Ще предложа на вниманието ви един пътепис, който е от едно далеееечно пътуване отпреди 6 (вече) години, не с идеята да ви предлагам притоплени манджи, а по простата причина, че самият пътепис е започнат две години след пътуването в пристъп на някакво обзело ме творческо вдъхновение, след което беше геройски зарязан, защото хем спрях да карам активно, хем ме налегнаха други разни тегоби като градеж на къща, смяна на местоживеене, деца, сватби, здравословни проблеми и прочие убавини. Тази зима явно отново ме е обзела творческата вълна и съм се захванал да позавърша разните му там половинчати пътеписи, дето ми се подмотват. Та…казано накратко:
1.Ако пътеписът ви се стори познат, не е защото всичките ми пътеписи са еднакви (както твърди жена ми), а просто защото половината пътепис се мъдри нейде из интернет пространството, та може и да сте попадали на него.
2.Ще се постарая да го кача в рамките на 6- 7 порции, та няма да е съвсем „на час по лъжичка“ като предишния… Наведнъж няма да имам нито сили, нито нерви, нито време да го кача, така че…както се казва любезно „това е положението“!
Искам да направя едно хич не маловажно уточнение – снимките към пътеписа са ужасни (дори и аз го осъзнавам), но…от една страна с такава техника сме разполагали, с такава сме снимали! От друга – повечето снимки са правени в движение, което само по себе си е предпоставка за мазаляк с качеството! От трета – за мен винаги картинките са били фон на думите и никога не съм държал на тяхното качество и уникалност! И в случая е така! Та в този ред на мисли, осъзнавам, че предлагам „уникални“ снимки към пътеписа, нооо….в крайна сметка палете моторите и ходете ги вижте на живо! То, като се замисли човек, това е и целта на пътеписите по принцип – някой да се запали по нещо и да ходи да види собственоочно Приятно четене….
ПРОЛОГ
Лето Господне 2013-то. Средата на юли. Жега. Градът е пуст. Седя мързеливо на столчетата на тротоара и примижам срещу жежкото слънце. Сърбам шумно от кафето покрито с два слоя прах натикани там сякаш нарочно от прашните летни повеи на безпощадния вятър. Щраквам запалката и паля цигара присвивайки критично очи към мотора. Ще ни повозиш ли, гадино мръсна?... Отговор няма. Аз и не очаквам. Всичко е безпощадно замряло и застинало в лятната мараня. Само китарата на Джон Лий Хукър жално свири блус, докато собственикът и монотонно напява за 1962-ра... Кво става? Накъде тази година? Нещо Иран, Ирак?-пита с любопитство Цецо. Тцъ – процеждам през зъби аз-оставяйки любопитно наострените уши на тайфата на Цецо без нужната им информация. Тцъ. Тази година сме скромни. Ще попътуваме малко. Пътуването ще е както каза Гошо „от крайност в крайност“, но не чак такава, че да си правим труда да стигнем Иран и Ирак...
Като никога събрах сергията навреме. Бях прибрал „Нещото“ (вехтата ми служебна кола). Бях попрегледал мотора, бях посъбрал нужните ни инструменти и като никога се канех да си тръгна навреме. Винаги, когато затръгвахме нанякъде изникваха сто неща за свършване за в последния момент, но този път не беше така – работа нямаше, шефът ми беше зачезнал нанякъде, моторът беше подготвен. Щях да се прибера навреме да си достегнем багажа, за да може да си легнем навреме, че ни чакаше ранно ставане и отпътуване! Традиционно спяхме по максимум два-три часа преди пътуване, но тази година сякаш всичко беше различно.... Да не повярваш...
Пуснах кепенците, екипирах се, казах чао на любопитната тайфа вперила поглед в мен и мотора и натиснах копчето на стартера. Кюф, кюф, кюф, кюф, кюф – редеше някак тъжно стартера без помен от живец в двигателя! Чувствах вперените една дузина очи в гърба ми, докато усещах как лицето ми почервенява и вадички пот започнаха да се стичат във врата ми. По дяволите! Лошо начало! Тъкмо се канех да слизам и да се разопаком и погледът ми попадна на копчето за гасене на двигателя – ами да, познахте! Беше на позиция “OFF”! Натиснах копчето и ядно стартирах мотора. Добре че не бях успял да го задавя...
Подкарах, все още бесен на себе си, из града в посока север към дома. Бях се отказал да мия отново мотора (е, какво, бях го мил вече миналата седмица като минавах на преглед) именно с идеята да не губя ценно време и да се прибера навреме. Спрях единствено да допълня резервоара, защото най-живо от всичко се вълнувах колко ли точно ще ми гори тази година магарето му с магаре. Бензинджията зареди, а аз стоях тъпо и продължавах да гледам невярващ ту в колонката, ту в мотора. Ту в мотора, ту в колонката... Преглътнах сухо. Вадичките пот отново взеха да се стичат по лицето ми. Смятах и не вярвах на сметките си – 9.44/100! Освен, че беше страшно много, но и аз бях разчел бюджета за пътуването при разход от 6.5/100. Просто виждах как бюджетът ни мигом се трансформира и стопява като голяма част от него се изпарява през ауспуха във вид на скъпо струващ дим...
Ядосан на све дадох газ на мотора и го подкарах по пустата дълга права към дома. Първа, втора, трета, четвърта... Сега ще ти го върна тъпкано, магаре с магаре шантаво! Малко преди да превключа на пета и мотора взе нещо да прекъсва, да присецва и да се люшва ядно напред назад! Отпуши се и ускори напред и тъкмо си реша, че всичко е ок и забие муцуна в земята ... Ускори, прекъсне и забие, ускори, прекъсне и забие муцуна... Гадно. Вече се бях настроил да пътуваме с него, а сега ще трябва да ходя до Обеля да вземам Пежото и да го играем автотуристи вместо мото такива. Че щяхме да пътуваме беше ясно. Това отдавна беше решено. Единствената дилема беше с какво и комай започнах да си мисля, че сме заложили на губещата карта или на куца кобила казано иначе...
Прибрах се вкъщи. Навреме, както и очаквах. Още беше светло. Кучетата бяха вече твърде стари, за да ме нападнат от засада, както правеха някога, но пък за сметка на това ме нападнаха ордата циганета, заселили се неотдавна току под прозорците ни! „Комшу, комшу, комшу, ма ногу готин мотор имаш, комшу!“ Ъхъ – ядно процедих през зъби аз, бършейки усърдно потта избиваща по челото ми.
Мамка му! Какво пък му беше станало сега? Защо прекъсваше? И дума да не става да караме така 3-4000 км! Абсурд! Все още имах време да отида да докарам пежото, но реших да направя последен отчаян опит да реша проблема – поразхвърлях мотора и се загледах в CDI-то, демек в електрониката на запалването. Африката имаше потенциален проблем със запалването и аз го знаех – точно по тази причина електрониката беше преправена (според специалните разработки на НАСА, както се бъзикаше Гошо), за да не и бера ядовете при пътуване. Извадих спецкосмическото запалване и сложих резервното, което имах в куфара. Моторът запали без проблем. Обърнах и в облаци от прах отпраших към околовръстното за тест драйв. Направих няколко тигела с максимална скорост (да ме прощават момчетата с радарите, ама това е положението) и нямаше помен от проблем! Ясно – оставахме с резервното непреправяно CDI... Другото отиваше в историята! Върнах се със смесени чувства у дома – хем доволен от решението на проблема, хем с кисел привкус, щото пътуването нещо тръгваше „накриво“. Прибрах мотора с триста зора в двора (ей, това Африката е много тежко добиче), инструктирах кучетата да не се катерят по него и да го пазят и приключихме с приготовленията за тази вечер. Багажът ни беше понахвърлян. Разпределихме парите и документите като преговорихме кой какво и къде ще държи по джобовете си и като никога към 22.30 си легнахме. Бях доволен! Един път да се прибера навреме, да си легнем навреме и да тръгнем на сутринта що годе отпочинали и наспали се!
А споменах ли, че живеем в една гора, където няма джан джун? Освен нас, тук живееха двете ни кучета, още едно присламчило се напоследък отнякъде, един съсел, който обикновено спеше на прозореца на кухнята и няколко змии, от чието присъствие изпадах в паника и се озъртах по сто пъти като се мотаех насам натам из двора. Освен нас и менажерията в двора ни, както вече споменах, току под прозорците ни се бяха заселили семейство с твърде неустановен (но безспорно голям) брой цигани и малко по-надолу в дерето живееха Лидия и Боби, но тях точно тези дни ги нямаше. Е, имаше и някакви други хора нагоре из гората сякаш, ама честно казано толкова рядко ги засичах, че дори понякога ми се струваше, че си въобразявам, че още някой живее в „нашата“ гора...
Именно поради гореизброените факти и двамата с Поли скочихме като ужилени, когато към 23 часа фарове осветиха гората и се чу бръмчене на двигател на кола! Кой пък беше това? Какво диреше по нощите? Застанах на прозореца и направо ми висна ченето. Кола следвана от линейка! В гората! Посред нощ! Мигом се разсъних и взех да бълвам нещо за мамата, лелята, бабата, цигани, линейки, здравни осигуровки (по-скоро за липсата им) и ползването на спешна медицинска помощ без да си внесъл лев здравни вноски през живота си... Още не си бях довършил тирадата, когато линейката отмина катуна до нас и заби смело и безотговорно навътре в гората! Айде бе! Сънувах ли? Че там пътя беше такъв, че линейка посмъртно не можеше да се изкачи, а и беше валяло и беше сериозно разкаляно! Тук нещо не беше наред! Следяхме безмълвно фаровете и сините буркани как пъплят навътре и нагоре в гората. Ама къде отиваха? Там нито живееше някой, нито беше разумно и нормално да се забива тая линейка натам! Поседяхме, позяпахме, почудихме се. Линейката продължаваше да пъпли нагоре по баира, като отвреме навреме даже пускаше и сирената. Странно... Нещо необяснимо ставаше тук. Мда... Времето безмилостно напредваше и нас ни оставаше все по-малко време за сън. Затова махнахме с ръка и отново си легнахме. Тъкмо се бях унесъл, нова порция светлини освети стаята ни! Този път придружени от странни хриптящи и трещящи звуци! Отново станахме! Тая нощ май нямаше да се спи! Погледнах през прозореца да визуализирам странните звуци от рода на „тряс, хъъърц, хряс, прас“ и отново видях два сини буркана! Абе кво ставаше тука, да му се не знае? Баааавно, много бавно иззад храстите, изплува една пожарна! И точно поради габаритите си камионът трошеше де що имаше покрай пътя, а звуците от трошащи се и стържещи по каросерията клони беше зловещ в нощната тъма. Добре, че бях прибрал мотора в двора и че колите ги нямаше отпред, че иначе не знам как щеше да мине тромавото чудовище от тук! Бавно, клатушкайки се и с трясъка на повалени клони пожарната ни подмина. Моментът, в който Поли каза „Ей сега ще отнесе кабела на циганите“ и къщурката им потъна в мрак! Йес! Това, което ЧЕЗ не правеха месеци наред – да им прекъснат незаконното захранване, го направи пожарната за миг! Признавам си – изкефих се... Виснахме с Поли на терасата като първи клюкарки, колкото да видим, че пожарната закъса на 20 метра след нас и бръмчеше отчайващо и се клатушкаше отчайващо и въобще цялата гледка беше колкото комична, толкова и трагична! Някакви хора се суетяха около тежката машина, тя пъшкаше уморено и се местеше метър напред, метър назад и нищо не се случваше в продължение на 15-20 минути. Полунощ минаваше. Беше ясно, че няма да се спи. Въздъхнах тежко, наметнах си нещо, взех фенера и отидох на разузнаване. „Кво става, момчета?“ – викам. Мигом няколко фенера ме осветиха и някой възкликна „Я, човек!“ Викам, абе то има и доста други човеци тука, ама като им скъсахте кабела и се покриха в миша дупка и не дават никакви признаци на живот! Та кво става викате? Кви ги дирите в дън горите тилилейски? Последва тирада от мамата пиииииииип, лелята пииииииииип, пиииииип, пииип, пиииииииииип, пип, пип, мамата... Някаква паднала от балкона някъде нагоре в гората и се потрошила. Викам, къде бе, хора? Там нагоре няма нито ток, нито вода, нито двуетажна вила някъде, ама щом казвате може и така да е. Отишла линейката нагоре и естествено закъсала, та пратили пожарна, ама никой, викат, не ни каза, че няма път и ние не само, че не можем да се качим нагоре, а и не можем да се върнем, щото закъсахме! Викам, момчета, оттук надолу и дясно, дясно и право надолу през гората ще се измъкнете! Абсурд е с този камион да се катерите нагоре!
Продължавахме да гледаме от терасата какво се случваше. След серия сложни маневри и хряс, прас, тряс, опа внимавай, внимавай ти казвам, колега, събори колеца, след двайсетина минути пожарната си замина. Вече НАИСТИНА беше време за лягане!
Тъкмо се бяхме унесли и фарове отново осветиха стаята ни! Вече си знаехме урока и скочихме като пружинки! Линейката някакси се беше измъкнала и бавно слизаше към цивилизацията... А часът беше един и половина...
1.Ако пътеписът ви се стори познат, не е защото всичките ми пътеписи са еднакви (както твърди жена ми), а просто защото половината пътепис се мъдри нейде из интернет пространството, та може и да сте попадали на него.
2.Ще се постарая да го кача в рамките на 6- 7 порции, та няма да е съвсем „на час по лъжичка“ като предишния… Наведнъж няма да имам нито сили, нито нерви, нито време да го кача, така че…както се казва любезно „това е положението“!
Искам да направя едно хич не маловажно уточнение – снимките към пътеписа са ужасни (дори и аз го осъзнавам), но…от една страна с такава техника сме разполагали, с такава сме снимали! От друга – повечето снимки са правени в движение, което само по себе си е предпоставка за мазаляк с качеството! От трета – за мен винаги картинките са били фон на думите и никога не съм държал на тяхното качество и уникалност! И в случая е така! Та в този ред на мисли, осъзнавам, че предлагам „уникални“ снимки към пътеписа, нооо….в крайна сметка палете моторите и ходете ги вижте на живо! То, като се замисли човек, това е и целта на пътеписите по принцип – някой да се запали по нещо и да ходи да види собственоочно Приятно четене….
ПРОЛОГ
Лето Господне 2013-то. Средата на юли. Жега. Градът е пуст. Седя мързеливо на столчетата на тротоара и примижам срещу жежкото слънце. Сърбам шумно от кафето покрито с два слоя прах натикани там сякаш нарочно от прашните летни повеи на безпощадния вятър. Щраквам запалката и паля цигара присвивайки критично очи към мотора. Ще ни повозиш ли, гадино мръсна?... Отговор няма. Аз и не очаквам. Всичко е безпощадно замряло и застинало в лятната мараня. Само китарата на Джон Лий Хукър жално свири блус, докато собственикът и монотонно напява за 1962-ра... Кво става? Накъде тази година? Нещо Иран, Ирак?-пита с любопитство Цецо. Тцъ – процеждам през зъби аз-оставяйки любопитно наострените уши на тайфата на Цецо без нужната им информация. Тцъ. Тази година сме скромни. Ще попътуваме малко. Пътуването ще е както каза Гошо „от крайност в крайност“, но не чак такава, че да си правим труда да стигнем Иран и Ирак...
Като никога събрах сергията навреме. Бях прибрал „Нещото“ (вехтата ми служебна кола). Бях попрегледал мотора, бях посъбрал нужните ни инструменти и като никога се канех да си тръгна навреме. Винаги, когато затръгвахме нанякъде изникваха сто неща за свършване за в последния момент, но този път не беше така – работа нямаше, шефът ми беше зачезнал нанякъде, моторът беше подготвен. Щях да се прибера навреме да си достегнем багажа, за да може да си легнем навреме, че ни чакаше ранно ставане и отпътуване! Традиционно спяхме по максимум два-три часа преди пътуване, но тази година сякаш всичко беше различно.... Да не повярваш...
Пуснах кепенците, екипирах се, казах чао на любопитната тайфа вперила поглед в мен и мотора и натиснах копчето на стартера. Кюф, кюф, кюф, кюф, кюф – редеше някак тъжно стартера без помен от живец в двигателя! Чувствах вперените една дузина очи в гърба ми, докато усещах как лицето ми почервенява и вадички пот започнаха да се стичат във врата ми. По дяволите! Лошо начало! Тъкмо се канех да слизам и да се разопаком и погледът ми попадна на копчето за гасене на двигателя – ами да, познахте! Беше на позиция “OFF”! Натиснах копчето и ядно стартирах мотора. Добре че не бях успял да го задавя...
Подкарах, все още бесен на себе си, из града в посока север към дома. Бях се отказал да мия отново мотора (е, какво, бях го мил вече миналата седмица като минавах на преглед) именно с идеята да не губя ценно време и да се прибера навреме. Спрях единствено да допълня резервоара, защото най-живо от всичко се вълнувах колко ли точно ще ми гори тази година магарето му с магаре. Бензинджията зареди, а аз стоях тъпо и продължавах да гледам невярващ ту в колонката, ту в мотора. Ту в мотора, ту в колонката... Преглътнах сухо. Вадичките пот отново взеха да се стичат по лицето ми. Смятах и не вярвах на сметките си – 9.44/100! Освен, че беше страшно много, но и аз бях разчел бюджета за пътуването при разход от 6.5/100. Просто виждах как бюджетът ни мигом се трансформира и стопява като голяма част от него се изпарява през ауспуха във вид на скъпо струващ дим...
Ядосан на све дадох газ на мотора и го подкарах по пустата дълга права към дома. Първа, втора, трета, четвърта... Сега ще ти го върна тъпкано, магаре с магаре шантаво! Малко преди да превключа на пета и мотора взе нещо да прекъсва, да присецва и да се люшва ядно напред назад! Отпуши се и ускори напред и тъкмо си реша, че всичко е ок и забие муцуна в земята ... Ускори, прекъсне и забие, ускори, прекъсне и забие муцуна... Гадно. Вече се бях настроил да пътуваме с него, а сега ще трябва да ходя до Обеля да вземам Пежото и да го играем автотуристи вместо мото такива. Че щяхме да пътуваме беше ясно. Това отдавна беше решено. Единствената дилема беше с какво и комай започнах да си мисля, че сме заложили на губещата карта или на куца кобила казано иначе...
Прибрах се вкъщи. Навреме, както и очаквах. Още беше светло. Кучетата бяха вече твърде стари, за да ме нападнат от засада, както правеха някога, но пък за сметка на това ме нападнаха ордата циганета, заселили се неотдавна току под прозорците ни! „Комшу, комшу, комшу, ма ногу готин мотор имаш, комшу!“ Ъхъ – ядно процедих през зъби аз, бършейки усърдно потта избиваща по челото ми.
Мамка му! Какво пък му беше станало сега? Защо прекъсваше? И дума да не става да караме така 3-4000 км! Абсурд! Все още имах време да отида да докарам пежото, но реших да направя последен отчаян опит да реша проблема – поразхвърлях мотора и се загледах в CDI-то, демек в електрониката на запалването. Африката имаше потенциален проблем със запалването и аз го знаех – точно по тази причина електрониката беше преправена (според специалните разработки на НАСА, както се бъзикаше Гошо), за да не и бера ядовете при пътуване. Извадих спецкосмическото запалване и сложих резервното, което имах в куфара. Моторът запали без проблем. Обърнах и в облаци от прах отпраших към околовръстното за тест драйв. Направих няколко тигела с максимална скорост (да ме прощават момчетата с радарите, ама това е положението) и нямаше помен от проблем! Ясно – оставахме с резервното непреправяно CDI... Другото отиваше в историята! Върнах се със смесени чувства у дома – хем доволен от решението на проблема, хем с кисел привкус, щото пътуването нещо тръгваше „накриво“. Прибрах мотора с триста зора в двора (ей, това Африката е много тежко добиче), инструктирах кучетата да не се катерят по него и да го пазят и приключихме с приготовленията за тази вечер. Багажът ни беше понахвърлян. Разпределихме парите и документите като преговорихме кой какво и къде ще държи по джобовете си и като никога към 22.30 си легнахме. Бях доволен! Един път да се прибера навреме, да си легнем навреме и да тръгнем на сутринта що годе отпочинали и наспали се!
А споменах ли, че живеем в една гора, където няма джан джун? Освен нас, тук живееха двете ни кучета, още едно присламчило се напоследък отнякъде, един съсел, който обикновено спеше на прозореца на кухнята и няколко змии, от чието присъствие изпадах в паника и се озъртах по сто пъти като се мотаех насам натам из двора. Освен нас и менажерията в двора ни, както вече споменах, току под прозорците ни се бяха заселили семейство с твърде неустановен (но безспорно голям) брой цигани и малко по-надолу в дерето живееха Лидия и Боби, но тях точно тези дни ги нямаше. Е, имаше и някакви други хора нагоре из гората сякаш, ама честно казано толкова рядко ги засичах, че дори понякога ми се струваше, че си въобразявам, че още някой живее в „нашата“ гора...
Именно поради гореизброените факти и двамата с Поли скочихме като ужилени, когато към 23 часа фарове осветиха гората и се чу бръмчене на двигател на кола! Кой пък беше това? Какво диреше по нощите? Застанах на прозореца и направо ми висна ченето. Кола следвана от линейка! В гората! Посред нощ! Мигом се разсъних и взех да бълвам нещо за мамата, лелята, бабата, цигани, линейки, здравни осигуровки (по-скоро за липсата им) и ползването на спешна медицинска помощ без да си внесъл лев здравни вноски през живота си... Още не си бях довършил тирадата, когато линейката отмина катуна до нас и заби смело и безотговорно навътре в гората! Айде бе! Сънувах ли? Че там пътя беше такъв, че линейка посмъртно не можеше да се изкачи, а и беше валяло и беше сериозно разкаляно! Тук нещо не беше наред! Следяхме безмълвно фаровете и сините буркани как пъплят навътре и нагоре в гората. Ама къде отиваха? Там нито живееше някой, нито беше разумно и нормално да се забива тая линейка натам! Поседяхме, позяпахме, почудихме се. Линейката продължаваше да пъпли нагоре по баира, като отвреме навреме даже пускаше и сирената. Странно... Нещо необяснимо ставаше тук. Мда... Времето безмилостно напредваше и нас ни оставаше все по-малко време за сън. Затова махнахме с ръка и отново си легнахме. Тъкмо се бях унесъл, нова порция светлини освети стаята ни! Този път придружени от странни хриптящи и трещящи звуци! Отново станахме! Тая нощ май нямаше да се спи! Погледнах през прозореца да визуализирам странните звуци от рода на „тряс, хъъърц, хряс, прас“ и отново видях два сини буркана! Абе кво ставаше тука, да му се не знае? Баааавно, много бавно иззад храстите, изплува една пожарна! И точно поради габаритите си камионът трошеше де що имаше покрай пътя, а звуците от трошащи се и стържещи по каросерията клони беше зловещ в нощната тъма. Добре, че бях прибрал мотора в двора и че колите ги нямаше отпред, че иначе не знам как щеше да мине тромавото чудовище от тук! Бавно, клатушкайки се и с трясъка на повалени клони пожарната ни подмина. Моментът, в който Поли каза „Ей сега ще отнесе кабела на циганите“ и къщурката им потъна в мрак! Йес! Това, което ЧЕЗ не правеха месеци наред – да им прекъснат незаконното захранване, го направи пожарната за миг! Признавам си – изкефих се... Виснахме с Поли на терасата като първи клюкарки, колкото да видим, че пожарната закъса на 20 метра след нас и бръмчеше отчайващо и се клатушкаше отчайващо и въобще цялата гледка беше колкото комична, толкова и трагична! Някакви хора се суетяха около тежката машина, тя пъшкаше уморено и се местеше метър напред, метър назад и нищо не се случваше в продължение на 15-20 минути. Полунощ минаваше. Беше ясно, че няма да се спи. Въздъхнах тежко, наметнах си нещо, взех фенера и отидох на разузнаване. „Кво става, момчета?“ – викам. Мигом няколко фенера ме осветиха и някой възкликна „Я, човек!“ Викам, абе то има и доста други човеци тука, ама като им скъсахте кабела и се покриха в миша дупка и не дават никакви признаци на живот! Та кво става викате? Кви ги дирите в дън горите тилилейски? Последва тирада от мамата пиииииииип, лелята пииииииииип, пиииииип, пииип, пиииииииииип, пип, пип, мамата... Някаква паднала от балкона някъде нагоре в гората и се потрошила. Викам, къде бе, хора? Там нагоре няма нито ток, нито вода, нито двуетажна вила някъде, ама щом казвате може и така да е. Отишла линейката нагоре и естествено закъсала, та пратили пожарна, ама никой, викат, не ни каза, че няма път и ние не само, че не можем да се качим нагоре, а и не можем да се върнем, щото закъсахме! Викам, момчета, оттук надолу и дясно, дясно и право надолу през гората ще се измъкнете! Абсурд е с този камион да се катерите нагоре!
Продължавахме да гледаме от терасата какво се случваше. След серия сложни маневри и хряс, прас, тряс, опа внимавай, внимавай ти казвам, колега, събори колеца, след двайсетина минути пожарната си замина. Вече НАИСТИНА беше време за лягане!
Тъкмо се бяхме унесли и фарове отново осветиха стаята ни! Вече си знаехме урока и скочихме като пружинки! Линейката някакси се беше измъкнала и бавно слизаше към цивилизацията... А часът беше един и половина...
Коментар