се маскира като войник от EZLN (сапатистката армия).



Почивката приключи. Тръгнахме, минахме през шестдесетхилядната столица на сапатистите и продължихме по пътя към водопадите Aqua Azul (Синя вода). По пътя минахме през КПП, охранявано от сапатисти с автомати. Там шофьорът плати 50 песос за преминаване на малък автобус. (За кола е 20, а за голям автобус – 100 песос). Това беше нещо като такса за преминаване през тяхна територия.

Отляво и отдясно на пътя продължавахме да наблюдаваме красиви екзотични гледки на планинския район. От Сан Кристобал тръгнахме при 2100 м надморска височина, стигнахме до 2500 и започнахме да слизаме към водопадите на 400. На моменти слизанията бяха доста стръмни, а пътят минаваше странно по билото на възвишенията. Започна да ми прилошава и добре, че пристигнахме на паркинга на Aqua Azul преди да е станало неприятно късно за стомаха ми.

Паркирахме, слязохме – страшна жега! Поне така ми се стори. Около паркинга – горичка, пълна със сергии и пътека, която води нагоре покрай водопадите.



Тук няма кой знае какво да се каже – всичко е гледка и слънце. Трябваше да побързам с разглеждането, тъй като умората и виенето по завоите поизнерви групата – на хората не им се разглеждаше много-много. И какво... някакви си водопади!







Пътеката продължава все по-нагоре. Отстрани продават разни сувенири, но нямам време за тях.









В горичката е пълно със странични поточета:



Плодове, които не си и помислих да опитвам на този етап:



Жилищата на местните:



Продължих максимално. До това място никой от групата не беше стигнал, а точно тук вече беше спокойно за плаж посред зима. Човек направо може да забрави за всичко на такова място.





По пътя надолу поснимах още малко.





Който има цял ден на разположение може спокойно да се разположи на брега.



Уверявайки ни, че следващото място е не по-малко атрактивно, Джойс ни събра в автобуса и тръгнахме. Така пристигнахме при водопада Misol-Ha.

От паркинга тръгнахме пеша и минавайки покрай къщите на персонала стигаме до 35-метровата водна каскада.







Има направена пътека, по която може да се мине под водопада и да се излезе от другата страна на образувалото се езерце. Само дето не съобразих, че отдолу се образуват страшни пръски от падащата вода.







А във водата се вихри купон....



И понеже обикновено не се спирам, реших, че няма как да не мина под водопада и аз! Да, но имало! Тръгнахме със Силвия и ... стана толкова мокро, че се уплаших за фотоапарата. Силвия и без това тръгна да се връща, след като и тя се намокри порядъчно, та я помолих да ми вземе апарата. Останах само с едно малко на кръста, прибрано в калъфче.

Нов опит – отново тръгнах. Пръските вода направо ми подействаха като душ! Целия станах вир вода, но нали съм упорит! В крайна сметка пак ударих на камък – стигнах до място, където пътеката минаваше през водата, а аз бях с обувки, а не с джапанки. Това беше! Леко разочарован и силно мокър се върнах при групата, преоблякох си тениската и подсуших колкото мога главата. Останалото ... нямаше как повече.

След двата неуспешни опита да мина под водопада се качихме на автобуса и право към хотел Mission Palenque в малкото градче Паленке. Докато преминавахме през града, Джойс ни показа подходящ за вечеря ресторант и центъра, за да можем след настаняването да се разходим. Имахме цяла вечер.

Самият хотел е нещо като голяма резиденция. Води се 5 звезди, но не бих казал, че е по-добър от останалите до момента. Нормално хубав хотел, в който ще спим една вечер.

Настанихме се, преоблякохме се, който успя си взе и душ и се отправихме прегладнели към ресторанта.



Поръчахме по нещо на късмет. Компанията чака храна, а Бисер и Жоро разказват вицове! Липсващите Наталия-младша и Наталия-старша вероятно пушат на около метър встрани, но все пак извън покрива на ресторанта. В Мексико пушенето е позволено само на улицата. Малко по-късно към нас се присъединиха Нина и Миго.



Някои ястия бяха много вкусни, а други странни до неядливост. Все пак гладът преодоля вкусовия дискомфорт за нула време. Цените са прилични: супа (45 песос), пиле по милански с пържени картофи (75 песос). Бакшишите обикновено са 10%.




След вечеря се помотахме по улиците. На централния площад имаше различни представления, а минавайки под едно дърво, от което се носеше невъобразим шум от птици, едно пиле ми прати късметче право в десятката! Иначе в градчето няма какво да се види. Интересното предстоеше на следващия ден, когато щяхме да посетим археологическата зона Паленке. След това щяхме да се отправим към гр. Кампече за нощувка по средата на пътя за Мерида.

В хотела пуснах втората част на пътеписа и някъде към 4 през нощта се насочих към възглавницата със залепнали от умора клепачи.

[bochkata]

От: МЕКСИКО - ЗАГАДКИТЕ НА МАИТЕ

Прекрасни снимки,особенно тези на водопада.Благодаря!

[Stas]

От: МЕКСИКО - ЗАГАДКИТЕ НА МАИТЕ

6. ПАЛЕНКЕ

На 25 ноември се събуждам вече по навик в необичайно ранен час. Стягам багажа лесно, защото така и не го бях разопаковал предната вечер. Премислям набързо с какво да се облека най-рационално предвид високите температури през деня и пътуването на климатик в автобуса. След това хуквам към ресторанта за закуска и пътьом щракнах от терасата басейна на хотела, който предната вечер Бисер безпощадно изпробва, но мен ме домързя.



Закуската беше наистина по мой вкус. Яйца с колбас, сандвичи с топено сирене и шунка, пържен банан и най-вече много плодове. Сложих си фреш от червен портокал и още един от манго. Тъпченето с плодове и фрешове за закуска ми се струваше удачно решение против евентуална умора. Мисълта, че се наливам с толкова витамини направо ме ободряваше.



В 8:15 натоварихме багажа и ... тръгнахме към археологическата зона на Паленке, която се намираше на не повече от десетина километра от хотела.

Тук ще разкажа това, с което Джойс предния ден ни подготви за срещата с първия и може би най-красив град на маите в Мексико.

В Америка има много антични обекти. Като цяло всички те са от различни епохи и за да е ясна хронологията на местата и събитията ще разгледаме етапите в развитието на първата цивилизация тук – тя възниква някъде около 3000 г. пр.н.е. и приключва през 1520 г. Преди конкистадорите да я завладеят, в Америка е имало 105 култури, чието описание е доста сложно. Основното разделение е в 4 времеви периода:

I генарация. (3000 г. пр.н.е. – 1000 г. пр.н.е.)
Това е периодът на базовата култура в Америка – културата на олмеките. Те се делят на 3 езикови фамилии за всичките 105 култури след тях. Това са науа, сапотека и мая. Всички езици след тях са производни на тези три фамилии. През този период, например, се е появил град Ла Вента. За този период информацията е оскъдна, а и аз не се опитах да се задълбоча.

II генерация. (1000 г. пр.н.е. – 250 г.)
Предкласически период. Характерен град за този период е Теотиуакан, който вече посетихме в началото на нашето пътуване.

III генерация. (250 г. – 900 г.)
Класически период. Към тази епоха се причисляват Паленке, Тикал и Калакмул. През този период сериозно развитие е претърпяла търговията между градовете като основно средство за придвижване са играли множеството реки. Имало е чести войни между отделните кралства, развивала се е културата, астрономическите и математическите познания на маите. Създадени са много произведения на изкуството, някои от които останали до наши дни.

IV генерация. (900 г. – 1520 г.)
Посткласически период. Нормално най-много запазени градове има именно от последната епоха – това са Ушмал, Чичен Итца, Теночтитлан (Мексико сити). Последния е свързан с културата на ацтеките, както вече знаем. След 900 г. културата на маите е в упадък. Залезът на тяхната цивилизация е резултат от мистериозни събития, които аз наричам ЗАГАДКИТЕ НА МАИТЕ. Засега никой не може да даде точно обяснение защо именно през този период много градове биват мистериозно изоставени. Дълги години постройките са потъвали в джунглата... Краят на този период е свързан с испанските конкистадори, които с твърда ръка слагат край на културата на маите.


На входа на комплекса Джойс ни събра, и тъй като бяхме много нетърпеливи, се наложи да ни напомни, че Мексико е спокойна страна и никой не бърза за никъде. Човекът имаше какво да ни каже, оставаше и да го чуем.



Всъщност Паленке не е оригиналното име на града на маите. През 1545 г. мисионерът Педро Лоренсо де ла Нада основава в джунглата испанско селище. Испанците не са имали дума за джунгла и са изполвали такава от кастилски език – Паленке. Тя означава място с много дървета. Именно това им се сторило като подходящо име за новото селище.

Паленке съществувало дълги години без никой да заподозре, че на накякви си 8 км от града, в сърцето на джунглата, лежат останките на един от най-великите градове на маите от класическия период. Откритието направили случайно индианци малко преди 1800 г. През следващите години най-известните изследователи на културата на маите идвали да изучават града, а през 1999 г. НАСА са направили снимки от хеликоптери и са картографирали мястото на 100%. Общата територия, на която били открити постройки била около 15 кв. км.

Изследването на руините до град Паленке ни разкрива съществуването на древното кралство Baak (Кралството на костите) а градът има индианското име Lakam Ha, което на езика мая означава Голяма вода. Голяма поради множеството извори и пълноводни реки, преминаващи от тук. В наши дни около 2% от сградите са разчистени от джунглата и годни за посещение. Останалите 98% си лежат в плен на дървета и храсти, все още скрити от очите на хората повече от 1200 години. По-нататък ще наричам града на маите Паленке, както е неговото популярно име днес.

Пакал е бил най-великия владетел на Паленке, стъпил на трона през 615 г. на 12-годишна възраст и царувал 68 години. Неговата слава е стигнала чак до Перу. Бил е много богат, силен и известен. Имал е само една жена и трима синове и е доживял до 80-годишна възраст.

Тръгваме навътре в комплекса по алея, заобиколена с екзотични растения.



Снимах картата на археологическата зона за по-добра ориентация. Всички изследвани постройки, чието предназначение и прозиход са ясни си имат имена, но има и много които все още са означени само с номера. Тепърва предстои да бъдат идентифицирани.



След стотина метра излизаме на поляна с множество постройки. Тук се спираме и Джойс ни обяснява какво ще посетим. Това са:
- Храм на черепа [2];
- Храм на Червената кралица [3];
- Храм на йероглифите или гробницата на Пакал Велики [4];
- Дворецът – най-голямата структура [16];
- Групата на кръста (Храм на кръста [10], храм на листовидния кръст [11], храм на слънцето [9], храм XIV и XV [8]);
- Северна група [18, 19] и игрище за пелота [20];
- Археологически музей Паленке [M].

Първото място, което посещаваме – група от 4 пирамиди и 2 храма върху тях. Имената се слагат от археолозите, а неизучените обекти остават с номера.

Пред нас е една малка пирамида от групата, на върха на която има храм. На фасадата има гравиран череп, от който идва името: „Храмът на черепа“.



Някои от нас се втурнаха да се катерят директно по стълбите. Джойс, обаче, тръгна отдясно през джунглата и ни подкани да го последваме. Тръгнахме по някаква пътека и по пътя виждаме превзет от джунглата храм с 2 стаи и пирамида, която имала 8 храма, но която трудно се различава сред гъстата растителност.



Излизаме направо на върха на Храма на черепа откъм гърба на пирамидата. Спестихме катеренето нагоре по стъпалата. Тук отблизо се вижда черепът, на който е кръстен този храм.



В съседство веднага е пирамида XII-A с неясно предназначение:



Слизаме по стълбите внимателно, т.к. са леко влажни и хлъзгави. Насочваме се към входа на следващата пирамида – Гробницата на Червената кралица. Вътре Джойс ни разказва коя е тя и защо я наричат Червена.





Влизаме. Това са две отделни структури – отвън се вижда външната. Вътрешната се забелязва само отвътре. Червената кралица е единствената съпруга на Пакал, а нейното истинско име е Паяжина. Гробницата й е построена, а през 650 г. той изгражда и пирамида като външна черупка, която да я пази. При строежа се внася в гробницата и монолитен саркофаг. Тя умира през 667 г. и при полагането й в саркофага тялото е било боядисано с червена отровна боя – затова археолозите са я кръстили Червената кралица. През 1994 г. гробницата е била разпечатана от археолозите, а от вътре е излязъл отровен газ. 1300 г. в нея е имало живак и др. токсични материали, както и много видове бактерии. Целта е била всеки, който оскверни паметта на кралицата да бъде наказан.

Гробницата на Пакал/Храм на йероглифите
Същата техника на построяване и през същите години. Тази гробница просто е по-висока и е построена за 10 години със 70 000 т камъни. Храмът на йероглифите съдържа 3 плочи с размер 4х2 метра, на които има 620 йероглифа на маите от 400-683 г. с историята на династията на Пакал. 7 години след като е открит този храм, при неговото проучване, се установява, че от съседното помещение на върха на храма се слиза 27 метра надолу и там се намира гробницата на самия Пакал.

Влизането тук вече е забранено. По думите на Джойс, а той е влизал много пъти, там долу е много влажно и топло, а има и опасност от зарази. В същото време управата има опасения, че посещавайки се от много хора, криптата може да претърпи щети. За да видим как изглежда саркофагът на Пакал има направени две точни негови копия – едното порпуснахме да посетим в Археологическия музей в Мексико, но другото е тук, в местния музей, с който ще завършим накрая.

Всички гробници гледат на север към полярната звезда, където отивали благородниците след смъртта си – това бил центъра на Вселената според маите. Именно със север се свързва и червения цвят.

Излизаме и пресичаме поляната, за да се качим на стълбите на Двореца – на сянка. Тук се разполагаме и слушаме. Всеки си слуша по своему, а някои даже с гръб.



От тук първата група обекти от 4 пирамиди се вижда най-добре.



От дясно на ляво са – Храм на черепа, Пирамида XII-A, Гробницата на Червената кралица и Храм на йероглифите.

Изглед към Храма на йероглифите и отдясно на него гробницата на Червената кралица, в която влизахме. В близък план храмът на върха на пирамидата с 5-те входа и някакъв нарушител на забраната за преминаване.





Дворецът
Това е най-голямата структура в Паленке с размери на основата 97 х 73 метра.
Тук е вероятно живяло кралското семейство, коронясвани са новите владетели, посрещани са важни гости, представяни са важни пленници, извършвани са важни ритуали, стратегически сватби и въобще всичко важно касаещо управлението на кралството. Няма точни източници за предназначението на двореца – всичко това са предположения на археолозите.
Дворецът е строен от няколко владетели като началото е положено от Пакал, а неговите синове са продължили да изграждат нови функционалности на тази структура.

Целия дворец е строен върху повдигната основа, и до него се достига по стълби като при пирамидите.



По фасадата има фрески от 700 г.



Кулата в Двореца вероятно е някакъв вид слънчев календар.



Вътрешните дворове са имали различно пердназначение. Един от тях, дворът на воините, има фрески по стените с изобразени пленени по време на битка вождове на други племена.





Конструктивно инженерните решения на маите са били изключително издържани технически и математически. Устояли са на много природни катаклизми – тук често е имало земетресения. Правилно пресметнатите натоварвания върху арките ги прави много стабилни.





Къщите са били изградени от камък, в стените са оставяни и прозорци, а целия град е бил червено боядисан. Мебелите им са били от дърво.





Използвали са и тоалетни с канализация.



Цяла поредица от коридори и подземни проходи свързват отделните части на двореца.



Излизайки от подземията се отправяме към следващата група постройки. Преди това Джойс обясни наличието на укрепени брегове на реката.



Поради обилните валежи опасността река Отолум да подкопае основите е била сериозна. Затова архитектите на маите от Паленке са направили канал с каменни брегове, които да устояват на силата на водата и по този начин са контролирали и управлявали коритото й. Тук резервоари за вода не са правени поради целогодишното пълноводите на множеството реки в района.

Пътеката минава за кратко през джунглата...




Групата на кръста
Това е група от храмове, разположени във формата на кръст – всеки в точната посока на света. Построени са от Крал Сарпиенте Ягуар, син на Пакал, между 683 и 702 г.

Защо именно на кръста? Кръстът символизира посоките на света – север, изток, запад, юг. За маите този кръст е нещо като дърво на живота. За всяка посока те са имали асоциация за сезон, част от денонощието, един от 4-те цвята, които признават и най-накрая съответна фаза от живота на човека.



На изток е Храмът на листовидния кръст (асоциация с царевицата), свързан с датата на зимното слънцестояне – 21 декември.



На север е Храмът на кръста, който се асоцира с пролетното равноденствие (21 март) – тогава структурата на върха на пирамидата се осветява от слънцето по точно определен начин.



На запад е едно от най-атрактивните слънчеви съоръжения в Паленке – храмът на Слънцето. Всяка година по време на лятното слънцестояне, 21 юни, слънцето влиза по особено атрактивен начин в храма и това бежи началото на годината за маите. Тази година явлението е било между 9:20 и 9:30 сутринта.



Ефектът от изгрева на 21 юни, лятното слънцестояне, се осъществява точно на това място:



На юг, посоката на нощта и смъртта, се намира все още скрита от джунглата пирамида XIX. Тя е най-висока и все още непроучена, но е известно, че е гробницата на Сарпиенте Ягуар – строителя на тази удивителна група храмове.

Храмът на кръста
Качваме се на върха на Храма на кръста и отгоре се открива великолепна гледка – рай за фотографите.





Тези уникални съоръжения са построени с изключителна точност и познания за слънцето и неговото движение. Точността на маите е била ненадмината векове след тяхното изчезване като цивилизация.

В храма на върха има плочи с изображения, които се огряват от слънцето на 21 март в точно определен момент.



Ето пояснителния текст на входа на храма:
„... Вътре има слънчев панел, който служи за честване на важни събития, измежду които раждането (635 г.) и качването на трона (684 г.) на Крал Змия-Ягуар II. Владетелят се вижда от дясната страна на сцената, пред Пакал, неговия починал баща. И двамата участват в ритуал, който е фокусиран върху слъчев щит с изображение на ягуар. Централата сцена е подкрепена с два различни аспекта на бога на подземното царство (Бог L) - разделен е на ленти - символите на Земята и тези на Бога на слънцето“

Всички тези ритуали и точното предназначение на храмовете са все още загадка за археолозите. Това, което пише са най-вероятните предположения.

Храм XIV и Храм XV погледнати от върха на Храма на кръста:



Джойс обяснява за познанията на маите и наблюденията им върху природата. Известно е, че Мексиканския залив често е връхлитан от урагани, дума с произход от езика на маите – у-ра-кан. Hur-Ha-Kan – словосъчетание от три думи: hur = сол, ha = вода, kan = змия, т.е. змия от солената вода, от морето или просто морска змия.

Приказвайки слизаме и хващаме пътеката в посока към Двореца, т.к. пътят ни минава от там. Ще ви ги покажа още веднъж:





Ето една по-пълна карта на Археологическата зона Паленке, на която се вижда разположението на обектите, които посещаваме:




Северната група и игрището за пелота
Тръгваме към музея и минаваме покрай укрепената река, след това покрай игрище за пелота, където има много мравки и не спираме, за да не бъдем полазени.



На бързо Джойс ни показва един плод от джунглата – гуанабана. Уникален и много вкусен.



Тук е и храмът на графа – Фредерик де Валдек от Швейцария, ексцентричен изследовател на Паленке, живял и писал книга на това място между 1831 и 1833 г. Неговата теория е била, че Паленке има връзка с изчезналата Атлантида и е продължение на древен Египет.



Стигаме до Група „Север“ – посолството на Теотиуакан в Паленке.





Още веднъж и двете:



Слизаме по стълби през джунглата и отново внимателно. В момента, в който влезем между дърветета и влагата става осезаема. Минаваме покрай резиденции на благородници и в далечината се чува шума на водопад. Това са баните на кралиците.





Разходката през джунглата ни подейства разхладително в жегата. Имаше и ето такива красиви цветя, но то какво ли не вирее тук. Всичко расте със страшна скорост.



Събираме се в подножието и отиваме към Музея. Всъщност забравих да спомена, че Паленке се намира на около 150 метра надморска височина, така че слизането не беше кой знае колко дълго. Джойс се опита предварително да ни стресне, но не му се вързахме.

Археологическият музей на Паленке
В музея всичко е истинско! Изключение правят само една плоча с йероглифи и макета на гробницата на Пакал, който е в мащаб 1:1.

Веднага след входа виждаме каменна фреска с първия син на Пакал, построил Групата на кръста. Той е изобразен заедно с важен пленник:



Първият символ горе вляво означава „Голяма вода“ – индианското име на Паленке. Втория под него означава 177000 дни. Втория отдясно на него е 15 катун. Третия символ отгоре надолу вляво е 9 тун = 9 години, а вдясно от него уинал = месец. Четвъртия отгоре е 9 дни. Малко объркано звучи, но като цяло Джойс прочете: „В Паленеке през 695 година е пленен един човек B’olon Yooj от сина на Пакал – Kan B’alam. Нашия екскурзовод се похвали, че четенето на писмеността на маите му е хоби и където и да ходехме той постоянно се заглеждаше по книжки, касаещи тази материя.

Следващата плоча е копие и йероглифите върху нея не могат да бъдат прочетени, т.к. са намерени поотделно и не е известна оригиналната им подредба. Без нея разчитането им е невъзможно.



Зелената маска от снимката е оригинал и е намерена в гробницата на Червената кралица. В музея има и много други оригинални маски.



Изчакахме да стане точно 12:30, за да отворят макета на гробницата на Пакал.



В действителност от върха на пирамидата се слиза по 68 стъпала, които започват от втората стая и стигат до камерата със саркофага на Пакал.





На излизане от репликата на гробницата разглеждаме още оригинални маски.

Интересен макет на двореца! Ако не го види, човек няма как да разбере как е изглеждал в действителност, т.к. повечето стени бяха развалини.



С това посещението ни в археологическата зона Паленке приключи. Направихме кратка кафе-пауза и в 13:20 часа тръгнахме към Кампече. Някъде около час по-късно пресякохме най-голямата река в Мексико – Усумасинта, която разделя щата Чиапас и Табаско.




Малко история
Тъй като по време на разглеждането на археологическата зона не успяхме да се съберем цялата група заедно, Джойс остави разказа за историята на Паленке за 5-часовото пътуване към Кампече. Сега ще опитам да преразкажа това, което чухме всички ние от влюбения в професията си гид по време на пътуването. За достоверността на фактите и годините не мога да гарантирам, но ще предам това, което чух като разказ от един, според мен, видимо компетентен професионалист.

1)
Както вече стана дума град Паленке е създаден около 100 години преди новата ера. Как и защо се е случило това?

През I в. пр.н.е. е имало два много важни градове на маите – Тикал (в днешна Гватемала) и Калакмул (в днешния щат Кампече). Иначе полуостров Юкатан не е бил населен (в предкласическия период). В земята на маите се е добивало какао, кожи, пера, дърво, лекарства, животинска и растителна отрова и др. Двата големи града са имали нужда от търговия и тогава индианците от Тикал строят търговско селище – Паленке.



В Чиапас има около 600 реки и използването им за търговска комуникация е било повече от задължително. Маите не са имали нужда от пътища, т.к. реките са предлагали бърз и евтин транспорт.

2)
Втория период от развитието на Паленке е съществен с това, че през 580 г. градът вече е бил независимо кралство. През тази година Калакмул обявява война на Паленке, която печели. Всички мъже благородници са избити! Целта е да няма кой да управлява независимото кралство. Тогава една жена (Yohl Ik'nal) се нагърбва и става владетел. Наричат я Sagrado Corason de Mais (от испански: Свещенното Сърце на Двореца). Тя е бабата на Пакал и взима властта в един град, намиращ се в изключително тежко състояние. Упадъкът засяга всички сфери на живота. За да се справи с проблемите, кралицата започва да насърчава бракове между девойките на своите благородници с мъже от други племена на маите. По този начин Паленке се възражда.

Един единствен град не е пожелал да се сроди с Паленке и това е Калакмул! Споменът от войната е бил твърде ясен. Калакмул е искал от Паленке не сродяване, а плащане.

Бабата на Пакал умира през 596 г. Тогава на престола се качва дъщеря й – Sagrado Quetzal Sak K’uk’. Тя възприема политиката на майка си и продължава по същия начин да възражда кралството. През 603 г. тя ражда Кинич Ханааб Пакал (Слънчев щит) и едва 12-годишен той се качва на престола. Най-накрая Паленке има мъж за крал! Той се жени за Тела Араня (Паяжина), която ние наричаме Червената кралица. Тя му ражда 3 наследника:
I син: Кинич (крал) Кан (змия) Балам (ягуар), или Serpiente Jaguar, както го споменах по-рано.
II син: Кинич Кан Хой Читам, или Красиво прасе.
III син: Кинич Ахкал (слънце) Мо Нааб (костенурка), или Слънчева костенурка.

През царуването си Пакал завладява 11 други градове на маи. Паленке е в най-големия си възход именно по време на неговото заруване и жителите са достигнали до 250 000. Живял е 80 години до 683 г. и с право си е заслужил прозвището Пакал Велики.

Когато умира, неговия първороден син става крал и построява комплекс от храмове „Групата на кръста“. Той управлява достойно, докато през 702 г. Калакмул не нападат отново Паленке и избиват всички благородници – този път и мъже, и жени! Тази голяма война се оказва фатална за Паленке. След нея в Паленке се наблюдава ефекта на доминото:
Първо, мъртвите предизвикват епидемии и още повече смърт.
Второ, победителите заграбват всичко ценно и всички ресурси на града.
Трето, победителя взима пленници, които стават роби в Калакмул.

Оцелелите остават изключително бедни. Всички те влизат в града, за да вземат каквото е останало за прехрана. Избухва нещо като революция.

В тази тежка обстановка, вторият син на Пакал – Красивото прасе, който е избягал преди врага да избие всички благородници, взима властта в свои ръце. Градът е в развалини.

Брат му, Кралят Ягуар, умира на 67 г. не без да има жена и деца. Оказало се, че е бил гей. Това се случва някакси нормално по онова време. За да стане крал, принцът задължително трябвало да не е бил с жена преди това. Всякакви подобни нужди е можело да се удовлетворяват само с други мъже. След качването на престола му се позволява да си вземе жена. Да, но Ягуар явно не е харесвал жените от времето, когато е бил все още принц. Така си е останал до смъртта.

През 711 г. нова война връхлита Паленке. Кралството е слабо и за кралицата на Тонина - Кауил, която била вещица, не представлявало никаква трудност да превземе града и да плени краля. Тя го държи в плен 10 години и накрая през 721 г. го освобождава.

През 722 г. той се връща в Паленке на 78-годишна възраст и намира там последния владетел от династията на Пакал, но това не бил брат му (третия син на Пакал), защото той се бил оженил още докато бил принц. На престола заварил сина си – Пакал II. Той дава короната на сина си и умира през 722 г.

Пакал II управлява Паленке от 722 до 736 г. Края на неговото управление е нова война, в която го убиват. След него друга династия поема Паленке, а през 800 г. градът е мистериозно изоставен!

Оцелелите благородници са се изселили в централната част на страната при толтеките. Бедните индианци са отишли в планините на Чиапас – затова и в наши дни в Чиапас има маи. Не се знае колко са били и къде точно са се заселили, така че всеки мая от Чиапас може да е потомък на изселници от Паленке.

Разглеждаме като на кинолента линията на времето:

800 г. – Джунглата превзема Паленке. 1700 постройки на около 15 кв. км постепенно изчезват.

900 г. – Паленке става анонимен.

1000 г. – Минали са 200 г. Паленке продължава да лежи в джунглата в пълна анонимност.

1325 г. – В Мексико се заражда нова култура – тази на ацтеките. Те нямат нищо общо с Паленке, който лежи вече повече от 5 века в пълна неизвестност.

1502 г. – Христофор Колумб прави IV си и последно плаване. С него пътуват Бартоломей де лас Касас и Ернандо Колумб. Точно тогава е коронясан Moctezuma II. По това време инките в Перу са във война – владетелят умира и незаконния му син убива законния наследник и взима властта. През тази година Америго Веспучи акостира в Южна Америка и пише, че тези земи не са острови и не са Индия! Това е съвършенно нов континент! Нарекъл го е Америка. Паленке продължава да тъне в пълна неизвестност.

1800 г. – Индианците маи от гр. Санто Доминго (испанското селище, което днес наричаме Паленке), режат дървета за дъвки, продукт, който също произлиза от Америка. Тогава те, съвсем случайно, попадат на руини в джунглата. Това е първото намерено селище на маите в Америка.

1800-1945 г. – Различни европейци посещават Паленке.

1945 г. – Правителството на Мексико защитава 3 места: Теотиуакан, Чичен Итца и Паленке. Отново през тази година Алберт Розен Лилие от Дания открива Храмът на йероглифите. Това е първата открита за туристи пирамида на целия Американски континент.

1952 г. – Същия археолог открива гробницата на Пакал в Храма на йероглифите.

1985 г. – Арнолдо Гонзалес (от Мексико) почиства Групата на кръста.

1992 г. – Фани Лопес Хименес (от Чиапас) работи по проект за почистване на пирамидите отдясно на гробницата на Пакал.

1994 г. – На 30 май Фани Хименес влиза в гробницата на Червената кралица.

1999 г. – Археолозите намират в Паленке трон с гравирана на него дата 799 г. – последната за Паленке и последния аретефакт, оставен от обитателите му.

2002 г. – Епигрфистите намират в Групата на кръста синтаксиса на езика на маите. Това слага началото на успешното разчитане на писмените паметници, намерени до момента.

2010 г. – На 25 ноември една група приятели от България дойде да разгледа и да се запознае с историята на Паленке.



Тези, които имаха търпението да прочетат всичко това са придобили представа за емоционалния и автентичен заряд, който носи това място. Твърде многото неясноти и неоткрити все още археологически паметници на маите в Паленке ме карат да ги нарека загадъчна култура, чиито тайни тепърва ще стават достояние на света. Има и много безвъзвратно загубени източници, за които ще говорим по-нататък. Остава ни да посетим още антични градове, които имат своето очарование и история и това ще стане през следващите дни от нашето пътуване.

Следващата ни спирка е гр. Кампече, където само ще преспим и ще продължим по програмата.

[Luk]

От: МЕКСИКО - ЗАГАДКИТЕ НА МАИТЕ

Браво, страхотен пътепис ! Изпълнен с много история и страшно увлекател. Очаквам продължението с нетърпение.
Поздрави.

[Stas]

От: МЕКСИКО - ЗАГАДКИТЕ НА МАИТЕ

7. КАМПЕЧЕ. КАЛЕНДАРИТЕ НА МАИТЕ

След като приключихме с разглеждането на така интересната археологическа зона Паленке, се качихме на автобуса и тръгнахме към Мерида, като по пътя по план имахме нощувка в гр. Кампече, столица на щата Кампече.

Аз лично прекарах пътуването с автобуса в опити за спане. Явно през това време съм пропуснал нещо доста интересно и важно, определящо до голяма степен мистиката на цивилизацията на маите.

Стъпвайки на полуостров Юкатан, испанските конкистадори започват да превземат териториите на маите със сила и безмилостни военни действия. Наред с тях францисканците налагат католическата религия и който не я приема бива обявяван от инквизицията за еретик.

Религиозен глава на Юкатан от 1549 г. е Диего де Ланда. С голям ентусиазъм той се включил в първите редици на нашествениците. Интересувал се от всичко, което вижда в новооткритите земи и с голям интерес изучавал живота на местните. Негови са и първите сведения за писмеността на маите. Колкото повече навлизал в бита и духовния живот на индианците, толкова повече фанатизмът му се подклаждал докато един ден, 12 юни 1562 г., в гр. Мани той извършил едно от най-тежките престъпления спрямо цивилизацията на маите – заповядал да бъдат събрани и изгорени на клада всички писмени документи – кодекси и ръкописи, рисунки и статуи на маите, събрани в Юкатан. Чудовищното му деяние хвърлило в отчаяние индианците. Много от тях бягали в горите от безчинствата, а други слагали край сами на живота си.

След зловещото деяние, в Мани идва испански епископ, който се разпорежда виновникът Диего де Ланда да бъде незабавно изпратен на съд в Испания. По пътя към Испания той пише един от малкото източници на информация за живота на маите в Америка – „Изложение за събитията в Юкатан“. Написаното е с цел оправдание, но впоследствие почти всичко известно за тази цивилизация е взето от труда на този францисканец. За деянието си в Мани той пише:
„Намерихме голям брой книги у тях и тъй като те не съдържаха нищо друго освен суеверия и дяволски лъжи, ги изгорихме всичките, което те (маите) посрещнаха с много мъка и което им причини много болка.“

И все пак не всичко било изгорено. Един християнски монах, виждайки и разбирайки какво се случва, с риск за живота си скрил три книги. Тези три документа се намират в наши дни в музеи в Дрезен, Париж и Мадрид. Това е всичко останало в писмен вид от предколумбова Америка.

За разлика от пътя от Сан Кристобал до Паленке, този до Кампече беше прав и равен. Нямаше я затормозяващата голяма денивелация, но пък се бяхме поизморили от жегата и обилните емоции по-рано същия ден, посещавайки прекрасното място Паленке. В Кампече влязохме по тъмно. Хотел Plaza Campeche изглеждаше много приятно, а на рецепцията ни посрещнаха с красви безалкохолни коктейли.





Стаите бяха отлични и отново имах безплатен WIFI интернет.



Ужким се уговаряхме да излизаме заедно за вечеря и ... така се случи, че когато аз минах през рецепцията, вече всички се бяха изнесли от хотела. Тръгнах сам по улиците.



Минах покрай крепостната стена на старата част на града, която видяхме от автобуса на влизане към центъра. След това минах през централния площад Zocalo. Тук се ораганизираха някакви всенародни веселби.





Безспорно най-красивата постройка в центъра на Кампече е катедралата – особено вечер с ефектното си осветление!





Някъде около тази синя сграда до централния площад се засякох с Пепа и Вальо, които бяха решили, че ще обиколят магазините. А то пък едни магазини...



Всъщност намерихме нещо като пазарче за сувенири на открито. Вальо и Пепа след успешен пазарлък... Ама какво щастие, а!



Преди да се приберем към хотела минахме покрай една интересно осветена сграда в цветовете на мексиканското знаме, след това през площада, където имаше традиционни танци. Впоследствие разбрах, че тези представления са част от празненствата по случай Рождество Христово. Около месец предварително започват веселията.





Стигаме до невзрачната на външен вид сграда на нашия хотел.



След няколко питиета и 2 часа смях се прибрахме да поспим.

Сутринта на 26.11.2010, преди да тръгнем от Кампече към Мерида, поискахме от Джойс да ни покаже набързо града, в който спахме. От 8:20 за около час обиколихме основните места, като не сме слизали от автобуса.

Този град е построен на мястото на селище от последния, посткласическия, период на маите, което Франсиско де Монтехо идва и покорява. През 1542 г. той и хората му основават съвременния град.

Само два града в Мексико са имали крепостни стени – единият от тях е Кампече.

Маите са наричали това място А-Ким-Печ (А = земя, Ким = слънце, Печ = кърлеж). От там по звукова асоциация испанците са кръстили града Кампече.

През втората половина на XVI в. английски, френски, холандски и португалски пирати постоянно атакуват града. Най-известния от тях бил Лоренсиньо. Заради пиратите са направени укрепления: 8 бастиона и 3 форта извън стените на града (в планината) – стратегически разположени по краищата за защита. Градът е имал само две порти за влизане – откъм морето (Мексиканския залив) и откъм сушата.

Квартал Сан Роман и църквата – типичен за средната класа с къщи още от XVII век. Улиците са идеално чисти, а градинките подредени и красиви.





Квартал на креолите – деца на испанци, родени в Кампече.





Червената църква „Сан Франсиско“ в квартала на бедните жители.



Тръгваме за Ушмал (Uxmal). По пътя, както и преди, екскурзоводът измисли как да ни привлече вниманието, така че да не усетим времето. От една страна ние научаваме повече за Мекиско и жителите му, от друга пътят с автобусчето ни се струва кратък. Този път ни разказа за календара на маите. Не много подробно, но достатъчно, за да разберем определни ключови факти.


КАЛЕНДАРИТЕ НА МАИТЕ



Най общо календарът на маите не е като християнския. Единствената прилика според мен е броят на дните в годината – нещо, което те са знаели много преди нас. Благодарение на математическите и астрономическите си познания те са изчислили с много малка грешка дните, за които Земята обикаля около Слънцето. Всички наблюдения върху движението на небесните тела са били записвани и предавани от поколение на поколение. Този календар се нарича Хааб (Haab’).

1) Математика на маите
Използвали са двадесетична бройна система, а не като нас с числа до 10. Съгласно принципите на бройните системи би трябвало да имат 20 символа, но ... те имат само 3! Първият символ е точка и съответства на единица. Вторият е чертичка и отговаря на 5, а третия е символ на око и замества двадесет. Има и четвърти символ, появил се по-късно, който е въведен за означаване на нула, но според Джойс там нещата са сложни и няма да задълбаваме толкова. Ясно е, че нулата е била необходима при записване на датите в Haab календара.

Защо именно 1, 5 и 20? Маите са кръщавали дните с имената на пръстите. Палецът е бил първия ден, а 5-ия ден са наричали направо „ръка“ и са означавали с чертичка. 10 представлява 2*5, което са двете ръце на човека, а 20 (символът за око) се интерпретира като човек, който има 20 пръста общо на ръцете и краката.



2) Астрономия
Маите от древни времена са наблюдавали звездите и са записвали всичко на хартия. Благодарение на наблюденията си, те са прецизирали календара си за хиляди години напред. Обиколката на Земята около Слънцето определя дължината на годината.

Месецът на маите се е състоял от 20 дни (съгласно бройната им система). Само че ако в годината има 20 месеца, то дните стават 400, а те в действителност са 365 – факт, който те много добре са знаели. Поради това в годината са имали 18 месеца х 20 дни = 360 дни. И пак се губят 5 дни. Това за маите са лоши дни – последните 5 от всяка година. Това е единствената седмица в календара на маите и през тези неблагоприятни за нищо дни, те се отдавали на молитви към боговете. И така – годината има 18 месеца (уинал) и една лоша седмица (уайеб). Сметката излиза – всичко 365 дни. Всяка дата се записва с номера на деня от 0 до 19 и номера на месеца от 0 до 17.




Продължаваме да изясняваме периодите от време.

Сега накратко – основна единица е = 1 ден (кин).
Един месец (уинал) = 20 дни (кин).
1 година (тун) = 360 дни (кин). (Тук лошите дни не се броят).
1 катун = 19,73 години (тун) = 7200 дни – това е приблизително 20 тун.
1 бактун = 20 катун = 394,52 години (тун ) = 144 000 дни.
1 голям период (пиктун – аналог на нашето хилядолетие) = 13 бактун = 5124 години (тун).

Големият период (или ера) понякога се твърди, че се състои от 20 бактун. Няма 100% яснота по въпроса, както и дали продължава 5124, 5125 или 5126 години. Не е ясно също и точното му наименование, въпреки, че някои го наричат пиктун.

Най-най-големият период според маите е алаутун (alautun), който е приблизително равен на 63 млн. години – в света няма по-голяма мярка за време от тази.

Всички аналози с нашите измервания за време са приблизителни и закръглени и поради това може да има лека неточност в сметките. Например 19,73 години са 1 катун, но ние за лекота приемаме, че катун-а е равен на 20 години. Това идва от факта, че маите са измервали времето основно в дни, а по-големите периоди не са били толкова популярни сред обикновените индианци.

Маите са започнали да броят времето от преди 25620 г., когато звездите са били в специална линейна подредба, т.е. преди 5 х 5124 г. или преди 5 слънца. Новата ера за тях е започнала на 11 август 3114 г. пр.н.е. според нашия, Грегорианския календар. В момента ние живеем в 5-тото слънце (или пиктун, или както и да го наричат), а краят на петото и началото на 6-тото ще бъде на 21.12.2012 г. Една доста популярна напоследък дата. Всъщност маите никога не са предсказвали края на света. Това за тях е нещо като края на хилядолетието за нас. Така че – спокойно, нищо необичайно няма да стане през 2012, което да може да ни притесни.

Ето как ще изглежда 21.12.2012 г. според Haab календара: 13.0.0.0.0. Тъй като нула е първия бактун, то това се чете така: 14-и бактун, 1-ви катун, 1-ви тун, 1-ви уинал, 1-ви кин. Тази дата е първия ден от 6-ия пиктун. Последното тълкуване пак е предположение при хипотеза, че ерата се състои от 13 бактуна.

Ето как биха изглеждали датите около деня на началото и деня на края на ерата, в която живеем в момента според древните маи:
12.19.19.17.19 ---> 3 Kawak 7 Kumku ---> 10 Август 3114 г. пр.н.е.
13.0.0.0.0 ---> 4 Ahau 8 Kumku ---> 11 Август 3114 г. пр.н.е. ---> начало на ерата
0.0.0.0.1 ---> 5 Imix 9 Kumku ---> 12 Август 3114 г. пр.н.е.
12.19.19.17.19 ---> 3 Kawak 2 Kankin ---> 20 декември 2012 г.
13.0.0.0.0 ---> 4 Ahau 3 Kankin ---> 21 декември 2012 г. ---> край на ерата
0.0.0.0.1 ---> 5 Imix 4 Kankin ---> 22 декември 2012 г.


TZOLKIN – 260-дневния календар
Този вид календар е най-използваният от народа мая – за определяне на времето за селскостопанските дейности, за религиозните церемонии и семейни дела. Рожденият ден според Tzolkin календара е определял съдбата на човека от племето мая.

Той се състои от числата от 1 до 13 и 20 имена на дни, които са представени с техните уникални йероглифи. На 14-ия ден броенето на дните започва от 1, а на 21-ия ден на свой ред започва отново името на дните от първия. Двата цикъла на броене продължават така в уникална комбинация до 260-ия ден (260 е най-малкото общо кратно на 13 и 20), след което цикълът започва отново.

Интересното е, че на всеки 52 години се получава съвпадение между Haab и Tzolkin календарите и това е периода, в който звездите се подреждат в точно определен ред. Точно тогава се организират и игрите Пелота с жертвоприношение на капитана на загубилия отбор, но за това – по-нататък.

Накратко това е основното от двата календара на маите и достатъчно, за да разберем основния принцип на летоброенето при тях. И не на последно място – да се успокоим, че краят на Света не е предсказван от маите.

[bochkata]

От: МЕКСИКО - ЗАГАДКИТЕ НА МАИТЕ

Чудесни снимки и прекрасно описание на календара!Благодаря!

[Layer]

От: МЕКСИКО - ЗАГАДКИТЕ НА МАИТЕ

Благодаря!

[Stas]

От: МЕКСИКО - ЗАГАДКИТЕ НА МАИТЕ

8. УШМАЛ

В 11:15 часа на 26.11.2010 пристигаме в района на археологическа зона Ушмал (UXMAL). Както вече споменах по-рано – това е град на маите, който е създаден и процъфтявал в късния класически период и съществувал в посткласическия. Тук са живели маи още около 400 г. преди н.е., но се счита, че градът е бил най-могъщ в периода 600-900 г. Някъде около 1450 г. е бил мистериозно изоставен, както и много други градове на маите.

Ушмал на езика на мая означава хубава/плодородна земя. Всъщност, ако се произнесе Ошмал, то тогава смисълът се променя на „Три пъти строен“. Няма как да разберем кое име е по-точно. Във всеки случай е ясно, че това е град, който в годините между класическия и посткласическия период от развитието на цивилизацията на маите е бил главен град, точно преди да го измести Чичен Итца. Достигнал е до 25 000 души население и е построен върху хълмове – пресечена местност, която изглежда значително по-красиво от равнината, на която се намира Чичен. Със сигурност водните източници тук не са били в изобилие като в Паленке и проблемът с водата е решаван посредством подземни резервоари и дълбоки кладенци – подпочвена вода е имало на много голяма дълбочина.

Недостигът на водни ресурси кара жителите на града да се молят и да почитат особено бога на дъжда и водата. Негови изображения се виждат почти на всяка постройка.

Слязохме от буса на паркинга. Около входа на археологическата зона, разбира се, имаше доста магазинчета за какво ли не. Бяхме длъжни да ги проверим!





На входа Джойс купи билети и ни изчака да се съберем. Той не бил специалист по историята на Ушмал и нае местен екскурзовод, който да ни разведе вътре. За съжаление, дали по наша вина, дали по вина на самия гид, но това, което ще ви пиша по-нататък е значително по-бедно като информация в сравнение с разказите на Джойс – определено този местен водач не ми хареса.

Влизаме в комплекса и се спирам пред схема на зоната. До схемата имаше и допълнителна табела с пояснителен текст, който давам в превод, доколкото мога.



Ушмал е разположен в долината Света Елена на юг от планинския район Пуук в югозападната част на полуостров Юкатан. Районът първоначално е бил заселен през 500 г. пр.н.е., но чак между IX и XII век става средище на политическата и икономическата сила на маите от региона Пуук.

Предполагаемото население от 25 000 души е било разпръснато на територия от 37,5 кв.км с огромен селскостопански потенциал, но с осезаем недостиг на постоянни водни източници. Поради тази причина маите са строили и използвали подземни пещери-кладенци или резервоари. Имали са специфични техники за оползотворяване на дъждовната вода.

Архитектурата в този комплекс е един от най-автентичните примери на стила Пуук. Декоративни елементи като триизмерните маски на бог Чак, колони, двуглав ягуар и другите иконографски символи показват позицията на Ушмал сред най важните културни и търговски райони през класическия период на културата на маите.

Заобиколеният със стена административен град заема територия с размери 1000 м х 600 м. Дворцовите структури са подредени около дворове формирайки правоъгълници. Украсите по стените са може би най-богатите и най-разнообразните от всички археологически зони, включително представянето на боговете, важните особи, животните и различните геометрични форми. В зоната има и жилищни сгради.

След прочетеното на информационната табела до входа влизаме и първата гледка пред нас представлява голяма пирамида със специфични заоблени ъгли (типичен Пуук стил).



Тази структура се нарича Храм на магьосника, но екскурзоводът я нарече още на юношата. Легендата е, че е построена за една нощ от юноша, син на магьосница, роден от яйце на игуана. Това се е случило някъде около 600 г. Необичайната овална форма е влияние от различните периоди, в които е била достроявана. Има общо 121 стъпала и е висока 35 метра.



На върха има 3 постройки (храмове 2, 3 и 4), които са декорирани от двете страни с изображения на бог Чак (Chac), бога на водата. Най-отгоре е храм 5, а долу вляво, в основата на структурата, е храм 1. На всеки 52 години пирамидата се е достроявала и това е асоциацията с Ошмал (3 пъти строен). При всяко дострояване се е появявал нов храм.

Това е храм 1:



За да разгледаме пирамидата от всички страни, трябваше да я заобиколим и минавайки покрай храм 1 се натъкваме на припичащи се на слънце игуани.



Порадвахме им се и както се оказа, щяхме да имаме такава компания от влечуги в целия комплекс. Пълно беше!



Заобиколихме и влязохме в просторен двор, точно на гърба на пирамидата. Отвътре нещата като че ли изглеждаха по-различни. Спираме се и разглеждаме пирамидата.



Покрай стълбите нагоре има нещо като маски – това са изображения на бога на водата.



Най-горе в типичен стил за Ушмал е направен красив вход към храмовете 2, 3 и 4.



Храм номер 5 е над тях и не ми стана ясно как се влиза в него. Така или иначе катеренето по пирамидата беше забранено, така че се ограничавам с разглеждане отдолу.

Намираме се зад пирамидата в големия двор. Това място е било предназначено за училище за благородници според гида. Има множество малки помещения, които са били вероятно нещо като стаи за обучение. В средата на двора има остатъци от нещо като олтар.



Силно впечатление правят детайлите от камък по фасадите на постройките – изображения на различни животни и богове на маите. Всяко едно със свой смисъл, който аз така и не разбрах. Снимах и мисля, че снимките показват добре за какво става дума.







На последната снимка е атрактивната „Къща на маймуните“. Наречена е така заради изображенията на маймуни, а по цялата дължина се забелязва и змия, която завършва с глава – това е богът на маите – Кукулкан. Вътре в самите помещения няма нищо, а структурата на постройката е като в Паленке – със специфични арки, които, както знаем, са много точно изчислени и придават здравина на структурата.

Ето фасадата на Къщата на маймуните:





Северния храм на следващата снимка играе ролята на олтар. При него също има специфични фигури от камък.



Преди да продължим към следващите обекти в Ушмал, снимам общ план на голямото правоъгълно пространство с красиви постройки и неизяснено предназначение.





Излизаме и тръгваме по пътека между руините. Обърнете внимание на арката на входа – прилича на тези в Паленке.



Минаваме през игрище за пелота, за което не получихме почти никакво обяснение. Всъщност случайно забелязахме ринговете за играта и по това се разбра, че това наистина е игрище.



Покрай нас имаше и разни други постройки, които останаха тайна за мен, но пък гледката си е красива и аз си снимам...



Стигаме Двореца на губернатора на Ушмал.



Той е разположен върху изкуствено създадена платформа с височина 8-12 метра и с размери 187 х 170 метра. Самата постройка е дълга 98 метра и широка 12. Видимо е разделена на 3 секции от напречни сводове. Сградата се слави, че е един от най-красивите примери за архитектурата и скулптурите на маите. В четирите ъгъла има маски на бог Чак, а по средата трон с величествено седнал владетел, заобиколен от змии и маски на бога на водата. Археолозите считат, че дворецът е построен някъде между 900-1000 г.



От територията на двореца на губернатора се открива красива гледка към целия Ушмал и пирамидата на магьосника, заобиколена от зеленина.





Обикаляйки двореца забелязах от другата страна една пирамида, по-голяма от тази при входа на комплекса. Изненадах се, че екскурзоводът не ни беше споменал за нея и реших, че на всяка цена трябва да отида и до това място.

До двореца имаше дръвчета и по няколко камъка под тях, на които туристите сядаха и екскурзоводите им разказваха приказки. Сянката и камъните под нея бяха много удоби като за цели групи. Всичко беше наред и група френски туристи се наслаждаваха на обстановката.

Слизайки от двореца вървях и зяпах на всички посоки и случайно погледът ми попадна на нещо, което се движеше на около метър от мен. Погледнах и... змия!



Извадих апарата, който вече бях изключил и тръгнах да я снимам. Забавих се малко и едвам успях да щракна един кадър. Това, обаче, беше достатъчно, за да се загледат две франзузойки върху обекта, който преследвах. А змията пък се насочи директно към купчината камъни, без да се съобразява, че тя вече е населена с французи. След кратък писък и няколко думи, цялата група французи изпълни командата „разпръсни се!“ като войници от Френския чуждестранен легион! Влечугото спокойно се пъхна под камъните, доволно, че е стигнало убежището си, а под сянката вече нямаше нито един човек.

След тази случка вече вървях значително по-внимателно и си гледах в краката. Не ми се щеше да настъпя нещо, което да ми развали екскурзията.

Разгледах самостоятелно Големия храм (Templo Mayor) и Групата на гълъбите (El Grupo del Palomar). Това бяха обекти, които трябваше да посетим с гида, но за които той си замълча. Нищо, до всеки от тях имаше табелка с обяснение, която аз снимах и после си преведох.

Първо се качих на Големия храм или Голямата пирамида. Този паметник е висок 30 метра.



Стъпалата водят до върха, на който има храм, наречен Macaw Temple. Красивите маски, украсяващи ъглите са по-закръглени от останалите в Ушмал. Всичко това е от VIII век. според пояснителния текст в основата на пирамидата.



От върха на пирамидата, на която не пропуснах да се кача, се открива отново чудесна гледка.



А от тук видях и другия обект, който смятах да разгледам – Къщата на гълъбите от Групата на гълъбите.



Слязох внимателно по стълбите и заобиколих пирамидата гледайки внимателно в краката си.

Кръстили са я групата на гълъбовите къщи заради украсата, която представлява нещо като къща за гълъби издялана в камъка. В центъра на групата има вътрешен двор, който е бил заобиколен от дворец – сгради, от които само северната съществува все още. На нея, човек може да разгледа поредица от 9 структури с триъгълна форма и резба върху камък. Разположени са върху редица стълбове, които са били покрити с циментови отливки на хора, полулегнали на пиедестали. Сградата е датирана между 900-1000 г.



Време е да се присъединя към групата, която вероятно вече ме чака някъде около входа на комплекса. Тръгвам с бърза крачка.



Минавам покрай някакви постройки, които, разбира се, отново си остават загадка за мен. Преди да напусна комплекса щраквам още веднъж характерната за Ушмал пирамида.



Около изхода хлътвам в магазините за сувенири – намерих си една маска от дърво и различни дребни сувенири. Нямаше много време за мотаене, тъй като по план днес трябваше да стигнем до град Мерида.