Tweet
Пътуването с мотоциклет е особен вид наркотик… Веднъж обсебило те, трудно можеш да кажеш „Край“.
Миналата година беше напълно провалена по отношение на скромните ми пътешественически планове и това още повече засили абстиненцията ми. Седмица преди тръгването, бях в някакъв парадокс – толкова дълго планирах това пътуване, а в същото време до самото тръгване не можех да повярвам, че ще се случи… Още много, много преди да се заговори за т.н. зелени сертификати, бях проумял, че ще има нещо такова и аз, и хората, с които планирахме пътуването, взехме решение да се ваксинираме. Поне аз го направих с не особено желание, но сега никак не съжалявам.
Бавно, бавно се точеха седмиците на подготовка до старта на нашето приключение… е, “приключение“ поне за моите измерения . Самата подготовка след повече от15 г на подобни пътувания отдавна се е превърнала в рутина. Всеки от нас знае какво трябва и го прави.
Екипажът ни е непроменен:Димитър, Петър, Гергана и моя милост
На 7.08.2021г. в 08.00ч тръгнахме. Планът беше да се „спуснем“ до Игуменица , откъдето с ферибот да акостираме в Бриндизи на следващата сутрин. Добре, че не съм суеверен, защото пътуването ми започна с фал-старт …. Моторът ми не запали. Оказа се че проблемът се корени в една китайска USB зареждачка, която беше своевременно ампутирана. Имахме цял ден на разположение за 750-те километра, за това не бързахме особено. Избрахме си маршрут през ГКПП Илинден, за да избегнем опашките на Кулата. Иначе скучният преход, ни се „разнообрази“ с още несгоди. Пътувайки към Юндола, предната гума на един от моторите вдигнала някакъв остър камък, който ударил тръбата на изпускателната генерация и я пробил - дупка, колкото 5 стотинки. Това не е нещо, което да ни върне, но е доста неприятно, защото в групата ни няма нито един стар мотор . Когато се случи такова нещо на нова машина – боли. Но както се казва: „Можеше и да е по-лошо… можеше да се случи на моя мотор.“
Това последното е шеговита, приятелска закачка. Проблемът беше отремонтиран в Якоруда насред пазара в пазарен ден с водни скоби и кенче. Не сме от хората, които не могат да използват ръцете си и това ни е спасявало не веднъж. Продължихме си пътуването почти по план , а границата минахме с лекота. Тук се сещам, че забравих да спомена за „пробното“ ни пътуване до Гърция, месец преди това. Пътуване, целта на което беше да видим как се случват нещата със сертификатите и PLF документите. Първата ни междинна цел беше гр. Серес, откъдето нямаше как да минем без да ядем гирос. Не знам защо, но това е едно от нещата, които ме карат да се почувствам отпускарски, все пак предния ден всеки от нас е бил на работа.
Хапнахме, пийнахме и по биричка, а това направи пътуването ни натам неравна борба с дрямката при жега 36-38 градуса и монотонна магистрала….. Нямам представа как устисках до следващото спиране за бензин, нямам детайлни спомени от това парче път. Там изпих невероятни количества течности, за да мога да продължа. ....След около два скучни часа по нагорещения асфалт, когато тунелите и виадуктите ни бяха вече зад гърба, усетих остро припарване в десния ми крак. веднага осъзнах, че е ужилване, а това при мен е повод за наистина сериозно притеснение. Не знам защо и как, но в годините съм развил много остра алергия към всякакви жилещи гадини. В повечето случаи получавам анафилактичен шок и се събуждам в спешното. Един ден може би ще отворя очи и ще видя 100 девици около себе си. Ей така си представям Рая
За това въоръжен до зъби със спринцовки орбазон, получих две бързи игли в задника, благодарение на които, вероятно, не си видях роднините за пореден път.
Остатъка от пътя до Игуменица, прекарах в размисли на тема „Всичко е нищо“ или иначе казано колко хубаво, но несигурно място е Животът.
На терминала в Игуменица пристигнахме около 20.00часа. Имах някакви неясноти около вземането на билети, защото никога не правим резервации, но Гергана, като един виден полиглот се справи брилянтно и половин час по-късно всеки един от нас държеше гордо билета си в ръце.
Любопитно ми беше да наблюдавам една голяма група мотористи от Италия . Това беше група от онези, в които членовете ѝ си плащат на водач, който ги води и им поема организацията във всичките ѝ аспекти. В България също има такива ентусиасти и тази „услуга“ никак не е евтина. Вече прозира, че изпитвам неприязън към такива „скопени“ приключенци, ама може би това е, защото съм старомоден. Всичките иначе страховито изглеждащи адвенчъри на своите BMW-та, оборудвани по всички правила на модните течения, бяха като оловни войници, извадени от калъп, все едно са правени в някаква китайска фабрика за играчки . Това си е техният кеф, все пак... Всъщност като се замисля такива групи са може би единственото решение на казуса „Много ми се иска, ама не ми стиска“.
Корабът за наше нещастие имаше час закъснение и ако до тук съм казал нещо за скуката, то скуката в тези часове трябва да я умножим по 10.
В 01.00 часа отплавахме. Бързо си намерихме гнезденце, където да прекараме предстоящите 10 часа плаване.
Не беше най-удобното място на света, но беше хладно и жегата, натрупана през деня, приятно, приятно излизаше от „атлетичното“ ми тяло. Моите „приятели“, приключенците, бързо се наместиха по каютите и повече не ги видях. Въпреки умората си , се чувствах превъзбуден, чак сега започнах да усещам, че така дълго планираното пътуване се случва. Не мислех, че мога да заспя, но час по-късно озвучавах салона с моето балансирано и благозвучно хъркане. Прекарал съм остатъка от нощта в сън на пресекулки. Събудих се много рано и тогава започнах да обикалям кораба.
Видях познати картини, но най-ценното е че си намерих еталон за мръсни чорапи. Повече няма да хвърля чорапи за пране преди тази степен на зацапване:
10.00 часа дойде трудно, но дойде. Бързо се изнизахме от кораба, направихме сутрешния си тоалет съвсем импровизирано и тръгнахме към гр. Матера. Там има много голям и запазен средновековен град. Преди 2 г беше Европейска столица на културата в едно с гр. Пловдив. Там бяхме още тогава, но ни се случи дъждовно време и си обещахме да се върнем. Красиво е. Пловдив е градът на моята младост, обичам го, но е несравним с Матера... както се казва: „ Де е Ямбол, де е Стамул..“. Миналият път ни се случи дъжд, сега пък беше 40 градуса.
Имах неблагоразумието да се спусна из каменните лабиринти на града по нагорещените като пещ улички и то облечен като за мотор... „А бе, Иване, нали знаеш, че камъните навсякъде са еднакви!“. Тази поучителна истиина не излизаше от главата ми докато се изкачвах обратно нагоре към мотора си. Взел поредната си поука, че камъните се гледат отдалече и отвисоко, се качих на мотора си и заедно с останалите запътувахме към тиренското крайбрежие на Салерно.
В късния следобед достигнахме западния бряг на Апенините. Къмпингът, в който се настанихме беше на самия бряг на морето, на самия плаж. Това беше неочакван бонус за нас, защото ни даде възможност да си натопим изпотените и прегрели телеса в хладката вода. Два пълни дни и една нощ не бяхме събличали дрехите си и няма как да обрисувам с думи кефа, който изпитвах. Имам опасения, че може би нанесохме екологични поражения на флората и фауната в района, но пък усещането във водата беше удивително.
Герганка пък срамежливо поседна на брега и се радваше на изобилието от мъже, най-расови сред които, разбира се бяхме ние ! За мъжете се шегувам, но бързо си намери приятелка – една възрастна сицилианка, която умиляваше със своята общителност и сърдечност.
Наблюдавайки ги отдалече никога нямаше да кажа, че двете си говорят на различни езици. Ама така им вървеше приказката..... Какво си казваха нямам представа, но тази бабка не се раздели с Гергана до самото ни тръгване на следващата сутрин. Постоянно идваше и искаше да ѝ види мотора, показваше ѝ от кои чешми тече питейна вода , къде са санитарните възли и т.н.. Е.... няма как да не спомена впечатленията си от дамите на плажа.... Несъзнателно направих паралел с нашето Черноморие, изпълнено с дебелаци и кифли...
.
На следващата сутрин тръгнахме. Бяхме изпратени, разбира се от новата приятелка на Гергана. Намерението ни бе да минем през цялото крайбрежие от Салерно до Соренто. Само който е бил там може да си даде сметка колко стръмна задача е това, особено ако си натоварен с багаж. Цялото крайбрежие е изключително красиво, живописно и романтично , особено в такъв слънчев ден. Там движението, обаче е невъзможно. Мажоритарен дял в този хаос имат скутерите. Те са навсякъде, те са нагли, техните собственици се считат за безсмъртни... Въпреки това, все пак признават, че Валентино Роси е по-бърз от тях, но с не повече от 0,1s
Панорамното ни пътуване продължи около 4 часа. Спирахме заради задръстванията, спирахме за снимка или просто да погледаме скалистите брегове, синята вода и реещите се бели лодки ... беше хубаво!
Когато стъпихме на голям път , бяхме пред портите на Неапол. Е, как да го подминеш?! ... и влязохме в града. Грешка! Втори път ходя там и втори път го считам за грешка – трети няма да има. Мръсно, опикано, навсякъде тъмнокожи „бизнесмени“ .... Още със спирането на мотора ми „червената лампа“ за евакуация светна. Все пак пихме по една освежаваща напитка, която при мен беше най-хубавото фрапе (или там каквото беше), което съм опитвал някога.
Беше ми нервно докато не се върнах при мотора си и видях, че всичко си е по местата и бързо се отправихме към Рим . Там бяхме през далечната 2010г при първото ни пътуване в Италия и си имаме сантимент. На мястото, което планирахме да спим, нямаше места, ама нали никога не резервираме...... Понякога печелиш, друг път пък губиш. Насочихме се към алтернативен къмпинг.... къмпинг със странни правила – нямахме правото моторите ни да са до палатката , а на един охраняем паркинг на входа му – нямахме избор. Трябваше да носим багажа до мястото на палатките ни.
В късния следобед се настанихме и следващите 2 дни ни предстоеше да минем по стъпките си от преди 11г
В следващото утро, тръгнахме към РИМ. Въпрос на около половин час с мотора. Пътуването с мотор до центъра на Рим се оказа доста печеливша стратегия. Паркинги има навсякъде и са безплатни. Започнахме обиколката от пл. Св Петър – Ватикана. Не оставихме нито едно знаково място непосетено . Сега 11 г по-късно , нещата ни се случваха със страхотна лекота. Дали защото все пак знаехме какво търсим и как да го намерим или заради по-малкото туристи в града, не знам .
Вторият ден на обиколки на Гергана се случи друго запознанство при това пътуване. Тъкмо излизахме от базиликата Сант Клементе и се озовахме пред Колизеума, Съвсем с периферията забелязах някакъв младеж, че е спрял мотора си насред уличката и търсеше някой да го снима, а колите се чудеха как да го заобиколят. Намери се някакъв човек да го снима и тогава, позирайки за снимката, ми направи впечатление, че младият мъж трепереше целият, а от него направо струеше еуфория. Вероятно това е направило впечатление и на Гергана, и то до толкова, че тя отиде при него, ей така, съвсем спонтанно, поиска да се запознаят и да се снимат заедно – нещо, което никога , ама никога не съм я виждал да го направи през 30-те години откакто сме заедно. Тя, срамежливото, селско момиче от Годлево, да прояви такава самоувереност към непознат ... ! Момчето помисли, че тя иска да се снима на мотора, даде ѝ каската си и понечи да стане, но тя му обясни, че тя също е в Рим с мотор и че иска да се снима не с мотора, а именно с него. Вече позиращите за снимка бяха двама....
.
В следващите два часа Герганка беше навирила носа и никой нямаше право да говори с нея, така се беше надула. Не знам дали този човек, дошъл с мотора си в Рим от Испания ще запомни тази случка, но със сигурност Гергана ще я запомни.
Разходката ни из Рим продължи...
Изтъркули се и вторият ден. Рим ми хареса, но аз поне не изпитвах онази еуфория, като при първото ни ходене там.
При планиране на пътуването ни, много ми се искаше да посетя музея на Дукати. Да, де, ама не се получи. Музеят не работеше в дните, които можехме да бъдем в Болония. След известни спорове в групата се взе решение да посетим гр. Ассиси намира се в централна Италия, до гр Перуджа. Ассиси се счита за родния град на св. Франциск, който италианците тачат, като свой покровител. Сюжетът от Матера почти се повтори.
Накрая всички бяхме щастливи. Някои заради това, че са "видели" св. Франциск, а аз заради това, че най-после тръгваме. Всъщност мисля, че това беше най-горещият ден от пътуването ни . На таблото на мотора си виждах да се сменят 41 - 42 градуса. Стъклото на каската ми пречеше да дишам, а като го вдигна имах усещането, че изсъхват очите ми от горещия вятър. Единственото интересно нещо по иначе скучната магистрала беше високоскоростният влак ITALO. В България няма как да видиш , когато караш със 150 км/ч, да мине покрай теб влак със скорост още толкова. Усещането е странно.
Във Флоренция стигнахме в средата на следобеда, което нямаше как да се случи, ако не бяхме се движили по магистрали. И ако друг път ги избягваме, то сега изборът да минем именно по магистрала се оказа сполучлив, предвид екстремно топлото време. Така щяхме да се изнесем към прохладните и красиви проходи на Алпите възможно най-бързо. Във Флоренция нямаше желаещи да отидем до центъра. Може би това е правилното решение, за да не се случи обезценяване на впечатленията ни, натрупани от преди 3 години , когато Флоренция беше основната ни цел.
Отдадохме се на почивка и имаше защо.
Следващият ден го посрещнахме със стандартните приготовления за път. Трябваше да достигнем северната част на езерото Комо. Милано нямаше как да го пропуснем, разбира се. Денят се очертаваше отново да е труден.
Магистралният път от Флоренция до Милано бе въпрос на време - просто бягахме от горещината. Това ни спечели време да се разходим в Милано . Няма по-емблематично място в този град от Миланската катедрала, прилежащият ѝ площад Пиаца дел Дуомо и търговският Grand Galleria Vittorio Emanuele II. Всяка от изброените забележителности сама по себе си е шедьовър, а взети заедно те карат да замълчиш. За да видим катедралата, минахме под стъклените куполи на търговския център, мигайки на парцали от лукса, лъхащ отвсякъде. Имах чувството, че съм в някакъв дворец, а всъщност това си е търговски център и то още от 1877г.
Във Версай няма толкова пищност. Давах си сметка, че някак не се вписвам в обстановката, но не ми пукаше...
Когато излязох на площада направо притворих очи от белия силует на внушителната катедрала. Започнах да я оглеждам и не можех да я обгърна с поглед. Всеки елемент е толкова детайлно направен! Знам, че съм се изправил пред реална сграда , а все едно гледам компютърна графика, като нарисувана е. А площадът пред катедралата дава усещането за още по-голяма величественост. Сетих се как изглежда като удушена иначе също много хубавата катедрала в Страсбург, като няма пространство около нея. И като започна едно снимане….
Разходихме се, не бързахме… даже с кафе и кроасан се поглезихме.
Ей така, неусетно горещината отново ни застигна и се осъзнахме, че е време да продължим на Север към езерото Комо. Имахме още стотина километра, за да стигнем до набелязания къмпинг. В последния етап от пътя ни започна да се усеща прохладният дъх на планината. Пътят там винаги ми е харесвал, защото има безброй тунели. След около час и половина вече пиехме ледено студена бира на брега на езерото Комо. Лекичко замаян от умората и алкохола на бирата, се чувствах страхотно дори под звуците на тромпета на един начинаещ тромпетист, който се раздаваше в непосредствена близост. Случихме на райско местенце. Не ми се искаше да тръгваме от там или поне не на следващия ден, но причината година след година да ме тегли към това място са именно планинските проходи на високите Алпи и Доломитите, които сега бяха буквално на една ръка разстояние.
А някои дори се изкъпаха:
И ако в началото на пътуването ми трябваше ден, за да осъзная, че то се случва наистина, то сега в съзнанието ми идваха картинки на алпийски пейзажи от предишни пътувания които ме пренасяха там още преди да съм ги достигнал. Така съм заспал. За пръв път откакто тръгнахме спах в комфорта на прохладата, идваща от езерото и планината.
Нямахме точни, предварителни планове за този етап на нашето пътешествие. Сега на прага на Алпите можеше да планираме далеч по-точно. Идеята да минем през Швейцатия се превърна в решение и така на следващия ден поехме с курс Santa Maria Val Müstair – едно селце в подножието на Пасо Стелвио, но от швейцарската страна на границата. Пътят ни до там минававше през няколко прохода и известния зимен курорт Sent Moriz в долината Енгадин .
Толкова пъти съм изразявал възхищението си за тази държава, че вече ставам банален на самия себе си. Винаги много ме е впечатлявал, например, начинът по който са им отводнени високопланинските пътища. Канавки няма, но има подземна отводнителна система с шахти и улеи, които ги свързват. Впечатлява ме как всичко е толкова чисто,,,,.
При влизането ни в Швейцария изключихме всякакви мобилни комуникации по разбираеми причини. За съжаление групата ни се разкъса после се посъбра, но частично и в един момент си дадох сметка, че няма как да се намерим без телефони. Започнаха да ми минават черни сюжети през главата, но за щастие си останаха само там. В късния следобед се събрахме на набелязания къмпинг, благодарение на GPS координатите, надлежно вкарани във всеки един GPS. Всичко е добре, когато свършва добре.
Планинският път, свързваш Стелвио с швейцарската пътна мрежа е Umbrall pass.
Той е около 15 km, значително по-къс от Стелвио, ни никак не е по-малко готин, дори е по добър за каране, защото не е толкова натоварен и има по-хубави виражи на завоите. Именно на това парче път си покарах на воля. Моторът ми не беше натоварен, в края на деня нямаше много хора... Не мога да не се изфукам с тези снимки, направени от Петър:
, следван по петите от Гергана:
За този ден два пъти се качвахме до Стелвио. И там горе на над 2700 м н.в. се видяхме с българин. Момчето правеше сандвичи и разбира се направи и за нас – наденица от елен и свинско, с кисело зеле, горчица и препечено хлебче. Хубаво е човек да опитва нови неща, но това не е моето.
Има стотици проходи в Алпите не знам защо именно Стелвио е станал емблема. Може и да не е точно така, но поне в моето съзнание там е олтарът. Още преди 11 г, отидохме там за пръв път и оттогава винаги когато има как, не го пропускаме.
Започна да се здрачава . Време беше да се приберем при палатките, хапване и сън. През нощта чух някакво тропане, но си помислих че някой отива до тоалетната. На следващата сутрин първите събудили се от нас видели че чантата с храната ни липсва. Видели я по склона към гората – тя е една жълта термо-чанта и лесно се вижда, а до нея гузният извършител – една хитра лисана. Ми какво да се прави изяде ни сандвичите.
Времето на нашето малко швейцарско отклонение изтичаше. Пак се качихме на Стелвио, но този път с намерение да продължим пътя си към Cortina d'Ampezzo, друг много известен ски курорт, но италиански и е в Доломитите. Пътят до там минава през знайни и незнайни проходи, а това е само плюс за нас, та нали именно това търсим.
Имах чувството, че този ден видях първите облаци, откакто тръгнахме. Целият ден се „въртяхме“ около планинските върхове, въртяха се и те, сякаш играехме на гоненица. Минахме през наистина красиви места.
На един от проходите за пръв път до сега забелязах че няколко човека оглеждаха моторите ни. Нормално е моторите на западните хора да приковават нашите погледи, защото там винаги са с няколко крачки пред нас по отношение на техниката.... Ми имат пари, угаждат си! Няма да крия, че ми стана много приятно. Вероятно причината за тези огледи са многото нестандартни елементи, които има по всеки един от нашите мотоциклети, но и това е пак от сиромашия.
Пътят през този ден ме измори. Но сега си давам сметка, че ни се събраха едни 250 км само в планината, което не си е малко.
Намерението ни беше да останем в Cortina d'Ampezzo няколко нощи и да си въртим из планината, но още при настаняването един човек ни каза да си изберем по-висок терен , защото вали всеки ден, което не беше добър атестат за това място. Така и точно стана – вечерта не просто заваля, изсипа се буря.... Тук тактиката ни да не резервираме ни се отблагодари. На сутринта..... „Беж Лиске, да бягаме!“ След бърза справка със синоптичните сайтове, Словения стана новата ни цел. Траекторията си до там я избрахме, така че да минава през малки и интересни пътчета, което ни запълни целия ден с пътуване, но пък този ден беше един от онези дни, за които си мечтая през тягостните дни на безкрайната зима.
Словения е едно малко бижу. Всичко ми харесва там. Западната част е планинска и е осеяна с къмпинги, спортуващи хора, има макар и не много на брой, но интересни за каране на мотоциклет пътища, не на последно място всички е по-евтино от Италия – бензин, храна.... всичко! Решението да останем на това място три нощи се оказа доста далновидно, защото то беше удобна изходна точка както за влизане в Австрия, така и за връщане в Италия.
Къмпингът, в който се настанихме беше доста голям и беше пълен предимно с хора каращи канута в кристално бистрите и леденостудените бързеи на река Соча.
Както на къмпинга в Швейцария, така и тук, правят впечатление многото дечица пуснати да играят съвсем свободно -да се боричкат, да се пръскат с вода и кал, да се валят по земята и в огнището дори. Нямаше нито една „загрижена“ майка, която да тича след детето и да му кряка, че не трябва да се цапа, да се мокри , да му мие ръцете през 5 минути . Това ми напомни за моето детство, когато нашите родители не можеха да ни съберат вечер, подобно детство е имало и моето дете, което сега не е съвсем дете...
Изпитвах направо катарзис, че се намирам на такова място и че следващите дни няма за къде да бързам. Отпуснат на стола си, отпивайки от павурчето ракйика , си разглеждах впечатления от хората около мен, докато не се пренесох в палатката и си заспах сладко, сладко.
Новият ден беше ден за разходки Словения, Австрия, Италия и пак Словения. Минахме през Vršič Pass (проход Вършич ) ,който аз съм си нарекъл „Овчият приход“ , защото винаги има овце там, а и на снимките е със стада.
Там, на това място видях нещо любопитно. Една доста взрастна за мото-туристи двойка, може би около 65 годишни, си тръгваха. Движеха се с два мотора - Някакво Сузуки и BMW R1200GS.Бабката се качи на BMW-то, а дедето на Сузукито и потеглиха. Имаше доста мотори и всякакво друго движение, а и беше стръмно. Трябва да кажа че бабето тръгна с такъв замах и увереност... Впечатли ме, Браво! Искам така да остарявам и аз.
После по пътя си се спуснахме през Кранска гора и се озовах ме във Филах , Австрия на мъжки МОЛ, демек с намерение да обикаляме по мото-магазините до пръсване...
Ей, така си отиде този ден - в зяпане.
Всъщност зяпах само аз, всички останали си купиха по нещо.
Когато тръгнахме обратно, се отбихме да напазаруваме храна, където се срещнахме с една младо и хубаво българско семейство от Белово, бяхме почти земляци. Аз разбрах, че са българи когато изразих положителната си емоция, провокирана от прекрасната външност на младата майка, но ме предупредиха своевременно, че са българи. Пак последен аз разбрах....! Е, ми нашите момичета са си най-хубави. После отвън се запознахме и доста побъбрихме. На връщане влязохме и излязохме от Италия, всъщност това се оказа и най-бързият път.
Вечерта се повтори онази сладка безтегловност от спокойствието на фон от детски глъч. Пак ще отида на това място.
Преди 2 г, когато с Гергана бяхме по същите географски ширини, „открихме“ един малък и платен панорамен път. Тогава бех силно впечатлен от това място и много исках да го споделя с останалите, за това тръгнахме натам. Този път води до връх Мангарт. Цената е силно повишена от преди 2 г , но това не е важно. Важното е, че са сложили бариера на около 3 км преди обръщалото на върха, което е гадно, но го разбрахме, чак когато стигнахме горе. За това последните 3 км ги изходихме пеш и нямаше да ме е яд, ако горе беше хубаво , ясно и слънчево време. На вместо това, панорамата беше като потъна в памук. Такъв ни бил късметът....! За това слагам снимка на това място от преди 2 г.
Пътят до горе не е толкова натоварен, има страховити тунели, има хубави панорами и много, много колоездачи
Така улисан в природния феномен, не усетих как мина времето и как се върнахме отново в къмпинга.
Изтрезняващата мисъл „Утре приказката свършва“, ме върна в реалността. Действително беше станало време за прибиране. Кога минаха тези две седмици?! По принцип от там до къщи може спокойно да се приберем за два дни, но решихме да го направим за три. Всеки ден по една граница, за да не си убиваме кефа от последните дни.
На следващата сутрин „голямото завръщаме“ започна. Започна твърде мудно, защото решихме да караме по съвсем малки пътища. От това което видях по откъснатите села и махали в Словения, само ми се затвърди възхитата от тази страна. Казвам „oткъснати“, но те далеч не са такива. Изоставени къщи поне аз не видях, необработена земя – няма. Млади хора, които обработват земята имаше във всяко селце. Многото ремонти по пътната инфраструктура подсказваха, че това наистина не са откъснати райони. Как може да се случи това...??! Ми как - с държавна политика и подкрепа. Очеизваждащо е, че там или крадат много по-малко, или изобщо не крадат от фондовете за подпомагане на селските райони. Браво на тези хора!
Постепенно, излизахме на по-голям и все по-голям път, докато не стигнахме Любляна. Спряхме за кратка отмора в един търговски комплекс, където има два мото-магазина. Каската, която нося в момента, си я купих именно от там, за това трябваше да споделя това място и с моите спътници. Отново някои си купиха по нещо, а на мен ми остана само зяпането. Час и половина по-късно вече бяхме в Загреб, а границата минахме като германските войски през Полша през 39-та. Притесненията ми за опашки по границата не се случиха, което беше наистина много, много добре, защото температурите отново бяха далеч над 30 градуса.
Загреб или по-точно къмпинга в района на Загреб е само спирка преди следващото парче път. Не ми харесва този град и нищо не ме кара да отида и да се разходя из центъра му.
Харватската магистрала е толкова скучна, че вече подсъзнателно я приемам като някаква психологическа бариера. Но дали защото тръгнахме рано, отпочинали и в прохладните часове на утрото, този път ми се видя като разходка в парка. Наближавахме границата със Сърбия, а в мен едно гадно очакване, че ще трябва да се смесим с тълпа потни и изнервени " германци ", гонещи вятъра на път за родната Турция. За втори пореден ден щастието ми се усмихна и на ГКПП-то имаше не повече от 7-8 коли. Неочаквано в Сърбия влязохме в обедните часове. За това решихме да направим план „Б“, който предвиждаше да пътуваме до гр. Ягодина, където има малък къмпинг, който ни е приютява вече няколко години на път към Алпите и обратно.
В ранния следобед вече се бяхме настанили и пиехме Ягодинско пиво.
Димитър настоя да отидем в близката механа или там, както му казват. Да си призная изобщо не ми се искаше да отидем, но отидох. Трябва да кажа; „Добре, че го послушах“, защото толкова вкусна храна, не знам кога съм ял. В моя случай беше телешка чорба и ако не ме беше срам щях да си поръчам още поне две. Вече знам какво да планирам при първа възможност – кулинарен уйкенд в Сърбия.
Нощта мина спокойно за някои, а за мен в местене на палатки....Така се беше случило, че палатката ни се осветяваше от светлината на една улична лампа. Герганка, обаче не могла да спи на светло и цяла нощ ми прави „Падни!, Стани!“ ... и в казармата не съм видял такъв гърч. В известна степен вкарвам шеговит привкус на случката, но в основата си е самата истина. Е.. нали трябва с нещо да се запомни последната нощ на това пътуване..
На сутринта събрахме багажа, превъртях часовника си един час напред и "пълен напред". След два часа бяхме на българското ГКПП. Тук няма как да не вметна впечатлението си от новата магистрала от НИШ до България. Браво!
Тук на прага на нашенско , трябваше да се пререждаме. Имаше доволно голямо струпване на автомобили, което дори и да беше далеч от най-тежките случаи, които сме имали по границите, нямаше как да изчакаме. За това с мотора най-отпред и през кола, през кола, минахме за 15-20 мин.
Бяхме отново на наша територия. До Панагюрище, където си живеем ни оставаха едни 140-150 км, изпълнени с рутина и меланхолия. А в главата ми като свредел се върти един въпрос:..
И защо го правя?!
Да пропътуваш хиляди километри, във всякакви условия, седнал на някаква седалка колкото две длани, да се подложиш на умората и рисковете от мотоциклета, да посветиш цялото си време месеци наред, да събираш информация ......
Ей, на този въпрос нямам рационален отговор, но не мога без това!
А пък един ден, надявам се, да съм събрал достатъчно картинки в съзнанието си, за да мога да си кажа, че съм живял пълноценно
Край.
Миналата година беше напълно провалена по отношение на скромните ми пътешественически планове и това още повече засили абстиненцията ми. Седмица преди тръгването, бях в някакъв парадокс – толкова дълго планирах това пътуване, а в същото време до самото тръгване не можех да повярвам, че ще се случи… Още много, много преди да се заговори за т.н. зелени сертификати, бях проумял, че ще има нещо такова и аз, и хората, с които планирахме пътуването, взехме решение да се ваксинираме. Поне аз го направих с не особено желание, но сега никак не съжалявам.
Бавно, бавно се точеха седмиците на подготовка до старта на нашето приключение… е, “приключение“ поне за моите измерения . Самата подготовка след повече от15 г на подобни пътувания отдавна се е превърнала в рутина. Всеки от нас знае какво трябва и го прави.
Екипажът ни е непроменен:Димитър, Петър, Гергана и моя милост
На 7.08.2021г. в 08.00ч тръгнахме. Планът беше да се „спуснем“ до Игуменица , откъдето с ферибот да акостираме в Бриндизи на следващата сутрин. Добре, че не съм суеверен, защото пътуването ми започна с фал-старт …. Моторът ми не запали. Оказа се че проблемът се корени в една китайска USB зареждачка, която беше своевременно ампутирана. Имахме цял ден на разположение за 750-те километра, за това не бързахме особено. Избрахме си маршрут през ГКПП Илинден, за да избегнем опашките на Кулата. Иначе скучният преход, ни се „разнообрази“ с още несгоди. Пътувайки към Юндола, предната гума на един от моторите вдигнала някакъв остър камък, който ударил тръбата на изпускателната генерация и я пробил - дупка, колкото 5 стотинки. Това не е нещо, което да ни върне, но е доста неприятно, защото в групата ни няма нито един стар мотор . Когато се случи такова нещо на нова машина – боли. Но както се казва: „Можеше и да е по-лошо… можеше да се случи на моя мотор.“
Това последното е шеговита, приятелска закачка. Проблемът беше отремонтиран в Якоруда насред пазара в пазарен ден с водни скоби и кенче. Не сме от хората, които не могат да използват ръцете си и това ни е спасявало не веднъж. Продължихме си пътуването почти по план , а границата минахме с лекота. Тук се сещам, че забравих да спомена за „пробното“ ни пътуване до Гърция, месец преди това. Пътуване, целта на което беше да видим как се случват нещата със сертификатите и PLF документите. Първата ни междинна цел беше гр. Серес, откъдето нямаше как да минем без да ядем гирос. Не знам защо, но това е едно от нещата, които ме карат да се почувствам отпускарски, все пак предния ден всеки от нас е бил на работа.Хапнахме, пийнахме и по биричка, а това направи пътуването ни натам неравна борба с дрямката при жега 36-38 градуса и монотонна магистрала….. Нямам представа как устисках до следващото спиране за бензин, нямам детайлни спомени от това парче път. Там изпих невероятни количества течности, за да мога да продължа. ....След около два скучни часа по нагорещения асфалт, когато тунелите и виадуктите ни бяха вече зад гърба, усетих остро припарване в десния ми крак. веднага осъзнах, че е ужилване, а това при мен е повод за наистина сериозно притеснение. Не знам защо и как, но в годините съм развил много остра алергия към всякакви жилещи гадини. В повечето случаи получавам анафилактичен шок и се събуждам в спешното. Един ден може би ще отворя очи и ще видя 100 девици около себе си. Ей така си представям Рая
За това въоръжен до зъби със спринцовки орбазон, получих две бързи игли в задника, благодарение на които, вероятно, не си видях роднините за пореден път.
Остатъка от пътя до Игуменица, прекарах в размисли на тема „Всичко е нищо“ или иначе казано колко хубаво, но несигурно място е Животът.
На терминала в Игуменица пристигнахме около 20.00часа. Имах някакви неясноти около вземането на билети, защото никога не правим резервации, но Гергана, като един виден полиглот се справи брилянтно и половин час по-късно всеки един от нас държеше гордо билета си в ръце.
Любопитно ми беше да наблюдавам една голяма група мотористи от Италия . Това беше група от онези, в които членовете ѝ си плащат на водач, който ги води и им поема организацията във всичките ѝ аспекти. В България също има такива ентусиасти и тази „услуга“ никак не е евтина. Вече прозира, че изпитвам неприязън към такива „скопени“ приключенци, ама може би това е, защото съм старомоден. Всичките иначе страховито изглеждащи адвенчъри на своите BMW-та, оборудвани по всички правила на модните течения, бяха като оловни войници, извадени от калъп, все едно са правени в някаква китайска фабрика за играчки . Това си е техният кеф, все пак... Всъщност като се замисля такива групи са може би единственото решение на казуса „Много ми се иска, ама не ми стиска“.
Корабът за наше нещастие имаше час закъснение и ако до тук съм казал нещо за скуката, то скуката в тези часове трябва да я умножим по 10.
В 01.00 часа отплавахме. Бързо си намерихме гнезденце, където да прекараме предстоящите 10 часа плаване.
Не беше най-удобното място на света, но беше хладно и жегата, натрупана през деня, приятно, приятно излизаше от „атлетичното“ ми тяло. Моите „приятели“, приключенците, бързо се наместиха по каютите и повече не ги видях. Въпреки умората си , се чувствах превъзбуден, чак сега започнах да усещам, че така дълго планираното пътуване се случва. Не мислех, че мога да заспя, но час по-късно озвучавах салона с моето балансирано и благозвучно хъркане. Прекарал съм остатъка от нощта в сън на пресекулки. Събудих се много рано и тогава започнах да обикалям кораба.
Видях познати картини, но най-ценното е че си намерих еталон за мръсни чорапи. Повече няма да хвърля чорапи за пране преди тази степен на зацапване:
10.00 часа дойде трудно, но дойде. Бързо се изнизахме от кораба, направихме сутрешния си тоалет съвсем импровизирано и тръгнахме към гр. Матера. Там има много голям и запазен средновековен град. Преди 2 г беше Европейска столица на културата в едно с гр. Пловдив. Там бяхме още тогава, но ни се случи дъждовно време и си обещахме да се върнем. Красиво е. Пловдив е градът на моята младост, обичам го, но е несравним с Матера... както се казва: „ Де е Ямбол, де е Стамул..“. Миналият път ни се случи дъжд, сега пък беше 40 градуса.
Имах неблагоразумието да се спусна из каменните лабиринти на града по нагорещените като пещ улички и то облечен като за мотор... „А бе, Иване, нали знаеш, че камъните навсякъде са еднакви!“. Тази поучителна истиина не излизаше от главата ми докато се изкачвах обратно нагоре към мотора си. Взел поредната си поука, че камъните се гледат отдалече и отвисоко, се качих на мотора си и заедно с останалите запътувахме към тиренското крайбрежие на Салерно.
В късния следобед достигнахме западния бряг на Апенините. Къмпингът, в който се настанихме беше на самия бряг на морето, на самия плаж. Това беше неочакван бонус за нас, защото ни даде възможност да си натопим изпотените и прегрели телеса в хладката вода. Два пълни дни и една нощ не бяхме събличали дрехите си и няма как да обрисувам с думи кефа, който изпитвах. Имам опасения, че може би нанесохме екологични поражения на флората и фауната в района, но пък усещането във водата беше удивително.
Герганка пък срамежливо поседна на брега и се радваше на изобилието от мъже, най-расови сред които, разбира се бяхме ние ! За мъжете се шегувам, но бързо си намери приятелка – една възрастна сицилианка, която умиляваше със своята общителност и сърдечност.
Наблюдавайки ги отдалече никога нямаше да кажа, че двете си говорят на различни езици. Ама така им вървеше приказката..... Какво си казваха нямам представа, но тази бабка не се раздели с Гергана до самото ни тръгване на следващата сутрин. Постоянно идваше и искаше да ѝ види мотора, показваше ѝ от кои чешми тече питейна вода , къде са санитарните възли и т.н.. Е.... няма как да не спомена впечатленията си от дамите на плажа.... Несъзнателно направих паралел с нашето Черноморие, изпълнено с дебелаци и кифли...
.На следващата сутрин тръгнахме. Бяхме изпратени, разбира се от новата приятелка на Гергана. Намерението ни бе да минем през цялото крайбрежие от Салерно до Соренто. Само който е бил там може да си даде сметка колко стръмна задача е това, особено ако си натоварен с багаж. Цялото крайбрежие е изключително красиво, живописно и романтично , особено в такъв слънчев ден. Там движението, обаче е невъзможно. Мажоритарен дял в този хаос имат скутерите. Те са навсякъде, те са нагли, техните собственици се считат за безсмъртни... Въпреки това, все пак признават, че Валентино Роси е по-бърз от тях, но с не повече от 0,1s
Панорамното ни пътуване продължи около 4 часа. Спирахме заради задръстванията, спирахме за снимка или просто да погледаме скалистите брегове, синята вода и реещите се бели лодки ... беше хубаво!
Когато стъпихме на голям път , бяхме пред портите на Неапол. Е, как да го подминеш?! ... и влязохме в града. Грешка! Втори път ходя там и втори път го считам за грешка – трети няма да има. Мръсно, опикано, навсякъде тъмнокожи „бизнесмени“ .... Още със спирането на мотора ми „червената лампа“ за евакуация светна. Все пак пихме по една освежаваща напитка, която при мен беше най-хубавото фрапе (или там каквото беше), което съм опитвал някога.
Беше ми нервно докато не се върнах при мотора си и видях, че всичко си е по местата и бързо се отправихме към Рим . Там бяхме през далечната 2010г при първото ни пътуване в Италия и си имаме сантимент. На мястото, което планирахме да спим, нямаше места, ама нали никога не резервираме...... Понякога печелиш, друг път пък губиш. Насочихме се към алтернативен къмпинг.... къмпинг със странни правила – нямахме правото моторите ни да са до палатката , а на един охраняем паркинг на входа му – нямахме избор. Трябваше да носим багажа до мястото на палатките ни.
В късния следобед се настанихме и следващите 2 дни ни предстоеше да минем по стъпките си от преди 11г
В следващото утро, тръгнахме към РИМ. Въпрос на около половин час с мотора. Пътуването с мотор до центъра на Рим се оказа доста печеливша стратегия. Паркинги има навсякъде и са безплатни. Започнахме обиколката от пл. Св Петър – Ватикана. Не оставихме нито едно знаково място непосетено . Сега 11 г по-късно , нещата ни се случваха със страхотна лекота. Дали защото все пак знаехме какво търсим и как да го намерим или заради по-малкото туристи в града, не знам .
Вторият ден на обиколки на Гергана се случи друго запознанство при това пътуване. Тъкмо излизахме от базиликата Сант Клементе и се озовахме пред Колизеума, Съвсем с периферията забелязах някакъв младеж, че е спрял мотора си насред уличката и търсеше някой да го снима, а колите се чудеха как да го заобиколят. Намери се някакъв човек да го снима и тогава, позирайки за снимката, ми направи впечатление, че младият мъж трепереше целият, а от него направо струеше еуфория. Вероятно това е направило впечатление и на Гергана, и то до толкова, че тя отиде при него, ей така, съвсем спонтанно, поиска да се запознаят и да се снимат заедно – нещо, което никога , ама никога не съм я виждал да го направи през 30-те години откакто сме заедно. Тя, срамежливото, селско момиче от Годлево, да прояви такава самоувереност към непознат ... ! Момчето помисли, че тя иска да се снима на мотора, даде ѝ каската си и понечи да стане, но тя му обясни, че тя също е в Рим с мотор и че иска да се снима не с мотора, а именно с него. Вече позиращите за снимка бяха двама....
.
В следващите два часа Герганка беше навирила носа и никой нямаше право да говори с нея, така се беше надула. Не знам дали този човек, дошъл с мотора си в Рим от Испания ще запомни тази случка, но със сигурност Гергана ще я запомни.
Разходката ни из Рим продължи...
Изтъркули се и вторият ден. Рим ми хареса, но аз поне не изпитвах онази еуфория, като при първото ни ходене там.
При планиране на пътуването ни, много ми се искаше да посетя музея на Дукати. Да, де, ама не се получи. Музеят не работеше в дните, които можехме да бъдем в Болония. След известни спорове в групата се взе решение да посетим гр. Ассиси намира се в централна Италия, до гр Перуджа. Ассиси се счита за родния град на св. Франциск, който италианците тачат, като свой покровител. Сюжетът от Матера почти се повтори.
Накрая всички бяхме щастливи. Някои заради това, че са "видели" св. Франциск, а аз заради това, че най-после тръгваме. Всъщност мисля, че това беше най-горещият ден от пътуването ни . На таблото на мотора си виждах да се сменят 41 - 42 градуса. Стъклото на каската ми пречеше да дишам, а като го вдигна имах усещането, че изсъхват очите ми от горещия вятър. Единственото интересно нещо по иначе скучната магистрала беше високоскоростният влак ITALO. В България няма как да видиш , когато караш със 150 км/ч, да мине покрай теб влак със скорост още толкова. Усещането е странно.
Във Флоренция стигнахме в средата на следобеда, което нямаше как да се случи, ако не бяхме се движили по магистрали. И ако друг път ги избягваме, то сега изборът да минем именно по магистрала се оказа сполучлив, предвид екстремно топлото време. Така щяхме да се изнесем към прохладните и красиви проходи на Алпите възможно най-бързо. Във Флоренция нямаше желаещи да отидем до центъра. Може би това е правилното решение, за да не се случи обезценяване на впечатленията ни, натрупани от преди 3 години , когато Флоренция беше основната ни цел.
Отдадохме се на почивка и имаше защо.
Следващият ден го посрещнахме със стандартните приготовления за път. Трябваше да достигнем северната част на езерото Комо. Милано нямаше как да го пропуснем, разбира се. Денят се очертаваше отново да е труден.
Магистралният път от Флоренция до Милано бе въпрос на време - просто бягахме от горещината. Това ни спечели време да се разходим в Милано . Няма по-емблематично място в този град от Миланската катедрала, прилежащият ѝ площад Пиаца дел Дуомо и търговският Grand Galleria Vittorio Emanuele II. Всяка от изброените забележителности сама по себе си е шедьовър, а взети заедно те карат да замълчиш. За да видим катедралата, минахме под стъклените куполи на търговския център, мигайки на парцали от лукса, лъхащ отвсякъде. Имах чувството, че съм в някакъв дворец, а всъщност това си е търговски център и то още от 1877г.
Във Версай няма толкова пищност. Давах си сметка, че някак не се вписвам в обстановката, но не ми пукаше...Когато излязох на площада направо притворих очи от белия силует на внушителната катедрала. Започнах да я оглеждам и не можех да я обгърна с поглед. Всеки елемент е толкова детайлно направен! Знам, че съм се изправил пред реална сграда , а все едно гледам компютърна графика, като нарисувана е. А площадът пред катедралата дава усещането за още по-голяма величественост. Сетих се как изглежда като удушена иначе също много хубавата катедрала в Страсбург, като няма пространство около нея. И като започна едно снимане….
Разходихме се, не бързахме… даже с кафе и кроасан се поглезихме.
Ей така, неусетно горещината отново ни застигна и се осъзнахме, че е време да продължим на Север към езерото Комо. Имахме още стотина километра, за да стигнем до набелязания къмпинг. В последния етап от пътя ни започна да се усеща прохладният дъх на планината. Пътят там винаги ми е харесвал, защото има безброй тунели. След около час и половина вече пиехме ледено студена бира на брега на езерото Комо. Лекичко замаян от умората и алкохола на бирата, се чувствах страхотно дори под звуците на тромпета на един начинаещ тромпетист, който се раздаваше в непосредствена близост. Случихме на райско местенце. Не ми се искаше да тръгваме от там или поне не на следващия ден, но причината година след година да ме тегли към това място са именно планинските проходи на високите Алпи и Доломитите, които сега бяха буквално на една ръка разстояние.
А някои дори се изкъпаха:
И ако в началото на пътуването ми трябваше ден, за да осъзная, че то се случва наистина, то сега в съзнанието ми идваха картинки на алпийски пейзажи от предишни пътувания които ме пренасяха там още преди да съм ги достигнал. Така съм заспал. За пръв път откакто тръгнахме спах в комфорта на прохладата, идваща от езерото и планината.
Нямахме точни, предварителни планове за този етап на нашето пътешествие. Сега на прага на Алпите можеше да планираме далеч по-точно. Идеята да минем през Швейцатия се превърна в решение и така на следващия ден поехме с курс Santa Maria Val Müstair – едно селце в подножието на Пасо Стелвио, но от швейцарската страна на границата. Пътят ни до там минававше през няколко прохода и известния зимен курорт Sent Moriz в долината Енгадин .
Толкова пъти съм изразявал възхищението си за тази държава, че вече ставам банален на самия себе си. Винаги много ме е впечатлявал, например, начинът по който са им отводнени високопланинските пътища. Канавки няма, но има подземна отводнителна система с шахти и улеи, които ги свързват. Впечатлява ме как всичко е толкова чисто,,,,.
При влизането ни в Швейцария изключихме всякакви мобилни комуникации по разбираеми причини. За съжаление групата ни се разкъса после се посъбра, но частично и в един момент си дадох сметка, че няма как да се намерим без телефони. Започнаха да ми минават черни сюжети през главата, но за щастие си останаха само там. В късния следобед се събрахме на набелязания къмпинг, благодарение на GPS координатите, надлежно вкарани във всеки един GPS. Всичко е добре, когато свършва добре.
Планинският път, свързваш Стелвио с швейцарската пътна мрежа е Umbrall pass.
Той е около 15 km, значително по-къс от Стелвио, ни никак не е по-малко готин, дори е по добър за каране, защото не е толкова натоварен и има по-хубави виражи на завоите. Именно на това парче път си покарах на воля. Моторът ми не беше натоварен, в края на деня нямаше много хора... Не мога да не се изфукам с тези снимки, направени от Петър:
, следван по петите от Гергана:
За този ден два пъти се качвахме до Стелвио. И там горе на над 2700 м н.в. се видяхме с българин. Момчето правеше сандвичи и разбира се направи и за нас – наденица от елен и свинско, с кисело зеле, горчица и препечено хлебче. Хубаво е човек да опитва нови неща, но това не е моето.
Има стотици проходи в Алпите не знам защо именно Стелвио е станал емблема. Може и да не е точно така, но поне в моето съзнание там е олтарът. Още преди 11 г, отидохме там за пръв път и оттогава винаги когато има как, не го пропускаме.
Започна да се здрачава . Време беше да се приберем при палатките, хапване и сън. През нощта чух някакво тропане, но си помислих че някой отива до тоалетната. На следващата сутрин първите събудили се от нас видели че чантата с храната ни липсва. Видели я по склона към гората – тя е една жълта термо-чанта и лесно се вижда, а до нея гузният извършител – една хитра лисана. Ми какво да се прави изяде ни сандвичите.
Времето на нашето малко швейцарско отклонение изтичаше. Пак се качихме на Стелвио, но този път с намерение да продължим пътя си към Cortina d'Ampezzo, друг много известен ски курорт, но италиански и е в Доломитите. Пътят до там минава през знайни и незнайни проходи, а това е само плюс за нас, та нали именно това търсим.
Имах чувството, че този ден видях първите облаци, откакто тръгнахме. Целият ден се „въртяхме“ около планинските върхове, въртяха се и те, сякаш играехме на гоненица. Минахме през наистина красиви места.
На един от проходите за пръв път до сега забелязах че няколко човека оглеждаха моторите ни. Нормално е моторите на западните хора да приковават нашите погледи, защото там винаги са с няколко крачки пред нас по отношение на техниката.... Ми имат пари, угаждат си! Няма да крия, че ми стана много приятно. Вероятно причината за тези огледи са многото нестандартни елементи, които има по всеки един от нашите мотоциклети, но и това е пак от сиромашия.
Пътят през този ден ме измори. Но сега си давам сметка, че ни се събраха едни 250 км само в планината, което не си е малко.
Намерението ни беше да останем в Cortina d'Ampezzo няколко нощи и да си въртим из планината, но още при настаняването един човек ни каза да си изберем по-висок терен , защото вали всеки ден, което не беше добър атестат за това място. Така и точно стана – вечерта не просто заваля, изсипа се буря.... Тук тактиката ни да не резервираме ни се отблагодари. На сутринта..... „Беж Лиске, да бягаме!“ След бърза справка със синоптичните сайтове, Словения стана новата ни цел. Траекторията си до там я избрахме, така че да минава през малки и интересни пътчета, което ни запълни целия ден с пътуване, но пък този ден беше един от онези дни, за които си мечтая през тягостните дни на безкрайната зима.
Словения е едно малко бижу. Всичко ми харесва там. Западната част е планинска и е осеяна с къмпинги, спортуващи хора, има макар и не много на брой, но интересни за каране на мотоциклет пътища, не на последно място всички е по-евтино от Италия – бензин, храна.... всичко! Решението да останем на това място три нощи се оказа доста далновидно, защото то беше удобна изходна точка както за влизане в Австрия, така и за връщане в Италия.
Къмпингът, в който се настанихме беше доста голям и беше пълен предимно с хора каращи канута в кристално бистрите и леденостудените бързеи на река Соча.
Както на къмпинга в Швейцария, така и тук, правят впечатление многото дечица пуснати да играят съвсем свободно -да се боричкат, да се пръскат с вода и кал, да се валят по земята и в огнището дори. Нямаше нито една „загрижена“ майка, която да тича след детето и да му кряка, че не трябва да се цапа, да се мокри , да му мие ръцете през 5 минути . Това ми напомни за моето детство, когато нашите родители не можеха да ни съберат вечер, подобно детство е имало и моето дете, което сега не е съвсем дете...
Изпитвах направо катарзис, че се намирам на такова място и че следващите дни няма за къде да бързам. Отпуснат на стола си, отпивайки от павурчето ракйика , си разглеждах впечатления от хората около мен, докато не се пренесох в палатката и си заспах сладко, сладко.
Новият ден беше ден за разходки Словения, Австрия, Италия и пак Словения. Минахме през Vršič Pass (проход Вършич ) ,който аз съм си нарекъл „Овчият приход“ , защото винаги има овце там, а и на снимките е със стада.
Там, на това място видях нещо любопитно. Една доста взрастна за мото-туристи двойка, може би около 65 годишни, си тръгваха. Движеха се с два мотора - Някакво Сузуки и BMW R1200GS.Бабката се качи на BMW-то, а дедето на Сузукито и потеглиха. Имаше доста мотори и всякакво друго движение, а и беше стръмно. Трябва да кажа че бабето тръгна с такъв замах и увереност... Впечатли ме, Браво! Искам така да остарявам и аз.
После по пътя си се спуснахме през Кранска гора и се озовах ме във Филах , Австрия на мъжки МОЛ, демек с намерение да обикаляме по мото-магазините до пръсване...
Ей, така си отиде този ден - в зяпане.
Всъщност зяпах само аз, всички останали си купиха по нещо.
Когато тръгнахме обратно, се отбихме да напазаруваме храна, където се срещнахме с една младо и хубаво българско семейство от Белово, бяхме почти земляци. Аз разбрах, че са българи когато изразих положителната си емоция, провокирана от прекрасната външност на младата майка, но ме предупредиха своевременно, че са българи. Пак последен аз разбрах....! Е, ми нашите момичета са си най-хубави. После отвън се запознахме и доста побъбрихме. На връщане влязохме и излязохме от Италия, всъщност това се оказа и най-бързият път.
Вечерта се повтори онази сладка безтегловност от спокойствието на фон от детски глъч. Пак ще отида на това място.
Преди 2 г, когато с Гергана бяхме по същите географски ширини, „открихме“ един малък и платен панорамен път. Тогава бех силно впечатлен от това място и много исках да го споделя с останалите, за това тръгнахме натам. Този път води до връх Мангарт. Цената е силно повишена от преди 2 г , но това не е важно. Важното е, че са сложили бариера на около 3 км преди обръщалото на върха, което е гадно, но го разбрахме, чак когато стигнахме горе. За това последните 3 км ги изходихме пеш и нямаше да ме е яд, ако горе беше хубаво , ясно и слънчево време. На вместо това, панорамата беше като потъна в памук. Такъв ни бил късметът....! За това слагам снимка на това място от преди 2 г.
Пътят до горе не е толкова натоварен, има страховити тунели, има хубави панорами и много, много колоездачи
Така улисан в природния феномен, не усетих как мина времето и как се върнахме отново в къмпинга.
Изтрезняващата мисъл „Утре приказката свършва“, ме върна в реалността. Действително беше станало време за прибиране. Кога минаха тези две седмици?! По принцип от там до къщи може спокойно да се приберем за два дни, но решихме да го направим за три. Всеки ден по една граница, за да не си убиваме кефа от последните дни.
На следващата сутрин „голямото завръщаме“ започна. Започна твърде мудно, защото решихме да караме по съвсем малки пътища. От това което видях по откъснатите села и махали в Словения, само ми се затвърди възхитата от тази страна. Казвам „oткъснати“, но те далеч не са такива. Изоставени къщи поне аз не видях, необработена земя – няма. Млади хора, които обработват земята имаше във всяко селце. Многото ремонти по пътната инфраструктура подсказваха, че това наистина не са откъснати райони. Как може да се случи това...??! Ми как - с държавна политика и подкрепа. Очеизваждащо е, че там или крадат много по-малко, или изобщо не крадат от фондовете за подпомагане на селските райони. Браво на тези хора!
Постепенно, излизахме на по-голям и все по-голям път, докато не стигнахме Любляна. Спряхме за кратка отмора в един търговски комплекс, където има два мото-магазина. Каската, която нося в момента, си я купих именно от там, за това трябваше да споделя това място и с моите спътници. Отново някои си купиха по нещо, а на мен ми остана само зяпането. Час и половина по-късно вече бяхме в Загреб, а границата минахме като германските войски през Полша през 39-та. Притесненията ми за опашки по границата не се случиха, което беше наистина много, много добре, защото температурите отново бяха далеч над 30 градуса.
Загреб или по-точно къмпинга в района на Загреб е само спирка преди следващото парче път. Не ми харесва този град и нищо не ме кара да отида и да се разходя из центъра му.
Харватската магистрала е толкова скучна, че вече подсъзнателно я приемам като някаква психологическа бариера. Но дали защото тръгнахме рано, отпочинали и в прохладните часове на утрото, този път ми се видя като разходка в парка. Наближавахме границата със Сърбия, а в мен едно гадно очакване, че ще трябва да се смесим с тълпа потни и изнервени " германци ", гонещи вятъра на път за родната Турция. За втори пореден ден щастието ми се усмихна и на ГКПП-то имаше не повече от 7-8 коли. Неочаквано в Сърбия влязохме в обедните часове. За това решихме да направим план „Б“, който предвиждаше да пътуваме до гр. Ягодина, където има малък къмпинг, който ни е приютява вече няколко години на път към Алпите и обратно.
В ранния следобед вече се бяхме настанили и пиехме Ягодинско пиво.
Димитър настоя да отидем в близката механа или там, както му казват. Да си призная изобщо не ми се искаше да отидем, но отидох. Трябва да кажа; „Добре, че го послушах“, защото толкова вкусна храна, не знам кога съм ял. В моя случай беше телешка чорба и ако не ме беше срам щях да си поръчам още поне две. Вече знам какво да планирам при първа възможност – кулинарен уйкенд в Сърбия.Нощта мина спокойно за някои, а за мен в местене на палатки....Така се беше случило, че палатката ни се осветяваше от светлината на една улична лампа. Герганка, обаче не могла да спи на светло и цяла нощ ми прави „Падни!, Стани!“ ... и в казармата не съм видял такъв гърч. В известна степен вкарвам шеговит привкус на случката, но в основата си е самата истина. Е.. нали трябва с нещо да се запомни последната нощ на това пътуване..
На сутринта събрахме багажа, превъртях часовника си един час напред и "пълен напред". След два часа бяхме на българското ГКПП. Тук няма как да не вметна впечатлението си от новата магистрала от НИШ до България. Браво!
Тук на прага на нашенско , трябваше да се пререждаме. Имаше доволно голямо струпване на автомобили, което дори и да беше далеч от най-тежките случаи, които сме имали по границите, нямаше как да изчакаме. За това с мотора най-отпред и през кола, през кола, минахме за 15-20 мин.
Бяхме отново на наша територия. До Панагюрище, където си живеем ни оставаха едни 140-150 км, изпълнени с рутина и меланхолия. А в главата ми като свредел се върти един въпрос:..
И защо го правя?!
Да пропътуваш хиляди километри, във всякакви условия, седнал на някаква седалка колкото две длани, да се подложиш на умората и рисковете от мотоциклета, да посветиш цялото си време месеци наред, да събираш информация ......
Ей, на този въпрос нямам рационален отговор, но не мога без това!
А пък един ден, надявам се, да съм събрал достатъчно картинки в съзнанието си, за да мога да си кажа, че съм живял пълноценно
Край.
Коментар