Историята на едно пътуване от 11 000 км до Иран, Ирак и Източна Турция

[Маркони]

От: Историята на едно пътуване от 11 000 км до Иран, Ирак и Източна Турция

Ееееее, жестоко!
Има ли още?

[Asterix]

От: Историята на едно пътуване от 11 000 км до Иран, Ирак и Източна Турция

Ееееее, жестоко!
Има ли още?

Има още две части :-)

[zzlatev]

От: Историята на едно пътуване от 11 000 км до Иран, Ирак и Източна Турция

Още, още....

[s_s1]

От: Историята на едно пътуване от 11 000 км до Иран, Ирак и Източна Турция

Има още две части :-)

Очакваме ги с нетърпение.

[smng0303]

От: Историята на едно пътуване от 11 000 км до Иран, Ирак и Източна Турция

Абонат!

[I.Stoyanov]

От: Историята на едно пътуване от 11 000 км до Иран, Ирак и Източна Турция

СУпер, очаквам следващите части

[Asterix]

От: Историята на едно пътуване от 11 000 км до Иран, Ирак и Източна Турция

Част трета – през Иран от Персийския залив до границата с Ирак

Ден 9
Сутринта беше спокойна и приятна. С леко мътни глави се изнизахме от палатката и закусихме. Беше рано и искахме да избягаме от тази пещ преди слънцето да е набрало сила отново. Само 50 км на север и пейзажът стана по-приветлив. Появиха се и някакви странни постройки, приличащи на бункери край пътя.


В останалата част от Иран ги нямаше. Така и не разбрахме какво им е предназначението, но предполагам, че са някакви светилища. По обяд подминахме Шираз без да спираме и се насочихме към Персеполис. Там казаха, че са обедна почивка и трябва да изчакаме един час докато отворят. Иранска им работа. Замислихме се дали да чакаме, но добре че останахме, защото древният град беше доста интересен.








Отделихме му около един час и тръгнахме към Исфахан. По пътя спряхме да видим гробниците Naqsh-E-Rustam, които бяха издълбани в скалите. Привечер стигнахме Исфахан и се настанихме в къща за гости при едни прекрасни хора, които ни посрещнаха със студена диня. Хората ни казаха да паркираме пред входа им, но да няма нищо видимо по седалките и всичко ще е ОК. Бяха мъж, жена и дъщеря им, която за щастие говореше перфектен английски и се разбрахме за отрицателно време. Момичето ни упъти, каза ни какво да видим в града и ни даде доста полезни съвети. Цената беше много ниска, а стаята представляваше втория етаж на къщата им. Имаше баня и кухня. Добро място за по-непретенциозни гости. Имаше включена чудесна и разнообразна закуска, а хората ни донесоха и вечеря без да е включена - т.н. „Ash“. Мястото е на пешеходно разстояние от центъра, а това са контактите на гостната – Anar Guesthouse +989130593774. Вечерта се разходихме в арменския квартал, където опитахме интересни местни ястия и чай от шафран. След това видяхме моста SioSe-Pol и площадът на имамите. Заслужаваше си разходката въпреки дългия ден, защото обектите бяха красиво осветени и имаха съвсем друга визия отколкото на светло. Някъде по малките часове се добрахме обратно при нашите домакини и се спънахме в леглата.




Ден 10
Тези мили хора ни бяха приготвили чудесна, разнообразна и обилна закуска. Имаше какво ли не и всичко беше изключително вкусно. Аз лично злоупотребих с количеството, което изядох но нямаше как. А по принцип не съм лакомия, но тази сутрин беше изключение. Разбрахме се с домакините, че ще се върнем след обяд за багажа и да оправим сметката и тръгнахме из дневен Исфахан. А градът е просто прекрасен! Зелен, спретнат и с чудесна архитектура. Започнахме отново от арменския квартал и църквата Saint Bethlehem, която се оказа с изключително интересен интериор и беше в безупречно състояние. После слязохме към реката, по чийто бряг бяха насядали младежи на групички, пушеха наргилета, правеха си пикник и разговаряха разпалено. Навсякъде имаше зеленина и беше много чисто. Отбихме се пак до моста SioSe-Pol, който е истински архитектурен шедьовър. Отидохме до стария пазар и отново посетихме площадът на имамите, който беше съвсем различен по светло с цялата тълпа, която щъкаше по него. Сините куполи, които го обграждаха бяха истинско произведение на изкуството, но за жалост част от тях имаха скелета, което малко загрозяваше картината. Щъкахме из Исфахан до рания следобед и после се върнахме до къщата за гости, за да поемем отново на северозапад в посока Техеран и планината Дамаванд. На нашите домакини решихме да оставим 10 долара бакшиш, за да им се отблагодарим за гостоприемството. Тъй като момичето, което говореше английски не беше там след малко баща й ни донесе телефона и тя ни каза, че сме оставили повече пари и вероятно сме се объркали. След като обяснихме на нея каква е причината и тя после преведе на баща си, човекът така се развълнува и зарадва, че в изблик на радост целуна Сашо по бузата. Нещо, което е нормално за тези географски ширини и изразява дълбока признателност и радост. Какво да кажа? Чудесни, честни хора! Дано никога да не се покварят. Напуснахме Исфахан с желанието да се върнем тук. Времето определено не ни стигна.














Карахме до мръкване и на 30-40 км от Техеран отбихме в една пустош с малко трънаци и разпънахме лагера. Безброй звезди красяха небосвода, а в далечината мъждукаха светлините на иранската столица.
Ден 11


На сутринта слънцето напече и ни изкара от палатката. Днес трябваше да стигнем до стартовата пътека за планината и да минем около 4 ч трекинг до хижата. Да ама не стана точно така. Този ден ни предстояха главоболия, ама още не го знаехме и затова с приповдигнато настроение поехме в желаната посока. С наближаването на Техеран трафикът се превърна в добре познатия „качамак“ от автомобили, а на околовръстното вече бяхме тотално уплътнени отвсякъде. Внезапно колата пред мен наби спирачки, аз спрях, този зад мен спря на няколко пръста от задната ни броня, но колата зад него не успя като метна и този зад нас в багажника ни. За щастие бях на спирачката и не докоснах колата пред мен, но този отзад влезе в багажника ни. По принцип имам теглич, който би помогнал, но поради гърбиците, за които споменах по-нагоре в разказа това Пежо 405 беше задигнато и само се хлъзна по теглича за да спре в багажната врата. Преместихме се вдясно, дойда полиция и започнаха да ми обясняват как зелената карта, която имах и на нея изрично пишеше Иран не важала тук. Трябвало да имам иранска застраховка на фарси. Обяснявам и на виновния и на полицая, че това е международно признат документ, но те не бяха го виждали и това означаваше, че не е валиден. Започнах да се ядосвам, защото още малко щяха да ни изкарат нас виновни. Обърнах му внимание, че виновният е той и е добре да не го забравя. Звъннахме и в посолството за съвет. Хората откликнаха и ни казаха, че вариантите са два. Или изчезваме след като не сме виновни, или чакаме евентуално застрахователите на виновния да ни платят някаква сума – по предположение 80-90 лв. В крайна сметка той ни се примоли да дойдем до офиса на застрахователите, тъй като сме участници в тази тъпа ситуация и трябва да дойдем. Казаха ни, че до два часа можело да ни обезщетят. Никой не вярваше, но отидохме. Там беше лудница. Опашката от коли излизаше от пункта на близо половин километър. Оказа се, че искат всичките ни документи преведени на фарси и евентуално до два дена ще получим нещо. Решихме да се омитаме, но се оказа, че човека иска да ни вземе протокола от полицията. Имаше само един оригинал, който трябваше и на тях и на нас. Да ама ние нямахме никаква вина, а и имахме да минаваме граници, където не исках да се обясняваме кой крив и кой прав. Така, че иранците получиха копие, а ние се изнесохме. Започнаха да негодуват, защото с копие нямало да могат да си вземат парите и решиха да звънят на полицията, която да ни убеждава да останем. Само че ние бяхме загубили достатъчно време вече и се изнизахме по терлици с оригиналния протокол под мишница. Освен пораженията лошото беше, че бяхме загубили ценно време и изкачването на връх Дамаванд трябваше да отпадне. Така е с ограниченото време. Хубавото беше, че се движехме и продължавахме напред. Посока – границата със Северен Ирак при град Мариван. Пътят минаваше през кюрдските райони на Иран. Първата интересна случка след това беше в град Saveh, където спряхме да заредим с провизии и да обядваме нещо навън. Да ама през рамадана да намериш отворен ресторант си е предизвикателство, но двама младежи с моторче решиха да ни заведат до може би единствения отворен ресторант в градчето в този момент. Намираше се на другия край на града. По пътя видяхме разни много интересни архитектурни чудесии, които не можах да определя какви бяха точно и още ме е малко яд, че след това не се върнахме да ги разгледаме и снимаме. А в ресторанта ни приеха като знатни гости. Комуникацията течеше с помощта на гоогле преводача на един от собствениците на ресторанта. По телевизията в ресторанта даваха нещо за рамадана и хората с досада казаха – „Пфу, пак за рамадана“ като смениха канала. Явно и на тях им е поомръзнало да ги занимават само с това. Направиха ни ядене за чудо и приказ, сипаха ни черен чай с пръчка канела и накрая казаха, че сме техни гости не трябвало да плащаме. Е, не ни беше удобно така и настояхме та си платихме, но хората бяха чудесни. Искрено ни гледаха с любопитство и често повтаряха нещо от рода на – „Я, виж ти българи в Saveh“. Разделихме се като приятели, а за из път ни напълниха бутилка с чай, а ние им оставихме пакет български соленки. Колкото по на запад отивахме толкова по-планинско, зелено и красиво ставаше. Последваха градовете Hamedan и Senendej. Много живописен район на Иран се оказа тази част от страната. Това бяха районите населени с ирански кюрди.





На около 150 км от границата решихме да разпънем лагера. Намерихме едно чудесно място до една видимо необитаема къща с чешма и удобно дърво за инсталиране на соларния душ. После се оказа, че само ни се е сторило, че сме го намерили. Тъкмо да се настаним и дойде един човек, който каза да си ходим, така че потеглихме. След още пет минути се разпънахме сред едни поляни с жита. Просторно и приятно местенце. Никой не ни обезпокои. Нощта тук обаче беше хладна като за тези ширини. Сутринта термометърът показваше 7 градуса.

СЛЕДВА ПОСЛЕДНАТА ЧАСТ...

[Asterix]

Част четвърта – през Ирак и обратно към България
Ден 12
Границата с Ирак ни зовеше. Това всъщност беше т.н. Иракски Кюрдистан, в който можеш да влезеш без виза за разлика от арабски Ирак, където не се води толкова мирно, а и не е лесно да отидеш. Потеглихме, но спирахме да снимаме планините наоколо, окъпани в утринното слънце. Преди границата спряхме в Мариван, за да изхарчим всички риали, защото ако ги върнем в България и ги обменим, курсът е близо 4 пъти по-нисък от курс продава. И така ето ни на границата Иран – Ирак. Бях чел разни неща за тук, но като цяло информацията беше оскъдна, така че предстоеше да видим как ще мине процедурата. А тя не мина бързо. Ще се опитам в малко телеграфен стил да опиша нещата, защото иначе ще ми трябват няколко страници само за това. И така….
Вход на границата. Проверка на документи. ОК. Първа бариера премината. Митница. Карнет оправен за около 30 минути. До тук добре. Паспортен контрол. Настояваме за изходни печати на визите, а иранците казват, че няма нужда и настояват да тръгваме. Следва още една проверка. Втора бариера премината. Следва трета бариера. Премината. Проверка на военните. Искат изходни печати. Връщаме се. Взимаме ги. Военната проверка минава гладко, но искат някаква бяла бележка, викат „контрол гориво“ и сочат назад. Тръгваме обратно, а това са няколко бариери и половин километър назад. Те казват само един с колата се връща. Една бариера назад минавам. На втората бариера се сърдят, че вече съм с изходен печат, а се връщам. Вдигам рамена и си мисля, че те са идиотите. Да бяха поискали тази тъпотия по-рано. Някак намирам сградата. Там един мазник ми вика всички документи на колата снимани. Къде това питам аз, а той вика „ей там“. Ама това е доста относително. Тръгвам. Не е там където ми казва. Питам някакъв човек. Не говори английски, но някак се разбираме. Води ме. Затворено е. Страхотно. След малко човека идва, снима и се връщам при мазника. Той иска 20 долара. Давам му ги. Той пуска някаква гнусна иранска чалга, започва да се кълчи, да си търка банкнотата по лицето и да вика „Money, money“. Аз си мисля, че е пълен кретен, но само се усмихвам злобно и му казвам да дава документа вече. Той не е съгласен. Доларите трябва да се обърнат в риали. Звъни по телефона. Чакаме. После чакаме още. Появяват се двама гнусни ирански чейнчаджии облечени като пълни палячовци и започват да ме гледат сякаш току що са видели извънземен. Само ако можех да ги снимам щяхте да разберете какво имам предвид. После констатират, че доларите ми са фалшиви и все така ме гледат. Казвам им, че не са и това е всичко, което имам. Звънят около 10 пъти по телефона на някой. Чакаме, а на мен вече ми се приисква да коля и беся наред. В един момент казват, че ще ги вземат. Не били фалшиви, а просто стари. Искат такса за обръщане. Някакви там риали. Нямам. А, сещам се, че бях запазил една банкнота от 100000 за спомен. Давам им я и казвам, че това е всичко. Пак чакаме. Пиша смс на моите другари да не се чудят защо се бавя. Накрая ми дават една тъпа бележка, на която пише буквално, че в името на Алах мога да напусна Иран. Тегля им една майна. Отново минавам двете бариери. Обратно при военните. Давам им бележката, а те сега се сещат, че искат да гледат багажа. Започваме да вадим през задните седалки, защото след удара в Техеран багажника е смачкан и неотваряем. Пускат ни. Междувременно моите другари ми разправят, че докато ме е нямало са се нагледали на такива циркове по границата. Някакъв човек е носел дузина кокошки, които са му били конфискувани. Друг са хванали да изнася скрито гориво и са му го взели. Какви ли не субекти не са преминали оттук. До тук с иранската част. Предстои иракската. Приближаваме. Гледат ни странно, но ни казват къде да отидем. Влизаме в сграда с коридор пълен с хора като пред лекарски кабинет през грипна епидемия. Излиза някакъв униформен и ние размахваме паспортите с надежда. Вижда, че сме бледолики и казва да отиваме навън в един фургон. Там пак опашка. Срещаме двама чужденци говорещи английски. Казаха, че са иранци, въпреки че момичето беше с чисти азиатски черти. Отиваха на стоп да скитат из Ирак. Те ни казват, че не трябва да чакаме тук, а на друго място. Местим се. Даваме паспортите и плащаме някаква такса от 9000 иракски динара. Става бързо. Връщаме се при униформения в първата сграда. Подпечатват ни паспортите и ни приветстват с добре дошли. Получаваме право на 30 дневен престой в страната. Отиваме на първата бариера. Там едно услужливо момче в цивилни дрехи ни води в друга сграда, а после и в трета. Говори английски и не иска никакви пари, а само ми стиска ръката и ни приветства. Оценявам го и му благодаря сърдечно. Редя се на едно гише, а те ме канят вътре при тях. Оправяме документи за временен внос на колата и ми издават нещо като иракски регистрационен талон. Хората се държат съвсем подобаващо и за миг не се дразня. Плащам 25 000 иракски динара, прибирам документа, а те ме предупреждават да го пазя, защото е много важен и за престоя и за изход от страната. Благодаря им, а те ме черпят студена вода и ми пожелават приятен престой в страната им. Готови сме да тръгваме след около 4:30 часа в зловеща жега. Беше си изпитание на нервната система, но тук е така. Мога да кажа само, че отношението, което получихме от иракските гранични власти беше много добро. Макар и доста неорганизирано иракската страна ни отне около 40-50 минути, което си е постижение. Първи километри в Иракски Кюрдистан. Асфалта изчезва на места и преминава в трошено-каменна настилка. Камионите вдигат голям прахоляк, а слънцето все така силно пече.
Спираме на една сянка малко да се поокопитим и да обядваме, а след това поемаме към град Сюлеймания. Имаше военни на вход и изход от всеки град. Гледаха ни подозрително, проверяваха ни и сваляхме багажа неколкократно през седалките. Трудно им беше да повярват, че сме туристи. Приближаваме центъра на Сюлеймания, където е хотела, който бях набелязал, а там ври и кипи от народ. Спирам и смятам, че ще ми трябват сигурно 2 часа, за да се придвижа с колата в потока от хора, за да мина 1 км. Тръгваме пеша. Намираме хотела, но се отказваме. Това е като да влезеш на „Капалъ чарши“ в Турция с кола сред хората. Тръгваме да търсим друг хотел и го намираме съвсем скоро, а и на сносна цена. В Ирак е осезаемо по-скъпо отколкото в Иран. Настаняваме се и излизаме на вечерна разходка по една препоръчана от хотелиера ни улица, а тя кипи от живот. Хора играят домино, табла, пият чай. В барабани от пералня с монтирана по средата горелка се пекат слънчогледови семки като се въртят постоянно. Какъв колорит само. Сливаме се с тълпата и сядаме да пием чай, а по късна доба се връщаме в хотела. Какъв ден само!



Някои неща, които ми направиха впечатление при влизането от Иран в северен Ирак.

1. Колоните от камиони изчезнаха. В Ирак влизат хиляди камиони с всякакви стоки от Турция всеки ден, а излизат празни. Тук не се произвежда нищо (това ми го каза един спедитор преди 7 години и съм го запомнил).
2. Хората започнаха да карат видимо по-културно и отстъпчиво. Появиха се пътни знаци за регулация на движението.
3. Появиха се изключително луксозни автомобили.
4. Появиха се магазини за алкохол с цели колекции от шотландски уискита, както и шоколадови изделия от висок клас.

Ден 13
След ставане се наложи да сменим някои тампони на гърнетата, които се бяха изпокъсали след полетите през гърбиците в Иран. Потеглихме към Ербил – столицата на Иракски Кюрдистан.






Жегата беше изключителна, а играта на проверки и сваляне на багаж с военните продължаваше. Само на 1-2 места просто ни стиснаха ръцете и казаха гордо – „You are very welcome in our country“. Де да бяха всички такива. По пътя спряхме да купим вода от един магазин и до мен дойде един човек, който каза, че живее в Германия и всяка година пътува до тук и обратно. Видял българската регистрация и му станало интересно. Нали минава през нашата родина на път за Германия. Беше приятен човек. В Ербил пристигнахме когато гумите вече почти залепваха по асфалта. Такива температури не са присъщи дори за тук + 44 градуса. Града ни посрещна с широки булеварди и уредена инфраструктура. Настанихме се в хотел на 30 минути пеша от центъра. Паркирах колата плътно до входа под камерата за видеонаблюдение. Реанимирахме в хотела като тока постоянно спираше. Излязох за половин час да разгледам квартала и беше доста интересно за мен макар да беше обикновен иракски жилищен квартал.



По-късно към 17:00 ч всички се отправихме към централния площад с фонтаните и цитаделата, а там кипеше от живот. Разгледахме цитаделата и слязохме да изпием по един чай на площада. След това направихме едно кръгче по централните улички и вечеряхме в някакво заведение за бързо хранене. Вече беше тъмно и можехме да усетим от атмосферата на нощен Ербил. Всичко живо ядеше по уличните заведения. На прибиране към хотела отново видяхме хора, които играеха домино по кафетата. Явно много се харесваше това забавление в тези части на Ирак. Щом слънцето се скрие всичко се оживява. Така е по тези ширини. Беше голям колорит просто да усетиш атмосферата на града, който е бая голям и изглежда уреден поне в централните части.










Ден 14
Решихме днес да влезем в Турция след като разгледаме древното градче Акре. Мислехме да гледаме и каньона Равандуз, както и градчето Амеди, но бяхме вече доста изморени от постоянните проверки на военните и подозрението към смачкания багажник, който не се отваряше. Така че съкратихме малко престоя. Тръгнахме рано сутринта и като пристигнахме в Акре беше спокойно и приятно за разходка. Наистина мястото си заслужава да бъде посетено. Емблематично е за района, а и старата архитектура на фона на скалистите планини наоколо много му отиваха. Помотахме се, поснимахме, ядохме някаква местна гозба, която беше доста вкусна и тръгнахме към границата през градовете Дохук и Захо.













Спряхме при едни военни да попитаме за пътя. Да, този път ние спряхме при тях по желание. Тук не можеш винаги да караш по табели или GPS, защото те те водят по главните пътища, а в нашия случай към Мосул, който е препоръчително да бъде избягван като не особено стабилен. Особено за чужденци. В тази част военните сякаш по-малко се интересуваха от нас. Даже на няколко пъти дори не ни спряха, а само ни помахаха или се здрависаха с нас. Вероятно, защото решаваха, че сме се отправили към границата и излизаме от страната им. Интересно беше, че на няколко места видяхме бензиностанции с километрични опашки. Явно нямаше бензин и всички чакаха. Добре че ние не разчитахме на тях. В Ирак бензина беше около 1,45 лв сякаш, но спомените ми не са така ясни и не съм съвсем сигурен. Малко преди границата все пак имаше бензиностанция, на която нямаше проблем с горивото и допълнихме резервоара преди влизането в Турция.

Стигнахме границата, която е след град Захо и се подготвихме за предстоящите предизвикателства, а такива не липсваха. Ще засегна някой основни елементи от преминаването. От иракска страна паспортният контрол и изходните печати бяха мигновени. След това някакви такси, които не разбрах за какво са – около 50 турски лири. Там ми взеха и временните документи за колата, които бях получил на границата при влизането. После още някаква проверка и бяхме готови да минем по моста над реката и де се заемем с турските формалности. А там ни разкостиха. Един кюрд, който живее в Германия ни насочваше къде какво да правим. Човека каза, че този маршрут го пътува 3 пъти годишно и всичко му беше ясно. Трябва само търпение. Започнахме с изваждане на целия багаж и внасяне на ръка в близкото помещение, където всичко минава през скенер. После се минава щателна проверка на колата. Това на нас ни отне много време, защото носехме наистина бая багаж и провизии поради спецификата на пътуването ни. Последва товарене обратно в колата. Това беше само предварителна проверка. Отидохме на митница. Оттам ни изпратиха на рентген. Там пращаха всички автомобили, които не са с турска регистрация. Имаше 11 коли пред нас, а чакахме около 2:20 часа да минат. Трябваше отново всичкия багаж да излезе от колата през седалките, но поискаха и багажника да бъде отворен. Обясних човешки, че това няма как да стане поради очевидни причини и човека за щастие се оказа разбран. Минахме рентгена и после пак една бърза проверка на автомобила. Натоварихме обратно всичко и се върнахме на митница. Оттам ни пратиха за проверка в полицията. Тръгнахме да я търсим. Попаднахме на медицинската служба, от която се оказа, че тук май имат нужда. Мога да си представя дори повече от ден чакане на тази граница, ако колите са много. Седиш на жега над 40 градуса и чакаш. За да онагледя колко топло беше ще кажа, че докато чаках на едно гише, от козирката над мен, която се намираше на около 7-8 м височина, се облекчи един гълъб върху главата ми. Докато материала изминаваше тези 7-8 метра път до главата ми, цялата вода се изпари и на главата ми просто тупна едно сухо парче и падна на земята. Чак не ми се вярваше, че не ме омаза изобщо. Та така от медицинската служба една мила жена ни заведе в полицейския участък в съседство. Там се държаха съвсем професионално. Направиха си нужните проверки като искаха да разгледат и фейсбук профили на тези, които имаха, за да преценят що за хора сме. Минахме и тази проверка. Върнахме се на митницата, където казаха да минаваме към последния портал. Там бяха някакви киселяци, които ни гледаха пак сякаш сме извънземни. Искаха нещо, което не разбрахме какво. Обяснихме, че сме минали всички възможни проверки и, че ако има още някаква да я дават да минаваме и нея и да си ходим вече оттук, че половин ден изкарахме на тази граница. Обяснихме отново, че сме туристи и се прибираме. Най-накрая си получихме документите и влязохме в Турция. Макар на 2000 км от България някак се чувствахме почти у дома след влизането в Турция. Но пък вярно беше, че и тези части са доста по-различни от Турция, с която сме свикнали ние. Пътят се движеше непосредствено до границата със Сирия.



Спрях да снимам река Тигър, която разделяше Турция и Сирия. Малко по-нататък пък граничната ограда беше непосредствено до пътя и от другата страна се виждаха сирийските населени места. В град Nusaybin се видя и самия граничен пункт, който предполагам в момента беше затворен. Иначе пътят се оказа приятен. Беше жътва и наоколо всичко беше обагрено в златисто. На една бензиностанция при нас дойдоха кюрди да ни питат дали наистина сме от България. Странно им беше какво правим по тези земи. Малко преди отклонението за град Мардин, който беше и целта за днес ни спряха военни. Излязохме от колата с паспорти в ръка, а едно куче се вмъкна вътре и започна да души като лудо. Ние се направихме малко на луди и казахме, че сме били на преход из Иран като не споменахме нищо за границата, която бяхме минали преди малко. За щастие не разгледаха печатите в паспортите. Попитахме дали можем да спим някъде наоколо на палатка, но те категорично казаха, че това отсреща било Сирия и не било място за палатки. В този момент спря автобус с надпис Истанбул – Багдад и всички се втурнаха към него, а ние се изнизахме. Завихме към Мардин с надеждата да си намерим закътано местенце, но поради жътвата и оживлението се оказа не много лесна задача. Минахме през града и се спуснахме от другата страна на планината, където след известно търсене и обикаляне по едни черни пътища намерихме чудесно и закътано място. Беше вече тъмно, а наблизо се виждаха светлините на близкото село. Тук хората бяха по-различни. Бяха с предразсъдъци, а може би и с право. Вероятно повечето бяха преживели много конфликти. На едно място малко преди да намерим това един човек ни видя да свиваме по черен път и ясно ни каза, че нямаме работа там.

[p-pleven]

Военните са ви поизлъгали за спането до границата със Сирия. Аз спах с палатката в двора на тази бензиностанция: https://www.google.com/maps/place/Pe...6!4d41.2884807

На сутринта едното от момчетата, което бачкаше на бензиностанцията ми посочи с усмихва един човечец, дето спеше на пейка посред паркинга.

[Asterix]

От: Историята на едно пътуване от 11 000 км до Иран, Ирак и Източна Турция

Ден 15


Отново чудесна слънчева утрин. Днес вече не беше толкова жега. Подмотвахме се лежерно около лагера без бързане и се наслаждавахме на спокойната обстановка. След това събрахме лагера и се отправихме към Мардин, който беше съвсем близо. Градът не прилича на нито един друг турски град, в който съм бил. Прилича по-скоро на стар град от близкия изток, изграден със светъл жълтеникав камък, а местоположението му на върха на едно възвишение, му придаваше особен чар. На юг като на длан се виждаше цялата равнина. Определено много интересен град с уникална атмосфера. Седнахме да опитаме малко локални тестени изделия с чай в една пекарна. Търсихме бюрек, но уви тук не беше така популярен, както в западна Турция.















След Мардин искахме да посетим т.н. Hive Houses в градчето Harran, но поради това, че пътят вървеше твърдо в посока Сирия се отказахме. Представихме си безбройните военни постове и проверки, които вероятно щяха да ни бъдат направени и да се налага да се обясняваме като ученици. С печати от Ирак в паспортите и в посока към границата със Сирия, щеше да се наложи бая убедително да повтаряме, че сме просто туристи и искаме да гледаме „Кошерните къщи“ в Харан. И така решихме, че ни стигат толкова проверки за това пътуване. Наистина се бяхме поизморили от тях. Преди обяд потеглихме по направление Газиантеп, Адана, Аксарай, Анкара. Беше строг транзит, но това, което ми направи впечатление беше приятната природа, която започна да се разкрива около пътя. Определено се усещаше средиземноморския климат. От прозорците на колата Адана изглеждаше приятен и уреден град. Оттам започнахме да катерим на север към анадолското плато. Пейзажът премина от горист към тревист с красиви възвишения. Много е красиво в Анадола! След град Аксарай започна да се смрачава и кривнахме по един черен път сред поляните, за да си намерим място за лагер. Малко повече покарахме навътре по ливадите сред околните хълмове, но пък местенцето, на което се установихме беше прекрасно. Наближаващият край на пътуването се усещаше вече доста силно. Имахме само още една нощувка след тази преди да се приберем в България.
Ден 16








Продължихме в посока Анкара, която транзитирахме и решихме да спрем само в градчето Шафранболу, което много прилича на нашите възрожденски градчета в стил Копривщица или Боженци. Къщите са в същия стил. Трафикът обаче се посгъсти и предусещахме как без да искаме пак сме улучили края на рамадана. В самото Шафранболу беше такава гъчканица и оживление, че някак се загуби чара на градчето. Поснимахме, наядохме се с едни огромни черници директно от дървото и се изнесохме набързо. Не можахме да го усетим много това място, макар да беше доста красиво градче.











Поехме в посока Истанбул. Валя доста, а колоните от автомобили бяха безкрайни. На около 120 км преди града решихме да отбием и да нощуваме, за да не се забием в някакво задръстване и да си отвисим до никое време. Намерихме изключително спокойно местенце сред едни тополи като бяхме добре скрити. Беше близо до магистралата и трафикът се чуваше цяла нощ, но в същото време предлагаше доста уют. Последен лагер за пътуването. Не бързахме да лягаме, защото искахме да се насладим на тази вечер максимално. От утре пак ще сме затворници на града и бетонните кутийки, в които живеем.



Ден 17
Посока България. Трафикът беше доста по-добре от вчера, така че спирането тук беше мъдро решение. Сравнително бързо прецапахме през Истанбул по втория мост над Босфора и се отправихме към границата с България. Решихме да минем през Лесово (от турска страна търпеше реконструкция в този момент) уж, че било по-спокойно, а и надявайки се да не ни обърнат такова внимание като сме на по-второстепенен пункт. Да ама не. Въпреки че излизахме от страната им турците се постараха да минем през всички възможни проверки. Само дето не измислиха и някоя извън процедурите специално за нас. Още на първото гише последва въпроса – „Ирак“? след като видяха печатите с надпис „Habur“ в паспортите. Кимнахме в знак на съгласие и допълнихме, че сме туристи, които са минали само транзит оттам на път от Иран. Човекът не се трогна, а почна да звъни някакви телефони и оттам се започна поредната гранична одисея. Започнахме с проверка на багажа, после рентген, после цялостно търсене с куче, което направи целия багаж в козина и накрая завършихме в отдела за борба с наркотици, където писаха някаква докладна, че не са открили нищо нередно. Така се търкулнаха едни незначителни 4 часа. От българска страна ни лук яли, ни лук мирисали казахме, че идваме ей тук от близките планини в Турция, надявайки се да не минем още една такава проверка. Нашите митничари приеха това за чиста монета и ни пуснаха по живо по здраво като само ни попитаха как са планините по турско. После такса дезинфекция и вече бяхме на родна земя. Веднага след границата кривнахме към село Лесово и под една хубава сянка точно до табелата на селото направихме един обяд с последните останали провизии и бира. Малко позабравения вкус на кехлибарената течност се вписваше чудесно след преживелиците на границата и жегата. След това всичко беше ясно – Елхово, Ямбол и София. Спряхме само да снимаме една лавандула, че така хубаво се лилавееше и нямаше как да бъде подмината без снимка.


Едно съвсем кратко заключение. Иран е чудесна страна и препоръчвам на всеки, който има желание да я види да отиде скоро преди едни „доброжелатели“ да отидат да разбутат нещата и там под претекст, че отиват да проповядват „демокрация“. Благодаря на хората, които срещнахме там за доброто им отношение към нас и за това, че спомогнаха за приятното изживяване. Северен Ирак е място, което може би няма да се хареса на всеки, а само на хората с по-авантюристичен дух. Но определено и там има какво да се види, както и да се усети атмосферата и ритъма на район, който се намира в следвоенен етап и сега се възражда отново. За източна Турция какво да кажа? Това е една различна Турция, която има много какво да покаже и определено я препоръчвам за посещение. Имахме перипетии през това пътуване, но когато нещата са поправими след време остават положителните емоции, удовлетворението от пътешествието и всичко, което те е обогатило през него. А ето и малко статистика на който му е любопитно. Изминахме 10 914 км и наляхме 849 литра бензин. Само в Иран минахме 5200 км, а в Ирак 564 км. Като разходи на човек ето как стоят нещата – 640 лв за пътни, храна, хотели и какво ли още не. 100 лв виза за Иран, 80 лв карнет за колата и 20 лв застраховка. Това е сметката на калпак като ние бяхме трима души. И туй то! Беше едно пътуване изпълнено с емоции и незабравими моменти!

[Маркони]

От: Историята на едно пътуване от 11 000 км до Иран, Ирак и Източна Турция

Супер сте.
Чакам следващия пътепис със сивото Ауди 80.
Успех!

[Alexr]

От: Историята на едно пътуване от 11 000 км до Иран, Ирак и Източна Турция

Благодаря за хубавия пътепис! Беше чудесна разходка в близкия за нас Изток. Лек ремонт на багажника! И още много щастливи километри.

[Rattenfaenger]

От: Историята на едно пътуване от 11 000 км до Иран, Ирак и Източна Турция

Браво, Любо! Поздравления за пътеписа и за приключението. Определено е било предизвикателство този път, но си е заслужавало и както ти казваш - с времето кофти нещата ги забравяш и остават хубавите спомени. Надявам се Ауди-то да може да се поправи добре и да си върне стария блясък . Няма как...това са рисковете като се шофира по такива държави.

[BatGeorgeone]

От: Историята на едно пътуване от 11 000 км до Иран, Ирак и Източна Турция

Благодарности момчета, страхотен расказ!

На мен ми направи страхотно впечатление колко е чисто почти на всякъде, на плажа, по улиците, тротоарите, хората имат душа както едно време на село, всеки гледаше да му е красиво и прегледно пред къщата и по улиците.

Имам един приятел, който ходеше в Иран да си почива и казваше, че е райско място.

[m4r1qn]

От: Историята на едно пътуване от 11 000 км до Иран, Ирак и Източна Турция

Благодаря за споделянето!

[Roninn]

От: Историята на едно пътуване от 11 000 км до Иран, Ирак и Източна Турция

Бях там преди около 6 години.Само едно питане,от Мосул ако бяхте продължили по аутобана към Багдад,можехте ли да отидете там ,без да са необходими допълнителни документи.

Питам защото този път съм го минавал от Багдад през Мосул до северната граница с Иран ,но през цялото време бяхме с правителствена кола и ескорт от гранична полиция на Ирак ,затова питам как стоят нещата ако си турист.