СЪРЦЕТО НА ЯПОНИЯ

[-= OXYGEN =-]

От: СЪРЦЕТО НА ЯПОНИЯ

Аз бих предпочел акцент върху личните впечатления и ежедниевието и осбеностите на жителите и посетените места, отколкото типичните туристически обекти за които има информация навсякъде.

[Stas]

От: СЪРЦЕТО НА ЯПОНИЯ

Ники, то си е цялото лични впечатления.
Даже хората от групата казаха, че като четат го виждат по различен начин от това, което са видяли там.

Типичните обекти са си обекти. Там няма какво ново да кажа. Имах една приказка за детайлите, която не знам дали си отбелязал. Де факто те правят картината пълна и цветна.

Ще се постарая да ви поднеса нещо различно.

[v12345s]

От: СЪРЦЕТО НА ЯПОНИЯ

Благодаря за страхотните снимки и разказ!

[Stas]

От: СЪРЦЕТО НА ЯПОНИЯ

06.10.2012
КОЯСАН

Този ден станахме малко по-рано от предишните. Искахме да хванем високоскоростния влак Шинкансен в 8:33 до Киото. Да, посоката е тази, но крайната ни цел за деня е един манастир в свещената планина за японските монаси-будисти – Коясан. Пътуването е малко сложно – Шинкансен до Киото, от там влак до Централната гара на Осака, от там – друг влак до гара Шин Имамия за свръзка с трети влак за планинския регион и накрая – въжена линия до върха на планината Коя. За финал, с автобус стигаме от гарата на Коясан до манастир, в който ще спим.

Ето ни на гарата в Токио в очакване на избрания влак до Киото. Още от сутринта си е за къс ръкав. А може би куфарите са ни загряли...



Атракцията, разбира се, е свръхбързия японски влак Шинкансен. Пуснат за пръв път през 1964 г., той се е движел с максимална скорост от 220 км/ч. Съвременният му вариант развива вече до 300 км/ч. Заради големите разходи по изграждането и ескплоатацията му, от самото начало през 1987 г., компанията-собственик JR (Японски железници) фалира. Това води до приватизацията й.



Това е най-бързият и най-сигурен сухоземен транспорт в Япония. До ден-днешен няма нито един регистриран инцидент с тези влакове. Японската точност и тук си казва думата – средното закъснение на влаковете е 6 секунди. Линията Токио – Киото, по която пътуваме, е най-натоварената в света. По нея годишно минават 151 млн. пътника. За удобството и комфорта е излишно да разказвам. Перфектни са!

Нашата карта за японските железници не включва пътуване с малко по-бързия вариант на влаковете Шинкансен, но и това, което ни се полага, е перфектно. Благодарение на Марто и Митко имам снимки на различните модели, които аз пропуснах да запечатам, неизвестно защо.



Вътре влаковете са по-комфортни от самолет. Настянаваме се като си търсим място за куфарите – не е предвидено пътниците да носят много багаж.



Като казвам по-комфортни може да се види, че разстоянието между седалките е много приятно голямо. Японците имат навика да подремват във влаковете, а тук това става удобно.

Около 100 км след Токио минаваме покрай планината Фуджи и групата ни в захлас се залепва на прозорците. Аз, разбира се, не успявам да снимам, защото съм на срещуположния прозорец. Оставам малко разочарован, че снежната шапка на върха я няма, но явно през октомври е така.

Отбелязвам за всички присъстващи, че по време на пътуването със Шинкансен сме достигнали максимална скорост 270 км/ч, засечено с GPS-а. Така разстояние от 520 км изминаваме за около 2 часа и 20 минути.



Стигаме гарата в Киото, намираме си багажна служба и си оставяме куфарите на гардероб, като с нас взимаме по една раничка за една нощувка в планината. Тия от гардероба не се шегуват! Взимат по 410 йени (8 лв.) на куфар на ден, независимо дали е голям или малък.

Използваме момента да си вземем по нещо за хапване. Удачни са кутиите със суши, които продават на входа на ресторантите, защото можем да ги изядем в следващия влак. На цена от около 600-800 йени човек може да си вземе порция, която спокойно би нахранила един нормален японец.



Оказа се, че следващият влак не е чак толкова удобен за хранене поради липса на масички, но някакси на колене се справих.



След смяна на няколко влака – от Киото до Осака, до връзката с влака за Коясан на гара Шин Имамия и самия влак до Коясан, стигаме до въжената линия, която сама по себе си представлява атракция. Прилича много на въжената линия, с която съм се качвал до връх Виктория в Хонг Конг.



Наклонът, по изчисления на Митко, бе около 30 градуса. Изглеждаше, обаче, по-стръмно.





Добре дошли на върха на планината Коя! Добре, че е Марто да ни снима. Излизаме от станцията на железницата и първото нещо, което виждам е голяма, червена скала.



Ходенето пеш от гарата до градчето и манастирите, в които отсядат туристи е забранено, а няма и тротоар. Длъжни сме да вземем автобус. Природата наоколо е много красива, а планините стръмни. Пътят от гарата до манастира е осеян със завойчета и участъци с трудно разминаване. Слава богу не беше дълъг и след около 20 минути стигаме до портата на нашия манастир.





В 15:30 се настанихме в хотелската част на манастир Sekishoin. Всъщност, в района има 117 манастира. Доста от тях са построили крила за отдаване на стаи под наем за гости. Цените са доста по-високи от обикновен хотел. Условията – малко странни и атрактивни. Имаме включена закуска и вечеря. Порядките са определени от монасите и още на входа си събуваме обувките.

Посрещат ни с японски чай и бисквитка и ни събират паспортите, за регистрация.



В целия манастир се ходи бос, спи се на пода, а тоалетните са общи на етажа. На партера има баня с минерална вода, която японците наричат онсен.









Хотелчето-манастир е чисто и приятно, а атмосферата неповторима. Всяка стая разполага с тераса с изглед към красива японска градина.





Вратите не се заключват, въпреки че ни дадоха ключове. Никой нищо не пипа, а и за какво ли! То това май важи за цяла Япония.



Като погледнах вратата си казах, че и да се заключва е все тая, така че ключът остана вътре в стаята. В края на коридора има тоалетна, но за къпане – само в онсен-а. Има си, обаче, място за приказки с много интересни столчета във форма на слон.



Тъй като вечерята е рано-рано – в 17:30, бързаме да излезем и да се разходим до мавзолея Okunoin Gobyo.



Понеже не навсякъде може да се пуши – ето на това място, точно над рекичката е разрешено:



Малко след тръгването пеша от хотела, стигаме до мост над реката, след който започва будистко гробище – едно от най-големите с над 200 000 будистки паметни плочи.



Типично за подобно място огромни кедрови дървета пазят сянка на почиващите.







Отляво, в една постройка имаше поставен камък. Този, който може да бръкне вътре и да го вдигне с една ръка, за да го постави на нещо като стъпало, то той е с чиста съвест.



Не беше много честно, защото излиза, че мъжете по-често са праведни, защото са по-силни. Но нали на безгрешните Буда им помага...

Отдясно имаше наредени статуи на разни божества, най-вероятно. Не разбрах защо, но хората взимаха изворна вода и ги поливаха, все едно ги къпят.

По алеята през друг мост достигаме до мавзолея на Кобо Дайши.





Монахът Кукай с титла Кобо Дайши (774 – 835 г.) е учил в Китай и пренесъл учението на тантристкия будизъм в Япония. Той е основал в Киото училища и университет. В планината Коя е установил център на тантристкия будизъм, основавайки школата Шингон. И досега шингонските будисти считат, че той не е умрял, а се е пренесъл в нирвана. Затова всеки ден му носят храна. Въобще, гробищата може да ни изглеждат мрачни, но за шингонските последователи те са просто дом на пренеслите се някъде другаде техни събратя. Типично за тази школа е, че според тях всичко съществуващо е одухотворено, а човек може да стане Буда чрез тантристки практики.

На касата на мавзолея ме предупредиха да не снимам. Специално една жена излезе и ме помоли.



Ето още една снимка от Марто, на която се вижда осветлението на мавзолея.



Тръгваме обратно по друга алея. Времето за вечеря наближава и не е редно да закъсняваме.





Толкова се надявах да хвана красиви есенни пейзажи в Япония. Оказа се, че сме подранили – някъде към края на месеца се очакват пъстрите тонове да завладеят гората. И все пак тук таме се виждат първите цветни дървета.



Излизаме на улицата, а там ни чака един Smart. Подобен модел не съм срещал другаде.



И едно малко кафене, страдащо от пълна липса на посетители в този час.



Върнахме се за вечеря навреме и бяхме изненадани. Типично японска кухня със странните й вкусове и разнообразие от ястия. Седнали по земята хапнахме, който каквото можа. Аз си изядох почти всичко.





Понеже в порцията нямаше ориз, помолихме да ни дадат.



Едно младо момче донесе цяла купа. Като си дадеш празната купичка, ти я връща отново пълна.



След вечеря се разходихме до центъра на градчето. Вниманието ни привлече красиво осветения комплекс Данджо Гаран – храмът Кондо и пагодата Компон Дайто, построени от Кобо Дайши.







На връщане към хотела, в магазин за сувенири бях силно впечатлен от цената на едни ръчно изработени дървени фигурки.



2 898 000 йени е ни повече, ни по-малко, ами точно 28 980 евро или по текущия курс на йената към лева – 56 887 лв. Седях, чудих се, повиках и останалите от групата. Хлъцнахме и продължихме.

Прибрахме се в хотела, а аз крадешком снимах помещението, в което се провеждат молитвите. По принцип е забранено да се снима.



Тъй като се прибрахме за да поспим, време е да кажа малко повече за стаите, в които ни настаниха. Ще повторя, че в помещенията на манастира не се влиза с обувки и поради това всичко е идеално чисто. Подовите настилки наричат татами. Типично за Япония – леглата бяха на пода и това не беше проблем. Имаше топла постелка, топъл юрган и твърда възглавница напълнена с натрошени черупки от вишни или череши. На който му е студено – разполага с втори юрган. В стаите няма тоалетна, но има мивка. Също така разполагаме с телевизор. Има едно електрическо одеало за подгряване на краката, ако ни стане студено. Вратите са плъзгащи и както споменах вече няма обичай да се заключват. За всеки има и юката – японска домашна дреха, подобна на кимоно, но в опростен вид.

Останахме много доволни от преживяването и в отлично настроение си легнахме по-рано, защото животът в Коясан започва рано при изгрев слънце.


7.10.2012
КОЯСАН

Сутринта трябваше да се събудим доста рано. В 6:15 по звуковата уредба в манастира обявиха началото на сутрешната служба, на която искахме да присъстваме. Може да се каже, че от молитвите на японски не разбрах нищичко и с облекчение дочаках момента за закуска в 7:00 часа.

Ето ни... Калина, Мадлен, Камен, Нели, Марто и някакъв навлек.



Монасите не ни бяха разделили, така че „навлеците” бяха повечко. Закусихме заедно в компанията на млади японци.



На моменти ни бяха полезни, защото някои неща от сервираните ми бяха с неясно предназначение. Например пликчето със зелени листа от водорасли. Гледайки „навлеците” се ориентирах, че се ядат с ориза.



Ще продължа разказа си за Коясан, въпреки че вече сме втори ден на това място. Очакват ни красиви гледки от свещената планина. Започвам с градината на Секишоин сутрин.



След това се събираме и тръгваме по главната улица в посока комплекса, който снимахме вечерта. Имахме късмет и с чудесно време за разходки и снимки.



Все още сме в района на нашия манастир Секишоин.



Рано е, но и по-късно да беше – в това градче цари спокойствие и ред!



Минаваме покрай кулата на Конгобуджи – главният храм тук.



Продължаваме по алея през нещо като парк, която води до комплекса Данджо Гаран, който видяхме снощи само на тъмно.







Най-забележимата постройка в комплекса Гаран е пагодата Дайто – символ на идеалите на шингонския будизъм, построена от Кобо Дайши. Стилът поразително напомня китайските храмове.



В съседство се намира Кондо – също построена от Кобо Дайши постройка, в която са се провеждали различни ритуали и церемонии.





Зад Кондо са разположени няколко постройки...



Но едната от тях се счита, че е най-изящната в Коясан. Това е Миедо – преведено от японски „Зала на многоуважаемия портрет”. Тук се съхранява нарисуван от третия син на император Хейзей портрет на монаха Кукай с титла Кобо Дайши.



В непосредствена близост традиционно е направена красива градина с езеро – Езерото на лотуса.



А рибите, широкоразпространените в Япония кои, имаха усти с диаметър около 5 см! Истински хищници.



Време е да се върнем обратно и да посетим най-голямата забележителност на планината Коя и градчето Коясан – Конгобуджи.

Искам да отбележа, че Конгобуджи се счита за главен храм на шингонския будизъм в Япония и като такъв, той е център на повече от 4000 храма в цяла Япония. Тъй като всеки храм има своя прилежаща територия, то се счита, че планината Коя е част от Конгобуджи. Главната зала за церемонии вече видяхме – Кондо. Пагодата, построена от Кобо Дайши – също. Този храм, обаче, е построен по-късно. На това място е живял първият последовател на Кобо и първият храм е бил построен през 1131 г. Многократно разрушавани, на това място са издигани няколко храма с различни имена. Сегашният е от 1863 г. и е получил името Конгобуджи през 1868 г.

Вратата, през която се влиза, е най-старата постройка в комплекса. Направена е през 1593 г. и е украсена с дърворезби.





Минавайки през нея, пред нас се открива самият Конгобуджи! Съставен е от няколко постройки и зали с различно предназначение.





Две кули пазат входа.



Влизайки в храма още в началото попадаме на отрязък от огромен дънер. Не разбрах дали има някакво особено значение, но диаметърът е около 2 метра!



И понеже пак е забранено снимането, ще покажа само Охирома – главната зала на храма, служеща за провеждане на важни церемонии. Забележителни са рисунките по плъзгащите врати. Мисля, че точно заради тях не дават да се снима, въпреки че, ако не се използва светкавица, проблем не виждам.



Обходът на Конгобуджи е по посока на указателни стрелки и минаваме покрай една малка каменна градина.



След нея влизаме в стаята за чайна церемония. На входа ни дават по купичка чай с бисквитки, които не стигнаха за всички.





Един монах четеше нещо на японски, публиката слушаше внимателно и от време на време всички се смееха... Ние гледахме като телета. В крайна сметка си направихме една обща снимка, изпихме си чая и продължихме нататък из комплекса.


От ляво на дясно: Мартин, Калина, зад нея наднича Камен, Митко, Радослава (Руди), Станислав (Стас), Нели, Емо, Мадлен и Радослав (Руди). На маскирания му забравих името.

Следващата каменна градина се казва Банрютей и е най-голямата в Япония, с площ от 2349 кв.м.





Дизайнът се състои от два каменни дракона, изплуващи от морето от облаци, за да предпазват Окуден –сложна за дефиниране дума, но мисля, че се свързва с вътрешната сила и излъчване. Драконите са направени от 140 гранитни блока, донесени от Шикоку, родното място на Кобо Дайши. Белият пясък е от Киото, също дълбоко свързано с монаха място.



Още едно красиво изрисувано вътрешно помещение, което успях да снимам без светкавица и без да ми направят забележка.



Наистина, преградите са си направо произведения на изкуството!

Преди да излезем, минахме през кухнята.



Няколко неща я правят забележителна. Тук има голям дървен резервоар за свежа изворна вода, стари печки, които се използват и до днес, интересни методи за подредба на аксесоарите по стените и таваните. Има и впечатляващо големи казани за готвене на ориз с капацитет 98 кг всеки, достатъчно количество за около 2000 души. Над уредите има и малък олтар на бога на кухнята.

С това приключихме обиколката на храма и се ориентираме към изхода.



За времето, което ни остава до напускане на манастира, решаваме всеки самостоятелно да се разходи по улиците на Коясан.

Всеки един от 117-те манастира си има собствен храм, пряко свързан и подчинен на Конгобуджи.



Ето така изглеждат по-големите манастири в Коясан и по-специално тези, разположени покрай главната улица на път към нашия.







Бях заинтригуван още от предния ден от една поредица от шинтоистки врати (тории), които забелязах близо до нашия манастир. Сега беше момента да ги проуча!



Останах малко разочарован – оказа се, че водят до скромен шинтоистки параклис на около 200 м встрани от главното шосе. Това малко местенце е единственото изключение от шингонския будизъм в Коясан, което намерих.



Наближихме нашия Секишоин, който през деня изглежда не по-зле от всички видяни досега, даже бих казал, че градините му са по-красиви.



И като стана дума за градината се сетих, че не съм слизал в нея. Преди да освободим стаите си позволих да я разгледам подробно.





Както във всяко от другите японски езерца, и тук имаше огромни риби кои. Като започнем от напълно безличния сиво-черен цвят, вероятно близък до естествения, рибите се срещат и в бели, червени, шарени и даже златни окраски.



Е, желания не изпълняват, но за тигана са си супер – едва ли са по-малки от 2 кг всяка. Японците не ги закачат и затова като се приближих до брега на езерцето и рибите почти излязоха от него в очакване на храна. Атракция!

На изпроводяк кандардисваме главния монах да се снима с нас. Той не отказа, въпреки, че не са големи привърженици на фотографията.



В 10:50 взимаме автобус към гарата и след около 20 минути стигнахме при въжената линия на Коясан.



Слизаме по същия атрактивен начин, по който се качихме. Единствения влак, който седеше на перона беше един панорамен Zoom Train, с който явно туристите разглеждат красивата природа по пътя.





Даже седалките са подредени като за гледане на кино. Чудесно, но се оказа, че това не е този, който ни трябва. По някаква непонятна причина, влакът, който трябваше да вземем, го нямаше. Невероятно, но факт! Персоналът ни каза, че сме го изпуснали, въпреки, че бяхме там поне 5 минути преди обявения час за тръгване. Явно, понякога и в Япония се случват засечки. За нас това беше като студен душ. Мартин веднага се ориентира и взехме друг към Хашимото, след това още един до Шин Имамия и накрая трети – към Нара.

Какво видяхме в Нара ще научите от следващата част.

Следва продължение...

[choko]

От: СЪРЦЕТО НА ЯПОНИЯ

[Stas]

От: СЪРЦЕТО НА ЯПОНИЯ

7.10.2012
НАРА

Мистериозната липса на влака в Коясан доведе до едно неприятно закъснение в програмата. Известно време Мартин се чудеше дали въобще да ходим до Нара или да го оставим за друг ден. В крайна сметка решихме да продължим по план и не сгрешихме! Забавихме се само с около 30 минути и вместо в 13:30, пристигнахме на гарата в Нара в 14:05. Там търпеливо ни чакаха Маки и Маи – две студентки във втори и трети курс в местния университет, които в свободното си време работят към организацията на доброволците-екскурзоводи. Вече се бяха притеснили какво става с нас, но като ни видяха лицата им грейнаха.

Излязохме от гарата, след като си оставихме раничките на гардероб. Тъпо беше да ги мъкнем с нас из целия град. На площада цареше оживление и трябваше да проверим какво се случва.





Да! Улично представление с песни и танци.



Общуването с местните винаги води до поток от информация, която иначе няма как да получим. Така стана и този път като източник бяха двете японски студентки.

Започнахме пешеходната си обиколка от гарата по главната пешеходна улица – „стъргалото” на Нара. Тя води към градския парк и към най-голямата забележителност на града.



Някой иска ли да се повози?



А да го носят на носилка?



Това езерце с костенурки е в края на пешеходната улица и в началото на „Нара парк”.



Докато се разхождахме, от дума на дума, с едното от момичетата се заговорихме първо за японска кухня, а след това тя прояви интерес към българската. Митко веднага реши, че едно типично българско ястие е шкембе чорбата, но как да й обясни човек какво е това! И най-вече – как да си признаем, че ядем такива неща, при това ги считаме за много вкусни. Хрумна ми веднага за нещо, което вероятно ще възприеме по-лесно. Както всички вече разбраха, в Япония българското кисело мляко е много популярно. Е, обясних й накратко, че българският йогурт у нас се изполва за направа на лятна супа с краставици, малко олио, орехи, малко сол... Беше изумена! Няколко пъти трябваше да й повторим как се прави и тя обеща още същата вечер да пробва. А думата „таратор” трябваше да й я запиша на листче. Много смях предизвикаха също думите кюфте и кебапче. До други ястия така и не го докарахме.

След около половин час разходка и приказки стигнахме до храма Кофукуджи, построен някъде през 669 г. с цел да бъде излекуван от заболяване един от лидерите на клана Фудживара. Построен първоначално в Киото, храмът е преместен в Нара, когато градът е станал столица през 710 г. По това време Кофукуджи е бил един от четирите най-големи в Япония, но със залеза на клана Фудживара отслабва и неговото значение. Днес са запазени едва няколко от 175-те постройки, които са съществували. В наши дни тук е центърът на будистката секта Хосо.





По време на Нара-периода (710-794 г.), пагодата е една от най-важните структури в храмовия комплекс, тъй като в нея се съхранявали реликвите. В комплекса Кофукуджи има две пагоди, като в непосредствена близост до храма се намира втората по големина в Япония – висока е 50 метра. Построена е от императрицата през 725 г. и е един от символите на Нара. Двете съседни структури символизират здравата семейна връзка и оставят послание, достигнало и до наши дни.



Тръгваме през парка на град Нара и с изумление пред мен забелязвам едно детенце как гали една дива сърна!



Оказва се, че в парка и около него се разхождат над 1300 диви елени и сърни без абсолютно никакъв страх от тълпите народ. Хората постоянно ги хранят и поради това естественият им страх е отстъпил място на неестествена смелост и нахалство. Даже има специална сертифицирана фирма, произвеждаща солети за елени и сърни, които се продават в околните магазинчета.





Разхождаме се и разглеждаме, но държим посока към храма Тодайджи. По пътя срещаме наистина много диви елени.



Следващото място, до което стигаме е най-забележителния храм в Нара с три големи статуи вътре – на Буда Вайрокана, който японците наричат Дайбутсу и на двама негови ученици. Това е Тодайджи. Включен е в списъка на Световното културно наследство на Юнеско от 1998, до която година е бил най-голямата дървена постройка в света. Обектите на Юнеско в Нара са точно 8 и няма да видим всичките, но все пак – 5 са будистки храмове, един шинтоистки храм, един дворец и една древна гора, свързана с парка на Нара.



Преди да достигнем до храма трябваше да преминем през първата порта.



Човешкият трафик е сериозен. Преминавайки първата порта се открива гледка към втората.



Достигайки до нея се оказва, че е затворена. Нищо страшно. Просто трябва да заобиколим отляво, където са и касите за билетчета по 500 йени на човек.



Преминаваме през формалностите на входа и пред нас се открива прекрасна гледка на изящна дървена сграда, заобиколена от красива зелена градина.



Този храм е построен по време на Нара периода (710-794 г.) по волята на император Шому, управлявал от 724 до 749 г. Буда Вайрокана означава „Буда, който огрява света като слънце” и този факт е трябвало да бъде отбелязан чрез построяване на храм в негова чест.

Тодайджи е бил изгарян два пъти – през 1180 г. и през 1567 г. по време на военни действия. След последното възстановяване по времето на Едо периода, храмът е направен с около 30% по-малък от оригинала. Понастоящем е център на будистката школа Кегон.

На покрива има две позлатени опашки на риба. Това е животно, живеещо под вода и символизира желанието на вярващите да има достатъчно дъжд, за да може храмът да се запази от пожари.



Просто нямаше начин да не си направим една групова снимка на това място. Разбира се, аз снимам и няма да ме видите. Мартин се опита после да ме снима и мен с японките, но нарочно размаза кадъра!


От ляво на дясно: Емо, Калина, Маи, Мадлен, Нели, Марто, Руди и Руди, Маки, Митко и Камен.

От храма се вижда добре градината. Затворената врата, през която не влязохме, се отваря на Нова година и входът тогава е безплатен.



На Нова година и на някои по-важни празници отварят и прозорчето над входа на храма, през което се вижда лицето на Буда Вайрокана (Дайбутсу). Със своите 15 м височина, това е най-голямата в света бронзова статуя на Буда.



Отвън, вдясно от входа, седи облечен в червено Пиндола – един от последователите на Дайбутсу, който е притежавал окултни сили, но е предал господаря си и сега си седи там наказан.



Влизаме вътре и благодадение на Камен имам хубава снимка на Дайбутсу.



Заобикаляйки статуите на Буда и неговите последователи, за наше изумление, попадаме на голяма опашка от хора.



С интерес установявам, че края на опашката е при една колона с дупка, през която предимно деца, но и част от възрастните, се опитват да преминат.



Какво е обяснението... В тази поддържаща колона има отвор, приблизително със същия размер като една от ноздрите на Дайбутсу. Легендата гласи, че този, който премине през дупката, ще бъде благословен с просвещение през следващия си живот. А сега де!

Интересна за мен е статуята на Ньоирин Канон, който е ученик (или последовател) на Буда. Именно на него била кръстена компанията Канон за фототехника от нейния основател, вярващ будист.



Разгледахме Тодайджи и тъй като времето напредва, а имаме точен час за влака към Киото, излизаме от противоположната на входа странична врата. Там веднага ни посрещат безстрашните сърни.



Случайно забелязвам един екземпляр с рога. Интересно, но почти не срещнах други такива. Малко по-късно получих обяснение на този факт.



Експедитивно се насочваме към жилищата на монасите от сектата Кегон.





Трябваше да се покатерим по стръмни стълби, но поне си струваше.



Отново изворна вода...



Излизаме на тераса с гледка към Нара, но снимки няма, защото слънцето, разбира се, ни свети точно в очите.



Тук се разделяме с Маки и Маи, тъй като тяхното свободно време свърши. Благодарим и слизаме от другата страна.



В непосредствено съседство се намира музея на Тодайджи, който е затворен, а и да не беше – време за него не остана.





Сградата му е много красива! Продължаваме по пътя в посока шинтоисткия храм Касуга Тайша.



Около нас е пълно с елени. Точно в момента били в период на размножаване и мъжките се бият помежду си, а агресията им може да се обърне и срещу хората. Не съм сигурен, че японците се притесняват – спокойно разрешават на децата си да ги хранят, както се вижда от снимките.





Ето тази табела показва, че не всичко е толкова идеално.



Свещените елени понякога са опасни. Табелата предупреждава, че дивите сърни и елени могат да хапят, ритат, мушкат с рога и дори да нападнат и повалят човек. То си го пише: „Елените в Нара парк са диви животни! Те понякога биха могли да атакуват хората, така че бъдете внимателни!”

Значи не всичко е идилия! Не помня точно коя от двете японки беше споменала, че точно в този ден бяха събрали всички мъжки с рога, които бяха успели да намерят, и им ги изрязвали с цел безопасност. Затова почти не се срещаха рогати.

През горичката стигаме до още един от осемте обекта на Юнеско в Нара. Това е Касуга Тайша. Червеният цвят веднага подсеща, че става дума за шинтоистки храм.





Характерна входна врата и каса за билетчета, която вече е затворена. За съжаление сме изтървали работното време. Само че, нали сме българи, колко му е да прескочим нисичката оградка и да си откраднем по един кадър на светилището! Като ни изгонят, изгонят! А те даже не ни направиха и забележка.



Касуга Тайша е един от най-важните шинто храмове в Нара и е едно от „Трите велики светилища” на Япония. Официално е създаден през 768 г. от клана Фудживара, но се счита, че е построен още в началото на Нара периода – около 710 г. Светилището е разположено на западния склон на свещените планини Микаса и Касуга, от които са слезли шинтоистките богове. По това време изключително влиятелният и силен клан Фудживара, както и императорският двор са се молели тук. Това е направило мястото много популярно и проспериращо.

Касуга Тайша е било обединено с храма Кофукуджи през късната част от Хейан периода (794-1185) с възникването на ново теологично течение – Ками-Буда. Това продължило до Мейджи периода (1868-1912), когато правителството установило шинтоизма като официална религия на Япония и е заповядало да бъде разделен от будизма.

Светилището Касуга Тайша е известно с ботаническите си градини и с хилядите фенери, дарения от поклонници като доказателство за вярата им. Общо са около 2000 каменни и 1000 бронзови и в миналото са светели всеки ден. Сега е нужен голям късмет, за да случи човек на някой празник, когато светят всичките 3000 фенера. Сигурно гледката е невероятна.



Тръгваме с бърза крачка в посока гарата на Нара, защото в 17:55 имаме влак за Киото. Ако го изпуснем и хванем следващия има голям шанс да не успеем да си вземем куфарите преди 20 часа, когато затварят багажното отделение.

Минаваме през гората и излизаме отново при Кофукуджи. Тук правя последната си снимка в Нара – Нанен-до, част от храмовия комплекс. Това е сграда от 813 г. и е била място за поклонение на клана Фудживара. Особеното е, че е с осмоъгълна форма. През деня е красива, но на залез слънце изглежда леко мрачна.



Наистина времето ни притиска и почти на бегом продължихме към гарата. Бързо си прибрахме раниците от гардероба, оставихме по един сувенир за Маки и Маи в туристическото бюро и скочихме на влака в шест без пет. Пристигнахме на централната гара на Киото, която е толкова голяма, че докато намерим мястото, където си бяхме оставили куфарите на багаж минаха поне 20 минути и часът стана 18:45.

От тук до хотела, който Мартин беше ни резервирал има специален автобус – качваме се като помагаме на шофьора да натовари тежкия ни багаж. Горкият човечец – едва не припадна като видя 10 огромни български куфара! Пристигнахме в хотел Аваншел в 19:20. Шофьорът бе супер щастлив и ни благодари около 10 пъти, че си разтоварихме сами багажа.

Стаите се оказаха много приятни и неестествено големи като за Япония.







Този хотел се намираше в един неголям мол. Добре дошло, защото на такива места има достатъчно заведения за хранене.

След дългия ден, който започнахме в Коясан, пътуването с безброй влакове, за да стигнем до Нара, ходенето пеш около 12 км, за да разгледаме тази прекрасна бивша японска столица, след финалния спринт към гарата, за да не си изтървем багажа в Киото, дали не бяхме зверски гладни?

Можете да си представите как се устремихме към подземния етаж на мола със заведенията за хранене. За част от групата разочарованието бе голямо, защото не си харесаха нищо и отидоха на друго място, но аз и Марто, заедно с Мадлен и Емо, попаднахме на страхотно малко ресторантче, където срещу по-малко от 1000 йени на човек се нахранихме богато със супа и основно ястие. Е, малко ни поизгониха в 21 часа, защото затварят рано, а ние нахълтахме в последния момент, но важното бе, че утолихме вълчия си глад.

Крайният резултат за деня бе, че сме в КИОТО! Следващите няколко дни ще отделим на този красив и много важен в исторически план град.


Следва продължение...

[Stas]

От: СЪРЦЕТО НА ЯПОНИЯ

8.10.2012
КИОТО. ХИКОНЕ.

Първият ни ден в Киото е свързан с много очаквания. Вероятно всички са чували, че това е старата имперска столица на Япония. Не е единствената, но със сигурност е най-дългогодишната. Целият град е заобиколен от хълмове, а със своите 1600 будистки и 400 шинтоистки храма, дворци и градини, Киото е може би най-запазения и интересен град в Япония. Естествено, няма как да видим всичко и затова ще си изберем най-интересните места.

Без да губим време в спане до късно, ставаме и хващаме в 8:36 автобус от близката спирка до Кинкакуджи, Златния павилион. След като се прибрах в България разбрах, че „кин” означава „злато”.



Пътуването с автобус беше прекъснато от влизането му в нещо като гараж по средата на маршрута. Там шофьорът стана, поклони се на пътниците и се смени със следващия. Явно му е изтекла смяната.

Пристигайки до целта се оказа, че на спирката има магазин за хранителни стоки и веднага го нападнахме. Естествено и най-логично – взех си суши за закуска.

До входа на комплекса вече се бях нахранил.



Марто ни купи билети. Моя си го запазих, защото изглежда много подходящ за разделител за книги.

Тръгнахме след тълпата по една алея през приятна градина.



Насред красивата градина се разпрострира „Огледалното езеро” и сякаш, за да е пълна картината, стъпил във водата, впечатляващо пред нас изникна, с целия си блясък, Златният павилион!



Трябва да кажа няколко думи за него, колкото и да е досадно. Такова забележително творение на естетиката си заслужава вниманието.

Кинкаку (Златният павилион) е будистка зала, в която се съхраняват реликви на Буда. Павилионът е част от храмов комплекс, който преди са наричали Рокуонджи, дзен-будистки храм от школата Шококуджи към сектата Ринзай. Това място, наречено Китаяма-дай, в миналото е било имот към извънградска вила на държавника Сайонджи Кинцуне.

Ашикага Йошимитсу, третият шогун от династията, управлявала през периода Муромачи, харесал много мястото и го откупил от фамилията на собственика му през 1397 г. Построил си собствена къща, която нарекъл Китаяма-ден. Градината и постройките около Златния павилион, се счита, че представляват девствената земя на Буда на този свят. Вилата функционирала като къща за гости, в която даже е идвал император Гокоматсу, баща на дзен-учителя Иккю. През периода Муромачи търговията с Китай е просперирала и вилата е достигнала най-голямата си слава като сърце на станалата по-късно известна култура Китаяма.

След като Йошимитсу умрял, спазвайки завета му, вилата е била превърната в храм от монаха Мусо-Кокуши. Името на храма, Рокуонджи, е взаимствано от името, което Йошимитсу е дал на отвъдния свят – Рокуон-ин-ден.

През 1994 г. храмът Рокуонджи е одобрен като обект на Световното културно наследство на ЮНЕСКО.

Връщаме се в настоящето и се включваме в борбата за място сред тълпата от фотографи.





Гледните точки са безброй, но красивото си е красиво, както и да го снимаш!



Островчетата в огледалното езеро имат свой смисъл, останал скрит за нашата група, но чудесно вписващи се в баланса на картината.



Златно фолио покрива втория и третия етаж на Кинкаку, а блестящ феникс се е извисил на върха на дървения покрив. Трите етажа са построени в различни будистки стилове, но като цяло сградата е типична за архитектурата на периода Муромачи.



Тръгваме през градината зад павилиона и се изкачваме леко към невзрачна дървена постройка. Каменни скали, дарени от различни провинциални господари, са разположени из целия парк.





Самостоятелната къща за чайни церемонии е била построена през Едо периода. Кинкаку е особено красив, когато се наблюдава от нея в късния следобед. Тази гледка рефлектира върху името на къщата за чай – Секка-тей („Място на вечерната красота”).

Малко по-нататък стигаме до малък храм, около който се суетят множество хора.



Основният образ в храма Фудо-до е каменна статуя на будисткото божество Фудо-мьо-о. Вярва се, че тази статуя е направена през 9-ти век от Кобо Дайши, който, както знаем вече, е основал Шингонската секта и школа в будизма.

От тук до изхода е мястото за пазаруване на сувенири. Неудържимо се пръснахме по магазинчетата.



След посещението на красота номер едно на Киото, която класирам така вероятно заради пристрастието ми към златото, хващаме отново автобуса към следващото задължително за посещение място, където пристигаме в 11 часа.

Отново ще се обърна към историята, за да разберем къде се намираме и какво ще разглеждаме.

Замъкът Ниджо е бил построен през 1603 г. като резиденция в Киото на Токугава Йеасу, първият шогун на Едо-периода (1603-1867). Неговият внук и трети шогун – Йемитсу, е завършил сградите на дворцовия замък 23 години по-късно и е доразширил комплекса, добавяйки пететажна крепост.

След като шогунатът Токугава пада през 1867 г., замъкът Ниджо е предаден от петнадесетия шогун Йошинобу на императора и е бил използван като императорски дворец за известно време, преди да бъде дарен на града през 1939 г. и отворен като исторически паметник.

Замъкът с прилежащите му структури се разпростира на 275 000 кв.м площ, а застроената площ е 7300 кв. метра. Разделен е на три части: Хонмару – основен защитен кръг, Ниномару – втори защитен кръг и градини, които ги заобикалят. Територията на замъка е заобиколена от защитни стени и външен и вътрешен защитен ров, запълнен с вода.

Посетителите влизат на територията на замъка през голямата източна врата, прекосявайки водния ров.





След това, през вратата Карамон, която е в реконструкция, влизаме в двореца Ниномару. Хващаме се здраво за фотоапаратите и започваме да снимаме.



Дворецът Ниномару е основна забележителност. Служил е като място за живеене и работа по време на престоя на шогуна в Киото.





Замъкът Ниджо е един от най-красивите примери на ранния Едо период и културата Момояма в Япония, използвайки прекрасни орнаменти, картини и дърворезби, характерни за периода, които Йеасу е поръчал. Точно над входа виждаме едно такова забележително творение.





На обща площ от 3300 кв.м има пет основни постройки, свързани с коридори, които са покрити с подове по системата Найтингейл. Конструкцията е направена така, че когато някой ходи, независимо колко леко стъпва, се чува един звук като чуруликане на птички. Това е сигурен признак, че по коридора минава човек и е знак за охраната на шогуна.





И самите скоби, с които е реализирана подовата настилка.



Помещенията в двореца за застлани с татами и са преградени с красиво изрисувани плъзгащи се врати. Обиколката минава през помещения за изчакване и аудиенции, като само най-високопоставените посетители са имали достъп до най-вътрешната зала за гости, където шогунът е стоял на нещо като подиум, а в стените около него са седяли скрити стражи.

Излизаме навън и тръгваме към градината около двореца Ниномару, към която води отделна врата.







Градината на Ниномару e обширен парк с великолепна растителност и оформление. В средата на езерото е разположен „Островът на веченото щастие”, от двете страни на който има два по-малки – Островът на костенурките и Островът на жеравите. Всичко е символизирано до краен предел, както във всяка майсторски създадена японска градина.











Дали са станали хубави снимките?



Последен поглед към двореца Ниномару и градината:



Отправяме се към основния защитен кръг – двореца Хонмару.



Преминаваме по мост над воден ров и през врата в дебелите крепостни стени.



Хонмару е било мястото на втория дворцов комплекс и на пететажна крепост. И двете структури са унищожени от пожар, вследствие на мълния през 1750 г., и не са били построени отново. След падането на шогуната, императорският дворец Кацура е бил преместен тук през 1893 г. и именно него можем да видим в наши дни.





От пететажния замък е останала само основата. В момена тя е превърната в панорамна площадка, от която посетителите могат да разгледат двореца и градините от високо.



Дебелите стени и водния ров на основния защитен кръг:



Разходката в градината предоставя красиви гледки и наслада за окото.





Дърветата започват да се оцветяват с есенните си багри.



Излизаме от района на Хонмару и се отправяме към третата част на комплекса – градините. Минаваме покрай складовете на двореца.





Градината Сейрю-ен е най-новата част от императорския дворец Ниджо. Направена е през 1965 г. като в нея са разположени две чаени къщи и над 1000 внимателно подредени каменни блока. Основното й предназначение е там да бъдат посрещани официални гости на град Киото.









Часът стана 12:45. Почти два часа ни отне разглеждането на замъка Ниджо, който реално не е замък, защото не е възстановен. Видяхме дворците, намиращи се на негово място.

Програмата днес, обаче, включва посещение на класически японски замък. Такива в Япония има останали едва 12. Миналата година вече бях посетил един от тях – замъка в Матсуе. Наблизо до Киото се намира замъкът Химеджи, но е в реставрация и не можем да го видим в пълната му красота. Жалко, защото той е може би най-големия и най-привлекателен от всички запазени. С такива съображения Марто беше включил в програмата разглеждане на замъка в Хиконе.

Отправихме се към гарата на Киото.



Самата гара е огромна. Вътре е пълно със заведения за хранене и магазини.



Точно по това време пред всички заведения за хранене има опашки.



Докато стане време за влака към Химеджи, решаваме всеки самостоятелно да обядва каквото намери за добре. Изборът е голям, а вкусовете различни.

С Мартин си взимаме по един пакет суши, което продължава да не ни омръзва, и се качваме почти на покрива на гарата, където има бамбукова градинка с красива панорамна гледка към града.





Нахранихме се на покрива и слязохме към централния вход на гарата, при кулата на Киото. Тук ни е мястото за среща с останалите от групата.



В 14:29 часа взимаме Шинкансен за 1 спирка до Маибара. Там слизаме и се връщаме една спирка с обикновен влак до Хиконе.



JR Pass е много удобен, защото без замисляне сменяме произволен брой влакове, без да се притесняваме за цената на иначе много скъпия транспорт.

След около 40 минути слизаме на гарата в Хиконе.



Веднага ни посреща статуя на самурай пред самата гара.



Градчето изглежда много спокойно и тихо. По широките улици с голям потенциал за трафик едва се забелязваха автомобили. Тръгваме по централния булевард, в дъното на който би трябвало да се намира замъкът на града.



От гарата до края на булеварда се стига за не повече от 10 минути.



Тук попадаме на екстравагантни арт-търговци от японски и африкански произход.





Ние, обаче, нямаме време за губене и продължаваме към замъка.



След кратко ходене пеша стигаме до крепостна стена и воден ров.





Малко по-нататък пресичаме и втори воден ров.



Озоваваме се при касата на входа.



Преди да влезем, прочитам табелата, на която е дадена кратка история на мястото и замъка. С билетите получаваме и брошури, в които също е описано случилото се преди повече от 400 години.

Историята на замъка Хиконе започва с битката при Секигахара на 15 септември 1600 г. Тази битка по-късно станала известна като „Битката за разделеното царство” и е формирала основите на Шогуната Едо. В нея едни срещу други се изправили войските на Наомаса Ли, един от четиримата съюзници на Токугава, и редица генерали от западната част на страната. Продължила е само един ден и съюзниците на Токугава, победили.

Като награда за успеха в битката, на Наомаса бил даден замъка Саваяма, който преди това принадлежал на един от вражеските генерали. С това Наомаса станал първия господар на областта Хиконе. Той решил да построи нов замък в Хиконе, но починал преждевременно в 1602 г. от огнестрелна рана по време на битката при Секигахара. Синът му, Наотсугу, се срещнал с Йеасу Токугава и след като получил разрешение, през 1604 г. започнал строежа на новия замък на върха на хълма Хиконе.

Новият замък бил разположен на стратегическо възвишение – на брега на езерото Бива и на пътищата към централната и към северната част на страната. След като сразил противниците си, Йеасу Токугава установил контрол над тази така важна стратегическа точка като дал управлението на фамилията Ли.

Интересна е оценката на стойността на именията в Япония. Замъкът Хиконе се оценявал на 350 000 коку – мерна единица, която е равна на количеството ориз, което е необходимо за изхранването на един човек за една година. Самураи с по 1000-2000 коку се считали за богати. Представям си какво е било богатството на фамилията Ли.

400 годишната история на замъка Хиконе не е минала и без сътресения. Едвам е оцелял по времето на Мейджи периода, когато повечето японски феодални замъци са били разрушени. Този конкретно е бил спасен с ходатайството на близки и роднини на императора. Така замъкът Хиконе е един от най-добре запазените в Япония въобще и един от четирите, които не се е налагало да бъдат реконструирани.

До замъка се стига по спираловиден път, който лесно е можело да бъде отбраняван.





Замъкът е красив и е изпълнен в няколко стила японска архитектура. Това го нарежда сред стоте обекта, част от националното богатство на Япония. Сред тях има само 4 замъка.





Самата триетажна крепост е най-високото място в Хиконе. От тук се открива гледка във всички посоки.



Малко преди да вляза в замъка забелязвам, че групата ни тръгва надолу по склона и решавам набързо да погледна вътрешността и да ги догоня. Предредих се на всички опашки за ужас на примерните японци, с обяснението, че си гоня групата.

След това с бърза крачка тръгнах и аз по склона към градините, които си спомних, че трябва да посетим след замъка. При входа попитах за група чужденци, но касиерките се спогледаха и ми наговориха сумати неща на японски, които естествено не разбрах. Показах си билетчето и ме пуснаха вътре.





Градините Генкю-ен са направени през 1677 г. от четвъртия господар на Хиконе като място за посрещане на гости. Те са красиви и през четирите сезона и гледката от Хошо-дай, къщата за посрещане на гости и пиене на чай, никога не омръзва.

За съжаление, слънцето вече залязва и сенките започват да се спускат, за да ми попречат да направя хубави снимки. От градината се вижда замъка. Вие забелязвате ли го?



Ето тук се вижда по-добре:



Хошодай е споменатата къща за гости. Това са няколко свързани постройки на брега на градинското езеро. Желаещите могат да се включат в чаена церемония.



На изхода се оглеждам и изчаквам, но останалите очевидно ги няма. Часът е 16:00. По дългата алея покрай водния ров на замъка не виждам никого и решавам, че ще тръгна към гарата – все ще ги настигна!



Вървейки започва да ме гложди едно съмнение, че по някакъв начин са останали зад мен. Въпреки това, стигам до гарата на Хиконе и след като и там не ги намирам, вече съм сигурен, че някакси съм успял да ги изпреваря, без да забележа.

Върнах се до касата, която вече беше затворена. Отидох пак до изхода на градината Генкю-ен и помолих японеца там да ме пусне да проверя дали останалите не са вътре. Открих ги!

Изчаквам ги да излязат.



Цял час се мотах да ги търся, а се оказа, че сме се разминали още при замъка. Когато ги видях, че тръгват надолу по склона и влязох набързо да погледна вътрешността на крепостта, те са се върнали и са изчакали след мен опашката, която аз предредих. Така аз съм хукнал да ги гоня докато те са били в замъка.

Свечерява се и тръгваме вече заедно към гарата, откъдето взимаме влак до Маибара и от там Шинкансен за една спирка до Киото.

Залезът оцветява небето в червеникави тонове. Защо ли съм на гарата в такъв момент!



Пристигаме в Киото и излизаме през централния вход на гарата. Кулата на Киото ни посреща красиво осветена.





Целия ден разглеждаме забележителности – Кинкакуджи, Ниджо, Хиконе... Остана ни само вечерта и за да няма празно, Марто ни предлага да направим вечерна разходка с вечеря в квартала на гейшите – Гийон.

В Япония повечето магазини работят до 20:00 или максимум до 21:00 часа. Все още не всичко е затворено и градът е осветен с вечерния си блясък.





На последната снимка в дъното е популярният градски мол Такашимая – магазин от висок клас със съответните цени. Целият блясък, обаче, изчезва с приключването на работното време.

Започваме да се оглеждаме за някое автентично място за вечеря. Повечето заведения са малки по мащаб и са разделени на сепарета. Ние търсехме 10 места, но това се оказа мисия невъзможна.



По препоръка на Марто тръгваме по успоредна на реката малка уличка, цялата с ресторантчета.



Нищо не разбирам от надписите по витрините.



Накрая, по картинките и цифрите под тях, си избрахме едно ресторантче и влизаме:





Освен нас вътре има четирима клиенти-японци и с това капацитетът е запълнен!

Познайте какво гледаме в захлас!



Какво може да гледаме в ресторант! Опитваме се да се досетим какво пише в ценоразписа над бара, но изражението на лицата говори достатъчно. Нищо не се разбира!



Криво-ляво се разбираме с единия сервитьор за някакви неща по картинките в менюто и си поръчваме.

Междувременно японците си тръгнаха. Вероятно им нарушихме спокойствието.



Местата веднага се подготвят за следващ клиент.



Салатата на Нели и мойто ястие. И двете изглеждат апетитно. За моето гарантирам, че наистина е много вкусно, но малко като количество. В Япония трудно можеш да надебелееш от храна. Никъде не сервират големи порции, а и почти всичко е здравословно. Даже шишчетата на Марто бяха миниатюрни.





Аз се нахраних и докато другите запалиха по цигара вътре в малкото помещение, излязох да се разходя наоколо.

Типичните за Япония хартиени фенери можете да срещнете навсякъде.



Минах покрай кварталната поща на Гийон.



А след това вниманието ми привлече силно осветена постройка – зала за пачинко.



Игралните зали са много на почит в Япония. Вечер хора на всякаква възраст се нареждат на игралните автомати и харчат спечелените пари. Аз го приемам за болестно състояние.





С това приключи този ден. Взехме последния автобус на градския транспорт към хотела и в 23:30 се прибрахме, след като бяхме обикаляли общо 15 часа.


Следва продължение...

[bochkata]

От: СЪРЦЕТО НА ЯПОНИЯ

Красота!
Благодаря!

[Stas]

От: СЪРЦЕТО НА ЯПОНИЯ

Кога успя да го разгледаш!? Аз току що го пуснах.

И аз благодаря на всички за подкрепата!

[ISG]

От: СЪРЦЕТО НА ЯПОНИЯ

Четох отзад напред поредния страхотен разказ от преживяванията ти и през цялато време ме мъчеше въпроса "Защо няма снимка на гейша?"
Благодаря за споделената красота. Седмицата започва прекрасно!

[Stas]

От: СЪРЦЕТО НА ЯПОНИЯ

Хихи. Ами оказа се, че кварталът на гейшите не е място, където те се разхождат по улиците.
В последните години, поради засиления интерес на туристите към тях, се крият много старателно.
Видяхме една, която слезе от едно такси и веднага потъна в къщата си. Нямаше време даже да вдигна апарата.
Обикновено използват задни входове на къщите откъм някакви малки улички, така че да се движат незабелязано.
Иначе малко по-нататък ще видим и как изглеждат те.

[bochkata]

От: СЪРЦЕТО НА ЯПОНИЯ

Кога успя да го разгледаш!? Аз току що го пуснах.

И аз благодаря на всички за подкрепата!

Ако мислиш,че пиша за да трупам мнения, в грешка си!

п.п. всички пътеписи пуснати в форума са ми интересни!

[Венци- малкия]

От: СЪРЦЕТО НА ЯПОНИЯ

Как успяхте да разгледате толкова много неща за толкова малко време !
Много красиво и интересно!

[Stas]

От: СЪРЦЕТО НА ЯПОНИЯ

Шегувам се, Бочката!
Има два начина за четене на пътеписи. Подробно и по диагонал. Този става и за двата. Снимките сами по себе си са изчерпателни. Текста е само за тези, които ги интересуват подробностите и имат време за губене.

Благодаря на всички за проявения интерес. Предстои да ви покажа още много интересни места.

[niki p]

От: СЪРЦЕТО НА ЯПОНИЯ

Шегувам се, Бочката!
Има два начина за четене на пътеписи. Подробно и по диагонал. Този става и за двата. Снимките сами по себе си са изчерпателни. Текста е само за тези, които ги интересуват подробностите и имат време за губене.

Благодаря на всички за проявения интерес. Предстои да ви покажа още много интересни места.

Твоите пътеписи определено не са за четене по диагонал. Благодаря, че ни развеждаш по такива интересни места!