Алпи 2019 с KTM Duke 390

[ВладиЧ]

Объркал съм се, май на Иво с Пегасото. Извинявай! Сетих се, кога се видяхме край хижа Дебращица... Херцогът е малко моторче, но май ти пасва много добре. Безпроблемен, малко гори, евтини части... Какво повече му трябва на човек? И аз твърдо съм решил да сменям кубатурата. До няколко месеца слизам на 650 кубика с един цилиндър. Разбрах, че вече не ми трябват хиляди кубически сантиметри обем и стотици конски сили.
Пътешествиети ти е много добро и снимките са разкошни!

[са6о]

За жалост , половината снимки не се виждат .

[dambatamoto]

Супер разходка,и аз обикалях из Алпите през 2017,но във Франция не успях да вляза.Хубавото при мен беше ,че дори един ден не ме валя,другото което е,че спях само по къмпинги,но те там са наистина хубави,не като нашите.На мен най ми хареса прохода Зустен в Швейцария.

[Вико]

Всички снимки се виждат. Супер пътепис. Много подредено. Все по-ясен става бъдещият мотор, благодаря.

[CarTest™]

Страхотно начало.
Чудя се само как може да спираме на едни и същи места.
Само няколко метра разлика.
Словения близо до Кранска гора - в далечината се вижда Триглав.

[JulieK]

ВладиЧ, успех с намирането на нов мотор - дано си паснете То ще се чуе по форумите А Иво някога наистина имаше Пегасо, оттам форумното име. От години кара Капонорд, пак Априлия, но по-голяма - ETV 1000.
са6о, вероятно проблемът е в това, че снимките са големи и отнема време да се заредят. Пробвах с различни браузъри - отварям ги, но при бавен нет или натоварен процесор вероятно не успява да зареди всичко. Съжалявам
dambatamoto, Зустен просто ме остави без думи. Карах, гледах, снимах, гледах - побърках се там! И за мен е от фаворитите!
Вико, да добавя, че е и със страхотни шосейни гуми! Меки и надеждни!
CarTest, наистина на едно и също място Но нищо чудно - Словенските Алпи ми се сториха толкова красиви, че повече гледах тях, отколкото пътя!
След малко ще кача и следващия ден от пътуването.

[са6о]

Всичко е точно на компа вкъщи . И да , през работно време най- добре се четат тези теми.

[JulieK]

Ден 5
Сряда, 7 август
Tesimo - Passo Stelvio - Passo di Gavia - Campodolcino
304 км. Ето приблизителния маршрут по карта:



На сутринта слънцето грееше ярко:


Закусих богато и натоварих дюка за път. Добре измит от дъжда, натоварен и в добра компания (GS-ът бе на семейство немци):


За днес бях предвидила Стелвио и Гавия, след това минаване край езерото Комо и отправяне на север към границата с Швейцария (резервирах си нощувка в градчето Камподолчино), близо до прохода Шплуген. Имах около час път до Националния парк “Стелвио,” все през малки градчета или селца. Междувременно небето се навъси и заръмя, а аз пък застигнах група от 9 мотора с полска регистрация. Движеха се много равномерно, шахматно подредени и реших да покарам с тях. По-късно разбрах, че са организирана група за мототурове - движеха се много стегнато, с определени места за спирания, почивки и снимки. Имах удоволствието да съм около тях през целия Стелвио, та до върха на Гавия.
От подножието, преди да започне изкачването:


Мяркат се и поляците:


Изкачването започна!






Честно казано, нито за миг не съжалих, че улучих мрачно време и току ръмеше - от една страна, трафикът беше много слаб, а от друга, планината изглеждаше много драматично и всички детайли се открояваха по нея! Не мисля, че в слънчево време щеше да е по-красиво!


След бързо изкачване по серпентините се озовах щастлива горе!






Помолих един от поляците да ме снима:


Тук трябва да пише “Passo dello Stelvio - m 2 758”, с повече въображение се разчита:




На спускане на няколко пъти спирах за снимки:













В далечината се вижда тунел на пътя с предупреждение, че не е осветен.


Движението в тунела бе регулирано със светофар. Когато пристигнах, тъкмо ми бе светнало червено и имах време за няколко снимки. Зад гърба ми спря кемпер, а след него се събра полската група. Щракнах няколко снимки,






прибрах телефона и зачаках зелен сигнал. Тунелът бе дълъг, почаках малко… после още почаках… докато най-накрая от кемпера зад мен притича жена, която натисна бутона на светофара… Прихнахме и двете от смях, изобщо не го бях забелязала, всички светофари по проходите до момента бяха все автоматични!


И кратко видео след тунела:
https://kirchev.com/jk/Alps-2019/Aug...807_122838.mp4

Пътят мина транзитно през Бормио, не съм спирала за снимки. Следваше Гавия! Докато Стелвио бе много зелен, Гавия ще запомня като по-суров, мрачен, оголен, асфалтът бе напукан и леко разбит на места и въпреки всичко и този проход носеше своята непокорна красота!
Паметник на загиналите през Първата световна война:


Нямаше да е същото, като през ясен слънчев ден, нали!








А виждате ли мъжа с черно-жълтия екип и жълтото сузуки? Оказа се, че е от Турция! За малко да възкликна колко отдалеч е дошъл, после се усетих, че и аз не съм от местните Даде ми името на профила си във Фейсбук - по-късно го потърсих и открих, но установих, че поради някаква причина не мога да му изпратя покана за приятелство Обяснявам си го с някакво ограничение, поискано от Турция - не мога да коментирам дори и публичните му публикации. Аз също му дадох координатите си, но очевидно и той не е успял да ме достигне. Пожелавам му още много далечни и щастливи пътувания!
На тази табела като че ли пише Сондрио, другото съвсем не се вижда






Намерих си един симпатичен приятел Вярно, от дърво, но пък какви бузи има само!




Ето така видях Гавия - див, донякъде пуст и мрачен, но много, много обаятелен!






Черното езеро:






Езерата са две - Бялото и Черното. Разбира се, има и красива легенда за млади влюбени, които са били разделени и превърнати в езера, но всяка нощ приемат образите на момък и девойка и са пак заедно. Аз обаче нямах намерение да чакам падането на нощта - щях да нощувам близо до Швейцария и ме чакаха доста километри, езерото Комо и мноооого дъжд според прогнозата. Сбогувах се с полската група, които останаха за малко по-дълга почивка в хижата и потеглих на юг към Понте ди Леньо (Ponte di Legno).
Панорамата е разкошна! Току се изкушавах да спра за някоя снимчица! На слизане пътят ми се стори по-тесен и много се радвах, че движението бе слабо. На места трудно бих се разминала с кемпер. Категорично тук НЕ бих дошла с кола!!! Шосето е необезопасено, тясно, просто мъчително за разминаване на МПС-та, различни от мотори и велосипеди. А велосипедисти имаше дори и в това мрачно време - смело катереха или спускаха прохода, потни, но видимо щастливи!






Малко след Понте ди Леньо се минава през поредица от спретнати селца. През едно от тях (Априка) пътят прави 2 обратни завоя и съм запаметила оранжева къща, вписана в самия обратен завой! Не им ли е шумно там, как живеят (и пресичат?):
https://goo.gl/maps/JWMZj4NsbNjUUruF6

Пътят има и една страхотна част, която е през гората и няма селищата по пътя - между Liscidine и Corna. Чисто нов асфалт (то почти навсякъде в по пътя в Италия асфалтът бе черен и грапав, да го разцелуваш просто!) се вие през гората, слаб трафик, много е приятно!
Вече заваля очакваният дъжд. От Гавия моторът се беше поокалял малко (там само настилката не е перфектна) - е, сега дъждът го изми. Валя, валя, валя… Около 3 часа поред карах с дъждобрана. Неприятното за мен беше, че попаднах на място с натоварен местен трафик, бях принудена да се движа с колите, а същевременно не можех и да снимам. А карах досами езерото Комо! На практика само обиколих част от северния му край. Понеже снимам с телефон, в такъв дъжд снимки не мога да правя - пръстите и дори носът ми са мокри и не мога да работя с екрана! Към 17:00-17:30 спрях за зареждане на бензиностанция



и притичах за бърза снимка, но почти нищо не се вижда


Някой следващ път ще трябва да го наобиколя!
Час по-късно вече бях толкова изморена от път, че се влачех по шосето и дори обратните завои там не можеха да ме зарадват, а ме напрягаха. Спрях край езерцето Престоне:












Само десет минути по-късно пристигнах в хотелчето в Камподолчино. Оказа се досами стръмен планински склон, обрасъл в зеленина, връз който с грохот стоварваше водите си буен водопад.




Стаята ми гледаше точно към водопада, обвит в мъгла:


За вечеря се поглезих в италианска пицария - истинска пица от хрупкаво тънко тесто, която готвачите приготвяха срещу моята маса.
Няколко вечерни снимки от градчето:






Забелязах, че хотелът бе изцяло зает от възрастни хора, явно пенсионери. Те се бяха настанили по групички във всички общи части, приказваха си оживено, смееха се и се подкрепяха един друг при ставане и сядане. Зачудих се малко, да не са се събрали по специален повод, примерно годишнина? Запитах на рецепцията каква е причината.
А, нищо особено, просто сега, август месец, е отпускарско време и хората са дошли на почивка!
Честно казано, стана ми много тъжно и обидно - като знам с какъв стандарт живеят пенсионерите в България, колко от тях могат да си позволят почивка на хотел - истински лукс за тях! Очите ми се напълниха със сълзи!
На следващото утро облаците и мъглата вече бяха изчезнали, но и водопадът бе изгубил пълноводието си:

[p-pleven]

Благодаря за пътеписа!

Имам въпрос за екипировката. Понеже отдавна се каня да си направя подобна седалка, какво да търся като кожа? Когато вали как е?

[JulieK]

p-pleven, далеч не съм експерт, за да раздавам съвети За своя мотор можех да купя и по-меката седалка, с гел - но понеже ще е с 1-2 см по-дебела, се отказах навремето. Може да се поръча седалка за индивидуална изработка - има хора, които се занимават с това. Най-добре питай в подходящия подфорум.
Кожата взех няколко дена преди да замина, понеже очаквах да ме заболи кръст и/или да ми се наръби д-то. За късмет - никакви болежки нямах! Та май пак бих взимала овцата за пътуване, мекичко е с нея. Тази точно е от Икеа и я защипвах под раницата на задната седалка, за да не се мести много насам-натам. Кожи и на други места се намират, при това и по-евтини. Но когато завали дъжд... не е истина как мирише на овца Изнасях я на балкона, да се проветрява там А при повече дъжд просто я прибирах в куфара, за да не подгизва.

[JulieK]

Ден 6
Четвъртък, 8 август
Campodolcino - Passo di Spluga - San Bernardino - Gotthard Pass - Sustenpass - Grimselpass - Furka Passhohe - Nufenenpass - Brig
400 km



Сега, зимата, проходите са затворени и картите на гугъл отказват да ми начертаят пътя, по който минах Слагам картинки, на които надрасках горе-долу маршрута.

Какво да ви кажа за швейцарските проходи, които видях… кой от кой по-живописен! Сякаш бях влязла в реклама! Яркозелени поляни, езера в различни нюанси на синьото, чудесни завои и виражи, асфалт… Слънцето грее ярко над белезникави ледници, стичат се потоци, хлопат звънци на стада…
Потеглих към езерото Montespluga в Splugenpass. По пътя:










Ето с такива завои започваше Шплуген:




Край езерото:






На върха ме очакваше изненада - все още лека мъгла се издигаше и на места потъвах в нея, на места изплувах под слънчевите лъчи. Беше почти пусто, срещнах само два мотора и един велосипед.


Горе вляво се виждат етажите на завоите, по които се спуснах:






Някъде тук си спомних, че за Швейцария ще ми трябва годишна винетка - а бях прекосила границата на билото. В края на прохода чакаха полицаи и спряха колата, която настигах. Спрях и аз, а полицаят учудено ми замаха да продължавам. Аз обаче упорито го изчаках да се приближи, обясних, че зная за винетките, но още не съм успяла да си купя. Младежите бяха самата любезност - обясниха ми, че има по бензиностанциите по пътя, а и в близкото селце в магазина се продават, да не съм се притеснявала. Винетката в Швейцария е годишна, нямат по-краткосрочни, за леки автомобили и мотоциклети струваше 40 франка (36 евро). Лепнах я на резервоара и затърсих пътя към прохода Сан Бернардино. Затърсих, понеже пътят бе в ремонт, мен ме мързеше да се връщам и успях да се набутам по нещо черно, което впоследствие се оказа бъдеща поляна, а не път. Добре, де, видях къде мога да сляза на шосето от тази поляна, огледах се за коли и полиция, нямаше и камери и си слязох през един бордюр на асфалта.
Чакаше ме един зелен проход с разнообразни по вид завои, идеален асфалт… защо ли го пиша, във всички швейцарски проходи беше така!




Поддръжката на тревата край пътя:




Паркирах горе, близо до хижата:


И се разходих нагоре от езерото Moesola (не съм сигурна на кой език е името и как се чете, може би е Мезола, може и Моесола или Моезола). Всъщност тайно се надявах да видя мармоти!!! Уж било пълно с мармоти из Алпите, а до момента не бях мярнала ни един!!!














Така и не разбрах каква е идеята на тези пирамидки от камъни - нещо много дзен, духовно, арт или?!? Явно е модерно с нещо.


Мармоти не открих и се върнах към хижата. Там навъсена дребна жена с леко дръпнати очи и силен загар ми се тросна, че ако искам да ползвам тоалетната, трябва да платя 1 франк - но за клиенти било безплатно. Взех си чай, отказах й някакъв сладкиш, а тя междувременно ми се сопна, че нищо не ми разбирала от английския, много ми бил тежък акцентът. Докато си пиех чая, се поогледах, видях симпатични сувенири за децата и напазарувах няколко. После и 2 чашки за кафе за подарък… и чудо на чудесата - изведнъж английският ми стана по-поносим за нея и се заприказвахме. Оказа се, че всъщност никак не обичала мотористите - били шумни, карали твърде бързо и често сечали завоите. Уверих я, че имам деца за гледане и карам много внимателно и спокойно и тя съвсем омекна Разделихме се с благопожелания и усмивка!
Спуснах се по прохода и… в един момент навигацията на гугъл мапс (пусната на телефона в джоба ми) ми каза да завия надясно. Бях се отплесната нещо и докато завивах, установих, че нещо не е наред - бърз поглед към китайския джипиес на кормилото ми изясни, че е трябвало да хвана следващото вдясно… защото това ме води към първокласен път, който ме връща през тунел в началото на прохода!!! Там нямаше начин да правя грозни нарушения и да се връщам назад! Тунелът е 6-7 км, добре вентилиран, сух и светъл… и ме изведе точно при началото на прохода, който току-що бях минала! Само че този път нямаше да спирам за снимки и напразно издирване на мармоти - застигнах едно червено дукати на изкачването и газ след него чак догоре! По Сан Бернардино като че ли повечето мотори и коли бяха дошли главно на лека и приятна разходка. В един момент се разминах с група от десетина тузарски коли - астън мартини и няколко скромни поршенца за цвят, гонеха се по завоите...
Леко отклонение от разказа: направи ми впечатление, че в Швейцария шофьорите карат много равномерно и чевръсто. Взимаха завоите много добре, без суетене, по главните пътища нямаше коли, влачещи се с 30-40 км/ч под скоростта на трафика - всичко бе доста предсказуемо, точно и бързо. Като че ли нямаха и излишно ниски ограничения на скоростта - поне доколкото аз можех да сравня, на място, където в България можеше да сложат ограничение от 40 км/ч, там беше 60 км/ч.
Пътувах към Айроло, за да поема към прохода San Gottardo (St. Gotthard Pass), когато попаднах в задръстване - колите стояха в колони и едва-едва помръдваха. Постоях така 10-15 минути, бе горещо, а не бях се информирала как в Швейцария стои въпросът с преминаването между колите. Най-накрая се появи един мотор с швейцарска регистрация, който се провираше по осевата линия и аз с облекчение тръгнах след него. Като че ли километри напред пътят бе задръстен, но от Айроло за Андермат има и друг, стар път, виещ се в планината (Tremola Passstrasse). Бях чела обяснения за него и от Ротко, и от drago varvar в офроуд форума и скоро намерих точната отбивка! Вие се по склоновете, много спокоен и красив, изцяло павиран!












Отново тунелът с потока, по-отблизо:


Горе предлагат каляска за разходка:






Паметникът е на швейцарския авиатор Adrien Guex; край Laggo della PIazza:




Тук ще отбележа, че за Швейцария не си бях “написала домашното” добре. Набелязах само проходите, а не обърнах внимание какво още мога да погледна пътьом. Само на няколко километра от мен е бил Дяволският мост (Teufelsbrücke), както и паметник на Суворов. Искрено съжалявам, че ги пропуснах! Изобщо трябваше да си предвидя половин-един ден повече за швейцарските красоти…
Напред към Зустенпас (Sustenpass)!




















А тази лепенка на табелата я виждам едва сега, като публикувам пътеписа!!!




Спрях край езерото за бърза снимка. Не зная защо там беше стоварена толкова много военна техника:




Пошегувахме се с онези мотористи, които се виждат в кадър, че с такива изложения на военна техника никоя страна няма да иска да влиза в конфликт с Швейцария. Но като се замисли човек, Швейцария няма и нужда от войни - и красива, и посещавана държава, защитила е световноизвестни марки (часовници, сладкарски изделия и пр.), пък и другите страни сами се редят на опашка да си оставят парите в швейцарските банки…

А мотори! Мотори навсякъде - пълно беше с тежките ендура на BMW и KTM! Движеха се на групи от по 2-3 мотора и се гонеха бясно по завоите и видимо караха много добре! В Италианските Алпи и моторите, и уменията на мотористите ми се сториха доста… разнообразни. В швейцарските проходи, по които минах, имаше основно тежки ендура и туръри и се движеха много бързо и прецизно по завоите. Рев на двигатели и красота на едно място…
Още малко из прохода, като имате предвид, че съм снимала съвсем напосоки. Бях се вече объркала да карам ли, да гледам ли… панорамите се меняха с всеки завой!
















Близо до тунела под потока спрях за снимка. За моя изненада там имаше двама туристи от далечен Китай! Със самолетен полет и после с кола под наем обикаляха Швейцария! Снимаха ме, а ме и помолиха да се снимат с мен:






Въртолет на спасителната служба, предполагам:


След Зустен продължих към Гримзелпас (Grimselpass)






Минах край малко езеро с труднопроизносимо име - според картата е Ретерихсбодензее или нещо подобно, знам само, че “зее” е “езеро”:












Горе при Гримзелзее:










От завоите на Гримзел ясно се вижда проходът Фурка с известния хотел Белведере (вече затворен):






Панорама от прохода Фурка:




Отсреща е Гримзел:





И поредния завой, за който мястото не е стигало:






По прохода Фурка в посока изток-североизток се стига пак до Андермат. Аз обаче не затворих кръга, а продължих на югозапад към гр. Бриг, като си бях предвидила и изкачване по още един проход - Нуфенен (Nufenenpass, Passo della Novena). Изчаках преминаването на един влак:




Към 19h бях горе:






За съжаление слънцето е вече ниско и в някои посоки срещу мен, снимките никак не се получиха:








По това време там почти нямаше жива душа, само една кола се спусна край мен. Време бе и аз да се отправям към мястото си за нощувка. Хапнах бадеми за вечеря и се поразходих навън. Оказа се скромен квартал, доста безинтересен, странно ми се стори само това, че наблизо имаше хотел с името Chavez! Докато се чудех откъде накъде се казва така, стигнах и до паметник на перуански летец, Jorge Chavez, който е първият, прекосил Алпите по въздух (от Бриг, Швейцария, до Домодосола, Италия), но катастрофирал при приземяването и починал по-късно в болницата.



Къщичка като на Баба Яга:




За мен денят бе безкрайно дълъг, наситен с много впечатления и усещания… Даже прекалено много ми се струпаха в един ден. Ако пак отида там, задължително ще си предвидя повече време за обикаляне!

[JulieK]

Ден 7
Петък, 9 август
Brig - Zermatt - Klein Matterhorn - Lac des Dix - Bagnes
243 km

Един от любимите ми пътеписи за Алпите е този на Веселин Куршумов (Ротко) от форума на Ямаха ТДМ. Много информативен и увлекателен, разказва за по-малко известни местенца и любопитни пътища. Запомних го и с това, че приятелите са отделили време и за Цермат и изкачване с лифта чак до Малкия Матерхорн! Маршрутът, който бях начертала, включваше най-вече каране, каране, проходи и никакви големи градове - много не-туристическо пътуване. Матерхорн обаче беше нещо друго и стоеше някъде скрито в съзнанието ми… Бях си предвидила 2 дена в запас и в мен тайно се бе загнездила тихата мисъл, че ако успея да стигна Швейцария и се движа по план, ще имам време и за разходка до планината! А бе точно така, дотук се движех по разписанието си, времето бе перфектно - ясно и слънчево и днес бе денят, в който можех да се отклоня от начертания път!
Набързо прекроих маршрута от таблицата си - след Цермат предвидих яз. Dix и после нощувка във Франция (общо близо 400 км и близо 6,5 часа каране - не го прецених добре, не беше реалистично да отделя половин ден за лифта в планината и после да бързам).
Сутринта си взех за закуска само някакъв кроасан от близката пекарна (не са им човешки цените на тези швейцарци, паметта ми услужливо е заличила колко франка струваше тази жалка кифличка!), последна снимка на квартала:


Натоварих моторетката и потеглих! Ротко е обяснил в пътеписа си, че в самия Цермат се допускат единствено електрически МПС-та. Карах до Теш (Täsch), където оставих мотора на охраняем паркинг. Оказа се, че служителите на паркинга са от Балканите - една хърватка и един македонец. Много ми се зарадваха, македонецът възторжено запя “Наш’та система 4-4-2”! Нашенци Във всеки случай ме ориентираха да не се качвам на бусче до Цермат, а да си взема теснолинейката. Пътуването с влакчето е много приятно, за няма и половин час пристигнах в Цермат.


На гарата и по улиците има табла със схеми на градчето за ориентация на туристите. Снимах си едно, за да си го поглеждам в движение, но всъщност е доста простичко - вървиш все покрай реката, докато стигнеш до станцията на лифта. И докато махаш крачоли по симпатичните улички и се буташ с многото туристи, в един момент пред погледа изплува познатият връх от картонената опаковка на Тоблероните!














В кабинката на лифта пътувах с възрастно семейство от Оксфорд и докато снимах през прозорците, се заприказвах с тях. Разказаха ми, че имат Харли Дейвидсън и обичат да пътуват с него. Освен това похвалиха английския ми (подозирам, че все пак има някаква връзка между това и факта, че като мен обичат да карат мотор!) и това намаза с мехлем обиденото ми от швейцарката самолюбие Побъбрихме си доста, оказаха се много симпатични и усмихнати хора. Дамата разчувствано ми сподели колко съжалява за решението за Брекзит и истински страда от лошата и популистка политика, която се води. И залисана в приказки, изведнъж видях Тоблерона… така де, Матерхорн, току до мен, а влизахме в станция на лифта. Набързо си събрах нещата, сбогувах се със симпатичното семейство и изхвърчах навън. Излязох извън станцията и… опааааа, тук нещо не е наред!!! Това е само междинна спирка без прекачване!!! Пред мен беше Черното езеро, на фона на известния връх, с малко хора и параклис за мащаб




Снимах набързо и се върнах в станцията. Много хубаво, че билетът си важи и с прекъсвания за разсеяни туристи като мен!!! Хайде обратно!




Безпроблемно се качих пак и не слязох до последната му спирка - станцията Trockener Steg, където се прекачихме на друг кабинков лифт, с много просторни кабинки с по тридесетина места за сядане. Леко странно ми се стори мястото, на което седнах, да е още топло, не ми беше приятна мисълта, че допреди минути друг е бил там, но се примирих. Снимки от кабината:











Петънцето вдясно на снимките е от сянката на кабината… преминавахме високо над скалите:










Горе, в Matterhorn Glacier Paradise на Малкия Матерхорн (Klein Matterhorn), се почувствах много уморена и отпаднала. Потърсих заведение, в което да се подкрепя. Там продават и доста сувенирчета, някои са по-достъпни като цена, например моливи с камъчета Сваровски. Имаше и бира Zermatt, която само снимах:


С асансьор се качих на площадката за наблюдение. Беше претъпкано с много туристи, даже се срещнахме пак със семейството от Оксфорд. Въпреки всичко гледката бе невероятна! Бяхме на 3 883 метра надморска височина и наоколо се стелеше безкрайно море от планински върхове! Въздухът бе студен и с миризма на сняг и лед, ако мога да го определя така - в много студени зимни дни на Боровец и Черни връх съм долавяла подобен специфичен мирис. Хората определено трепереха от студ, навлекли, каквото имат. С мотоекипа обаче ми бе добре!
Ето схема на близките върхове:


Брайтхорн (4 164 м), както става ясно от схемата:








Ето защо не обичам претъпканите места - дребна съм и всички наоколо ми влизат в кадъра!


Надали е било спасителна акция, по-скоро качват някоя важна персона на пистите


Панорами от наблюдателната площадка:




Нямаше как да избегна тези грозни кранове, но гледката зад тях ме поразяваше:




Погледнете и снимките от този сайт, ако ви е интересно: https://www.zermatt.ch/en/Media/Attr...acier-paradise - как са изградили туристическия център през върха. Лифтът оставя туристите от северната страна, през тунели се стига до различни помещения и центрове (лифта за наблюдателната площадка, ресторанта, киното, музея), а от южната страна е изходът за целогодишни ски писти! Не зная колко богат трябва да е човек, за да може да си позволи семейна ски ваканция тук - само двупосочният билет за кабинковия лифт за мен струваше 110 франка!


Свличащият се ледник:




На връщане се загледах в седалките на лифта - ами да, имаха подгрев, затова моята беше затоплена при сядането!


Отново снимах през прозорците - ледника, който пълзеше надолу, после оголените сипеи, пак Матерхорн и вилите на края на Цермат.












В града имаше само малки електрически камиончета:










Рекламен манекен пред магазина на Брайтлинг:




На връщане продължавах да се чувствам зле - отпаднала, с главоболие. Притесних се как изобщо ще мога да карам тепърва още 350 км (и 6 часа чисто каране според гугъл), че и да успея да разгледам язовира Dixens - нямаше как да стане! Трябваше да съкратя маршрута за деня, да анулирам нощувката и да направя нова, по-близка. Мобилен интернет в Швейцария нямах намерение да ползвам, най-добре да спра на заведение с wi-fi и да обядвам. Тук се сблъсках пак с неприятни цени - порцията спагети бе най-евтина и струваше поне 23 франка?!? В крайна сметка измислих да си взема салата в МакДоналдс (в които иначе не стъпвам, но се оказаха най-приемливата алтернатива) и да ползвам 1 час нет. Анулирах резервацията си през букинг-а - странното е, че уж нямах право на безплатна анулация за деня, но на практика така и не ме таксуваха. Запазих си стаичка в Le Cable и вече успокоена заслизах към гарата на Цермат.


На гарата в Теш изведнъж се почувствах добре, всичко ми бе минало внезапно - и замайване, и липсата на енергия, всичко! Чак там осъзнах, че съм получила височинна болест! Как не се досетих по-рано! С пресни сили се метнах на моторетката и отпраших към нещо много любопитно - язовирът край Dixence! За това, че го видях, благодаря пак на Ротко, който е разказал за него! На живо е неповторимо, телефонните ми снимчици много трудно могат да предадат грандиозната гледка!
Lac de Grande Dixence (Lac des Dix) e язовирът с най-високата гравитационна стена не само в Европа, но и в света, 285 метра! Иначе като височина на стената Lac des Dix е на пето място в света според информацията от интернет - но първите 4 язовира в класацията са със сводови стени. Вечерта се поразрових из интернет и научих следното за бетонните стени:
Язовирните стени са два вида, гравитационни и сводови. Гравитационните стени са прави като линия, погледнато отгоре и разчитат на основата под стената, за да удържи напора на водната маса. Сводовите язовири са с извита като дъга стена и освен на гравитационните сили, разчитат и на разпределянето на натиска встрани, към склоновете.

В подножието на стената хората и колите изглеждат като трошици, толкова чудовищно огромна е! Паркингът за коли е там, а по шосето нагоре може да се стигне до паркинга за мотори (аз лично предпочетох да си го извървя пеша), музея, информационния център и малък лифт за туристите.
















Няколко снимки от кабинката на лифта (не ми се катереше по пътеката с цялата екипировка):


А ето го и язовира:






Пълни се основно от ледници, затова и цветът на водите му е такъв зеленикаво-кафяв.
Текущият обем на водата в него беше около 270 милиона кубични метра (за разлика от яз. Студена, този отговаряше на нормите за месеца)!




Гледката от стената към паркинга далеч надолу е зашеметяваща!
















Много интересна е информацията от този сайт, обяснено е подробно как са изградили язовира, дадени са характеристиките му и има снимки от различни ъгли, включително и от процеса на изграждането му:
https://atlasofplaces.com/architectu...rande-dixence/

На слизане с кабинката - снимка на църквата “Св. Йоан” - само за истински вярващи или за смелчаци


Впрочем пред стената на язовира имаше “тролей” - въже за спускане на любители на силните усещания. След височинната болест отпреди 2 часа обаче реших да не си причинявам това на вестибуларния апарат, все пак имах и мотор да карам.
Май пропуснах да спомена, че пътят към язовирната стена е много красив, вие се из планината, с много обратни завои, ненатоварен е (макар че минава през няколко селца) и е истинско удоволствие да се кара по него!


Новата ми резервация бе за артистична къщичка в селцето Bagnes. Собственичката беше художникът на картините, стаите бяха много уютни и в приветлива оранжево-кафеникава гама. На вратата на стаята ми има миниатюрна табелка с надпис Bureau (кабинет):










Вечерна разходка из Bagnes:






Това ми бе вечерята, фондю с кисели краставички:

Иначе нямам навика да си снимам храната, но всяка вечер пишех и на майка си и трябваше да я уверя, че не гладувам и няма да припадна от изтощение

[boda nx]

леле мале леле мале. истински се радвам за това което си направила и споделяш! направо си им свила сърмите с дюка на тия с големите мотори. много знаят те къде е българия икакво имаме ние...снимките ти са супер, мотореткат направо ме изуми. продължавам да чета с нескрит интерес. благодаря на такива хора като теб, които споделят преживяното. поради една или друга причина все още не мога да отида там, но това не ми пречи да пътувам с ВАС. мерси още веднъж!

[JulieK]

А, никакви сарми не съм свила - в крайна сметка нали всички пътуваме за удоволствие и вътрешно удовлетворение, за да преживеем и научим нещо ново... Това моторче е много гъвкаво и хич не се замисля по завоите, но на магистрали примерно е изморително да се кара продължително време с над 120 км/ч. Особености, няма как Дюкът ми е перфектен за асфалт, но извън асфалт мога мнооого ограничено да мина, основно ако е добре утъпкано По-нататък ще разкажа без съкращения как ми трепереха гащите, когато трябваше да прекося някакъв поток - не знаех дали няма да се подхлъзна, само на асфалт съм карала! А същевременно оттам си "прелетя" леко ендуро, без дори да се замисли!
Ще добавя още нещо - много благодарна съм на хората, които споделят за пътуванията си в този форум, а и в други. Благодарение на тях човек научава неусетно страшно много подробности около едно пътуване - какво да си подготви, как да планира нещата, забележителности за разглеждане, дори готови маршрути! За Алпите тук има чудесни и информативни тема и пътеписи - drago varvar, Асен, Гошо и Емил, stefans... С тях подготовката за пътуване е много по-лесно и вълнуваща!

[JulieK]

Ден 8
Събота, 10 август
Bagnes - Lacets de Montvernier - Col de Galibier - Col d’Isoard - Col de Vars
380 km



За днес прогнозата бе дъжд до обяд, дори и хазяйката ме предупреди загрижено. След дъждовете в Италианските Алпи обаче това изобщо не ми пречеше, още повече, че нямах предвидени спирки точно по време на валежите.
Апропо, често са ми казвали какви шовинисти са французите, държат да им говориш на чист и правилен френски и отказвали да говорят чужди езици. Оказа се, че хазяйката ми (от френскоговорещите швейцарци) почти не говореше английски… обясних ѝ, че говоря малко италиански и горе-долу разбирам френски (отделно румънски и, разбира се, български). В крайна сметка тя ми приказваше на френски, а аз ѝ отговарях с мъничкото френски думи, които знам, гарнирани с италиански. Разбрахме се без особени проблеми, тя много търпеливо и внимателно изговаряше думите, за да я разбера. И други французи по пътя така се стараеха да намерим език за общуване, останах с чудесни впечатления!
Та сутринта се помотах малко с надеждата дъждът да спре, но като видях, че няма да се случи, се опаковах с дъждобраните и потеглих на път. Имах си и малко зелено другарче, което се вози с мен чак до Франция и някъде след Шамони си хареса ново място за живот:


И още едно отклонение… 2 седмици преди да замина, попаднах на снимка на Lacets de Montvernier (https://www.eurosport.co.uk/cycling/...02/story.shtml) - впечатли ме, намерих го къде се намира и понеже се оказа не много далеч от пътя ми, го добавих. Днес се падаше и да го посетя!
Почти през целия път до Lacets de Montvernier ме валя. Помня как на някакъв планински път направих десен завой и пред мен се разкри направо приказна гледка: селце, кацнало на облян от слънцето склон, цялото потънало в зеленина, а наоколо - тъмни гори. Слънцето бе пробило облаците точно, колкото да освети това местенце!
Минах транзит през Шамони (Chamonix), направих само няколко снимки, без да слизам от мотора:






Имаше коли и гледах да съм с трафика. Забавлявах се с имената на разни попътни селища: Pralines du Praz, Praz-sur-Arly - представях си бонбони с пълнеж от праз, празена супа и тем подобни. Малко ми е скучно да карам в дъжд междуградско. По обяд дъждът спря и към 2 следобеда, когато стигнах до Монверниер, вече беше над 30 градуса… терасовидните завои изникнаха пред мен:


За разлика от снимката от интернет обаче, сега растителността не беше подкастрена и скриваше доста от красивите обратни завойчета!




Шосето е доста тясно, основно за велосипеди. Има само няколко площадки, на които биха могли да се разминат коли:








За сметка на това има красива гледка!




Половин-един час по-късно вече бях навлязла в прохладата на Col du Télégraphe! Толкова ми хареса, че от гонене на завои забравих да снимам В един момент се усетих, че от сутринта съм спирала единствено за снимки и едно зареждане с бензин и направих малка почивка. Край мен преминаваха доста мотористи и велосипедисти.




На върха на прохода:




Повече снимки от прохода нямам… след половин ден туристическо каране се радвах на завоите като невидяла… Ама хубаво беше
Попътно от Valloire:












И след още десетина минути - Col du Galibier!












Изкачвах се безгрижно по него, докато не стигнах разклонение на пътя. Прегледах набързо навигацията: можех да продължа направо по краткия път, тунела Галибиер (2 556 м. н.в.) или да свия по серпентините наляво и да мина над тунела (пътят се вие по хребета, 2 642 м). Като видях завои, без да му мисля, направо хванах наляво… след 200 метра обаче установих, че шосето горе става съвсеееем-съвсем тесничко, все така необезопасено и край него е много стръмно. Започна да ме обзема някакъв страх, но нямаше как - мобилизирах се и го потиснах. Обаче снимки от наааай-високото нямам!!! Не ми стискаше там, на високото и стръмното, да спирам и да бъркам в джоба за телефона! Страх-не страх, преминах и щастливо погледнах назад:


Изходът на тунела се пада зад сградата, а по горния път се вижда един бял кемпер:










Тук се изкуших много неправилно да спра за бързи снимчици:






После бързо спускане, Col du Lautaret, от който нямам ни една снимка. Следващото ми спиране е едва в Наполеоновата хижа в Col d’Izoard - което се оказа късмет, понеже надвечер нямаше много движение, а проходът е много, много красив!
Отварям малка скоба - през 1815 г. Наполеон напуска о-в Елба, където е заточен, заедно със 700 души и поема през Алпите. По пътя се радва на радушно посрещане от местното население и по-късно в завещанието си заръчва да се построят заслони по пътя му през планината. Понастоящем съществуват 4 такива хижи- в проходите Col de Vars, Col de l’Izoard, Col du Noyer и Col de Mans. Та през тези дни във Франция се движех по стъпките на Наполеон и малката му армия, макар и в обратна посока. Спрях за отдих в хижата на Col d’Izoard, а после ме очакваше нощувка в хижа на прохода Vars.
Ето снимките ми от Refuge Napoleon в прохода Изоард:




Седнах там за почивка и установих, че реално цял ден само съм карала и карала, а не съм спирала за повече от 15-20 минути… бях доста изцедена и си поръчах зелен чай за освежаване. Седях пред хижата и се любувах на гледката наоколо:








И после на върха - 2 360 м:




На спускането по южната страна спрях при мемориала на италианеца Fausto Coppi и французина Louison Bobet - колоездачи, които са се състезавали в Тур де Франс и са печелили първенствата през годините… Да си призная, на кого точно е мемориалът, научих едва сега, докато пиша. Но пък е на страшно красиво място!


Скални игли хвърлят причудливи сенки на фона на залязващото слънце:






Цареше тишина и спокойствие, по това време вече само нарядко срещах други мотористи и велосипедисти. В един обратен завой се разминахме с електрически мотор и почти спрях, за да го огледам, движеше се с тих звук. Спускането в Изоард ставаше все по-вълнуващо, безупречно равното шосе следваше извивките на скалисти проломи, влизаше в тунели, после изплуваше на светло:










Някъде след 8 вечерта пристигнах в Refuge Napoleon - Col de Vars:






Пеперуда Сфинкс (мъртвешка глава), разпространени са и при нас:


От прозореца на стаята ми:


За вечеря ми донесоха огромно меню:


А порциите бяха невероятно вкусни и огромни! Антрекот, успях да изям цялата гарнитура и ⅓ от месото:


Asobgbg е споменал в пътеписа си Grand Routes Des Alps за професионалните фотографи, които си харесват местенце във френските проходи и снимат минаващите. Край тях има плакати с името на сайта и там качват снимките. Ако човек запомни кой ден и към колко часа е бил в даден проход, после може да потърси из галериите им и да си купи снимки (цените им са между 15 и 20 евро за брой). Ето така изглеждат:


Впоследствие си открих съботни снимки в 2 сайта, не са лоши, но не си ги и поръчах. Само си ги преснех от сайтовете, ето няколко от Col d’Izoard и Col du Galibier:






Поръчах си едни от Col de la Bonette, но са от следващия ден на пътуването. Давам ги най-накрая на пътеписа. Чудесен спомен са ми!

[JulieK]

Само да кача набързо 4 колажчета: