Tweet
С няколко думи и с малко повече снимки ми се иска да ви представя моето село Ичера. Казвам „моето”, защото така го чувствам. Тук е минало детството ми, тук съм си играл по реката, горите, уличките със старите къщи и въобще тук съм започнал да се изграждам като човек, със сетива насочени към природата и хората. Много приятели, много истории, но преди всичко много спомени, които остават дълбоко в душата ми.
В селото е роден дядо ми, на който съм и кръстен, там са живяли и неговите родители. Майка ми и баща ми работеха през лятото, а ние двамата с брат ми още в края на пролетта се озовавахме в Ичера. Веднага се напълваше с познати и тръгвахме да проверим какво се е променило след зимата – има ли нов вир по реката, който да е подходящ за риба, някой нов приятел по улиците, нещо да се е променило и някак си покрай ушите ни минаваха думите за починали възрастни хора, та нали бяхме млади и силни. По онова време (така пиша, сякаш е било преди векове), не бяха открили все още цифровите апарати и почти нямам снимки, а тези които са в наличност не са сканирани. Затова от няколко години, благославяйки цифровото фото и възможността да щракам на воля, наснимах малко селото и разни неща около него, които са ми правили впечатление и ще ги споделя с вас и дано ви хареса. Много неща от моето детство ги няма на тези снимки – много хора, стари къщи, двете стада с кози, многото стада с овце и кучета около тях, катърите с големите каруци, бабите как слизат от гората с дърва за огрев, старото училище, трудещите се хора, градините около реката, калдаръмените улици, но за сметка на това останалите снимки са от цифрово фото и са много.
Селото се намира на пътя между Сливен и Котел, на 23 км от града на войводите, по поречието на река Луда Камчия. Точно пред него се извисява един голям баир, наречен Подища, които е покрит с гора и създава уникални чувства и гледки, а вчерно време те приспива със шума на дърветата. Ичера не е голяма – има няма, към 250 – 300 къщи, а колко са актуалните жители в момента не знам, но едно е сигурно – намаляват. През лятото селото се оживява – къщи тук имат много хора от цялата страна и вечерно време улиците се огласят от детски викове и смях, както и преди години. Ние винаги се прибирахме от игра след полунощ, а дядо ми и баба ми никога не са се притеснявали за нас. Преди, външните врати на къщите не се заключваха, слагаша се само една пръчка да стои напреки, за да не влизат животните по дворовете, а един случайно озовал с там французин, не можеше да побере в главата си каква е тази проява на доверие към останалите хора. Зад селото се издига друг баир наречен Белите камъни, ама по него няма много дървета и там играехме на стражари и апаши. Селото е сгушено долу в ниското и може би, заради това има един лаф – „Какво се оглеждаш, като ичеренин за слънце?”. Природата около селото е много готина – река, гори, поля ... определено има какво да се разгледа, ако човек реши да се разхожда. В момента има няколко къщи за гости, както и един два малки хотела (координатите в нета), та всеки, който се е запалил от моя разказ и снимки може да посети Ичера и да изкара няколко дена в спокойствие и отмора.
Най ми е любимо в последните години да отида и вечерно време да „слушам” тишината, нарушавана единствено от гората на Подища при вятър, слабия шум на реката, шурците и тук-там някой лай на куче. Релакса е пълен.
Снимките съм ги снимал няколко години, та не се чудете защо са различни сезоните. Ще се радвам и други хора, които са посещавали Ичера да разкажат за впечатленията си и малко снимки да споделят, аз ще започна с една снимка, с която приключих един от пътеписите си:
Асфалта до Ичера и от двете посоки е перфектен. Като се тръгне от Сливен е особено приятно, още повече, когато си с мотор.
Това са остатъците от стара къща, която преди години се е използвала за хан, после за магазин.
За съжаление, всяка година се саморазрушава все повече и повече ...
В селото е роден дядо ми, на който съм и кръстен, там са живяли и неговите родители. Майка ми и баща ми работеха през лятото, а ние двамата с брат ми още в края на пролетта се озовавахме в Ичера. Веднага се напълваше с познати и тръгвахме да проверим какво се е променило след зимата – има ли нов вир по реката, който да е подходящ за риба, някой нов приятел по улиците, нещо да се е променило и някак си покрай ушите ни минаваха думите за починали възрастни хора, та нали бяхме млади и силни. По онова време (така пиша, сякаш е било преди векове), не бяха открили все още цифровите апарати и почти нямам снимки, а тези които са в наличност не са сканирани. Затова от няколко години, благославяйки цифровото фото и възможността да щракам на воля, наснимах малко селото и разни неща около него, които са ми правили впечатление и ще ги споделя с вас и дано ви хареса. Много неща от моето детство ги няма на тези снимки – много хора, стари къщи, двете стада с кози, многото стада с овце и кучета около тях, катърите с големите каруци, бабите как слизат от гората с дърва за огрев, старото училище, трудещите се хора, градините около реката, калдаръмените улици, но за сметка на това останалите снимки са от цифрово фото и са много.
Селото се намира на пътя между Сливен и Котел, на 23 км от града на войводите, по поречието на река Луда Камчия. Точно пред него се извисява един голям баир, наречен Подища, които е покрит с гора и създава уникални чувства и гледки, а вчерно време те приспива със шума на дърветата. Ичера не е голяма – има няма, към 250 – 300 къщи, а колко са актуалните жители в момента не знам, но едно е сигурно – намаляват. През лятото селото се оживява – къщи тук имат много хора от цялата страна и вечерно време улиците се огласят от детски викове и смях, както и преди години. Ние винаги се прибирахме от игра след полунощ, а дядо ми и баба ми никога не са се притеснявали за нас. Преди, външните врати на къщите не се заключваха, слагаша се само една пръчка да стои напреки, за да не влизат животните по дворовете, а един случайно озовал с там французин, не можеше да побере в главата си каква е тази проява на доверие към останалите хора. Зад селото се издига друг баир наречен Белите камъни, ама по него няма много дървета и там играехме на стражари и апаши. Селото е сгушено долу в ниското и може би, заради това има един лаф – „Какво се оглеждаш, като ичеренин за слънце?”. Природата около селото е много готина – река, гори, поля ... определено има какво да се разгледа, ако човек реши да се разхожда. В момента има няколко къщи за гости, както и един два малки хотела (координатите в нета), та всеки, който се е запалил от моя разказ и снимки може да посети Ичера и да изкара няколко дена в спокойствие и отмора.
Най ми е любимо в последните години да отида и вечерно време да „слушам” тишината, нарушавана единствено от гората на Подища при вятър, слабия шум на реката, шурците и тук-там някой лай на куче. Релакса е пълен.
Снимките съм ги снимал няколко години, та не се чудете защо са различни сезоните. Ще се радвам и други хора, които са посещавали Ичера да разкажат за впечатленията си и малко снимки да споделят, аз ще започна с една снимка, с която приключих един от пътеписите си:
Асфалта до Ичера и от двете посоки е перфектен. Като се тръгне от Сливен е особено приятно, още повече, когато си с мотор.
Това са остатъците от стара къща, която преди години се е използвала за хан, после за магазин.
За съжаление, всяка година се саморазрушава все повече и повече ...
))
,поздравления.
Коментар