Tweet
Здравейте,
от доста време си мисля да предоставя вилата си на язовир Александър Стамболийски за безвъзмездно ползване на всеки, който реши, че му се ходи на диво.
Въпросът е в това, че през около 5-6 години по веднъж-двапъти я посещаваме, колкото да я постегнем, после 5-7 години не стъпва никой за да я поддържа, а само мангали и диви животни, които постепенно и разказват играта
после пак отново правим и ... после пак ...
Мисля, че е доста по-разумно да я стегна и да има хора, които да я посещават - било то за лов, риболов, просто разходка, викенд и каквото и да било - обитаваната къща е жива къща - поне прилепите в камината няма да са толково много
Що се отнася до мястото - ще ви пусна една статия на жена ми за едно списание (с нейно позволение), тъй като мисля, че не се справям толкова добре:
Александър Стамболийски
Язовирът, който бе построен от хората и после забрави за тях
(от Миряна Генчева)
Има много места в България, които в миналото са били много посещавани и популярни но в наши дни са потънали в забрава. Такова е и южният дял на язовир Александър Стамболийски. Това е първият голям язовир построен през 1953г. от участници в бригадирското движение. Дълбочината му варира между 30 и 50м в зависимост от нивото. В него се вливат водите на река Росица които изпълват дългият 18 км язовир.
За да се стигне до началото на язовира пътешественика трябва да се отклони от Е772 на разклона за село Кормянско преди град Севлиево и в последствие, на кръстовище обозначено с красива чешма и статуя на самотна селянка, да напусне окончателно съвременната цивилизация. Постепенно асфалтът отстъпва място на черен път, който е проходим за всеки опитен шофьор с кола. След кратко пътуване сред буйния храсталак и дървета започват да проблясват водите на язовира.
В тази си част той е тесен и плитък и се вие в гънките на планината. През лятото водите се отдръпват и откриват обширни участъци от тиня, които засъхват от лятното слънце и се напукват в причудливи форми напомнящи на пчелна пита. Водите на язовира не са бистри – те са тъмно зелени и с топъл златист оттенък, а по малките вълни образувани от течението играят слънчеви отблясъци.
В миналото язовир Александър Стамболийски е бил много популярно място за почивка за жителите на централна България. Хората от Севлиево, Габрово и околните села са идвали често да отмарят тук. В наши дни тук идват предимно рибари и ловци от близките села. Водите на язовира са пълни с бяла риба, сом, костур и скубар. Горите и хълмовете наоколо преливат от живот. Поради липсата на човешко присъствие дивите животни не са плашливи. Сутрин често могат да бъдат видени сърни да пасат и пият вода, претичващи глигани с малки глиганчета. Пеперудите се държат като къщни мухи и нахално кацат по малцината рибари.
Целият язовир и околността му са застинали и сякаш заспали в пространството. Минутите и часовете се нижат по различен начин, въздухът мирише странно, природата е необикновена. Ако се вгледаш в гъсталака по-внимателно, постепенно той престава да изглежда безличен и приветлив. В цялата околност се носи атмосфера на пустота и безлюдност. В това царство на природата човек изглежда не на място, натрапник, появил се за малко да наруши спокойствието и хармонията на дивата природа.
Повечето посетители на язовира идват тук с мотори и колела, рядко минават коли. Пътят е обрасал и гората го е притиснала и на места почти погълнала. Стари клони са се сплели и са образували гъст и изпълнен със слънчеви проблясъци купол над него. Този зелен тунел сякаш е магическа врата към една различна България, такава каквато е била преди хилядолетия.
от доста време си мисля да предоставя вилата си на язовир Александър Стамболийски за безвъзмездно ползване на всеки, който реши, че му се ходи на диво.
Въпросът е в това, че през около 5-6 години по веднъж-двапъти я посещаваме, колкото да я постегнем, после 5-7 години не стъпва никой за да я поддържа, а само мангали и диви животни, които постепенно и разказват играта
после пак отново правим и ... после пак ... Мисля, че е доста по-разумно да я стегна и да има хора, които да я посещават - било то за лов, риболов, просто разходка, викенд и каквото и да било - обитаваната къща е жива къща - поне прилепите в камината няма да са толково много
Що се отнася до мястото - ще ви пусна една статия на жена ми за едно списание (с нейно позволение), тъй като мисля, че не се справям толкова добре:
Александър Стамболийски
Язовирът, който бе построен от хората и после забрави за тях
(от Миряна Генчева)
Има много места в България, които в миналото са били много посещавани и популярни но в наши дни са потънали в забрава. Такова е и южният дял на язовир Александър Стамболийски. Това е първият голям язовир построен през 1953г. от участници в бригадирското движение. Дълбочината му варира между 30 и 50м в зависимост от нивото. В него се вливат водите на река Росица които изпълват дългият 18 км язовир.
За да се стигне до началото на язовира пътешественика трябва да се отклони от Е772 на разклона за село Кормянско преди град Севлиево и в последствие, на кръстовище обозначено с красива чешма и статуя на самотна селянка, да напусне окончателно съвременната цивилизация. Постепенно асфалтът отстъпва място на черен път, който е проходим за всеки опитен шофьор с кола. След кратко пътуване сред буйния храсталак и дървета започват да проблясват водите на язовира.
В тази си част той е тесен и плитък и се вие в гънките на планината. През лятото водите се отдръпват и откриват обширни участъци от тиня, които засъхват от лятното слънце и се напукват в причудливи форми напомнящи на пчелна пита. Водите на язовира не са бистри – те са тъмно зелени и с топъл златист оттенък, а по малките вълни образувани от течението играят слънчеви отблясъци.
В миналото язовир Александър Стамболийски е бил много популярно място за почивка за жителите на централна България. Хората от Севлиево, Габрово и околните села са идвали често да отмарят тук. В наши дни тук идват предимно рибари и ловци от близките села. Водите на язовира са пълни с бяла риба, сом, костур и скубар. Горите и хълмовете наоколо преливат от живот. Поради липсата на човешко присъствие дивите животни не са плашливи. Сутрин често могат да бъдат видени сърни да пасат и пият вода, претичващи глигани с малки глиганчета. Пеперудите се държат като къщни мухи и нахално кацат по малцината рибари.
Целият язовир и околността му са застинали и сякаш заспали в пространството. Минутите и часовете се нижат по различен начин, въздухът мирише странно, природата е необикновена. Ако се вгледаш в гъсталака по-внимателно, постепенно той престава да изглежда безличен и приветлив. В цялата околност се носи атмосфера на пустота и безлюдност. В това царство на природата човек изглежда не на място, натрапник, появил се за малко да наруши спокойствието и хармонията на дивата природа.
Повечето посетители на язовира идват тук с мотори и колела, рядко минават коли. Пътят е обрасал и гората го е притиснала и на места почти погълнала. Стари клони са се сплели и са образували гъст и изпълнен със слънчеви проблясъци купол над него. Този зелен тунел сякаш е магическа врата към една различна България, такава каквато е била преди хилядолетия.
Коментар