Ден 9
Неделя, 11 август
Col de Vars - Col de la Bonette - Col de Turini - Genoa
440 km
По предварителния маршрут бях предвидила и прохода Col Agnel, но на място гo съкратих, преходът за деня щеше да стане твърде дълъг като време.
Събудих се в слънчево утро с безоблачно синьо небе. Закуската в хижа бе великолепна - от най-хубавите френски сирена, топли хлебчета, еспресо, чай, кроасани… Каквото ти душа иска (и стомах, и стомах)! Всичко беше прясно, качествени и много, много вкусно!
Слязох, за да започна да товаря кончето си:
Когато обаче исках да потегля, установих, че дукатито е спряло твърде близо и не мога да изляза назад - лявата му дръжка пречеше на моята дясна. За късмет бе слязъл и собственикът на BMW-то и го помолих за помощ - просто поизправи малко червения мотор и измъкнах дюка
На слизане от Col de Vars застигнах двама велосипедисти, баща и син. Приятно е да видиш и децата да спортуват редом с родителите си
Задминах и този колега:
И понеже се бях отправила точно към Col de la Bonette, ще уточня, че в табелата маааалко са преувеличили! В Европа има и по-високо разположени асфалтирани пътища (Велета, 3 300м и IRAM, 2 845м в Испания, както и Йоцтал, 2 829м в Австрия). След тях идва шосето на la Bonette със своите 2 802 метра надморска височина. То описва примка, която е с еднопосочно движение, около върха с височина 2 862 метра. Честно казано, не им се сърдя за табелата - така или иначе проходът си заслужава! Технически не ми беше труден, предизвикателството по-скоро е в това да не ти се завива свят, когато си по голия ръб на асфалта. Вече обаче ми беше претръпнало и това, та си карах усмихнато напред! Хайде стига дърдорене, снимки от la Bonette:
Тук някъде ме снимаха и поспрях, за да запечатам и аз спомен:
Който си има покривна палатка, закусва с гледка:
И точно тук след велосипедиста се появи и младеж на електрическа тротинетка Отдъхнах си, че не съм най-дребното МПС!
Яки завои, а?
Необятен простор…
А напред е върхът! Погледнете вдясно на снимката, вижда се шосето, което е направило примката и по което се слиза:
Под черния сипей се чуваха звънците на стадо овце:
Спрях на най-високата точка на шосето и едва се вредих за снимка от многото велосипедисти:
Има пътечка, която бързо ме отведе към върха. Панорамата, която се разкри пред очите ми:
Тук се вижда и пътят, по който пристигнах:
Дойдох отляво (север) и после продължих надясно (югоизток):
И последна, намръщена снимка от прохода…
сега се чудя защо не съм снимала повече, на върха е поставена много интересна маса с карта https://commons.wikimedia.org/wiki/F...-_CDREPNDE.jpg) - но имаше доста хора край мен, сигурно просто не ми се е бутало, нито чакало. Бе неделя и този, както и предишния ден, в проходите имаше повече хора. Около козята пътека на върха имаше пирамидки от камъни, направени от туристите. Такива имаше много в Сан Бернардино - гледах ги и се чудех защо ги правят, много дзен ли са, положителна енергия ли привличат, хипстърски ли са, арт? И докато вървях, видях жена, навела се над такава каменна фигура. “Ха, ей сега ще я попитам каква е великата идея зад тези… инсталации!”, помислих си аз. Само че точно като застанах до нея, разбрах, че тя не строи фигурката, а се подпира на склона! Горката жена имаше страх от височини и слизаше едва-едва, крепейки се с ръце! Зачудих се, не беше добър вариант да ѝ дам да се хване за мен - в крайна сметка я инструктирах да върви точно зад гърба ми и да гледа само мен, може и към високото, но по-добре само към мен. Тръгнахме полека надолу, като ѝ повтарях да гледа към мен - справи се чудесно, стигна до по-равно и широко място и си отдъхна, цялата се беше препотила и пребледняла! Честно казано, възхитих се на духа ѝ - при този панически страх да успее да се пребори и да достигне това, към което се стреми! Много хора просто щяха да се откажат от катеренето. Какво нещо е човешкият дух!
...Аз обаче така и не научих дълбоката мисъл, вложена в пирамидките!
Слязох от върха и затворих примката на пътя. Точно по шосето, което се вижда вдясно на последната панорама, навигацията на Гугъл ме посъветва да завия надясно след 400 метра. "Да, бе, да… по черния сипей, ей сега ще завия за по-напряко. Шегаджия!" Продължих на юг, през парка Меркантур (Parc National du Mercantour). Целях Col de Turini и щях да сляза почти до Ница. Пътят през парка бе много приятен - в ниското вече бе доста горещо, но пък се радвах, че минавах през широколистни гори, от които лъхаше приятна хладина. Напомняха ми на нашите гори и планини… И така до 12:30, когато застигнах опашка от коли. Придвижих се напред, при другите мотори. За съжаление беше станало тежко ПТП и движението бе спряно. Повече от час чакахме там, докато линейките не потеглиха и един въртолет не кацна и после отлетя - явно все пак имаше и оцелели. Пуснаха ни и потеглихме като река, внимателни и сериозни. Настроението на всички бе много мрачно и тежко…
Пътят до Тюринския проход е със страхотни завои, на места вкопани в ждрелото, с ниски парапетчета от едната страна и надвиснала над главата ми скала от другата страна. За съжаление преживяното не ме оставяше да се порадвам и насладя. Спрях само за вода и щракнах част от завоите на прохода зад мен:
Ядосвах се на жиците (поздрав за Любашки ), но бях спряла в рехава сенчица и не ми се излизаше на слънце, за да ги избегна.
И странно, на слизане от прохода много голям участък от пътя бе изцяло посипан с пясък?!? Равномерно и плътно пясък в продължение на половин километър - а нямаше табели, че правят ремонт! Излязох в посока Брюиз (Col de Brouis) и после - газ към Средиземно море! Помня, че питах един французин за посоката и произнесох: “Брюи”. “Неееее, Брюизззззз, Брюююизззззз” - настоя той. И докато не го повторих правилно, не се успокои човекът. И ето, че вече знам правилно името!
Катастрофата по обяд ме забави с около час и половина, пясъкът на слизане от Тюрини също не помогна (досега не ми се беше налагало да карам в пясък - никак не го умея) и бях назад с разписанието. Пътувах към Генуа и за целта щях да се придвижвам по магистралите край морето (има и алтернативен път без такси, но със сигурност щеше да е страшно натоварен).
Цените на магистралите са около 1 евро за 10 км, грубо казано. Теглиш си билетче, пазиш го и на слизане отчиташ билета и плащаш на бариерата - може в брой, може с банкова карта, италианците си имат и магистрални карти, които се зареждат (тях не съм ги проучвала). На влизане в Генуа ми направи впечатление, че има знак за мотори, а бариерата на будката беше по-къса и на асфалта имаше нарисуван мотор! Странно… взех да навързвам нещата и ме озари щастливата мисъл, че явно за мотори и скутери е безплатно!!! “Я, колко хубаво, да вземем да побратимим Генуа и София, нали и нашата кметица се грижи за двуколесните...” Минах като на парад, без да плащам на автомата - нали бариерата е къса, за да минаваме моторите, без да спираме и да бавим опашката! Оказа се, че греша, но това го разбрах чак на следващия ден и по трудния начин
Нощувката ми беше в стаичка - кабинет в аристократична фамилна сграда. До къщата се добрах вече по тъмно, след като прекосих цяла Генуа (мисля, че без навигацията пред очите си нямах добри шансове да се справя с огромното кръстовище близо до пътя за летището им: много ленти и още повече входове и изходи!). Собственичката беше красива италианка на около 55 години, дребна, стройна и с дълга до кръста дебела плитка от стоманеносива коса и с блестящи кафяви очи. Оказа се, че Паола е ветеринарен лекар. Много обича животните, тя самата има няколко кучета (все кокерспаньоли), пенсионирала се е, но все още я търсят хората от селцето и от Генуа и не може да върне болно животно, разбира се. Къщата не бе нейна наследствена, а купена и я отдаваше под наем в букинг. Самата Паола живееше с любимите си животни в сервизните помещения до разкошната къща.
Снимки оттам - стълбището към горните етажи:
Банята:
“Моята” стая:
Всекидневната + кухнята:
А това чудовищно нещо е паролата за WiFi!!! Беше снимала листчето с паролата на телефона си и ми даде да преснимам пък нейния телефон ))
Споделих на Паола колебанията си - по план мислех да се разхождам из Реджо Емилия, да разгледам крайбрежието и някой и друг замък. Притеснявах се обаче от голямата горещина - следобеда по магистралата карах с леко разкопчано яке, а ми предстояха забити селски пътчета. Тя ме успокои, че утрешния ден се очаква да е облачно, на места с леки превалявания, което ще е плюс за мен. Проверих, така беше и запазих плановете си.
Разговаряхме дълго за живота в Италия и при нас, как младите хора от Лигурия масово емигрират и населението застарява. В същото време през последните години е започнало да се развива със свежи сили селското стопанство. Производството им остава предимно за местния пазар, което осигурява качествена храна за купувачите, при това по-малко оскъпена заради транспортни разходи и допълнителни търговци и прекупвачи във веригата… Увлечени в приказки, не усетихме кога е станало късно вечер!
Неделя, 11 август
Col de Vars - Col de la Bonette - Col de Turini - Genoa
440 km
По предварителния маршрут бях предвидила и прохода Col Agnel, но на място гo съкратих, преходът за деня щеше да стане твърде дълъг като време.
Събудих се в слънчево утро с безоблачно синьо небе. Закуската в хижа бе великолепна - от най-хубавите френски сирена, топли хлебчета, еспресо, чай, кроасани… Каквото ти душа иска (и стомах, и стомах)! Всичко беше прясно, качествени и много, много вкусно!
Слязох, за да започна да товаря кончето си:
Когато обаче исках да потегля, установих, че дукатито е спряло твърде близо и не мога да изляза назад - лявата му дръжка пречеше на моята дясна. За късмет бе слязъл и собственикът на BMW-то и го помолих за помощ - просто поизправи малко червения мотор и измъкнах дюка
На слизане от Col de Vars застигнах двама велосипедисти, баща и син. Приятно е да видиш и децата да спортуват редом с родителите си
Задминах и този колега:
И понеже се бях отправила точно към Col de la Bonette, ще уточня, че в табелата маааалко са преувеличили! В Европа има и по-високо разположени асфалтирани пътища (Велета, 3 300м и IRAM, 2 845м в Испания, както и Йоцтал, 2 829м в Австрия). След тях идва шосето на la Bonette със своите 2 802 метра надморска височина. То описва примка, която е с еднопосочно движение, около върха с височина 2 862 метра. Честно казано, не им се сърдя за табелата - така или иначе проходът си заслужава! Технически не ми беше труден, предизвикателството по-скоро е в това да не ти се завива свят, когато си по голия ръб на асфалта. Вече обаче ми беше претръпнало и това, та си карах усмихнато напред! Хайде стига дърдорене, снимки от la Bonette:
Тук някъде ме снимаха и поспрях, за да запечатам и аз спомен:
Който си има покривна палатка, закусва с гледка:
И точно тук след велосипедиста се появи и младеж на електрическа тротинетка Отдъхнах си, че не съм най-дребното МПС!
Яки завои, а?
Необятен простор…
А напред е върхът! Погледнете вдясно на снимката, вижда се шосето, което е направило примката и по което се слиза:
Под черния сипей се чуваха звънците на стадо овце:
Спрях на най-високата точка на шосето и едва се вредих за снимка от многото велосипедисти:
Има пътечка, която бързо ме отведе към върха. Панорамата, която се разкри пред очите ми:
Тук се вижда и пътят, по който пристигнах:
Дойдох отляво (север) и после продължих надясно (югоизток):
И последна, намръщена снимка от прохода…
сега се чудя защо не съм снимала повече, на върха е поставена много интересна маса с карта https://commons.wikimedia.org/wiki/F...-_CDREPNDE.jpg) - но имаше доста хора край мен, сигурно просто не ми се е бутало, нито чакало. Бе неделя и този, както и предишния ден, в проходите имаше повече хора. Около козята пътека на върха имаше пирамидки от камъни, направени от туристите. Такива имаше много в Сан Бернардино - гледах ги и се чудех защо ги правят, много дзен ли са, положителна енергия ли привличат, хипстърски ли са, арт? И докато вървях, видях жена, навела се над такава каменна фигура. “Ха, ей сега ще я попитам каква е великата идея зад тези… инсталации!”, помислих си аз. Само че точно като застанах до нея, разбрах, че тя не строи фигурката, а се подпира на склона! Горката жена имаше страх от височини и слизаше едва-едва, крепейки се с ръце! Зачудих се, не беше добър вариант да ѝ дам да се хване за мен - в крайна сметка я инструктирах да върви точно зад гърба ми и да гледа само мен, може и към високото, но по-добре само към мен. Тръгнахме полека надолу, като ѝ повтарях да гледа към мен - справи се чудесно, стигна до по-равно и широко място и си отдъхна, цялата се беше препотила и пребледняла! Честно казано, възхитих се на духа ѝ - при този панически страх да успее да се пребори и да достигне това, към което се стреми! Много хора просто щяха да се откажат от катеренето. Какво нещо е човешкият дух!
...Аз обаче така и не научих дълбоката мисъл, вложена в пирамидките!
Слязох от върха и затворих примката на пътя. Точно по шосето, което се вижда вдясно на последната панорама, навигацията на Гугъл ме посъветва да завия надясно след 400 метра. "Да, бе, да… по черния сипей, ей сега ще завия за по-напряко. Шегаджия!" Продължих на юг, през парка Меркантур (Parc National du Mercantour). Целях Col de Turini и щях да сляза почти до Ница. Пътят през парка бе много приятен - в ниското вече бе доста горещо, но пък се радвах, че минавах през широколистни гори, от които лъхаше приятна хладина. Напомняха ми на нашите гори и планини… И така до 12:30, когато застигнах опашка от коли. Придвижих се напред, при другите мотори. За съжаление беше станало тежко ПТП и движението бе спряно. Повече от час чакахме там, докато линейките не потеглиха и един въртолет не кацна и после отлетя - явно все пак имаше и оцелели. Пуснаха ни и потеглихме като река, внимателни и сериозни. Настроението на всички бе много мрачно и тежко…
Пътят до Тюринския проход е със страхотни завои, на места вкопани в ждрелото, с ниски парапетчета от едната страна и надвиснала над главата ми скала от другата страна. За съжаление преживяното не ме оставяше да се порадвам и насладя. Спрях само за вода и щракнах част от завоите на прохода зад мен:
Ядосвах се на жиците (поздрав за Любашки ), но бях спряла в рехава сенчица и не ми се излизаше на слънце, за да ги избегна.
И странно, на слизане от прохода много голям участък от пътя бе изцяло посипан с пясък?!? Равномерно и плътно пясък в продължение на половин километър - а нямаше табели, че правят ремонт! Излязох в посока Брюиз (Col de Brouis) и после - газ към Средиземно море! Помня, че питах един французин за посоката и произнесох: “Брюи”. “Неееее, Брюизззззз, Брюююизззззз” - настоя той. И докато не го повторих правилно, не се успокои човекът. И ето, че вече знам правилно името!
Катастрофата по обяд ме забави с около час и половина, пясъкът на слизане от Тюрини също не помогна (досега не ми се беше налагало да карам в пясък - никак не го умея) и бях назад с разписанието. Пътувах към Генуа и за целта щях да се придвижвам по магистралите край морето (има и алтернативен път без такси, но със сигурност щеше да е страшно натоварен).
Цените на магистралите са около 1 евро за 10 км, грубо казано. Теглиш си билетче, пазиш го и на слизане отчиташ билета и плащаш на бариерата - може в брой, може с банкова карта, италианците си имат и магистрални карти, които се зареждат (тях не съм ги проучвала). На влизане в Генуа ми направи впечатление, че има знак за мотори, а бариерата на будката беше по-къса и на асфалта имаше нарисуван мотор! Странно… взех да навързвам нещата и ме озари щастливата мисъл, че явно за мотори и скутери е безплатно!!! “Я, колко хубаво, да вземем да побратимим Генуа и София, нали и нашата кметица се грижи за двуколесните...” Минах като на парад, без да плащам на автомата - нали бариерата е къса, за да минаваме моторите, без да спираме и да бавим опашката! Оказа се, че греша, но това го разбрах чак на следващия ден и по трудния начин
Нощувката ми беше в стаичка - кабинет в аристократична фамилна сграда. До къщата се добрах вече по тъмно, след като прекосих цяла Генуа (мисля, че без навигацията пред очите си нямах добри шансове да се справя с огромното кръстовище близо до пътя за летището им: много ленти и още повече входове и изходи!). Собственичката беше красива италианка на около 55 години, дребна, стройна и с дълга до кръста дебела плитка от стоманеносива коса и с блестящи кафяви очи. Оказа се, че Паола е ветеринарен лекар. Много обича животните, тя самата има няколко кучета (все кокерспаньоли), пенсионирала се е, но все още я търсят хората от селцето и от Генуа и не може да върне болно животно, разбира се. Къщата не бе нейна наследствена, а купена и я отдаваше под наем в букинг. Самата Паола живееше с любимите си животни в сервизните помещения до разкошната къща.
Снимки оттам - стълбището към горните етажи:
Банята:
“Моята” стая:
Всекидневната + кухнята:
А това чудовищно нещо е паролата за WiFi!!! Беше снимала листчето с паролата на телефона си и ми даде да преснимам пък нейния телефон ))
Споделих на Паола колебанията си - по план мислех да се разхождам из Реджо Емилия, да разгледам крайбрежието и някой и друг замък. Притеснявах се обаче от голямата горещина - следобеда по магистралата карах с леко разкопчано яке, а ми предстояха забити селски пътчета. Тя ме успокои, че утрешния ден се очаква да е облачно, на места с леки превалявания, което ще е плюс за мен. Проверих, така беше и запазих плановете си.
Разговаряхме дълго за живота в Италия и при нас, как младите хора от Лигурия масово емигрират и населението застарява. В същото време през последните години е започнало да се развива със свежи сили селското стопанство. Производството им остава предимно за местния пазар, което осигурява качествена храна за купувачите, при това по-малко оскъпена заради транспортни разходи и допълнителни търговци и прекупвачи във веригата… Увлечени в приказки, не усетихме кога е станало късно вечер!
Коментар