Tweet
Първата спирка от моето пътешествие беше австрийския град - Залцбург. Пътувайки
за този така красив и едновременно зловещ, заради тъмните си зандани град, преминах през
една изключително зелена, равнинна и спокойна държава- Словения. За съжаление трябваше
да подмина Любляна, но дори само красивите зелени поляни, напомнящи ми на дома, ме
накараха да я почувствам близка. Сякаш откраднала си част от австрийските Алпи, тя гордо
ги беше наредила в края на дългите си равнини.
Тръгвайки си от там, изпитах нужда да й благодаря за чудесното посрещане. Тогава дойде залезът. Казаха си: „ Ето! Ще
заснема най- красивия залез, който съм виждал и гордо ще казвам, че той е бил в Словения.
Но да се върна на първата спирка от пътешествието ми- Залцбург. Градът ни посрещна
с хубаво, слънчево време. Минути след това се разрази буря, слизаща от планинските
хълмове, сякаш за да ни покаже, че както своя син Моцарт, така и Залцбург не се страхува да
бъде непокорен. Споменавайки Моцарт, веднага се сещам за улица Гетрайдегасе № 9 и онази
спретната жълта къща, била дом на един от най- талантливите музикални творци на всички времена.
Може би за да ме подсети за съществуването и на унищожителната сила
на злото, далеч от бароковата залцбургска архитектура, високо стои и крепостта „Горен Залцбург“
Освен големите и познати забележителности, този град е красив и със
своята малка улична атмосфера. Безброй спретнати магазинчета и места за хапване, стоят обозначени със своите запомнящи се табелки.
Дори и в най- малките улични украси се вижда погледа към красивия детайл.
Накрая, след като преживях разразилата се буря, преживях и вълнуващото загубване в непознатия град, като знак за
съществуването на висша сила, пред мен се появи човекът, гордо и без страх стъпил на върха
на Земята. Усетих, че там съм се качил и аз.
Тръгвайки си от Залцбург и Австрия, някак наивно си пожелах да се върна и да открия
още толкова, та дори и по- красиви места в тази държава. Тогава не знаях, че това ще се
случи толкова скоро.
От Австрия се отправих към Франция. Там ме очакваше Страсбург със своите канали,
красиво нацъфтелите си полски цветя и разбира се, респектиращите европейски
институции.
Най- впечатляващата част от този град, за мен беше катедралата
„Света Богородица“. Може би малко хора знаят, но нейната височина не е толкова голяма.
Постигната е чрез оптическа илюзия, но това не й пречи да притежава красивата си и
изпълнена с орнаментика готическа архитектура. Влизайки в самата катедрала, човек остава
ням пред съвършенството, създадено от човешките ръце.
L`amour Paris! Това изникна в съзнанието ми когато потеглих към следващата си
спирка. Тръгнах към Париж.
Обичам този град! Макар и силно населен, космополитен и донякъде замърсен, той
все още носи едно специфично усещане на безтегловност. Когато е в столицата на Франция,
човек забравя за всички трудности и препятствия. Тя ти вдъхва увереност, че всичко може да
се случи, стига да си го пожелаеш. Та аз бях в Париж...
Първата ми спирка, беше двореца Версай. И тук, както в Залцбург, усетих непокорния,
волеви и борбен дух, но не на Моцарт, а на една много по- нежна и неразбрана душа, душата
на Мария Антоанета. Хулена или обичана, тази жена е пример за дързост, впрегната в
желанието, човешката душа да не бъде затваряна в рамки, да не бъде накарана да живее по
стандарт.
Тук също личаха безбройно многото отпечатъци и символи
на човешкото изкуство. Обръщайки се към града, Триумфалната арка ме подсети, че има
нещо още по- красива недалеч от тук. Съоръжение доказващо човешката изобретателност и
желание за индивидуалност.
Айфеловата кула. Здание издигнато само от метал,
променящо своята височина, то сякаш диша в центъра на този мегаполис, а благодарение на
своите асансьори изкачва своите посетители високо над човешките мечти.
От върха на Айфеловата кула могат да се видят голяма част от останалите забележителности
на града. Най- красиви за мен бяха река Сена и залязващото слънце зад високите
небостъргачи.
След може би най- приятната ми чаша шампанско и среднощна разходка из водите на
река Сена, зареден с нови сили, посетих най- големият национален музей на Франция-
Лувъра. Той събира в своите изложбени зали над 35 000 експоната. Там могат да бъдат
видяни едни от най- известните платна на света, измежду които и това на загадъчната Мона
Лиза на Давинчи.
Au revoir, Paris. Au revoir France...
Въпреки пословичното изящество на Франция, усетих леко надменно отношение у
местните хора. Сякаш безусловно вярват в своето съвършенство. Да знаеш кой си е много
важно, но да твърдиш, че безспорно си най-велик при все, че на света има толкова други
народи, малко е в повече.
Отплавах към Англия. С мен беше и природата. Ламанша реши да ми подари един от
своите най- красиви изгреви, за да ми загатне за красотата на мястото, към което пътувах.
Лондон впечатлява със своята старинност и индивидуалност. Хората там са
изключително усмихнати и добронамерени. Абсолютен противовес на хората от континента.
Именно и заради своята отдалеченост от Европа, Англия е и толкова различна. Замъците са
от много по- далечни времена, в сравнение с дворците от Франция. Културата тук е различна.
Предполагам, че е смесица от всички племена живели по земите на остров Британия и
оставяли своя отпечатък. За да представи именно тази история, кралството е развило в
изключителни мащаби своето музейно дело. Само в столицата се намират едни от най-
големите и известни музеи – Британски музеи, Природо- исторически музей, Националната
галерия и ред други.
Освен своите музеи, Лондон има и своите underground забележителности. Метрото е
едно от тези места, които всеки гост на града иска да посети. Това реално е и един от най-
удобните транспорти в града. На всяка спирка има общински велосипеди, които всеки член
на специфичен вело клуб, може да използва за транспорт, след метрото.
Нямаше как да бъда на Острова и да не видя къде спи Кралицата и къде се пазят
нейните безбройно много шапки. Бях пред Бъкингамският дворец.Стоях и се
чудех, как момчетата от кралската гвардия, успяват да носят огромните мечи шапки на
главите си. Размислите ми бяха прекъснати от мила англичанка, която обясни, че това е
много тънка меча кожа, облечена върху леко бамбуково скеле. Какво ли не измисля човешката
глава за да й е леко...
След бърза разходка из пренаселената Оксфорд стрийт, слънцето започна да губи от
своята топлина, а аз все още не бях видял лондонското око, „яйцето“ и може би фундамента
на английската икономика – City of London. Първоначално средище на селски търговци на
добитък, центъра на ситито се е превърнал в един от най- големите търговски центрове в
света, като същевременно е и най- безлюдния град на планетата. Населението му наброява
едва 8-9 хиляди души.
Колкото и да бях влюбен в Лондон и английската култура, нямаше как. Трябваше да се
върна на континента. Там ме очакваше Брюксел. Очакваха ме хрупкави гофрети, разтопен
шоколад, много настроение и разбира се сградата на европейския парламент.
Благодарение на част от българската делегация там, успях да видя къде заседава парламента,
в коя сграда се коват европейските закони и нашето бъдеще.
Имах само едно денонощие, а исках да разгледам толкова много неща. Тръгнах из
малките и спретнати брюкселски улички. Аромат на печени гофрети и още нещо. Само
предната вечер, на централния площад се бе провел голям бирен фест, оставил след себе си
купища боклуци и мирис на джибри. Разходката и уханието на ванилия ме доведоха да един
от символите на града- Пикаещото човече. Има много легенди, свързани с историята му.
Смята се, че това е изгубено дете, намерено след пет дни, именно правещо това, което прави
и в момента.
Символ на тази брюкселския културен живот е и Атомиумът. Намира се в
нецентралната част на града. Представлява мащабна визуализация на модел на единична
клетка от железен кристал и е построен през 1958 година Бил е част от световно изложение,
провеждащото се в града тогава. Чудесно интерпретира епохата през която е създаден.
Вътрешното пространство е реновирано и пригодено в музеи на архитектурното изкуство.
Човек може да прекара цял ден в различните сфери на молекулата, разглеждайки различни
продукти на дизайнерската и архитектурна мисъл.
Брюксел беше и последна спирка от моето пътешествие. Не зная дали има висша сила
или просто желанията се сбъдват, но когато бях в Залцбург си обещах, че искам да се върна
отново в Австрия. Направих го. Посетих Виена.
Виена е много известен град, популярна туристическа дестинация. Въпреки огромното
си натоварване, австрийската столица е запазила автентичния си облик. Чистотата приковава
вниманието ти отвсякъде. Местните жители са изключително любезни, еродирани и знаещи
хора. С голямо удоволствие биха помогнали на загубил се турист.
Същността на Виена е изпълнена с история и това няма как да не бъде така. Градът е
бил средище на голяма част от австро- унгарските престолонаследници. В града има дворци,
били дом на небезизвестната и спомената от мен по- рано, Мария Антоанета.
Здраво стъпил върху дълбоките си основи, градът не се страхува да даде път и на
съвременността. Преминаването на времето е оставило своите отпечатъци навсякъде из
града, но най- новите символи на виенската архитектура са цветните къщи. Правят
впечатление изпъстрените в различни багри фасади и най- вече липсата на прави ъгли и
стени. Интересно хрумване...
И за да не помислите, че цялото ми пътуване е една илюзия, ето какво ме респектира и
мотивира да не ви подведа в нито една от своите думи.
за този така красив и едновременно зловещ, заради тъмните си зандани град, преминах през
една изключително зелена, равнинна и спокойна държава- Словения. За съжаление трябваше
да подмина Любляна, но дори само красивите зелени поляни, напомнящи ми на дома, ме
накараха да я почувствам близка. Сякаш откраднала си част от австрийските Алпи, тя гордо
ги беше наредила в края на дългите си равнини.
Тръгвайки си от там, изпитах нужда да й благодаря за чудесното посрещане. Тогава дойде залезът. Казаха си: „ Ето! Ще
заснема най- красивия залез, който съм виждал и гордо ще казвам, че той е бил в Словения.
Но да се върна на първата спирка от пътешествието ми- Залцбург. Градът ни посрещна
с хубаво, слънчево време. Минути след това се разрази буря, слизаща от планинските
хълмове, сякаш за да ни покаже, че както своя син Моцарт, така и Залцбург не се страхува да
бъде непокорен. Споменавайки Моцарт, веднага се сещам за улица Гетрайдегасе № 9 и онази
спретната жълта къща, била дом на един от най- талантливите музикални творци на всички времена.
Може би за да ме подсети за съществуването и на унищожителната сила
на злото, далеч от бароковата залцбургска архитектура, високо стои и крепостта „Горен Залцбург“
Освен големите и познати забележителности, този град е красив и със
своята малка улична атмосфера. Безброй спретнати магазинчета и места за хапване, стоят обозначени със своите запомнящи се табелки.
Дори и в най- малките улични украси се вижда погледа към красивия детайл.
Накрая, след като преживях разразилата се буря, преживях и вълнуващото загубване в непознатия град, като знак за
съществуването на висша сила, пред мен се появи човекът, гордо и без страх стъпил на върха
на Земята. Усетих, че там съм се качил и аз.
Тръгвайки си от Залцбург и Австрия, някак наивно си пожелах да се върна и да открия
още толкова, та дори и по- красиви места в тази държава. Тогава не знаях, че това ще се
случи толкова скоро.
От Австрия се отправих към Франция. Там ме очакваше Страсбург със своите канали,
красиво нацъфтелите си полски цветя и разбира се, респектиращите европейски
институции.
Най- впечатляващата част от този град, за мен беше катедралата
„Света Богородица“. Може би малко хора знаят, но нейната височина не е толкова голяма.
Постигната е чрез оптическа илюзия, но това не й пречи да притежава красивата си и
изпълнена с орнаментика готическа архитектура. Влизайки в самата катедрала, човек остава
ням пред съвършенството, създадено от човешките ръце.
L`amour Paris! Това изникна в съзнанието ми когато потеглих към следващата си
спирка. Тръгнах към Париж.
Обичам този град! Макар и силно населен, космополитен и донякъде замърсен, той
все още носи едно специфично усещане на безтегловност. Когато е в столицата на Франция,
човек забравя за всички трудности и препятствия. Тя ти вдъхва увереност, че всичко може да
се случи, стига да си го пожелаеш. Та аз бях в Париж...
Първата ми спирка, беше двореца Версай. И тук, както в Залцбург, усетих непокорния,
волеви и борбен дух, но не на Моцарт, а на една много по- нежна и неразбрана душа, душата
на Мария Антоанета. Хулена или обичана, тази жена е пример за дързост, впрегната в
желанието, човешката душа да не бъде затваряна в рамки, да не бъде накарана да живее по
стандарт.
Тук също личаха безбройно многото отпечатъци и символи
на човешкото изкуство. Обръщайки се към града, Триумфалната арка ме подсети, че има
нещо още по- красива недалеч от тук. Съоръжение доказващо човешката изобретателност и
желание за индивидуалност.
Айфеловата кула. Здание издигнато само от метал,
променящо своята височина, то сякаш диша в центъра на този мегаполис, а благодарение на
своите асансьори изкачва своите посетители високо над човешките мечти.
От върха на Айфеловата кула могат да се видят голяма част от останалите забележителности
на града. Най- красиви за мен бяха река Сена и залязващото слънце зад високите
небостъргачи.
След може би най- приятната ми чаша шампанско и среднощна разходка из водите на
река Сена, зареден с нови сили, посетих най- големият национален музей на Франция-
Лувъра. Той събира в своите изложбени зали над 35 000 експоната. Там могат да бъдат
видяни едни от най- известните платна на света, измежду които и това на загадъчната Мона
Лиза на Давинчи.
Au revoir, Paris. Au revoir France...
Въпреки пословичното изящество на Франция, усетих леко надменно отношение у
местните хора. Сякаш безусловно вярват в своето съвършенство. Да знаеш кой си е много
важно, но да твърдиш, че безспорно си най-велик при все, че на света има толкова други
народи, малко е в повече.
Отплавах към Англия. С мен беше и природата. Ламанша реши да ми подари един от
своите най- красиви изгреви, за да ми загатне за красотата на мястото, към което пътувах.
Лондон впечатлява със своята старинност и индивидуалност. Хората там са
изключително усмихнати и добронамерени. Абсолютен противовес на хората от континента.
Именно и заради своята отдалеченост от Европа, Англия е и толкова различна. Замъците са
от много по- далечни времена, в сравнение с дворците от Франция. Културата тук е различна.
Предполагам, че е смесица от всички племена живели по земите на остров Британия и
оставяли своя отпечатък. За да представи именно тази история, кралството е развило в
изключителни мащаби своето музейно дело. Само в столицата се намират едни от най-
големите и известни музеи – Британски музеи, Природо- исторически музей, Националната
галерия и ред други.
Освен своите музеи, Лондон има и своите underground забележителности. Метрото е
едно от тези места, които всеки гост на града иска да посети. Това реално е и един от най-
удобните транспорти в града. На всяка спирка има общински велосипеди, които всеки член
на специфичен вело клуб, може да използва за транспорт, след метрото.
Нямаше как да бъда на Острова и да не видя къде спи Кралицата и къде се пазят
нейните безбройно много шапки. Бях пред Бъкингамският дворец.Стоях и се
чудех, как момчетата от кралската гвардия, успяват да носят огромните мечи шапки на
главите си. Размислите ми бяха прекъснати от мила англичанка, която обясни, че това е
много тънка меча кожа, облечена върху леко бамбуково скеле. Какво ли не измисля човешката
глава за да й е леко...
След бърза разходка из пренаселената Оксфорд стрийт, слънцето започна да губи от
своята топлина, а аз все още не бях видял лондонското око, „яйцето“ и може би фундамента
на английската икономика – City of London. Първоначално средище на селски търговци на
добитък, центъра на ситито се е превърнал в един от най- големите търговски центрове в
света, като същевременно е и най- безлюдния град на планетата. Населението му наброява
едва 8-9 хиляди души.
Колкото и да бях влюбен в Лондон и английската култура, нямаше как. Трябваше да се
върна на континента. Там ме очакваше Брюксел. Очакваха ме хрупкави гофрети, разтопен
шоколад, много настроение и разбира се сградата на европейския парламент.
Благодарение на част от българската делегация там, успях да видя къде заседава парламента,
в коя сграда се коват европейските закони и нашето бъдеще.
Имах само едно денонощие, а исках да разгледам толкова много неща. Тръгнах из
малките и спретнати брюкселски улички. Аромат на печени гофрети и още нещо. Само
предната вечер, на централния площад се бе провел голям бирен фест, оставил след себе си
купища боклуци и мирис на джибри. Разходката и уханието на ванилия ме доведоха да един
от символите на града- Пикаещото човече. Има много легенди, свързани с историята му.
Смята се, че това е изгубено дете, намерено след пет дни, именно правещо това, което прави
и в момента.
Символ на тази брюкселския културен живот е и Атомиумът. Намира се в
нецентралната част на града. Представлява мащабна визуализация на модел на единична
клетка от железен кристал и е построен през 1958 година Бил е част от световно изложение,
провеждащото се в града тогава. Чудесно интерпретира епохата през която е създаден.
Вътрешното пространство е реновирано и пригодено в музеи на архитектурното изкуство.
Човек може да прекара цял ден в различните сфери на молекулата, разглеждайки различни
продукти на дизайнерската и архитектурна мисъл.
Брюксел беше и последна спирка от моето пътешествие. Не зная дали има висша сила
или просто желанията се сбъдват, но когато бях в Залцбург си обещах, че искам да се върна
отново в Австрия. Направих го. Посетих Виена.
Виена е много известен град, популярна туристическа дестинация. Въпреки огромното
си натоварване, австрийската столица е запазила автентичния си облик. Чистотата приковава
вниманието ти отвсякъде. Местните жители са изключително любезни, еродирани и знаещи
хора. С голямо удоволствие биха помогнали на загубил се турист.
Същността на Виена е изпълнена с история и това няма как да не бъде така. Градът е
бил средище на голяма част от австро- унгарските престолонаследници. В града има дворци,
били дом на небезизвестната и спомената от мен по- рано, Мария Антоанета.
Здраво стъпил върху дълбоките си основи, градът не се страхува да даде път и на
съвременността. Преминаването на времето е оставило своите отпечатъци навсякъде из
града, но най- новите символи на виенската архитектура са цветните къщи. Правят
впечатление изпъстрените в различни багри фасади и най- вече липсата на прави ъгли и
стени. Интересно хрумване...
И за да не помислите, че цялото ми пътуване е една илюзия, ето какво ме респектира и
мотивира да не ви подведа в нито една от своите думи.
Отговор
Коментар