Tweet
Гранично равновесие
...тъмно е. Марин се появи ухилен от мрака с една торба сухи шишарки от клека наоколо, предпазливо ги изсипа в полузагасналия огън и изръмжа доволно. Лек порив на вятъра ги разпали и освети мълчаливата усмивка на Фани. Само аз не можах да си намеря място – където и да съм – пушека от огъня все ме следваше - като орис.... Взирах се нагоре – в трептенето на звездите и съзвездията, различно беше това небе от Софийското.... Опитвах се да доловя вибрациите на Вихрен и Кутело.....Върхове от мрамор ! Прекалено първични и чисти – извън и над мистичния свят на Зъба и Мальовица....Не можех да ги усетя и това ме дразнеше.... Или мрамора е прекалено стабилен или аз съм на друга вълна....? или както казва един от нас – “не съм ги катерил чак толкова пиян”...
) – блажени са бедните духом.....
А може би еделвайсите пречистват – бяха навсякъде – на Премката, на Ръба, около Заслона.... Нямаше нужда даже да приказваме – бяхме уморени и щастливи – от сутрешната гмеж на столицата – в тишинта на Големия казан! 300-метровата стена на Върха властва над всичко наоколо.... Триъгълника, Фунията, пещерата под Джамджията – всичко си беше както го помня от преди 20 г., непроменено, ....само ние вече сме други..... Бяхме като прашинки в древните циркуси, опитвахме се да заспим под Стената, а от нея лъхаше мрак...
За мен нощта беше безсънна, Марин май още жалеше за унгарките от буса, а Фани си спомняше приказките за порасналите деца на Мечо Пух..... Мислех си за паметната плоча, която видяхме днес по кулоара на Северния ръб – “трагично загинал на 80г.” – дошъл е за да остане тук.....дали ....?
На другия ден ни чакаше Карстовото било....! – безводно изпитание в двете посоки за втория ден от откъсването от групата, от цивилизацията с нейните офиси, лап-топи, пристъпи, хапчета и всичко онова в големия град от което бягахме.....
.....светло е. Поехме по реброто към Кутело, започващо от самия заслон Казана.
Изкачването е може би преобразяване – забравяш за всичко, което е в теб – и зло и добро, а душата ти те изпреварва нагоре...
Май отговора на вечния въпрос “ Защо....” се крие тук някъде.... Най силен е момента непосредствено преди Върха – тогава в нас се отключиха усмивки и емоции, сдържани досега....
Самият връх е няколко метра под Вихрен и има 3 коти, свързани с остър ръб.
Малко се стреснахме от това, което ни чакаще отдолу:
на север - пропастта на циркуса под Бански суходол и Кутело – с иглите на Църна Могила, а от юг – дълбоката долина на Влахина река.Ръбът между тях – вертикални северни стени , губещи се в мъглата без дъно и и насечени южни стръмни мрамори е като границата между мрака и светлината....Кончето !!!
. Слязох първи – исках сам да усетя и да надникна в тъмната страна....Определено пропастите дърпат...едва ли е само от родовата памет... Всъшност ръбът на Кутело е достатъчно остър за да претръпнеш, но е добре че въжето на Кончето е от към светлата страна.... вкопчих се в него като спасително въже и пробягах замайването и шемета от мастото..... На Бански суходол от другата страна се появи регресия на върха – точно на най високата му част има каменен въртоп!!! Около 15 метра дълбока дупка, а може би и пещера?!?
Изчаках там Марин и Фани. Те май преследваха некъф заек по Кончето.... Оня заби към връх Баюви дупки....
Следваше Котешкия рид – разделната граница между циркусите на едноименните върхове.... Остава на север от Билото и е много примамлив – чисто животинско излъчване на острите зъбери – като котешки нокти. Фани прояви здрав разум и ни отказа от него....На Баюви дупки търсехме заека, но напразно - е, наложи се после Марин да се прави на бай....
)
На запад бяха Каменитица със Стъпалата и Разложки суходол. Там всъшност свършва Карстовото било. Тук се уплашихме наистина – изглеждаха по-зле и от Кончето..../ поне аз ./ Не зная дали това е най трудния участък, но неизвесността плаши.... Хаотични остри ръбове, гледаха зловещо, отдолу – пресъхнали езерца в дъното на циркуса под върха, наистина дупки на някакви страшни Байове...../ не като Марин...../ И примамливи..... и знам, че ще се върна тук някога.....
Тук властват безименните древни сили на камъка....
Здравия разум надделя – бяхме обезводнени, уморени и мислехме за обратния път – трябваше да минем през всичко още един път за да се върнем в долния свят......
По пътя назад все пак успях да ни изгубя по подсичащите пътеки и лазейки по светлата страна – пак се озовахме на Кончето.... това от другата страна наистина привлича....!
Този път оня пусна мъглата от юг.... Не му споделихме плановете си, затова и не чухме смеха му..... а може би и защото нямахме планове – граничното равновесие беше спазено.... Подсякохме Кутело, после Премката , надолу през Големия и Малкия казан, през каменния сипей, през безводието към ниската каменна стена на палатковия лагер – и там се върнахме в себе си..... Станахме отново ние, но и нещо оставихме горе.....
А на въпроса “ Защо...?” – всеки път откривам по-малко от отговора......
...тъмно е. Марин се появи ухилен от мрака с една торба сухи шишарки от клека наоколо, предпазливо ги изсипа в полузагасналия огън и изръмжа доволно. Лек порив на вятъра ги разпали и освети мълчаливата усмивка на Фани. Само аз не можах да си намеря място – където и да съм – пушека от огъня все ме следваше - като орис.... Взирах се нагоре – в трептенето на звездите и съзвездията, различно беше това небе от Софийското.... Опитвах се да доловя вибрациите на Вихрен и Кутело.....Върхове от мрамор ! Прекалено първични и чисти – извън и над мистичния свят на Зъба и Мальовица....Не можех да ги усетя и това ме дразнеше.... Или мрамора е прекалено стабилен или аз съм на друга вълна....? или както казва един от нас – “не съм ги катерил чак толкова пиян”...
) – блажени са бедните духом..... А може би еделвайсите пречистват – бяха навсякъде – на Премката, на Ръба, около Заслона.... Нямаше нужда даже да приказваме – бяхме уморени и щастливи – от сутрешната гмеж на столицата – в тишинта на Големия казан! 300-метровата стена на Върха властва над всичко наоколо.... Триъгълника, Фунията, пещерата под Джамджията – всичко си беше както го помня от преди 20 г., непроменено, ....само ние вече сме други..... Бяхме като прашинки в древните циркуси, опитвахме се да заспим под Стената, а от нея лъхаше мрак...
За мен нощта беше безсънна, Марин май още жалеше за унгарките от буса, а Фани си спомняше приказките за порасналите деца на Мечо Пух..... Мислех си за паметната плоча, която видяхме днес по кулоара на Северния ръб – “трагично загинал на 80г.” – дошъл е за да остане тук.....дали ....?
На другия ден ни чакаше Карстовото било....! – безводно изпитание в двете посоки за втория ден от откъсването от групата, от цивилизацията с нейните офиси, лап-топи, пристъпи, хапчета и всичко онова в големия град от което бягахме.....
.....светло е. Поехме по реброто към Кутело, започващо от самия заслон Казана.
Изкачването е може би преобразяване – забравяш за всичко, което е в теб – и зло и добро, а душата ти те изпреварва нагоре...
Май отговора на вечния въпрос “ Защо....” се крие тук някъде.... Най силен е момента непосредствено преди Върха – тогава в нас се отключиха усмивки и емоции, сдържани досега....
Самият връх е няколко метра под Вихрен и има 3 коти, свързани с остър ръб.
Малко се стреснахме от това, което ни чакаще отдолу:
на север - пропастта на циркуса под Бански суходол и Кутело – с иглите на Църна Могила, а от юг – дълбоката долина на Влахина река.Ръбът между тях – вертикални северни стени , губещи се в мъглата без дъно и и насечени южни стръмни мрамори е като границата между мрака и светлината....Кончето !!!
. Слязох първи – исках сам да усетя и да надникна в тъмната страна....Определено пропастите дърпат...едва ли е само от родовата памет... Всъшност ръбът на Кутело е достатъчно остър за да претръпнеш, но е добре че въжето на Кончето е от към светлата страна.... вкопчих се в него като спасително въже и пробягах замайването и шемета от мастото..... На Бански суходол от другата страна се появи регресия на върха – точно на най високата му част има каменен въртоп!!! Около 15 метра дълбока дупка, а може би и пещера?!?
Изчаках там Марин и Фани. Те май преследваха некъф заек по Кончето.... Оня заби към връх Баюви дупки....
Следваше Котешкия рид – разделната граница между циркусите на едноименните върхове.... Остава на север от Билото и е много примамлив – чисто животинско излъчване на острите зъбери – като котешки нокти. Фани прояви здрав разум и ни отказа от него....На Баюви дупки търсехме заека, но напразно - е, наложи се после Марин да се прави на бай....
) На запад бяха Каменитица със Стъпалата и Разложки суходол. Там всъшност свършва Карстовото било. Тук се уплашихме наистина – изглеждаха по-зле и от Кончето..../ поне аз ./ Не зная дали това е най трудния участък, но неизвесността плаши.... Хаотични остри ръбове, гледаха зловещо, отдолу – пресъхнали езерца в дъното на циркуса под върха, наистина дупки на някакви страшни Байове...../ не като Марин...../ И примамливи..... и знам, че ще се върна тук някога.....
Тук властват безименните древни сили на камъка....
Здравия разум надделя – бяхме обезводнени, уморени и мислехме за обратния път – трябваше да минем през всичко още един път за да се върнем в долния свят......
По пътя назад все пак успях да ни изгубя по подсичащите пътеки и лазейки по светлата страна – пак се озовахме на Кончето.... това от другата страна наистина привлича....!
Този път оня пусна мъглата от юг.... Не му споделихме плановете си, затова и не чухме смеха му..... а може би и защото нямахме планове – граничното равновесие беше спазено.... Подсякохме Кутело, после Премката , надолу през Големия и Малкия казан, през каменния сипей, през безводието към ниската каменна стена на палатковия лагер – и там се върнахме в себе си..... Станахме отново ние, но и нещо оставихме горе.....
А на въпроса “ Защо...?” – всеки път откривам по-малко от отговора......
...ама това се учи...
Коментар