Ладога

[Венцислав Петров]

До: Ладога 2008

Стефан успя и на мен да звънне преди половин час. Накратко: жив е... освен него и другите от екипажа са живи. Всички са добре, машините не са за брак и ще тръгват утре за Москва защото днес имало страхотни задръствания по пътя... Каза че много машини стават само за вторични суровини... страшно много повреди и трошене... Лети обратно на 15 юни, като кацне... повече подробности... и СНИМКИ>>>

[п-к A.Moralez]

До: Ладога 2008

труженик бездорожья


http://wwwboards.auto.ru/uaz/792045.html

[п-к A.Moralez]

До: Ладога 2008

Стефан на базе Хеликоптера.
немного кофе,раритет и сушка палаток

[Стефан]

До: Ладога 2008

Аха, вече сме в Москва. Тука хората са напълно диви. Блещят се когато грамадната очукана Кукушка тряска отзад Дохляцото на бензиностанцията. Не съм ги гледал, ама явно палят с манивели, щом не са виждали стартер. Май че не познават и спирачките. Според нас е нормално Рокито да спира в Кукушката, понеже е по-малко и по няма спирачки.
Отчайващо варварство. Навсякъде са нахвърляли асфалт, карат с колелца като аспиринчета, водата тече от тръба от стената и е топла. Сега ще мислим как ще живеем нататък.
Обиколихме Ладога ...

[п-к A.Moralez]

До: Ладога 2008

без перевод.
малка културна програма на Стефан в Москва

[п-к A.Moralez]

До: Ладога 2008

сегодня Стефан много видел

[Стефан]

До: Ладога 2008

Пуснаха интернета. Някой скъсал жицата отвънка докато ме нямаше.

Софийското летише впечатлява единствено с невменяемите цени в бюфета. Неразбираемо и празно. Чистачките са кресливи и глупави, поне е чисто - нали е ново. Дразни безсмислената забрана на пушенето. Място за пушални - бол. А няма.
Боингът е претъпкан и охлузен като междуселски рейс от 70-те. Руснаци няма. Всеки тежкарее както може и обстановката е като в летен влак за морето пак от ония години. По едно време раздават сандвичи и кексчета които се виждат лесно с хубава лупа.
Разкъсани облаци, земя, невиждала рало, Дунава, подредени ниви, облаци. 40 минути преди Москва облаците пак се разкъсват. Безкрайна гора, безкрайни прави пътища почти без завои, а после безкрайни селца нагъсто. Вилите на московчаните. Стотици километри около града. Вече стряска. Сателитните градчета са по-големи от нашите окръжни градове. Стъклата на самолета са издрани и мръсни - няма какво и как да се снима. Дочитам под налягане инструкциите на камарата електроника която ми се изсипа на главата в последните дни, и после зяпам как самолета безкрайно дълго тича между другите самолети на земята. Нямат край. Не знаех че човечеството изобщо е построило толкова самолети. Повечето са на Аерофлот. Новият им фирмен цвят е някакъв стоманено - чугунено сив. Изглеждат отвратително и заплашително като големите десантни бордове.
Безкрайни ниски зали. Навсякъде тичат китайци и се блъскат помежду си и в обикновените хора. Опашки. Сурова лелка с неясна униформа и пагони на старши прапорщик държи смешна кубична чантичка, вика силно гражданите на РФ, и ги пуска без опашка някъде наляво. После от цялата тълпа измъква мене, и с безапелационен жест ме праща на същото място. Мънкам че съм чужденец, казва ми че вижда, и все пак ме праща на хубавото място. Веднага след това се обръща, и гордо изчезва зад служебна врата. Трясват печатите на миграционната карта без да ме погледнат, минавам през вратата, и в цялата тълпа посрещачи веднага познавам Хеликоптера и Пришълеца, които никога преди не съм виждал. Вижда се как и те са ме познали. В същия миг усещането че съм в чужбина изчезва. Ще се върне обратно чак в самолета за България.

[Стефан]

До: Ладога 2008

Вратата "за към навънка" е странно тясна за толкова много хора. Измъкваме се, веднага пускаме противния ми свръхтежък хермочувал отстрани, и докато пуша като невидял се усмихваме срамежливо и проучващо. Не знам, сигурно така се срещат хората от сайтовете за запознанства. Нашият се е проточил десетина години. Не улучвам ударенията, интонацията ми е от глупава до арогантна. Писането си е писане, а говоренето с носителите на езика - говорене. Московчаните обаче явно са свикнали на всякакви глупости - веднага ми дават да разбера че не очакват нищо от тона ми. Слушат само думите. И в това време отзад се чува характерния смях на Моралес. Според мене не е възможно да ни намери в това гъмжило, според тях е невъзможно да не ни намери.
Измъкваме се от летището и спираме в първия празен джоб. По техните мерки джоб. По нашите - безкраен асфалтов плац. Автовозите в три реда с по два етажа автомобили изглеждат като хвърлени на банкета фасове. Отвреме навреме минават коли, само в нашата посока. А през балюстрадата отсреща - паркинг до хоризонта. Питам къде е другото платно, и всички реват от смях. Паркинга не е паркинг, ами въпросното насрещно платно. Опашката за влизане в летището и за обратен завой. Час и нещо си разказваме вицове, Моралес ми дава карта с московски телефон, записваме номерата, разказваме си още вицове, обсъждаме разни важни дела, поглеждам пак, и вече и аз съм сигурен че това не е паркинг - белият автобус отсреща видимо се е преместил. Започвам да си давам сметка какво е струвало на тия хора само да ме посрещнат, и ми става чоглаво.
Мигачите се използват като вдигнатата през прозореца ръка у нас. Заявка и искане да те пуснат. Пускат. Опитвам се да използвам спътниковия телефон. Не става нищо, но Хеликоптерът съвсем сериозно пита къде продават магическата кутия с антена за разкарване на дъжда и задръстванията. До вчера е валяло като из ведро, а задръстването в нашата посока е било до преди час. Телефонът няма да телефонира още две седмици, но че с неговата помощ се оправят метеото и пътната обстановка вече знаят всички. Което и използваме навсякъде с ехидно кикотене. И воистина - времето става горещо, и докато заминем за Питер никой не попада в никакво задръстване. В Москва това се смята за ненормално. Обаче ние имаме спътникова магия, и пътуваме накъдето ни скимне.

[Стефан]

До: Ладога 2008

Офф. Твоето фенерче беше единственото, което използвахме през цялото време. Две минути. За да търсим мойто, което беше паднало в сянката на палатките))
Това беше за Неделчо
Снимките - снимки, ами додето успея да ги дам на Венци да ги направи достъпни за компютърен невежа като мене, ей ти го времето. Отделно дето още съм ошашавен.

В Москва има два вида каране. Или караш като бесен, с 0,5 - 3 километра в час, или се тътриш като охлюв по някоя празна улица с 80 - 140. Ние се тътрим по празната вечерна московска улица.



Всички карат еднакво, и се престрояват постоянно нанякъде. Не натоварва. Но скоростите много рядко са под 100.
Минаваме през магазини за авточасти. Нищо с по-малък асортимент не е магазин. Там има практически всички модели на всички коли, просто на парчета. До последния детайл. Смятат се за обикновени и нормални. Продавачите знаят всичко.

























Още не го знам, но тайната база на Спасителната служба на Руският Червен кръст има обща ограда с българското посолство. Задната И това още не знам, но отборът всъщност вече е основен спонсор. В Москва няма хотели и за 100 евро, по-скъпи са. А там ме пускат за Добър ден, и защото съм приятел на когото трябва. Прилично баровски район. В съседните хм, кооперации сигурно, метър гол бетон струва 30 - 50 000 евро. По нашите мерки сградите са огромни. Обазва се че не съм виждал наистина големите.
В базата има всякакви канцеларии и складове, тоалетни, бани, пералня, и истинска кухня. Работно време няма, а хора - денонощно. Който иска работи, който иска - отива и яде. Пиене има да се удавиш, но така и не виждам някой да се интересува от него. Живеят скромно. Под моя прозорец има беседка и дръвник.





В предния двор проверяват палатка. Надуват я с прахосмукачка, а ние я муфтим, за да опитаме новите генератори. 2,5 киловатова безшумна китайска Хонда за лампи и чайници в лагера, и нормален 5 киловатов за електрожена.





На обед за мене започва Нощта на последната гайка, която в нашия случай продължава до първия лагер, значи и след старта)
Нощта на последната гайка обикновено е последната нощ преди състезанието, когато народът довършва дребните неща, които не са свършени през годината от последното състезание. Като например основни ремонти на двигателите, заваряване на кардани, смяна на мостове ... Всички са така. Всички са заети с наистина неотменими проблеми, и това развлечение се е стоварило на Андрюха Живов. Механикът. Човек с каменна физиономия, нечовешка физическа сила и отличен специалист. Иначе търгува с големи американски пикапи и кренвирши. Кренвиршите са лимузини по 20 и повече метра, правени от какво ли не. Има ги много, без тях и сватбата не била сватба. Обикновено са от скъпи джипове, но сега се радват че някъде в Щатите са намерили крайно рядко чудо, събрано от десетина БМВ 7-ма серия.
Помагам му уж с каквото мога. Дните и нощите стават едно и също, а чудо магазините се оказват и денонощни. Вече не знам дали съм по-уморен, или по-учуден и объркан.

[Стефан]

До: Ладога 2008

Съдба бе братче(( От магистралата в операционната, от нея - на магистралата. Пък лазерът вече е толкоз побългарен, че не се и чупи всяка година)

Нощта на последната гайка преваля. На обяд Дайхацуто вече чака върху купчината баластра



Даже Кукушката има заден кардан и се товари



Кукушка е защото официалното име на тоя автомобил е CUCV M1009, военния вариант на Шевролета К-5. Военните не са доволни, мразят го, и постепенно е заменен от умиращото днес Хъмви. Идеята за евтин автомобил на базата на масово произвеждани цивилни агрегати е заровена за 20 години. Собственикът и се казва Александър Кукушкин, с прякор Боцманът. Макар че в цивилният живот печата книги. Няма как колата да се казва другояче
Синьото до нея е специален обтекател на секретна антена за кво да е, който се закрепва със специални ластици от бензиностанцията. За допълнителна маскировка се използва като леген.



Фил и Галка, заедно с претъпканото Пажеро на Миша заминават за Питер, ние с Андрей сме трупове. Оставаме за малко уж да дремнем, а всъщност събираме инструменти и части, товарим Рокито на платформата на Доджа и привечер тръгваме.

[Стефан]

До: Ладога 2008

До Санкт Петербург са 800 километра. Две ленти във всяка посока, напълно приличен асфалт. На 15-ти канал, С, на сиби-то, тираджиите си казват един на друг всичко важно. Къде има разбито, къде задръстване, къде катаджии, и къде проститутките са заети или не ги бива. Смята се че нафта може да се сипва само на проверени бензиностанции, да се яде - само където ядат тираджиите. Небето все още се стъмва, но не до черно. Хоризонтът си стои червен цяла нощ. Селата са почти покрай целия път. Не са кръгли като нашите, ами само по един ред къщи от двете страни. Обикновена работа е табелата за край на едно село и за начало на следващото да са на един и същи кол. Къщите са еднакви и дървени. Всички са украсени различно с дърворезби около прозорците и вратите. Някъде е тъмно - селата са изоставени. Цяла нощ движението е като по нашите магистрали, когато са много натоварени. Но има само тирове. Колите са единици, и се срещат не всеки час. Обичайната скорост е 90 - 120. Когато стоиш на банкета, той се тресе. Има много муцунести американски влекачи. Обичат ги и ги купуват. Евтини са, около 60 000 долара на половин милион мили. Но са слаби, най-големите са 380 коня. В равнината обаче си вървят нормално. Дълги са, и от цяла Европа, със специално съглашение ги пускат само във финландската Котка. Заради пристанището.
Не мога да сменям Андрей - гражданската им отговорност е строго поименна. Солидарно не мога и да спя. По едно време припадаме за два часа. Сутринта влизаме практически едновременно с Кукушката и Пажерото в Питер. По-скоро започваме да влизаме.



Нямаме карта, ЖПСите не показват нищо полезно. Фил е няколко километра отпред и встрани, и съвършено професионално ни извежда по радиото в центъра. Където е забранено за товарен транспорт. И където трябва да отидем В задръстването катаджията сияе - не всеки ден му падат такива балъци. Андрей с безразличие вади папката. Не е дебела - няма три пръста. С поглед на гладен питон спокойно му казва че има всички документи за всичко, и че сега ще започне да ги вади един по един. Бавно. После кимва с глава назад и се оглежда неопределено. Ако човек не го познава, няма как да разбере дали пита, моли, или заплашва. Униформеният видимо се ужасява и изчезва.
В центъра по тамошните мерки няма задръстване. Дявол знае защо колите се разбягват от нас, макар че ние просто си караме.



Това вече видимо не е Москва. По улиците има пешеходци. Спират, зяпат и снимат. Ловко прецакваме китайското разузнаване. Ясно е че китаец с фотоапарат в Питер е китайски шпионин. А група китайци с фотоапарати и карти очевидно е разузнаването им. Те си мислят че са снимали секретни руснаци, обаче от десния тротуар няма какво друго, освен секретен българин. Успокояваме се че вече са загубили войната, разсънваме се, и стигаме до спортния комплекс Олимпийски.
Грамаден стадион, отделно зала. Ограден паркинг. На него работи техническата комисия. В коридорите на залата регистрират участниците. Всички бързат нанякъде, чиновничките на състезанието непрекъснато говорят по радиостанциите, често разни хора зарязват всичко, и се хвърлят да се прегръщат един друг. Не са се виждали от години, а всички са се спасявали един друг някога някъде. Стълпотворение.



И ние барабар Петко с мъжете



Отляво надясно: Фил, Миша, Галя, Андрей. Че Галя е жената на Фил ще науча след три - четири дена. Отношението към нея е като към всеки друг член на отбора. Нейното към останалите - също. Всички въпроси се обсъждат от всички, отчитат се всички мнения, взетите решения не се преразглеждат по никакъв повод, освен ако не възникнат нови обстоятелства. Ако се крещи по някаква причина, то е защото другият човек е далече, или защото всички реват от смях.

Идва питерският Миша Натей - Голенко, той и Манго. Уазоманияк, бог на флекса и аргона, и уж мирен програмист. За три часа тичане по магазините събира шнорхел от армирани маркучи от уазовата печка. Без всякакви изпитания, после той ще спаси двигателя на Рокито десетки пъти. Макар че ние всъщност не правим нищо, освен веднъж да затегнем винтовете, които ни е казал. И да не пипаме нищо излишно) През цялото време и не пипаме - няма никаква нужда. Намира ми и нож. Това което търся го няма, но се намира подобен. Скъп((
Стартът е след ден.
После започва да вали, през нощта преди старта на паркинга на безименен хотел на края на града се разпада лявата предна главина на Кукушката. Сутринта с колата на Тимур, инженер при спасителите и уж турист, от Москва с немислима скорост успява да пристигне Саша Кукушкин с частите, и с влака Андрей Береснев - Хеликоптера и Володя Мойсеев. Цялата почтена компания вече е заедно. Наливаме се с още кафета, пушим. А после всички отиваме да стартираме от Исаакиевския събор. Вече никой не помни кога е спал. Но със сигурност - тия дни.

[Стефан]

До: Ладога 2008

По улиците около мястото спират обозите. По техните мерки това са кьорсокаци, по нашите - няма такива булеварди. Добре че е почивен ден и няма движение, а и милицията гони всички. Повечето са прости джипове, пикапи, каравани, но има и ценна техника.



Исаакиевският събор е черква разбира се, но кой знае защо няма и капка излъчване на православен храм. Огромно подтискащо здание.



Веднага се отказвам да го снимам. Както и нощният Петербург. Сигурно такива правилни снимки има по всички специализирани места. За да се снима каквото и да е от всичкото, не знам дали трябва специален апарат, но човек трябва да е голям художник. Красотата е объркваща. Не съм художник.
Постепенно грамадният площад се пълни с джиповете, които нощеска ще се вмъкнат във вечно заблатената реликтова гора. Такова количество подготвена техника, вярно не може да се събере накуп никъде другаде по света.











До нас доверчиво спира холандско Роки. Лъскаво, нагласено. Всичко му е на шест, само дето си няма военни уазови мостове със симекси 36 дюйма, и екипажът му вярва в доброто и цивилизацията



Събира се народ, снима, удивява се, усмихва се със съчувствие. Част от народа деловито проверява има ли достатъчно буксирни точки за да се тегли лесно ако го срещнат после заровено. В главата ми дрънчи първият звънец и се събужда затисканата много дни тревога. Макар че още лежи на припека и лениво се протяга, това е то - глутницата на истинските щурмани.

Заводът УАЗ е дал пари на някого за реклама на Патриота. Тунинговата кантора База Боевых Самопрыгов на Димка Самопрыг е направила от непонятното изделие много лъскав пикап





В последната нощ в последния лагер, на официалното събиране, пилотът му съвсем сериозно ще помоли за микрофона, за да каже че на Патриота вече няма да тръгне и в категорията Туризъм.

Мотоциклети няма. Квадроциклите са само 4х4, карат задължително в отбори по две машини. Събират се в отделно табунче



Всичките имат горички от шнорхелчета,



а най - напредналите - от части от УАЗ



От трибуната казват речи. Точно в 12 часа гръмва оръдието на Кронщадската крепост, небето се пълни с балони, и от рампата под шарената арка тръгва първият отбор.
Опашката е дълга, стартът е по бордовите номера. Покатервам се на седалката,



и Сашка Боцманът се вмъква в колоната.





В главата ми е каша. Мисля си за хората които ме поканиха, за хората които застанаха зад мене без дори да са ме виждали, и че понякога мечтите се сбъдват. Тълпата вика, слънцето свети, и още преди чувството за нереалност да ме изключи, минаваме през старта на Ладогата. Невъзможното се е случило.

[Стефан]

До: Ладога 2008

От официалния старт, всички заминават при крайцерът Аврора. От там милицията трябва да изведе колоната с буркани и сирени на Мурманското шосе. И ние минаваме, гледаме корабът и ядем сладолед. Оказва се че за всички това е крайцер от боя при Цушима. За 17-та година никой не ще нито да говори, нито да мисли.
Ние обаче мислим. Измисляме че не ни трябва колона, ами един куп части. Пожарът е далече, за да се разгори му трябва още не по-малко от минута. Така че спираме да се правим на цивилни, изхвърляме локвичката стопено олово, ръгам където трябва гаечните ключове за да запали, и се омитаме. По пътя товарим клеми, грес, лагери, ритуални течности, стряскам се от табела "Мурманск, 1 500 км", и мирската суета остава зад нас.
По една лента във всяка посока, като нашите пътища. Само дето практически няма завои. Вече няма и села. Гората е от тънки, много високи борове. На много места изглежда като след пожар, на други - като болна. Полупаднали мъртви дървета. Само че не е болна, и не е имало пожар. Просто блата. Водата стига до шосето - на повечето места то всъщност е насип.











Усещането е че е привечер.



А е след 23 ...

Преди самия лагер, на около 130 километра от точката, за едната бройка да заврем Газелата пред нас под ТИРа пред нея. Спирачките са се свършили съвсем. Ситуацията е безнадеждна по всички учебници, обаче ние не сме ги чели. Саша съвършено чисто излита на десния банкет, понеже целият е в ями забива газта в пода, и колоната даже не разбира какво я е чакало. Някви от шарените джипове си правят купон. Нищо не е топло и от никъде не капе. Просто лявото предно колело се клати три пръста. Те ти тебе дискови спирачки. Теглим им майната, запомняме че нямаме спирачки, купуваме за всеки случай накладки и течност, и караме нататък. Все едно няма какво да направим.
Последната бензиностанция



още петнайсетина километра асфалт нанякъде, и влизаме в тъмната гора.



Това е максималната тъмнина, и то само защото аз толкоз и умея да снимам Всъщност е по-светло. Там вече ни чака нашият лагер



и печалната констатация, че додето сме се мъкнали счупени сме закъснели, и стартът на нощното ориентиране вече е закрит. Вкисваме се, разбира се, макар че никой не го показва.

[Стефан]

До: Ладога 2008

По регламент през цялото състезание е забранено да се пали огън на земята. Затова в джиповете се търкалят газови горелки и канчета за в случай на закъсване задълго. А в лагерите има мангали



Разглобяеми тенекиени сандъчета с дълги крака. И свещените шишове за шишчетата. Дотолкова са свещени, че шашлыкингът отдавна е отделно и крайно почитано направление в руския офроуд. Правят се в нечовешки количества по стотици рецепти, и за мое изумление всичкото това месо се изяжда наистина.
За цивилната храна си има газови котлони и електрически чайник



От спасителите по приятелска линия имаме 14 метрова антена за далечна връзка, и висим на служебните 146 МХц, а не на работническо - селските 27 на СиБи-то. Апаратурата е по-качествена, и въпреки калпавата честота, връзката е по-добра. Фил раздава на всички ръчни радиостанции с номера, и резервни батерии. На единия канал са настроени на един ват, на другия - на 5 вата. На една и съща честота. Професионалисти, винаги има какво да научиш от тях.





Тента е мрежест, и пази само от комарите, и донякъде от вятъра. Под него протича мисленето, пиенето на чай като крайна форма на интензивно колективно мислене, наливането с кафе и понякога яденето. Кръглите кутийки са противокомарни свещи. Наистина работят. Понеже не всички имат шапки с мрежи, и аз през цялото време солидарно не използвам тая, която ми даде Веско Горанов. Но все едно ту е студено, ту духа вятър, за мухите и слепните е рано, ще дойдат след две седмици, когато нас вече няма да ни има. Така че комарите са малко - нито късат крайници, нито докарват народа до алергични шокове, нито даже въздухът става сив. Освен това изобщо не са вкусни. Ако човек се държи разумно и не се дръгне като крастав - не стават нито рани, нито отоци. Мазилото против, или от, не работи. Сигурно е за само за комари от умерения пояс



В бидончето преди година Хеликоптерът си е набрал клюква. Дребни северни червени плодчета със странен вкус. Просто за ядене не са хубави. А някой простак да вземе да сипе вътре спирт



За свой срам го пием през цялото време.

Никой не се и съмнява че Камаз е извънредно уважавана марка самосвали.





Забранено е и горенето, и закопаването на буклука

Нощем в центъра на лагера, на нарочното табло се закачат всички важни съобщения, реда на стартиране, класирането



Целият лагер обикновенно не е по-голям от Перник, но не винаги всеки отбор има достатъчно сили, достатъчно здрав джип, или достатъчно време да отиде до там. Но пък всички познават по някой, който е тръгнал тъкмо нататък, и клюките се разнасят бързо.













Има и по-богати от нашия лагер. С наети кемпери, с прислуга от таджики и прочее салтанати.













И така - двайсетина минути Е, не караме много бързо, за да не вдигаме прах, но си караме прилично.

Сутринта събуждането е просто. Галка застава в центъра на нашия лагер, и с глас на истинска дикторка казва на уважаемият екипаж № 710 че до старта има толкова време, и значи е време заминаващите да стават за закуска. Не знам кога и как спи, но винаги има топло кафе, всякакво топло ядене, та който каквото иска, и нови пакети НЗ вместо тия, които сме направили на нищо в предишния етап. Не че сме ги изяли, ами сме мърлячи. Макар че калта и органичните буклуци са обикновена храна, а неорганичните изобщо не са мръсотия, защото не се усвояват от организма на джипера, и значи изобщо не съществуват.









Саморазгъващите се палатки са необикновенна ценност. Не. Безценни са. Когато се връщаш, и от умора, или под дъжда и не знаеш къде е горе и къде долу, палатката просто се вади от калъфа, и се изпуска на земятя. Тя сама подскача и се отваря. Ако е застанала с входа на другата страна, стига да я завъртиш към себе си, и да паднеш вътре. Сгъва се за 10 секунди повече, ако човек много го мързи. Иначе по-бързо. Самонадуващите се дюшечета са спорна работа. Хубаво се надуват, обаче когато още не си на себе си, искат много сила за да се навият. За къмпинг сигурно са отлични, за работа - не.
Цяла нощ наоколо святкат електрожени. При нас още не.



Наместваме гайките на главината с нова шайба, докарваме малко спирачки, и тръгваме за СУ-2.

[Стефан]

До: Ладога 2008

А, дизелът - дизел, обаче освен него, в такава кола има разни компютри, радиостанции, един куп зареждачки. На пътя си работят. Така че когато са счупени клемите на акумулатора, дявол знае защо пуши и се опитва да се запали. Бе, капризи. Па може и да е ревност. Не съм бил джип, обаче ако целият екипаж ме зареже заради някъв си параход, сигурно и аз ще се вкисна.